Джоана Линдзи
Пленница на любовта (28)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Нужни й бяха няколко минути да осъзнае къде се намират. Бяха в единадесети век и стояха пред страноприемница, от която долиташе шум на свада, а миризмите на пристанището дразнеха обонянието им. Розалин още преживяваше насладата от реакцията на Бари. Съжаляваше, че повече няма да види този вариант на човека, когото познава, за да по злорадства над изумената му физиономия. Но хиляди пъти по-важно бе да оправят световната история.

Все още усмихната, тя се обърна към Торн:

— Радвам се, че изчезването ни предизвика потресаващ ефект точно у него.

— Не ми харесва този твой съпруг — измърмори той.

Тя си припомни непроницаемото му изражение и отбеляза:

— Е, подлъга ме. Не пролича, че те дразни. А той няма да бъде мой съпруг, когато уредим нещата в това столетие. Що се отнася до онзи негодник, „бивш годеник“ звучи далеч по-добре.

— Неприятен ми беше, Розалин — промъкна се остра нотка в гласа му. — Ако действах според предпочитанията си, Проклятието на Бладдринкър щеше да пирува…

Тя се намеси умолително:

— Не се налага да убиваш, Торн.

Той въздъхна:

— Наистина, знаех си аз, че ще кажеш нещо подобно, типично по женски.

Тя схвана, че викингът не задава въпрос, а констатира факт. Значи се бе въздържал заради нея?

Това предизвика нова нейна усмивка и тя рече:

— Но не бих имала нищо против да го напердашиш.

— Да го какво?

— Да го натупаш малко.

Той се вгледа в ръцете си:

— Когато удрям, понятието „малко“ не съществува. Попитай брат ми Тор. Аз единствен съм в състояние…

— Пак ли се хвалиш?

Торн сви рамене и отвърна:

— Хвалбата на викинга е самата истина.

Тя се разсмя и изведнъж почувства, че го обича. Бе сдържал гнева си, бе я защитил и спасил по свой собствен начин. Не носеше броня, но в нейните очи стана най-бляскавият рицар.

— Е, време е да се срещна с другото ти аз. Но не ми казвай, че е вече в кръчмата пред нас. Пускат ли дами там?

— Не, това не е място за дами, а за…

— Не се впускай в подробности — пресече обясненията му тя. — Схващам смисъла.

— А и аз не бих ти позволил да влезеш — добави спътникът й.

— О, благодаря ти. Да разбирам ли, че другият Торн още не е пристигнал?

— Не е. Но сър Джон беше вътре, когато дойдох онази нощ. Ще се опитам да го пратя в леглото колкото се може по-бързо, за да не ти се налага да се сблъскваш с другото ми аз.

— Почакай — изненада се тя, — аз се надявах да го срещна.

— Не ти трябва да се срещаш с него, Розалин. Той не те познава, а е…

— Да, да, двата му интереса. Убеден ли си, че няма да се появи, докато си зает вътре? А ако сър Джон не склони да тръгне веднага? Не забравяй, че го искам здрав и читав на сутринта. Не го ранявай, ако ти се опъне.

Той се намръщи. Навярно се сети, че не разполага с много варианти за измъкването на сър Джон.

— Добре. Доколкото си спомням, беше си избрал жена за вечерта, най-хубавата наоколо. Затова го предизвиках да се надпяваме, исках я за себе си.

Внезапна ревност започна да я гризе отвътре. А това беше нелепо. Не нейният Торн желаеше тази жена, а другият и… разумът не влияеше на подобни емоции.

— Гледай да не се изкушиш и този път — изръмжа тя.

Той се усмихна на тона й и в следващия момент Розалин се намери в здравата му прегръдка, притисната до гърдите му, докато той я пиеше с устни. Разпали страстите й буквално за секунди, така че тя доста се разочарова, когато той прекъсна възбуждащата целувка и я пусна.

Отне й няколко минути да си спомни къде бяха и какво щяха да вършат. Но щом го направи, реши да се разплати с Торн за това, че я накара да копнее за тялото му, без да възнамерява да я люби.

— Сега само една жена може да ме изкуши — прошепна той.

Тя се изчерви. За малко да се ухили като идиот и да забрави за разплатата.

— В такъв случай се залавяй за работа. Предполагам, че на сър Джон няма да му навреди да действа според първоначалните си планове. Ако бутнеш една две монети на жената, тя ще го измъкне вместо теб.

— Чудесно предложение — отвърна той.

— Аз ще се скрия зад ъгъла в случай, че се забавиш и се наложи да отвличам нечие внимание.

Той спря само за да добави:

— Ханът има задна врата. Чакай ме там. Не е необходимо да залисваш когото и да било.

— Добре, добре, върви.

Розалин заобиколи сградата и се скри в многобройните сенки. Облегна се на стената и зачака. Не се съмняваше, че Торн щеше да се сети къде е и да я извика, щом свърши. По-късно щеше да се тревожи за гнева му, когато разбере, че не се е подчинила на неговите указания.

Междувременно щеше да се погрижи другото му аз да не пристигне твърде рано и да влезе в страноприемницата, докато Торн е там. Не можеше да си представи какво ще стане, ако се изправят един срещу друг, но предпочиташе да не научава.

За нещастие времето минаваше, а тя чу стъпки, преди любимият й да я извика от другата страна.