Джоана Линдзи
Пленница на любовта (36)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

— Често ми се е струвало, че харесваш тази част от историята.

Откровението на Торн веднага привлече вниманието й. Тъкмо бяха приключили с набързо приготвената храна и Розалин се чувстваше заситена във всяко едно отношение. Дори си мислеше да подремне, преди корабите отново да вдигнат котва.

— „Очарована“ е по-точно — рече тя. И се пошегува — Но да си призная, липсват ми модерните водопроводни инсталации.

Той се усмихна, въпреки че не беше сигурна дали е разбрал думите й. Не си спомняше да му е обяснявала каква роля играе канализацията и че съвременните тоалетни са пример за ползата от нея. Но бе любопитна какво е предизвикало забележката му.

— Какво те накара да го споменеш? — попита тя.

— Ами, не е нужно да се връщаме в твоето време. Нищо не ни пречи да останем тук… ако искаш.

Сърцето й подскочи от радост по няколко причини. Наистина можеха да останат в Средновековието. Не се бе замисляла върху това преди. Но бе възможно.

Ако го направеха, тя щеше да продължи изследванията си и да черпи информация от извора. Щяха да отскочат до осемнайсети век например, за да публикуват книгата й. И понеже до деветнайсети век рядко са издавали сериозни трудове на жени, щеше да излезе под друго име. Но поне щяха да я публикуват, без да се налага да доказва истинността на посочените факти. В онези дни адвокатите не са си пъхали носа в книгоиздаването.

Не виждаше пречки. Но най-вълнуващото беше, че щеше да задържи любимия си.

Той щеше да е доволен в този древен свят, а тя щеше да е щастлива покрай него. От какво точно щеше да се лиши? Можеше да посещава приятелите си чрез меча. Кариерата й… е, в това бе трудността. Цял живот бе работила, за да достигне този пост, преподаването щеше да й липсва. Но ако на везните сложеше живота си с Торн, те натежаваха твърдо в негова полза.

— Ще си построим хубав дом — добави последният, когато не получи отговор. — Уилям ще раздава земя, когато завладее Англия.

— Да, така е, ще бъде много щедър с поддръжниците си — разсмя се от удоволствие тя. — Чудно как не съм…

Спря и изстена. Сети се за единственото, което нарушаваше идиличната й представа. Нали винаги бе считала, че пътуването във времето е прекалено опасно и предизвиква промени в нормалния ход на историята, без дори да разбере човек?

Ето, сега пробваха да оправят нещо, което се бе объркало. Но с всеки изминал ден рискуваха да променят нещо друго. Постоянният им престой със сигурност щеше да повлияе на историята по неизвестен за тях начин. Не би поела такава отговорност, дори за да запази Торн.

— Какво има — попита той, протегна ръка и я погали по бузата.

Розалин едва не се разплака, но не искаше да го обременява с грижите си. Вместо това хвана пръстите му, целуна ги и някак си успя да му се усмихне.

— Нищо — излъга тя. — Идеята е чудесна, но нереална, няма как да се осъществи, разбира се. Ще изменим още повече неща и ще унищожим хиляди живота. Съвестта ми не би го понесла.

Той въздъхна:

— Да, знаех си, че ще кажеш точно това. Но не мислиш ли, че така трябва да стане?

— Какво имаш предвид? — смръщи чело тя.

— Тук си заради меча. Кой ти каза, че това не е нормалното положение на нещата?

Тя поклати глава:

— Дойдох тук по свръхестествен начин, значи не така трябва да бъде. Освен това, ако останем, ще се наложи често да прескачам до моя век, за да проверя не сме ли предизвикали някоя бъркотия. И ако сме… Цял живот ли да прекарам в оправяне на историята?

— А ако не забележиш промени, когато се върнеш? — изтъкна той. — Ще се съгласиш ли, че си родена, за да се установиш тук?

Сега тя въздъхна. Упорството му показваше, че силно го желае, но как да се съгласи?

— Нека ти обясня с пример какво ми предлагаш. Да речем, че се заселим в Средновековието за година и периодично проверяваме дали не сме променили нещо. Откриваме, че всичко е наред и решаваме, че е безопасно да я караме така. Проверяваме след една година, и още след една — светът си е здрав и читав. Но изведнъж след десет или двайсет години всичко се проваля.

Тогава ще е съвсем невероятно да открием причината, тя може да е възникнала в който и да е отрязък от време. Открием ли тогава, че не бива повече да живеем в миналото, как ще се върна в моето столетие? Как ще продължа живота си, когато ще съм остаряла с десет или двайсет години? Не си в състояние да ни прехвърлиш толкова напред, в бъдещето на меча, където да измисля някоя амнезия като извинение за дългото си отсъствие. Разбираш ли ме?

— Да, въпреки че щях да се радвам, ако не се беше сетила за този проблем.

Честно казано, тя споделяше мнението му.