Джоана Линдзи
Пленница на любовта (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Розалин прекара най-мъчителния час в живота си в безпокойство дали Торн ще си тръгне, или ще се появи в библиотеката. Измъчваше се, понеже си забрани сама да отиде там и да го почака — в случай, че тя е подранила. Вместо това се заключи в стаята си, закрачи напред-назад и не спря да се ругае, че му е поставила такъв ултиматум.

Кога най-сетне щеше да проумее, че викингът не мисли и не действа като обикновен мъж от двадесети век! Нищо чудно, че не й отговори. Навярно отново го е зашеметила с необичайната си дързост. Жените по негово време не са поставяли ултиматуми и не са командвали мъжете, освен ако не са били короновани особи.

Когато в края на кошмарния час тя се завлече долу стаята беше тъмна. Не се и бе надявала на друго. Дори и да му се е искало да остане, пак щеше да си замине за да й докаже, че не би позволил да му нарежда…

— Къде е електрическият ключ, Розалин? Не успях да го намеря.

Почти подскочи, като чу гласа му. На светлината от коридора зад нея видя Торн в едно от трите кресла. Сърцето й биеше силно — не толкова, че се стресна, а защото той не бе изчезнал.

Но „гостът“ не се интересуваше от реакцията й. Вътрешно Розалин подрипваше от радост, но външно се задоволи спокойно да протегне ръка към настолната лампа и да я запали.

— Помислих си, че това е източник на светлина, но не открих ключ, подобен на тези по стените.

— При лампите е различно, не се натиска нагоре-надолу, а се завърта.

Погледът му сякаш я обвиняваше, че не го е споменала по-рано. Не беше за вярване, че водят такъв спокоен разговор.

Но тя бе прекалено разтревожена, за да пренебрегне проблема, който се въртеше в ума й:

— Наистина си мислех, че ще си отидеш.

— И да ти дам възможност да сключиш нова сделка, когато ме призовеш? Не, сега аз владея положението и смятам да не губя позиции.

Тя се умълча. Как не се бе сетила? Беше се притеснила, че си е тръгнал, докато за нея щеше да е по-изгодно точно това. Тогава тя пак щеше да има абсолютна власт над него.

Но съвсем бе забравила за мощта на меча. Все още не знаеше какво си е наумил викингът, но невъзможността да се ограничат идеите му разстройваше нервната й система.

Е, не й се бе нахвърлил. Напълно се беше отпуснал и Розалин не усещаше сексуално напрежение. Сигурно щеше да спази уговорката… Не, с каква цел ще го прави щом веднъж го е освободила?

Стараеше се да избягва щекотливата тема и затова бързо мина на друга:

— Къде се научи да говориш английски толкова гладко? Когато те повикаха за последен път ли?

— Бях принуден да го изуча, след като третото ми призоваване ме доведе в тази страна. По-късно се заех и с френския на норманите.

— Но той няма нищо общо с езика от последните шест века, това е било староанглийски. Цял семестър се мъчих с него в колежа. Толкова е архаичен, като чужд език. И не обяснява защо владееш съвременен английски.

— Назначиха ми наставници.

— Моля?

Изненадата, изписана на лицето й го разсмя:

— Възпитателите на Жан Пол. Майка му настоя, за да я разбирам отлично, когато… общуваме.

Представи си го как седи зад детско писалище в задушна таванска стая, където наследниците на аристокрацията са се обучавали в онези дни, със строг учител, надвесен над него с линия в ръка. Едва не се изхили.

Обузда този подтик до кротка усмивка.

— Предполагам, че учителят ти е бил на ниво.

Настроението му се повиши:

— О, да, тя полагаше неимоверни усилия.

Розалин се изуми.

— Тя? Не ме разбирай погрешно, не се съмнявам в думите ти. През седемнадесети век жените учители са били такава рядкост, че спокойно може да се приеме, че не са съществували. Как са ти я намерили?

— Дамата беше слугиня и живееше на тавана — всяка вечер се промъкваше в леглото ми…

Тя го прекъсна, за да не се изчерви още повече:

— Подробностите са без значение за мен. Но истинският ти преподавател е бил мъж, нали?

— Да. По-противна твар не се е раждала в никое столетие. Отношението му към мен обаче доста се подобри, след като му разбих носа.

Каза го като нещо съвсем естествено.

— Често ли разбиваш носове? — колебливо попита тя.

И когато той се усмихна по-широко, Розалин бързо се поправи:

— Забрави, че съм те питала. Най-добре да не знам.

— Във Валхала не минава пир без една-две битки. Много е забавно.

Поне не боравеше с точни цифри. Но тя полюбопитства:

— Ти участваш ли в тези битки?

— Винаги. И винаги печеля.

Хвали се и, какъвто е голям и мускулест, сигурно има хиляди поводи, Защо ли не се учудва?

Напомни му:

— Не спомена ли, че от време на време губиш от брат си?

— Тор приема предизвикателството ми на сериозно, когато съдия е Один. А сега той не е добре дошъл в залата на Один. Пак се карат.

Дали действително я интересуваше враждата на митични богове, в които не вярваше? Не трябва да забравя, че викингите са известни с измислиците и самохвалството си. Разказвали са си врели-некипели ежедневно. Нали са нямали телевизори да ги развличат.

Последното я развесели и тя си позволи още един въпрос:

— За какво спорят?

— На тия двамата не им е нужно много — сви рамене Торн. — В този случай Тор май обиди краката на Один.

Розалин не очакваше да чуе точно това.

— Какво? Да не би Тор да ги е определил прекалено големи или нещо от този род… Как изобщо се обиждат крака?

— Като ги наречеш твърде малки, за да оставят солиден отпечатък. Брат ми направи по-пълно описание, но не бих го повторил пред теб.

Тя едва не се разсмя. Можеше да си представи какви цветисти ругатни изрича някой скандинавски бог.

— Благодаря, че ми спести… — започна тя.

Но Торн я пресече, като скочи от креслото и се запъти към прозорците. Пътьом я попита:

— Откъде идва този звук?

Тя го последва но не долови никакъв необичаен звук… Миг по-късно се досети. Самолет, извършващ редовен търговски полет, ако се съди по шума от реактивните двигатели. Нещо толкова обикновено, че повечето хора изобщо не го забелязваха. Но човек, който не се е сблъсквал с подобно явление преди, неминуемо би впечатлил.

А Торн бе открил и източника, затова натърти:

— Какво е това?

Розалин хвърли поглед през рамото му, благодарна че е тъмно и само лунните лъчи очертават силуета на машината на фона на облачното небе. Викингът сигурно щеше да изпадне в шок, ако се виждаше отчетливо. И щяха да са необходими куп обяснения.

Тя отвори уста, но в миг размисли. Представи си как би получил нервна криза, ако й хрумне да го качи на самолет, така че се отказа от идеята.

И вместо да се впусне в детайлно обяснение на това съвременно чудо, тя промърмори:

— Птица е. В днешно време отглеждаме по-големички екземпляри.

Торн я изгледа така скептично, че тя не разбра дали й вярва или не. Не смяташе да го пита кое от двете е. Дръпна го настрани от прозореца и добави:

— Не се тревожи, не нападат хора. Съвсем безвредни са. — Ако не се разбият, добави тя наум. И за да отвлече вниманието му, рече: — Що се отнася до изследователското търсене…

Той рязко я прекъсна:

— А, да, признавам си, че съм любопитен. Какво не можеш да намериш, че ти е нужна помощта ми?

— Моля?

— Нали искаше да търсим нещо?

От стойката и изражението му личеше, че му харесва да й предлага помощта си. Освен това усети, че той приема термина буквално и затова тълкува погрешно думите й.

Но преди да успее да го поправи, той вметна:

— Ако попадна на загубения предмет, ще изпълниш ли една моя молба?

Пак ли се опитваше да се пазари? Заобиколен начин да я вкара в леглото си? Отложи уточнението, за да научи какво има предвид.

— Добре — скръсти тя ръце пред гърдите си по негов маниер, — какво искаш?

— Да ми върнеш меча.

Тази реплика поохлади надеждите й, очакваше съвсем друг отговор.

— Вече ти казах, че…

— Какво ще приемеш в замяна? — огорчи се той. — Богатства? Роби? Дай ми оръжието и всичко ще изпълня.

— Сега стана и приказен дух, който ще стовари в краката ми планини от съкровища — изсумтя тя.

Торн се усмихна:

— Не, ще ограбя някой кралски данъчен агент.

— На кой крал?

— Който и да е крал на Англия.

— Който и да е? Какви безсмислици. В момента на трона седи кралица. А и не бих продала Проклятието на Бладдринкър за нищо на света.

Торн се опита да скрие силното си разочарование, но не сполучи, увеси нос и се намръщи. Жалко за него. Но нямаше да я убеди да се лиши от антиката, с каквито и сладки приказки да я увещава, колкото и да й се искаше да изтрие болката от лицето му.

— Хайде да се върнем сега на изследването. Нищо не съм изгубила, това означава събиране на цялата информация по дадена тема.

Той изръмжа. Не я слушаше, а още мислеше за меча си. Но все пак разсеяно й отвърна:

— Съмнявам се, че съм достатъчно опитен в събирането на информация.

— Не ти да я събираш, а аз възнамерявам да я получа от теб. Ти познаваш миналото, Торн. Надявам се да ускориш проучванията ми за книгата, която пиша.

— Ами ако не го направя?

Долови толкова мощно сексуално напрежение, че отстъпи назад.

— Забрави за това — предупреди тя, присвила очи.

Този път той не се престори на самата невинност и не помоли за пояснение. Усмихна се и настроението му се покачи за сметка на нейното.

— Убедена ли си, Розалин? — понижи глас той.

— Напълно — изстреля тя, но сърцето й подскочи от сладострастните тонове в гласа му. — Щом не желаеш ми помогнеш, разговорът ни е приключил. Върви си!

Викингът направо се разсмя.

— Надяваш се отново да ме отпратиш? Не е толкова лесно. Но аз не отказах да споделя с теб познанията си. Просто не съм сигурен какво точно ти е необходимо.

Неочакваната готовност да й съдейства я завари неподготвена. В гърдите и нахлу вълнение, примесено с облекчение. И тогава споменът за плаката й послужи за отправна точка.

— Когато зърна оня средновековен портрет в класната ми стая и го взе за Уилям Копелето, стори ми се, че наистина лично си го познавал. Призоваваха ли те по негово време?

Той се изненада, но след това на свой ред се въодушеви:

— Да, били сме заедно. Искаш ли да се срещнеш с него?