Джоана Линдзи
Пленница на любовта (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

— Какво правиш тук, Роузи? Не ти ли казах да си останеш днес вкъщи?

Наистина се бе омъжила за този човек в променения свят. И въпреки че бе прочела името върху книгите, този факт я объркваше. А Бари бе съвсем различен. Сивите му очи си бяха същите, разбира се. Но сламенорусата му коса бе дълга и неподдържана, облеклото — небрежно и размъкнато, а не спретнато, както обикновено. Далеч нямаше изискания академичен вид, към който винаги се бе стремял.

Изненадал я бе с въпрос, на който не знаеше какво да отговори. Колко мило от негова страна. Не можеше просто да каже „Виждам, че си заета, ще поговорим по-късно“. Не, не и Бари. Беше грубиян до мозъка на косите си, самият му тон целеше да я изнерви.

— Така ли? — отвърна хладно тя. — Не си спомням.

Не се сдържа и добави:

— Дори и да си, да не мислиш, че…

— Пак ли трябва да те уча на покорство? — прекъсна я той и тръгна към нея.

Изражението и думите му бяха открито заплашителни. Личеше, че и друг път й бе давал уроци по смирение. Невероятно. Нима бе започнал да бие жена си? И явно не се интересуваше от хорското мнение, щом бе изрекъл нещо подобно в присъствието на Торн.

От друга страна, той дори не бе погледнал към викинга. Държеше се така, сякаш не съществува, а средновековните им дрехи не предизвикаха никакъв коментар, въпреки че пищните й жълти одежди не бяха толкова странни колкото меча на Торн и гамашите му с кръстосани ремъци, все пак човек би очаквал някаква подигравка от жлъчния Бари…

Държи се така, сякаш Торн не съществува.

Розалин стреснато изгледа любимия си. Веднъж вече се бе чудила дали е видим и за другите в нейното време. Госпожа Хюмс бе сервирала вечеря за двама онази нощ, но собственичката на Кавеноу Котидж не си спомняше жената да е поглеждала към викинга или да е разговаряла с него. Бе достатъчно дискретна да не спомене, че никой не седи на отсрещния стол. Една американска икономка не би се посвенила да отбележи:

— Нали забелязвате, че се храните сама?

Но сдържаната госпожа Хюмс би го отдала на американската й ексцентричност и би го обсъдила по-късно със съпруга си, но пред работодателката си не би споменала нищо.

Само хората в миналото бяха общували с Торн.

А иначе той имаше страховит вид, особено с оръжието на кръста си. Никой разумен съвременен мъж не би искал излишно да привлича вниманието му. Дори би стигнал до крайности, за да го избегне — например да се прави, че не забелязва присъствието му.

Хрумна й да уреди въпроса като направо попита Бари дали вижда придружителя й. Но когато се обърна към него откри, че е вдигнал юмрук срещу нея. Тя ахна, ала просто нямаше време да избегне удара. Едва успя да се свие ужасена и да затвори очи.

Но нищо не се случи. Навярно „съпругът й“ бе размислил или бе решил да отложи наказанието, докато се приберат в семейното си жилище, където и да се намираше то. Или в миналото Розалин се бе подчинявала още при първите признаци, че ще последва насилие: Очакваше ли се от нея да бъде сега кротка и покорна? Ще има да взема! Беше ядосана, даже вбесена от уплахата си и това бе единственото му постижение.

Щом отвори очи разбра, че предположенията й са грешни. Той не се бе отказал да я удари, бяха го отказали. Торн държеше юмрука му и макар че Бари здраво се напъваше да издърпа ръката си, не му се удаваше. Торн, на свой ред, не влагаше никакви усилия. Бари забеляза това — значи виждаше викинга — и прекрати опитите си.

Отправи й свиреп, но безпомощен поглед и нареди:

— Махни този кретен, Роузи, или ще съжаляваш…

— На твое място не бих заплашвала пред него — рече тя, скръсти ръце на гърдите си и с мъка сдържа усмивката си. — Това няма да се хареса на приятеля ми.

— Не ме интересува… — развика се той, но тя с удоволствие го прекъсна.

— Също така бих му се извинила за прозвището „кретен“. Викингите се обиждат, когато ги сравняват с идиоти. Сигурна съм, че нямаше това предвид, а описваше пропорциите му, било то и подигравателно. Но той ще го възприеме по друг начин.

Трябва да му се признае, че леко пребледня, въпреки че не бе в стила му да отстъпва. Освен това Торн не го беше наранил и не даваше вид, че ще го направи. Това подразни Розалин. Поне да се бе престорил на ядосан, все пак Бари възнамеряваше да й причини болка. Но той стоеше невъзмутим, а изразът му не издаваше никакви мисли и чувства.

Това вдъхна смелост на Бари и тонът му не се промени.

— Ти май си откачила, а? — обвини я той.

— Очевидно, иначе не бих приказвала с теб. Сподели какво те води в стаята ми и изчезвай. Пак ли ще крадеш? В края на краищата не си очаквал да ме намериш тук, нали?

Неудобството му пролича. Нима подигравката й бе попаднала в целта?

— Не ми е ясно какви ги дрънкаш — измърмори той, но без необходимата твърдост в гласа.

— Разбира се откъде ще ти е ясно? Да не би случайно да държа тук проучванията си? В това време още ли не си ги присвоил?

— В това време? Никога…

— О, я млъкни, Бари! — сопна се тя. — Няма да ти разяснявам какво се е случвало преди. Но този път си бил достатъчно хитър да изчакаш да се оженим. Даваш ми втора възможност да прекратя машинациите ти, ако желая. Но предпочитам да си отида там, където не съм омъжена за теб.

Той, естествено, не знаеше за какво му говори. Прищя й се да се изправи пред оригиналния Бари, а не пред двойника, който бие жена си. По ирония на съдбата обаче и двамата бяха истински мухльовци.

— Развод ли искаш? — заключи съпругът й. — Да не си мислиш, че ще ти…

— Не е належащо да се развеждаме — намеси се тя с лека усмивка. — Разполагам с по-бърз начин да те премахна от живота си.

И за да ускори нещата, се обърна към Торн:

— Хайде да тръгваме. Ще се върнем на датата, която бяхме определили. Взех всичко необходимо.

Торн изрази съгласие с типичното си рязко кимване. Последва знаменит момент: Бари побеля от страх, когато викингът го пусна и изтегли Проклятието на Бладдринкър. Явно бе приел, че убийството му ще е „по-бързия начин“. Но не за дълго. Торн протегна ръка и Розалин я пое. Настъпи още по-краткия, но безценен миг, в който зърнаха лицето на Бари, преди да изчезнат под носа му.