Джоана Линдзи
Пленница на любовта (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Трапезарията беше образец на старовремска елегантност — виненочервени тапети и разкошна ламперия от махагон. Пламъкът на свещите се отразяваше в стотиците висулки на огромния полилей, в кристалните чаши и излъсканите сребърни прибори. Уведомена от Розалин, че ще имат гост за вечеря, госпожа Хюмс бе надминала себе си.

В момента Розалин седеше срещу госта и се чувстваше доста по-спокойна. Когато пристигнаха, той бе поискал да разгледа къщата и тя се бе съгласила — но само донякъде. Не желаеше викингът да попада в пълната с домакински уреди кухня и положи неимоверни усилия да го задържи настрана от нея.

Слава Богу, останалата част от жилището бе подчертано старомодна, не много по-различна от това, с което викингът се бе сблъскал при последното си повикване. Най-голямо впечатление му направиха електрическите ключове. Толкова ги хареса, че не влизаше в стая, без да ги натисне по пет шест пъти. Не обърна внимание на телевизора, но и домакинята не смяташе да пуска последния. След няколко дни, когато се почувства по-удобно в този век да, но не толкова скоро след мъчителното пътуване с кола.

Успя да отклони интереса му от телевизора и стерео уредбата, но бе забравила за телефона. Той звънна, когато бяха на крачка от него и Розалин по навик вдигна слушалката и започна да говори. Дейвид се обаждаше да я уведоми, че отлита за Франция и ще прекара края на седмицата с Лидия.

През цялото време Торн захласнат я гледаше. Чуваше само нейните реплики и когато затвори, се наложи двадесет минути да му обяснява как си приказват хора, отдалечени на километри, дори от единия до другия край на света. Той разгледа тънката жица, която свързваше слушалката с апарата, после кабела, стигащ до контакта и изсумтя. Не й повярва.

Съвременната водопроводна инсталация обаче прие без проблеми. Пусна водата в тоалетната десетина пъти. Опари се с горещата вода от крана и на минутата се втурна да пробва душа, но тя го убеди да почака до след вечеря. Сешоарът, който Торн бе видял и включил, преди тя да успее да му покаже как се ползва, вече лежеше в кофата за боклук, натрошен при захвърлянето му на пода.

Сега го наблюдаваше как си служи с нож и вилица взимайки пример от нея, и не сдържа усмивката си. Всъщност, справяше се съвсем задоволително. Поне се опитваше да й подражава. А това бе добро постижение за човек, свикнал да къса месото със зъби направо от ръката си.

— Какви са тия американци, които вече два пъти споменаваш? — изломоти той с пълна с йоркширски пудинг уста.

Толкова силно бе привлечен от храната и всичко останало върху масата, като броим солницата и черния пипер, че Розалин не бе очаквала от него да води разговор. Но темата изглеждаше достатъчно безвредна за храносмилането им.

— Американците са онези, които завладяха Северна Америка и се пребориха с англичаните за контрола върху нея. Опасявам се, че си пропуснал и тази война.

Хвърли й сърдит поглед и тя се разсмя. Бе го подразнила и нищо не й се случи. А щом се бе осмелила да го направи, сигурно започва да се чувства в безопасност в негово присъствие. Изненадващо, особено след забележката му в колата:

„Защо да си тръгвам, когато ти си тук“

Тогава тя се бе вцепенила. Не защото бе изгубили власт над него, не защото уговорката им се бе провалила — нали Торн не възнамеряваше да си ходи — а заради напълно противоречивите емоции, които изказването събуди у нея. Страх и въодушевление. Откакто се появи в живота й, неведнъж бе обърквал чувствата.

Избягваше да се рови надълбоко в причините. За да отклони разсъжденията си в по-безопасна посока, реши да го помоли да задоволи любопитството й. Все още не бе задала въпросите си за меча и необикновените му способности.

— Между другото, защо предишният собственик на меча си е въобразил, че душата му ще бъде осъдена, ако оръжието попадне в ръцете на жена?

Торн вдигна леко очи от чинията си, само колкото да срещне нейните, и се ухили самодоволно, сякаш е получил заслужени поздравления.

— Явно предупреждението ми е минало пред Жан Пол.

— Жан Пол?

— Най-големия син на последната жена, която притежаваше Проклятието на Бладдринкър. Тя умираше и той щеше да го наследи.

Явно жената не беше от значение за него, дори сви рамене и щеше да зареже темата.

— В състояние ли си да прокълнеш някого? — настоя тя.

Мъжът срещу нея само се усмихна. Дали в момента не я поднасяше? Дали един викинг е способен на това?

— Глупав въпрос — рече тя повече на себе си, отколкото на него. — Ти ме увери, че не си божество.

И почти веднага се сети да го попита:

— Мечът дава ли ми някаква друга сила, за която си заслужава да знам?

Той се ухили до уши:

— Даваше ти.

— Така ли? Защо в минало време? Какво значи това?

— Можеше да ми заповядваш. Нямах право да те лъжа, да те нараня или да не се подчиня на твоите нареждания. Разполагаше с пълна власт над мен.

Втренчи се в него изумена. Нищо чудно, че в колата затвори очи, когато му каза, и буквално помоли за разрешение да ги отвори отново. Плашеше я представата за подобен контрол над викинга.

Изгледа го подозрително:

— Да не би да съм я загубила?

Усмивката му стана още по-самодоволна и тържествуваща.

— Определено. В мига, в който ми позволи да си вървя.

Розалин се облегна назад с въздишка. Би трябвало да се ядоса на Торн, че е пропуснал да спомене за тези възможности по-рано. Но разбира се, той не би отворил пръв дума за това. Тя се бе тревожила за „сделката“ им, а той е бил задължен да изпълнява желанията й. Да, би трябвало да се ядоса, но в действителност не жадуваше за чак такава власт над когото и да било. Обаче фактът че сега е освободен от нея…

Запита се какво ли още е скрил.

— Каква друга мощ се получава от меча?

— Никаква. Останалите способности са за мен.

— Например?

Той остави ножа и вилицата си преди да изрече:

— Върни ми го и ще ти покажа.

— Ами да, защо не!?

Толкова явен сарказъм не можеше да остане незабелязан, в който и век да си роден.

— Имаш ли причина да ме лишиш дори от временна употреба на оръжието?

Усети, че е обиден и отвърна предпазливо:

— Не ме разбирай погрешно, Торн. Сега си в състояние да тръгнеш по своя воля, а какво ми гарантира, че Проклятието на Бладдринкър няма да изчезне с теб? Не бих искала да изпитвам верността ти по този начин.

— Мислиш, че ще те измамя?

— Нали си заблудил Жан Пол, че ще осъдиш душата му на вечни мъки?

Последва дълга, напрегната пауза. После той се разсмя и даже вдигна мълчалива наздравица в нейна чест.

Посвети я в причината за веселието си:

— Впрочем, приятно ми е, че си предпазлива с мен.

Тя премигна:

— Нима? На какво се дължи това?

— Не считам за нужно да ти отговоря.

Тя се намръщи, но скоро се сети:

— Връщаш ми за заяждането, нали? Хайде, признай си.

— Розалин, реша ли да ти „върна“, със сигурност ще го разбереш.

Без да знае защо, задоволството му определено я разгневи.

— И какъв подход ще избереш?

Той отново се разсмя. Раздразнението й нарасна и тя започна да барабани с пръсти по масата. Той се втренчи в тях. Но когато бавно вдигна очи и срещна нейните, страстта в погледа му я накара да се вкамени.

— Да ти покажа ли? — предложи той с дрезгав, чувствен глас.

Веднага й се изясни как точно би си разчистил сметките с нея. Щеше да я завладее сексуално, да я превърне в безволево мекотело, готово на всичко за него. Осъзнаваше колко лесно щеше да му бъде.

— Престани — прошепна тя.

— Какво да престана — леко повдигна вежди той.

Розалин се почуди дали да не смени темата. Налагаше се. Но това, че се държи като самата невинност я разяри.

— Прекрасно знаеш какво. Помолих те да не ме зяпаш така.

— В тази епоха всички ли жени очакват мъжете да им се подчиняват?

И това ако не е въпрос с повишена трудност, здраве му кажи. Поне десет отговора й идваха на ум, но най-добре беше изобщо да не отговаря.

— Остави това. Споразумяхме се за нещо. Ще се придържаш ли към него?

— Включихме ли условие да не те поглеждам? Странно, забравил съм.

Играеше си с нея, без да скрива, че това му доставя удоволствие. Изнервяше я. Да, трябваше да смени темата, но беше прекалено късно.

— Уговорката, Торн. Ще спазиш ли твоята част?

— А ти спази ли своята?

Тя се изчерви от смущение, но възропта, възмутена от наглостта му.

— Опитвах се да те успокоя и да премахна малко стреса… По дяволите, той не знае какво е стрес. Опитвах се да ти помогна да понесеш по-леко първото си пътуване с кола. Дори ти разреших да си тръгнеш, въпреки че си бях обещала да не го правя. Логично е да ми благодариш, а не да ме засягаш.

— Благодаря ти — той кимна снизходително.

Розалин прие, че нарочно не й отговаря. Щеше да я остави да се колебае и ядосва… Стрелна го с очи, а той се усмихна.

Вечерята й бе провалена, апетитът й — вместо охота за ядене усещаше стомаха си на топка… А дали?… Не. Не беше доволна, че викингът се смяташе свободен да постъпва както си иска.

Тя стана, опря ръце на масата и се наведе напред:

— Надявам се, че помниш какво ти казах за закона, за това, какво е приемливо и какво не е тук, защото сега изрично те предупреждавам да стоиш настрана мен. Не настоявай за повече подробности. Ако си съгласен да ми помогнеш в изследователската им работа, ще те чакам в библиотеката след час. Ако не, предпочитам да напуснеш къщата ми.

Поздрави се, че е успяла да изрече това, въпреки буцата, която заседна в гърлото й. Не се надяваше да остане, въпреки предишните му обещания и разочарованието я давеше.

Ако бе анализирала по-добре чувствата си, щеше да установи, че загубената възможност за събиране на научен материал не може да бъде причината за чак толкова обърканите й чувства емоции. Но тя не се замисли. Просто отбеляза, че Торн не се обади, докато тя напускаше стаята.