Джоана Линдзи
Пленница на любовта (8)

ГЛАВА ОСМА

След като остави брат си на гарата, Розалин избра по-дългия път към дома, който минаваше покрай живописни местности, както я бе посъветвал Дейвид на тръгване. Той я предупреди, че ако не си почине и не си намери някакви забавления, ще стигне до срив от изтощение. Тя се съгласи с него. Но въпреки добрите й намерения въпроси от предната нощ отново започнаха да я тормозят. А тя символично се бе потупвала по рамото, че е успяла да изхвърли от съзнанието си всякакви сънища и съновидения и да се порадва на прекараните с Дейвид часове, преди неговото заминаване.

Разбира се, лесно е да забравиш обезпокоителните събития, когато имаш с кого да разговаряш и да се шегуваш за други неща. Но сега остана сама и вниманието й с учудваща бързина се върна към безумната хипотеза, която я бе завладяла снощи — че в действителност Торн Бладдринкър е дух, а не странно съновидение.

Разполагаше с един-единствен начин да превърне хипотезата си в теория, а щом веднъж намерението се загнезди в ума й, трескавата възбуда постепенно завладя цялото й същество. Ще се престраши. Все някога щеше да докосне меча си отново, така че защо да чака и да се терзае от ненужни колебания?

Потънала в размисли, тя престана да забелязва пейзажа покрай пътя. Ако нейният призрак се появи и, както бе заплашил, реши за известно време да се помотае наоколо, как да се справи с него? Но беше малко вероятно съвсем да остане. Розалин разчиташе на нежеланието му да се отзовава на нейните повиквания. Всеки път настояваше да го върне там, където си живее поначало. Освен в случаите когато не се привижда на някого.

Трябваше просто да го убеди, че няма да го задържа за дълго и че се нуждае от отговорите му на нейните въпроси. Надяваше се да й съдейства.

Без значение дали е в състояние да го управлява, тя бе твърдо решена да го извика, стига да не е само сън. Подробностите за миналото, които можеше да й разкрие, бяха твърде важни и си заслужаваха да рискува.

Този път за нищо на света няма да се разколебае. Никога не бе шофирала така безразсъдно, както сега, по обратния път към вилата. Щом пристигна, изтича нагоре но стълбите към спалнята си.

Като предпазна мярка заключи вратата. Скри ключа да не би духът да избяга от стаята й, докато му обяснява нещата. Или поне се надяваше, че така няма начин да избяга. Ако притежаваше способността на призраците да минава през врати и стени, тогава не виждаше как би могла да го задържи пряко волята му.

Задъхана, Розалин измъкна кутията с меча изпод леглото и я отвори. Този път се вторачи в ъгъла, още преди да докосне топлата дръжка на оръжието. Потръпна в очакване да чуе силен гръм.

Трясъкът не закъсня, Торн Бладдринкър също.

Истина беше! Сърцето й биеше почти болезнено. Значи не е било сън. Сънищата не са подвластни на човешките желания. А нейният дух се подчиняваше на волята й.

Стоеше там, облечен направо официално според стандартите на времето си. Тъмносинята туника бе с изящна бродерия около врата, която се спускаше надолу от двете страни на остро деколте до средата на гърдите му. Две големи, кръгли златни плочки прикрепяха късо наметало със същата бродерия към широките му рамене. Ботушите му бяха с по-фина изработка от предишните — този път шевовете им не се виждаха. Препасаният около тънкия му кръст колан, издаваше склонност към изпипване на детайлите в облеклото — златните му плочки бяха в унисон с тези по раменете на мъжа.

При всяка нова среща й се струваше по-хубав и по-хубав. Беше леко задъхана, когато го поздрави:

— Здравей, Торн Бладдринкър.

Гласът й веднага привлече погледа на ясносините му очи и той въздъхна с такава досада, че се чу до другия край на стаята. Дори прокара ръка през дългата си къдрава грива с явно раздразнение. Розалин се подсмихна. Призракът й отново не искаше да е тук.

И тогава очите му я приковаха към пода.

— Виждам, че си се преборила със страха от мен.

Не беше съвсем вярно, но не й се спореше на тази тема. Вместо това се извини:

— Съжалявам, че те отвличам от някакъв… специален случай. Няма да те задържам много днес.

— Да ме задържаш? — намръщи се моментално той. — Играеш ли си с мен или какво?

Свъсената му физиономия толкова я уплаши, че започна да заеква:

— Не… естествено, аз… изпитвам любопитство. И ще се радвам да разбера как успявам да те извикам.

— Вече знаеш как — изръмжа той. — Държиш меча ми в ръка. Ясно ти е, че това ти дава власт да ме викаш.

При тези думи очите му се приковаха върху старинното оръжие. Собственическото й чувство сякаш избухна, тя пусна меча и бързо затвори кутията, след като изрече:

— Това разбрах, но… всеки път изискваш от мен да те върна. Какви ще са последствията, ако не го направя?

Изражението му показа, че въпросът й съвсем не му хареса но не отказа да й отговори:

— Призоваваш ме чрез моя меч, лейди, така че само ти притежаваш силата да ме отпратиш. Имам право да избера — дали да си тръгна, или да остана — но не и да изчезна, ако ти не ми наредиш.

— С други думи, изборът е твой, ако искам да те отпратя, но е мой, ако не искам?

Удостои я с рязко и ядно кимване. Не му се нравеше, че е под нейна власт, както и на нея не й харесваше, че е безпомощна, ако той реши да не й се подчини. При условие, че не я заблуждаваше.

Розалин предположи, че ще разбере каква е истината в случай, че му хрумне да поседи или да си замине без нейна заповед. Междувременно беше по-добре да го разпита, а не бе изключено последното да отнеме часове, даже дни.

С това наум, тя предложи:

— Защо не седнеш?

Между двата прозореца имаше удобен стол, друг такъв стоеше зад писалището й. Но той се приближи до леглото и седна върху него, точно до кутията с меча. Тя незабавно я грабна и я пъхна под леглото, по-далеч от него. Това предизвика свиване на устните му, което можеше да се приеме за усмивка. Но тя не би заложила кариерата си срещу подобно твърдение.

Беше приседнал странично на леглото, с лице към нея. Погледът му бързо се плъзна по тялото й — от свободно падащата блуза без ръкави до провисналите бермуди, които изобщо не си подхождаха — което при нея бе принципно положение. Когато си беше в къщи, тя оставаше косата си свободна, но току-що се бе върнала от гарата и косата й бе вдигната и прибрана в стегнат кок — строго официална прическа за пред хората. Разбира се, носеше и очилата си.

За секунда Розалин предположи, че той навярно се опитва да открие зад този й образ жената, увита единствено в хавлия, със спусната кестенява коса. Но лицето на Торн Бладдринкър не издаваше какво става в главата му за разлика от нейното. Присъствието му силно я объркваше. Той беше наистина едър мъж, по-точно едър дух. И тялото му във всяка своя част изглеждаше силно, масивно… опасно. Но ако бе безплътен, нищо не я застрашаваше. Това хрумване я подтикна да зададе глупавия въпрос:

— Как се чувстваш като призрак?

Той веднага се разсмя:

— Аз съм от плът и кръв като теб, лейди.

За миг изненадата й се смени с гняв:

— Не е възможно. Призрак си.

Сега вече бе напълно объркана. Беше разчитала на него да й разкаже за историческите епохи, които обхващаше нейната специалност. От отговорите му можеше да разбере дали й казва истината, или й поднася сложна мистификация.

На него все още му бе забавно, поне ако се съди от усмивката му.

— Не за първи път чувам това обвинение. Както казах, само боговете са в състояние да пролеят моя кръв… И Волфстан Лудия. С нетърпение очаквам да ме намери.

Ядът й не беше преминал, но бе твърде заинтригувана от последното изказване, за да не попита:

— Искаш да умреш в битка с него?

Той поясни високомерно:

— Напротив! Ще докажа, че не е достоен противник за мен.

— Значи тогава ти ще го убиеш?

Той въздъхна:

— Не, вече е мъртъв, убит от вещицата Гунхилда, за да ме тормози. Затова ме мрази и никой викинг не би го обвинил. С проклятието си Гунхилда го лиши от Валхала^[1].

— Валхала? Чакай малко… Празненството на Один^[2]? Вчера спомена, че съм те измъкнала от празненството на Один — във Валхала ли?

— Че къде другаде?

— Я стига — каза тя, съвсем загубила търпение. — Валхала е мит, също както Один и Тор, и…

Спря, когато се сети какво й бе споменал предната нощ — че се е бил с Тор, с брат си Тор. Отвратена вдигна ръце.

— Това е то. Ако ще ме убеждаваш, че си бог на викингите, разговорът ни е дотук. Достатъчно насилих представите си, за да приема, че си дух. Митичните богове ми идват в повече.

Думите й така го разсмяха, че едва не се изтъркали от леглото. И понеже се забавляваше за нейна сметка, бузите й пламнаха. Тя промълви напрегнато:

— Това как да го разбирам — да или не?

Трябваше да изчака първо смехът му да утихне, за да успее да й отговори:

— Не съм бог. Малка свита поклонници знаеха, че съм безсмъртен и ме следваха. Но това бе дело на проклятието, преди брат ми да се смили над мен и да ме допусне във Валхала.

— Но ти твърдиш, че брат ти е божество.

— Прекланяха му се по-дълго, отколкото на мен. За разлика от моето име, което бе забравено, легендите запазиха неговото за потомците.

Розалин долови нотки на неудовлетвореност в гласа му и се изкуши да разбере причината.

— Това неприятно ли ти е?

— На теб нямаше ли да ти бъде? — отвърна той. — Нищо не прави по-добре от мен и когато се съгласи да се бием и победителят най-често съм аз. Но, за мое нещастие, си навлякох и проклятието на Гунхилда.

Тук Розалин въздъхна. Ясно бе, че я примамва да приеме поднесените от него измислици за факти.

— Вещицата Гунхилда… Караш ме да вярвам във вещици и викингски богове, а аз просто не…

— Не ме интересува в какво вярваш или не, лейди. Нямам намерение нищо да ти доказвам. Това, че съм тук, е достатъчно…

— Ако си тук — поправи го тя. — Почти съм на прага да се усъмня отново.

С усмивка на уста Торн Бладдринкър тръгна да заобикаля леглото, за да се приближи до нея. Сърцето й се качи в гърлото.

— А, май че е време да си тръгваш — изстреля тя колкото може по-бързо, но явно не достатъчно.

— Благодаря ти за позволението, но още не съм готов да си отида по твоя заповед.

Стоеше точно пред нея, на няколко сантиметра разстояние. Въпреки, че тя беше малко над средния ръст за жена, сто седемдесет и три сантиметра, той се извисяваше с цяла глава над нея. Налагаше й се да го гледа с извита нагоре глава и това я впечатли. Едва не припадна, когато видя ръката му да се насочва към лицето й.

Силно стисна очи и дъхът й спря. Очакваше… и тя не знаеше какво. Нещо изпитано, неприятно натрапчиво? Нещо крайно ужасяващо. А усети само как свали очилата й.

— Украшението ти ми се вижда странно. Как се нарича?

Розалин рязко отвори очи. Той внимателно разглеждаше очилата й. Дори въпросът му сам по себе си не издаваше, че предметът му е съвършено непознат, начинът, по който ги държеше — хванал с пръсти стъклата вместо рамките — говореше красноречиво за това.

Не я нападна. Не се смрази от близост на привидението, както можеше да се предположи. Бавно се отпусна и прошепна:

— Очила.

Той отново я погледна и очите му повече не се откъсната от нейните. Хвърли предмета зад гърба си, както преди птичата кост, без да го е грижа къде ще падне.

— Украшенията трябва да красят жената, лейди. Защо носиш нещо, което не подчертава красотата ти?

— Очилата не са скъпоценен накит — започна да обяснява тя, но остана с отворена уста, понеже той отново вдигна ръка към лицето й.

— Какво…

Не довърши. А той не отговори. Пръстите му вече бяха стигнали целта си — здравия кок на тила й. Само с едно движение измъкна металните фиби, които го прикрепяха, така че да паднат върху лявата й гръд. Почти до гръдта й напипа още една фиба, изтегли я и с любопитство я разгледа. Розалин предположи, че щом Торн приключи с огледа, тя ще последва очилата. Не сбърка. Погледът му се върна към лицето на домакинята и сега се задържа на кестенявата й коса, стигаща до кръста й.

— Така е по-добре. Радвам се, че ми показа какво криеш. Мисля, че не съм чак толкова против ти да притежаваш на меча ми.

Трябваше да е невероятно тъпа, че да не разбере напомнянето как я бе видял само по хавлия и бе предположил, че го е извикала да спи с него. Отново се изчерви. Преди обаче да реши какво да му отговори, той за трети път протегна длан.

Докосна тесните презрамки на блузата без ръкави.

— Как се съблича тази странна туника?

Сърцето й подскочи и тя продума сърдито:

— Това е блуза и ще си остане на мен. Ако си мислиш, че ще търпя да изследваш всяка моя дреха…

— Не, твоите одеяния не представляват интерес за мен — отрече мъжът, въпреки че попипа тънкия плат. — Виждам, че лесно ще се скъса. Ако предпочиташ да я запазиш, лейди, сега е времето да го кажеш.

Сърцето й се качи в гърлото и заседна там. Едва ли той имаше точно това предвид.

— Достатъчно неща свали, Торн. Не пипай другите.

В отговор Торн подпъхна пръсти под презрамките. Той сви в юмруци дланите си и дрехата леко се опъна върху раменете й. Последва бързо движение и лятната блузка се раздра по средата на две парчета отпред и на гърба, които се смъкнаха върху ръцете й.

Преди да се съвземе от шока, тя чу разочарованата му въздишка.

— С каква измишльотина си се привързала?

Сутиенът й. Беше зяпнал сутиена й. По изражението му разбра, че вече е решил как да се отърве от него.

Розалин бързо вдигна ръце и ги сключи на гърдите си. По негово време грабежите и изнасилването може и да са били нещо обичайно, но в момента се намираха в нейното време.

Отчаяно се опита да пренебрегне факта, че е полуоблечена и му се сопна:

— Не зная, какво си мислиш, че правиш, но то не ми харесва. Не очаквай да получиш всичко, което пожелаеш тук. Първо се моли за позволение, а моят отговор е не.

Той само се ухили:

— Да не съм толкова смахнат, че да питам.

— Не схващаш същността…

— Напротив, разбирам те напълно. Искаш да се унижавам, а това аз няма да направя. И последната мома, която притежаваше меча ми, приказваше подобни глупости. Но теб предупредих, че притежавам невероятен апетит.

— За храна — бързо му напомни тя.

— И за битки… и жени. А отдавна не съм се отдавал на удоволствия с прилична девойка.

— Съчувствам ти, но ще се наложи да продължиш въздържанието си още малко.

— Не съм на това мнение.

Торн седна на леглото нейната страна и в следващия миг Розалин усети как ръцете му обгръщат бедрата й, как я придърпва към разтворените си крака — все по-близо и по-близо — докато тя не загуби равновесие и не залитна към него. Чу го да се смее миг преди гърдите им да се сблъскат и тогава той се претърколи и тя се оказа отдолу.

Възбудата я заля на вълни. Наболата по страните му брада драскаше кожата й, докато устата му намери нейната и той впи устните си в нея. Тялото, притиснало я към кревата, далеч не беше призрачно, а реално, здраво, тежко. А устните, които я изпиваха, бяха най-чувствените, чиито вкус бе усещала.

Страхът, който Розалин все още изпитваше, засили бурята от чувства, която я завихри. Сърцето й биеше силно както никога досега. Кръвта и бушуваше и тялото й отмаля. А когато зъбите му леко захапаха долната й устна, преди да я засмучат, тя бе дяволски близо до…

Не успя да издаде звук, когато устните му се отлепиха от нейните се плъзнаха надолу. Би могла да го спре, можеше да опита да се овладее, но бе прекалено заета с усещанията, породени от първото цялостно пробуждане на тялото си.

Тогава той със зъби дръпна надолу сутиена й. Огромните му ръце държаха тялото й от двете страни, на милиметри от гърдите й, но без да ги докосват. Близостта им я подлудяваше. Гърдата й изскочи от чашката, повдигната от дантеления плат под нея връхчето й незабавно набъбна. В мига, в който той забеляза как то се втвърдява, топлите му устни се сключиха около зърното, и бавно го засмукаха.

Розалин изстена, а тялото й се изви и се притисна към източника на горещото усещане. Не беше но силите й да се противопостави. Точно за такова привличане бе мечтала. За първи път всичко бе чудесно и тя гореше от страст. В този момент той се усмихна или по-скоро — ухили се.

— Все още ли ме смяташ за призрак, лейди?

Значението на думите му бавно си проправи път към нейното объркано съзнание, но когато накрая тя го осъзна, почувства… не беше сигурна какво, но не бе приятно. Действията му искаха само да й докажат, че не е безплътен. Всъщност нямаше да я изнасили или люби, каквото и определение да бе избрала. И сега, идвайки на себе си, Розалин не знаеше дали е разочарована или облекчена.

— Два пъти те предупредих, скъпа. Извикай ме отново и ще се наложи да задоволиш всичките ми нужди.

— Да не би да ме принудиш и да се бия с теб? Аз ли ще използвам меча, или ти?

Би могла да добави, че не знае защо го казва, но беше ядосана. Как се осмеляваше да иска такава цена за необходимите й сведения?

А Торн нагло отвърна:

— Срещу теб ще използвам един-единствен меч.

Усмивката му запрати истината в лицето й.

— Предпочитам да мина без грубостите на някакъв си викинг — рече тя през зъби и го блъсна. — Присъствието ти тук е нежелателно, Торн Бладдринкър.

Разбираше, че ако той сам не се отдръпне, тя не би могла да го избута от себе си. Положението й се струваше унизително. Но той се надигна и отново седна на ръба на кревата. Взря се в очите й с толкова настойчиво, че дъхът й секна. После погледът му се сведе върху все още разголените й гърди и тя осъзна, че сама не е помръднала.

Изохка и бързо се измъкна от леглото, оправи сутиена си и почти изтича до гардероба в другия край на стаята. Чу зад себе си гърления му смях. Този звук я разгневи по-силно от всичко. Но преди да се обърне и да го изпепели с някоя яростна забележка, в далечината проехтя гръм.

Не бе необходимо да се оглежда, за да види, че Торн Бладдринкър е изчезнал. Отпусна рамене с… облекчение, разбира се. Да, определено с облекчение. Нямаше да се вайка за нереализираните възможности. Явно не бе способна да се справи с негодник на хиляда години. Да изгние дано в митичната си Валхала! Защото тя никога повече нямаше да постъпи толкова глупаво — да го призове отново.