Джоана Линдзи
Пленница на любовта (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Да се окаже в центъра на ожесточена батална битка за Розалин беше достатъчно основание да изпадне в паника. Слава Богу, че по-напред се вцепени от изумление. Неспособна да направи и крачка, тя стоеше и се взираше в средновековната армия около себе си в отчаян опит да открие някакво логично, приемливо обяснение за гледката пред очите си. За секунди отхвърли халюцинациите и триизмерните образи, предизвикани от упойващи вещества. Най-правдоподобна и се видя идеята за обикновен сън. Пак ли сънуваше?

Не, що се отнася до Торн. Но останалото? Определено сънуваше. При това хрумване веднага й олекна. Благодари на Бога, че няма начин да я наранят, въпреки че нейният зажаднял за сражения викинг мигновено се бе втурнал в този хаос.

Детайлите обаче бяха невероятно отчетливи. Подушваше миризмата на кръв и конски тор. Прекалено много коне се навъртаха наблизо. Сигурно затова спящото й подсъзнание очакваше подобно зловоние, предположи тя. Дрънченето на метал й причиняваше остро главоболие.

Ала Торн бе в стихията си и се забавляваше. Проклятието на Бладдринкър не оставаше за миг в покой, проблясваше на слънцето, пореше въздуха и… посичаше.

Розалин затвори очи и потръпна от вика на мъж и цвиленето на коня му. Не обърна внимание на кръвта, която плисна върху дрехата й — тя щеше да изчезне на сутринта. А иначе би наредила това сред най-страшните си кошмари. Дори не си спомняше да са я тормозили такива живи, ужасяващи подробности.

Някакъв кон я блъсна в рамото и я запокити по-близо до Торн. Когато възстанови равновесието си, тя се обърна и забеляза как една мощна ръка завъртя под ъгъл меч и го насочи към врата й. Тя не помръдна, не се уплаши. В края на краищата, нищо не бе реално. При смърт насън неизбежно трябваше да се събуди, а тя искаше точно това.

Но не й бе писано да умре, поне не сега. Проклятието на Бладдринкър се сблъска с връхлитащия отгоре й меч, изби го и бързо потъна в гърдите на нападателя! Още кръв я обля. Ако тези събития се случваха наистина, тя щеше вече да се е ядосала. Кого залъгваше, щеше цялата да се тресе от ужас.

Разбира се Торн я бе спасил от събуждане. Реши, че е належащо да му разкрие колко е благодарна, че е удължил кошмарите й. Но той не изчака да я изслуша. Недалече трима войника затягаха обръч около рицар, явно свален от седлото, и Торн се намеси в полза на падналия, за да изравни силите.

Розалин въздъхна. Пред нея се откриваха две възможности за действие: или да се изложи на опасността от нов убийствен удар, или да задържи вниманието на викинга достатъчно дълго, за да го накара да си тръгнат. Всъщност, ако избереше втората, се излагаше на рисковете на първата.

Торн вече бе съсякъл тримата бойци и в момента отблъскваше двама ездачи. Беше крайно време сънят й да свърши. Ако зависеше от нея, би се прехвърлила на нещо по-приятно. Всичко друго би било за предпочитани дори и друг тип кошмар. Беше й писнало да наблюдава как Проклятието на Бладдринкър доказва качествата на двойното си острие.

Скъси и без това краткото разстояние помежду им — спътникът й през цялото време на сраженията не се отдалечи много от нея. Изблъска някакъв пешак, който се промъкваше зад него и сграбчи лявата ръка на Торн, за да го завърти към себе си. Не успя. И при нормални обстоятелства бе малко вероятно да го помръдне, а сега когато изцяло се бе отдал на битката, бе направо невъзможно. Но той даде знак, че е забелязал опита й.

Розалин нямаше представа как разбра кой го дърпа, защото Торн дори не хвърли поглед през рамо. Изненада я спокойствието му:

— После, Розалин.

Това безгрижие преля чашата. Разгневи се, че при изразходената от него енергия дори не се беше задъхал. А мъжът, когото бе избутал настрани, се изправи и избираше дали да прониже гърба на Торн или нейният корем, или да опита да порази и двете цели наведнъж с дългото си копие.

Повече не и се умираше, особено след като беше изразила недоволството си. За по-убедително, тя стисна длани в юмруци и заудря своя викинг. Побъркваше я мисълта, че той може и нищо да не усеща.

Затова извиси глас над врявата:

— Не сега! Аз напускам кошмара — с теб, или без теб. Ако ти е особено приятно, на мен не ми е… и ще ти пронижат гърба.

Торн вдигна оръжието си сякаш нито за миг не бе изпускал от очи копиеносеца, докато довършваше поредния рицар. Пехотинецът бе направил погрешен избор и обезглавеното му тяло се свлече на земята…

В този момент Розалин изкрещя с безкрайно отвращение:

— О, да, защо пък да не отсечеш няколко глава? Какво ми пука на мен? Ще си седя тук без работа и ще чакам да се наситиш на кръвопролитията. Но следващият път, когато ме замъкнеш в някой твой сън, нека да е по-изискан, със свещи и тиха музика…

Тук погледът му срещна нейния.

— И легло?

„Колко лесно се изчервявам тези дни“ помисли си тя, когато бузите й пламнаха.

— Щом е само сън…

Спря, неспособна да повярва, че бе изрекла това. По-добре да му бе изпратила гравирана покана. Той я дари с типичната си порочно чувствена усмивка, която отразяваше мислите му.

За нейно щастие наложи му се да се справи с още един рицар и той насочи усилията си към него. Но за нещастие пък, нужни му бяха броени секунди, за да го прати на онзи свят в компанията на друг един безумец, който се втурна да заема мястото на убития. После викингът яхна един от вече безстопанствените коне и я изтегли зад себе си.

Тя се поуспокои от факта, че я измъква от центъра на касапницата и гневът и стихна до обикновено раздразнение. То обаче не изчезна, подклаждано от необходимостта постоянно да спират, за да отблъсква Торн мечовете и копията на преследвачите. Но когато спря до някакво дърво извън полесражението, грабна я от коня и буквално я метна върху най-долния клон, тя се вбеси:

— Какво си мислиш, че…

— Тук за кратко ще бъдеш в безопасност — имаше наглостта да се ухили той, въпреки че очите й хвърляха мълнии. — Гледай да не те забележат и не викай, Розалин. Много ще се разтревожа, ако привлечеш вниманието им към себе си.

— Така ли? — намуси се тя.

Торн не каза нищо повече, обърна коня си и отпраши. Е, не отиде далеч. Ако го викнеше, щеше да я чуе но само защото очакваше реакцията й. Иначе в края на бойното поле не бе по-тихо, отколкото в центъра на битката.

Отказа се да крещи. Не се залъгваше, че „спътникът“ й ще се върне, даже и тя да остане без глас. Беше си на мерил подходящо сражение и смяташе да използва случая.

От удобния си наблюдателен пост Розалин видя, че воюващите далеч не са хиляди, както бе помислила в началото. По разнородните брони едва различи, че едната група наброява към четиридесет души, а враговете им са петдесетина. Ако не бе загубила ума и дума от страх, веднага щеше да се досети, че участниците в обичайните средновековни битки не са надхвърляли този брой. Често са били и по-малко, освен ако някой крал лично не поемел командването. Днешният случай явно не бе такъв.

Разбира се, оцелелите от сблъсъка не бяха много. Няколко ранени високо оплакваха съдбата си, но пълната вцепененост и дълбоките рани на повечето от разпръснатите наоколо тела показваха, че в тях няма живот.

Розалин потръпна от разкрилата се пред нея сцена. Ето пример за фантазиите на „силните мъжкари“. Съвременните жени просто не мечтаеха да попаднат в разгара на варварско сражение. А кошмарът все не свършваше. Поне да имаше някакво развитие.

Тя се намръщи, когато й хрумна, че насън никога не е имала власт над разсъжденията си. Естествено, повечето сънища се забравят. И цяла нощ да се проточат, сещаш се само за последния преди събуждането, а дори и той се стопява за секунди, ако веднага не се задълбочиш в съдържанието му. Затова предположи, че не е изключено да се мисли логично и последователно и на сън, но тя не го е правила в сънищата, останали в паметта и.

От друга страна, поведението на Торн, както и нейното, беше прекалено типично за всеки от тях. Нима спящите остават верни на характера си, особено когато се касае за кошмар? Май не, а и не биха спазвали принципите си до край и без отклонения.

Розалин знаеше какво предстои. Щеше да се убеди, че настоящите събития са действителност. Уплаши се от ужаса, надигащ се в гърдите й. Ако бе сънувала, че разисква с Торн пътуване във времето, това бяха представи, оформени от подсъзнанието й. Но ако разговорът им наистина се бе състоял, то…

Зачуди се дали ще изпита болка или ще се събуди, ако скочи от дървото и си счупи някоя кост. Втренчи се в земята почти два метра под нея, но отхвърли идеята за по-малко от минута. Имаше по-лесен й далеч по-безопасен начин да провери дали чувства болка. Захапа здраво пръст, докато очите й се насълзиха. Сега цялото и същество се изпълни с ужас.

„Господи, рече си тя, не сънувам!“ Торн ги бе прехвърлил в далечното минало, както бе обещал. И можеше да убие някого, който при нормални обстоятелства би оцелял. Значи в момента променяше историята, която Розалин бе изучавала, а тя си седеше тук и не се опитваше да го възпре.

Спомни си някакъв стар филм за пътуване във времето, в който образите от различни фотографии изчезваха при промени в историята. Не бе чудно, че паниката, която отдавна трябваше да я обхване, сега я завладя с сила.

Закрещя името на Торн. Дори да я чуваше, бе прекалено зает, за да й обърне внимание. Не му се налагаше да си търси противници — те го нападаха с готовност и обикновено по двама.

Розалин предположи, че причината се крие в ръста му. Никой не гореше от желание да се изправи насреща му сам самичък. Но тя не се тревожеше, че биха го наранили заради численото си превъзходство. Той я бе уверил, че може да загине само и единствено от ръката на някой от неговите тъй наречени богове или на онзи приятел Волфстан, чиято омраза изглежда беше вечна.

Спря да вика, когато гласът й пресипна. Наложи си да се успокои. Удивително, но всичко което й каза, беше истина. Тя не успяваше да си го обясни, но въпреки това то се случваше. Навярно бяха попаднали в разгара на боя, защото тя съвсем глупаво и лекомислено му се бе доверила: „където поискаш“, когато се съгласи да тръгне с Торн. Той си бе търсил сражение, откакто за пръв път го призова. А тя безразсъдно му бе предоставила власт да си намери битки — колкото и където си пожелае.

Щеше да го извади от тази заблуда. Ако се надяваше, че ще се влачи с него при поредната му прищявка да пролее малко кръв и да изпробва меча си в древни битки, то сметките му щяха да излязат криви.

Бавно се спусна по дървото, на което я бе оставил. Близо двадесет и пет воина продължаваха да се сражават, но без предишната настървеност. Отдаде го на изтощението им. Осем от тях бяха на коне, единият рицар кръстосваше оръжие с Торн, който яздеше взетото „назаем“ животно.

По онова време бойните коне са били доста по-едри от останалите. Огромни и зли, отглеждани специални за сражения, те определено не бяха животни, които би доближила доброволно. Но нямаше избор.

Между нея и Торн лежаха четири трупа. Тя предпазливо ги заобиколи, но един кон без ездач я последва по някакви си свои съображения. Присъствието му зад гърба й я накара да забърза. Доближи се до бойците достатъчно, за да я стъпчат или ранят, ако някой меч отплесне.

Отново извика Торн по име. Чу я, разбира се. Та тя беше непосредствено до него. Но не отмести поглед острието на противника си, дори не й продума.

Розалин разбираше, че той постъпва разумно, като не позволява на нищо да го разсее, защото това ще му коства главата. И въпреки това гневът й, породен от мълчаливото му пренебрежение, не намаля. Уплаши се, че викингът причинява смъртта на мъже, които исторически са оцелели в тази битка, и така прави невъзможно раждането на едно цяло поколение, включително и на някои от собствените й предци.

Налагаше се да го спре — на всяка цена. Отчаяна, тя прибягна до единственото средство да раздели Торн и рицаря, за да го принуди да се вслуша в доводите й. Опита се да улови пръхтящия във врата й жребец.

Стремето висеше високо над земята и тя предположи, че предишният собственик на коня е бил значително по-нисък от нея. Не достигна стремето. Най-добре би било да се засили и направо да се метне на седлото, стига животното да застане неподвижно.

Преди да осъществи замисъла си, Торн я грабна, повдигна я и я намести в скута си. Силната му мускулеста ръка обви кръста й и не й позволи да помръдне.

— Какво, в името на Один, си мислиш, че правиш, жено? — сопна й се той. — Не знаеш ли колко лесно е за това добиче да те убие?

— Давам се ясна сметка, благодаря ти за загрижеността, но понеже… остави това. Готова съм да тръгваме, Торн, pronto, на секундата. И ако в миг не ни измъкнеш от това проклето място, ще си прибера меча и с интерес ще наблюдавам как рицарите те правят на решето.

Като се вземе предвид колко бе ядосан, за предпочитане бе да го помоли, а не да му нарежда. Но сега не бе време за любезности. Нямаше да му позволи отново да я подмята насам-натам. Не погледна зад него да види дали и последният им нападател е свален и вече е извън строя — просто се надяваше да не им препречат пътя повече противници.

Торн явно бе приел заплахата сериозно. Не й отговори. Не се и налагаше. Изчезнаха бързо, както бяха пристигнали.