Джоана Линдзи
Пленница на любовта (31)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

На разсъмване Розалин беше все още във вилата. Торн лежеше до нея, поставил ръка пред очите си, за да се предпази от утринната светлина. Тя му се усмихна, наведе се и нежно го целуна по гърдите. Той не помръдна. Предната вечер бе изтощен колкото нея, но не се поскъпи на ласки.

Розалин въздъхна. Желаеше да се свие до него и отново да заспи, а не да умува над дилемата, с която снощи се бяха сблъскали. Но това не можеше да се отлага, а и се беше разбудила напълно. Върнаха си вилата, но нещо в миналото бе променено. Този Дейвид определено не приличаше на човека, когото познаваше.

И ако неговият живот се бе изменил драстично, налагаше се да помисли и за своя собствен. Какво бе станало с досегашната й кариера? Ако нужните й исторически книги не са тук, ще трябва да открие отговор на въпросите си някъде навън. Но този път не разполагаше и с най-тънка нишка, която да я насочва.

Седна в леглото и се усмихна при вида на купчината дрехи, разхвърляни на пода. С такива мъки обличаше жълтата си рокля, а Торн с лекота я бе освободил от нея. Дори не си спомняше кога го бе направил…

— Надявам се тази усмивка да е за мен — обади се любимият й зад нея.

Не успя да отговори, не успя дори да погледне към него. Ръката му се плъзна около кръста й, за да й попречи да се отдалечи. Притисна устни към голия й гръб. Тя цялата потръпна и се усмихна още по-широко.

— Е, даже и да не е била, сега е — рече тя през смях и се наведе да го целуне за „добро утро“.

Той силно я прегърна.

— Изглеждаш доволна тази сутрин.

Тя повдигна вежди и го подразни:

— Очакваш да чуеш какъв велик любовник си, така ли?

— Не. Една дама на име Дилайла веднъж сподели колко надалеч ми се носела славата… ох! — изпъшка той, когато Розалин го сръчка в ребрата.

Но незабавно си отмъсти. Тя изведнъж се озова просната по гръб и се разписка, когато Торн започна да я гъделичка. После, останала без дъх, го притисна към гърдите си. Поклати глава, учудена от игривостта му. Малко по малко я подмамваше извън черупката на самодисциплината, в която се бе затворила толкова отдавна. Обаче реши, че това не е никак лошо.

Със съжаление подхвана темата, която се налагаше да обсъдят.

— Трябва да поговорим, Торн.

— Да, трябва — въздъхна той.

Претърколи се към ръба на леглото. Потърси долните си дрехи сред купа на пода и се изправи, за да се облече. Невероятно трудно и беше да се съсредоточи, докато стоеше пред нея гол до кръста, с разрошена коса, която падаше над раменете му. Изчерви се, когато забеляза на лявата му гръд следа от собствените си зъби. В този момент би предпочела той да се върне в постелята.

Но се насили да седне. Обви коленете си с ръце и рече:

— Твоето второ аз нали не е сторило нищо друго, след като ме срещна? Не бих желала пак да се срещам с него.

— Не, той те търсеше, попита и Уилям за теб, но не предприе нищо по-особено. Нямаше време да причини по-голяма пакост, на следващия ден се върна във Валхала.

— Но все пак нещо е станало. В предишния случай той е напил сър Джон и се е забавлявал с избраното от него момиче от кръчмата. Ала ти сега изведе рицаря от там. Беше ли ти… той после с нея ли беше, или си намери нова?

— Не, върнах се в лагера. Не бях в настроение да се занимавам с жени.

— Нима? — намигна тя.

Изръмжаването му я развесели.

— Добре, значи единствената разлика е, че не си прекарал нощта с онова момиче — тук тя се намръщи. — Обаче ако това се нуждае от корекция, предпочитам да запазя промененото си настояще, дори ще се примиря с този брат моралист.

Торн се подсмихна:

— Забравяш, че в първоначалния вариант сър Джон беше с жената, а не аз. Вече го поправихме, да не разваляме сега нещата.

— Чудесно, защото наистина не понасям новия Дейвид. Но ако не сме объркали… Време е да се заловим отново с книгите. Защо не слезеш до кухнята да донесеш някаква храна, докато аз отскоча до библиотеката? Надявам се да притежавам исторически томове.

Той кимна и излезе. Розалин набързо прегледа гардероба си и установи, че вкусът й към дрехите не се бе подобрил в това настояще. Вместо да е семпло, облеклото беше крещящо, в абсурдно ярки цветове. Не държеше да носи такива ужасии, дори временно. Затова си избра една проста бяла роба и се отправи към вратата.

Дейвид стоеше отпред и се канеше да почука, когато тя отвори. Още не си бе поела дъх от изненада, когато той назидателно изсумтя:

— Оня мъж, с когото цяла нощ тънахте в грях, тъкмо унищожава кухнята ти. Ще имаш късмет, ако икономката не напусне, когато зърне каква неразбория е създал.

— Госпожа Хюмс не би…

— Коя?

— По дяволите — изръмжа тихо тя и се втурна по коридора. Госпожа Хюмс не е тук? И защо изпрати Торн точно в кухнята?

Стигна дотам и видя строшен върху плота електрически миксер, три разсечени по средата зеленчукови консерви, чието съдържание бе разпръснато навсякъде, преносим електрически нож се въртеше в кръг на пода, откъснатият връх на картонена кутия лежеше в локва разлят плодов сок, върху хладилника личеше вдлъбнатина с размера на стъпалото на Торн — за нещастие, очевидно не се бе сетил как да се справи с дръжките. Викингът стоеше по средата с меч в ръка и свирепо оглеждаше наредените на една полица консервни кутии, понеже не знаеше как да ги отвори, без да ги унищожи.

Тя поклати глава при вида на бъркотията. В тази стая се намираха всички съвременни чудеса, дори някои, с които и Розалин трудно боравеше. Явно Торн бе натиснал няколко бутона, бе включил някои уреди и когато те бяха започнали да функционират по необясним за него начин, направо ги бе съсякъл на парчета с меча си.

— Не бих казала, че от теб ще излезе свестен готвач — измърмори тя с половин уста.

Той се обърна към нея и се оплака:

— Тук няма никаква храна, Розалин.

— Напротив — усмихна се тя и се запъти към хладилника. — Но ако си наясно как да се добереш до нея. Ето така.

Тя изви дръжките и със замах отвори вратата на хладилника.

— Ето ги вкусотиите. Ще ти направя закуска, може би омлет, бекон и кренвирши, препечен хляб и сладко — как ти звучи? Сигурно си гладен колкото мен. Книгите ще почакат още малко.

Приготвянето на закуската му бе едно от най-удовлетворяващите й преживявания. Беше й забавно да го наблюдава как опитва от всичко, което поставя пред него. Филиите хляб не са били толкова тънки и гладко нарязани последния път, когато са го повикали, беконът не се е купувал пакетиран и на резенчета, желето не е било така прозрачно и маслото не се е продавало в кутии преди двеста години. Но той се стремеше да опита от всичко и погълна планини от храна, докато се засити.

Стигнаха до библиотеката, без отново да налетят на Дейвид. На Розалин й провървя и откри нужните книги. Някои бяха съвсем непознати, но бе успокояващо, че изобщо има къде да провери фактите. Ала я очакваше друга неприятна изненада.

Сгушена в едно от креслата, тя набързо прелисти първата книга и скоро вдигна поглед към Торн, който се беше настанил срещу нея.

— По-зле е, отколкото предполагах — започна тя. — Не се касае за поредната малка промяна, а за голямо несъответствие. Норвежците загубили на север, както и в моята история, а норманите отплавали на правилните дати. Уж всичко си е същото, но все пак норманите загубили битката. Този път, колкото и да е невероятно, Англия спечелила и двете войни. Харолд Годуайнсън дори бил на трона в продължение на двадесет и четири години. Оттогава са управлявали двама крале, които са сторили велики дела за родината си; няколко тирани, единият от които бил убит от своята кралица; останалите били посредствени, наслаждавали се на властта си и не постигнали нищо значимо.

Торн въздъхна:

— И лорд Уилям умрял преждевременно?

— Не, не и този път. След поражението се прибрал в Нормандия и не предявил повече претенции към английската корона. Няколко века по-късно негови наследници започнали война срещу Франция и я загубили, а за известно време последната станала важен фактор в Европа. Англия процъфтявала и сложила началото на Промишлената си ера по-рано. Все още воювала често, но основно срещу Шотландия и Уелс, което не е нищо ново. По-късно настъпила голяма промяна обаче, която обхванала много страни и със сигурност обяснява защо сега имам такъв брат моралист. Сектата на пуританите, основана през петнадесети век, не само се преселила в Америка, но и придобила такава мощ в Англия, че я е запазила и до днес. И тъй като пуританите били невероятно силни, Америка никога не пожелала да стане независима. Да не повярваш, Англия все още я притежава и управлява.

Тази тема никак не бе интересна за Торн. Както и преди, той беше обсебен само от едно и попита:

— Но защо Уилям е загубил този път? Нали спомена, че англичаните били изтощени след сраженията с викингите на север?

Розалин поклати глава:

— Не зная. Тук всичко съвпада с онова, което действително се е случило. Споменат е северният вятър, който задържал Уилям на сушата още две седмици, както и отплаването на двадесети и седми септември. Описано е как корабът му „Мора“ се отделил от останалите късно през нощта. Разказват и за пристигането в залива Певънзи, когато Харолд бил все още далеч на север. Веднага започнало изграждането на укрепления, но все пак заливът Певънзи бил твърде открит. Така че норманите потеглили на изток, следвайки бреговата линия, за да превземат пристанището Хейстингс. По това време Харолд бил на север, а войската му била разпръсната и затова не се завърнал на юг преди четиринадесети октомври. Той заел силна отбранителна позиция на един хълм и по този начин принудил норманите да го атакуват. Те не успели да преминат през плътните редици на неговата армия.

Розалин въздъхна, преди да продължи:

— Дори отстъпленията съвпадат. Първото било истинско, защото норманите били деморализирани поради неуспешното си нападение. Макар и изтощени, англичаните се впуснали в преследване, а враговете им се върнали и ги посрещнали в битка. Последните се оттегляли още два пъти, но тези отстъпления били привидни и целели да привлекат англичаните извън укрепленията им. Така успели да унищожат големи части от войската на Харолд. Но последната атака на норманите, която предприели с конницата си и която би трябвало да им донесе победата, този път претърпяла неуспех. Харолд бил добре защитен. Неговите придворни отблъснали конницата и я избили при четвъртото оттегляне на противниците им. Оттук историята започва да се променя. Първоначалните данни посочват норманите като победители при последното нападение. Вече раненият от стрела Харолд бил убит от рицар на кон… Един момент! — ахна Розалин. — Това не е споменато тук.

— Какво?

— Става дума за безпрецедентната заповед на Уилям към неговите стрелци да изпращат стрелите си нагоре към небето. Тя станала известна именно защото извършила поврат в битката. Стрелите паднали върху редиците на англичаните и убили много от тях. Нормандската конница тръгнала в атака, успяла да пробие през здраво сключените щитове на англичаните и да ги унищожи. Една стрела улучила Харолд в окото. Източниците се разминават по въпроса дали на място е причинила смъртта му, или просто го е ранила толкова тежко, че някакъв рицар лесно го довършил. Но всички сведения са единодушни, че е бил улучен в окото.

— С изключение на тази книга — рече Торн като кимна към томчето в скута й.

— Не, тази не споменава за това — отвърна тя и се наведе да провери още веднъж. Пръстът й пробягна по страницата и тя продължи — Нищо не се казва за прочутата заповед към нормандските стрелци, нито пише, че Харолд е бил ранен.

Тя вдигна глава и довърши:

— Тази заповед не е била дадена тогава и точно затова не норманите, а англичаните са победили.

Торн се бореше с явната си неувереност.

— Налага се да поправим това.

— Но как? — възкликна тя. — Не знаем защо не е била дадена. Ще се наложи да бъдем заедно с Уилям в този момент, за да открием какво не е наред.

При тези думи устните му се разтегнаха в усмивка:

— Предложението е отлично.

Тя се подразни от нетърпението му да се впусне в нова битка.

— Това не е сражение, за което знаем, че всички така или иначе ще загинат. Имало е оцелели и от двете страни и не можеш да си позволиш да убиеш когото и да било. Изобщо не можеш да участваш в тази война, най-малкото защото не си бил там и я няма в представите ти. Ще трябва да се върнем към последния период от време, към картина, която си в състояние да извикаш, тоест когато корабите са били готови да отплават. А това означава, че ще прекараме седмици наред на английското крайбрежие в очакване битката най-накрая да се състои.

— Виждаш ли друг изход? — попита той.

Тя се отпусна назад и промърмори:

— Не, по дяволите, не.