Джоана Линдзи
Пленница на любовта (41)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

След като изгони Торн, Розалин плака, докато заспа. Когато се събуди, не бе в състояние да каже дали е същият ден или следващият. Дълбоката болка беше все още тук — както и брат й Дейвид.

Разтърка очи, за да се убеди, че не й се привижда. Но той не изчезна. Седеше на стол, придърпан до леглото й. Усмихваше й се, всъщност направо грееше, като че ли щеше да сподели чудесни новини и вече трудно се сдържаше.

— Здравей, красавице — весело рече той, протегна ръка и леко стисна нейната. — Добре дошла в света на живите.

— Моля? — премигна срещу него тя. — Да не съм била умряла или нещо подобно?

Той се разсмя:

— Не, но се размина на косъм.

Тя реши, че това е някаква закачка, но не се досети каква може да бъде причината. Затова се престори, че се прозява, облегна се на възглавниците и с отегчен глас измърмори:

— Добре, предавам се. Вярно, уморена съм, но чак пък полумъртва от изтощение? Не, определено не — спомни си за пролетите сълзи и добави: — Но като размисля, сигурно изглеждам по-зле, отколкото се чувствам.

— Надявам се, че се чувстваш по-добре. А изглеждаш страхотно, като се вземат предвид обстоятелствата.

— Като се вземат предвид обстоятелствата ли? Хайде, Дейвид, обясни ми за какво загатваш. Никога не ме е бивало в разрешаването на ребуси, когато едва съм се събудила.

— Хм — замисли се той. — Лекарят каза, че може и да не си спомняш.

Тя присви очи при тази тайнствена забележка.

— Какво да си спомням? Какъв лекар?

— Виж сега, не се притеснявай…

— Дейвид!

— Ама ти наистина не си спомняш, а?

Тя въздъхна:

— Добре, какво е това нещо, което би трябвало да си спомням?

— Роузи, ти беше много, много болна. Госпожа Хюмс била толкова разтревожена, че не само повикала доктор, но ми се обади да дойда веднага.

Тя се намръщи:

— Недей да говориш глупости. Елизабет и Джон Хюмс дори не бяха тук, а в Брайтън — започна тя, но се поправи. — Да не са се върнали?

— Не знам да са ходили някъде наскоро. Но е цяло щастие, че и двамата са били в Кавеноу Котидж. Без тяхната помощ можеше и да умреш.

Тя скръсти ръце на гърдите си и сърдито го изгледа:

— Така. Това е някаква шега, нали? С нетърпение очаквам да стигнем до смешното, така че давай накратко.

— Не е шега — поклати глава той. — И, честно да си призная, направо се поболях от тревога.

— Но защо?

— Прекара тежка пневмония. Беше в безсъзнание цели пет дена, през цялото време бълнуваше и дори имаше халюцинации. Веднъж вдигна четиридесет и един градуса и ни уплаши до смърт. Не позволявах на лекаря да мръдне от леглото ти.

Розалин го зяпна в недоумение и след няколко секунди изтърси:

— Но аз не си спомням!

— Наистина ли?

— Не, изобщо.

— Това е добре за теб — усмихна се Дейвид. — Някои от халюцинациите ти приличаха по-скоро на кошмари.

— Но се чувствам прекрасно — увери го тя. — Съвсем малко съм уморена.

И то заради продължилия дълго плач. Но така ли беше в действителност? Колко време бе минало, откакто бе освободила Торн?

Но внезапно й хрумна друга възможност. Изстина. А ако Торн и тя все пак не бяха успели да върнат точно нейното настояще? Ами ако нещо съвсем незначително трябва да се поправи в миналото? То не би променило живота й драстично, просто би накарало нещата да изглеждат по-различни — достатъчно, за да не помни болестта на онази Розалин, която едва не умряла от пневмония. Както бяха съществували една Розалин, омъжена за Бари, една — с брат моралист, когото не можеше да понася…

Попита подозрително:

— Отговори ми на един тъп въпрос. Не съм омъжена за Бари Хортън, нали?

— Не ставай смешна. Ти не би му казала даже колко е часът. А даже и да го направиш, аз ще го изритам, преди да си е сверил часовника.

Сестра му не сдържа усмивката си.

— Ясно. Вярвам ти. Само проверявах, докато още не сме изоставили темата за нещата, които съм забравила.

Дейвид се разсмя:

— Сигурно оздравяваш. Пак започна с остроумията.

 

 

Брат й настоя да не става до края на деня и не прие никакви възражения от нейна страна. И когато докторът дойде да я прегледа, той прибави още две към нареждането на Дейвид. И въпреки че според всички, които се бяха грижили за нея, бе изкарала на легло почти седмица, не беше отпочинала.

Трудно й беше да повярва, че е била толкова зле, а не си спомня дори началото на болестта. Нормално би било да си спомни поне за някакво главоболие, хрема или кашлица. Нищо подобно. Последното, което се въртеше в ума й, бе отпращането на Торн. А този миг за нея щеше да бъде вечно жив.

Разбира се, не бе изключено да е била толкова потисната и унила, че да не помни една маловажната хрема. Според календара обаче, й се губеха още няколко дни, освен боледуването от пневмония.

Да не би след изчезването на викинга да е изпаднала в такава депресия, че да не забелязва обикновените неща от живота? При всяка мисъл за любимия болката отново се връщаше и тя се опитваше да мисли за нещо друго.

В това отношение Дейвид бе незаменим. Помагаше й да не полудее от мъка, като постоянно й разказваше анекдоти или подробности от пътуването си до Франция и запълваше времето й с игри на карти и табла.

Но накрая Розалин се върна към обичайните си занимания, а брат й — в къщата си в Лондон. Сестра му побърза да си запише детайлите от миналото, докато още ги помни. Но искаше и да проучи няколко неща, преди да замине за Щатите. На първо място в списъка й беше пътуване до Хейстингс.

Замина рано сутринта. Беше посещавала местността в миналото, но не и в настоящето и бе любопитна да види какво се е изменило от царуването на Уилям насам. Откри, че не е малко.

На мястото на мочурливата ливада имаше рибарници. Откритите преди пространства сега бяха гъсто залесени. Абатството на Ватъл бе построено върху земята, където беше паднал Харолд Годуайнсън.

Докато се разхождаше из Хейстингс, пред очите й оживя битката, на която бе свидетелка. Много неща бяха повлияли на развоя на събитията и всяка от двете страни би могла да спечели сражението. Уилям Завоевателя е бил умен мъж, кален професионален боец и велик стратег, но дължеше английския трон на случайността и късмета си.

Както сама се бе убедила, ако военните действия не се бяха развили по този начин, норманите нямаше да победят по-многобройната армия на англичаните. А отбраната на Харолдовата войска щеше да си остане непристъпна, ако така безразсъдно не бяха разбъркали редиците си.

Розалин се радваше, че Уилям бе постигнал целта си — короната на Англия — и че тя бе очевидец на триумфа му. Това й бе осигурило нейното настояще.