Джоана Линдзи
Пленница на любовта (37)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

Отхвърлянето на такава хубава идея ги обезсърчи и развали настроението им за няколко дена напред. После дойде и срещата със сър Джон Дьо Приел, която подсили убеждението на Розалин, че човек не бива да се връща в миналото освен с нормални средства — чрез книги и филми.

Бяха приели, тоест тя бе стигнала до извода, че Торн е виновен за промяната, довела до победата на викингите над Харолд Годуайнсън, вместо до победа на Уилям. Любимият й бе напил сър Джон достатъчно, за да пропусне повторния разпит на шпионина преди да го убият на следващата сутрин. А той е щял да измъкне истината от англичанина, възможността да оправят тази част от историята го доказваше. Но все пак грешаха. Причината не беше викингът. Идеше й да се цапне, че не се бе сетила по-рано. Торн бе част от нормалното стечение на обстоятелствата, формирало нейното време, деветдесетте години на двайсети век. Следователно не би могъл да създаде споменатото противоречие. Пътуването във времето наистина я объркваше. Закле се да положи повече усилия и да разсъди трезво и логично, като запази спокойствие и присъствие на духа.

Един ден сър Джон се качи на кораба „Мора“ за съвещание с Уилям. На тръгване забеляза застаналите на палубата Торн и Розалин и дойде да попита викинга:

— Ти си тръгна, преди крадците да се появят в хана онази сутрин в Дайвз, нали? Сещам се, че те видях там предната вечер.

— Значи така е било — отвърна Торн предпазливо. — Имало е грабеж ли?

— Да, макар че в моя случай оплескаха работата. Очистих двамата нехранимайковци, които смутиха съня ми. Не бяха равностойни противници за един рицар.

Розалин се почуди дали първоначално и любимият й не е бил атакуван рано сутринта, докато е бил със сър Джон. Нищо не й бе споменавал. Но не би задала въпроса пред друг човек.

— Какво щастие за вас, че не сте прекалил предната нощ в удоволствия — отбеляза тя и отправи към Торн многозначителен поглед. — Можеха да ви наранят и ограбят, ако ви бяха изненадали долу в салона.

Но сър Джон бързо я извади от това заблуждение:

— Не, лейди, късметът ми се дължи на доброто военно обучение — вдигам се само при звука на въоръжено стълкновение, независимо дали съм се унесъл в сън или не. А в салона не е имало безредие, нападнати и ограбени са били спящите горе. Но един от двамата разбойници, които убих, разкри първоначалните им намерения.

— Друго ли са възнамерявали да правят? — намръщи се тя.

Събеседникът й кимна.

— Явно дълго са го подготвяли. Цяла банда щяла да нахлуе в хана, но рано същата сутрин предводителят им бил ранен. Някакъв рицар добре го подредил, когато заедно със съучастниците си опитал да тормози една дама. Без водач разбойниците решили да избегнат схватката в салона и събраните там не били обезпокоени.

Розалин застина. С две думи, Торн нищо не бе променил. Ако сутринта бе протекла както трябва, заговорниците са щели да нахлуят и в помещението долу, а сър Джон е щял да бъде предизвикан да се защитава. Навярно е щял да изтрезнее достатъчно, за да проведе планирания разпит.

Когато викингът заведе сър Джон да си легне, нещата щяха да бъдат оправени. Но не Торн, а тя бе причинила разбъркването, след като бе напуснала палатката и попаднала в ръцете на тези грубиянин крадци, които щяха да я изнасилят. Заради нея водачът им е бил ранен и първоначалният им замисъл — изоставен. Затова и блаженият пиянски сън на рицаря не е бил прекъснат до обяд и той е пропуснал възможността да измъкне истината от английския шпионин.

Явно не бяха върнали събитията в обичайното им състояние, но поне отмененото надпиване бе довело до желаните крайни резултати. И слава Богу.

Торн и сър Джон размениха още няколко реплики относно произшествието и грабежите като цяло. Но в момента, в който рицарят ги остави сами, от погледа на викинга пролича, че е схванал ситуацията. Розалин реши да не му даде шанс да я обвини и го изпревари:

— Добре, значи проблемите с историята не са по твоя, а по моя вина. Това не променя факта, че мнението ми е правилно — нашето присъствие тук, най-вече моето, влияе на собственото ми настояще. Трябва да си тръгнем веднага, щом намерим начин да справим със сегашното положение… ако съумеем да го намерим. Все още не се сещам какво и защо се е объркало този път. Да се надяваме, че в деня на битката ти ще успееш.

— Между другото, първоначално беше ли нападнат от крадците? — попита го по-късно тя.

— Да, и най-вероятно от същите двама, които са досаждали на сър Джон.

— Защо не си ми споменал нещо толкова важно, когато за първи път обсъждахме случая?

— Важно ли? Не, за тези времена е нещо твърде обикновено, за да му обърна повече внимание. Дори не си го спомнях, преди сър Джон да отвори дума.

— Предполагам и ти си убил двамата си нападатели?

— Естествено — отвърна той. Изражението и тонът му подсказваха, че няма място за съмнения.

Тя въздъхна:

— Май е по-добре, че не съм го научила. Можеше да и извадя погрешно заключение и да не променим нещата толкова лесно. Благодарна съм, че донякъде успяхме. С малко късмет, който би трябвало да ни сполети, ще разрешим и въпроса със стрелите.