Джоана Линдзи
Пленница на любовта (30)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Розалин бе покрусена. Никога не се бе чувствала толкова неловко. Искаше й се да потъне вдън земя и не погледна Торн в очите. Той все още я държеше за ръка, а тя стоеше с гръб към него, за да скрие пламналото си лице.

„Сега вече си спомням.“

Как не се сети? Логично бе да предположи, че той веднага ще си припомни всичко, случило се с по-младия Торн в миналото.

Паметта на викинга сигурно съхраняваше ярки подробности за всичко, което бе казала или вършила в присъствието на другото му аз. А в този миг онзи Торн обикаляше да я търси.

Изстена. Прекалено наивно бе да се надява, че той бързо ще забрави последните събития, само защото над деветстотин години деляха двата момента. Не можеше да разчита на такъв късмет и Торн скоро потвърди опасенията й.

Не и позволи дълго да го пренебрегва. Сложи ръце на раменете й, като че ли да прецени вината й, а думите му бяха изпълнени с гняв:

— Предупредих те…

— Недей — прекъсна го тя. — Вярно е, че не се справих с него… с теб… по най-подходящия начин, но не е необходимо да ми го натякваш.

Ала той възнамеряваше да направи точно това.

— Само едно нещо му се въртеше из главата — да те вкара в леглото си, а ти го окуражаваше.

Тя се извъртя към него и започна плахо да се защитава:

— И какво трябваше да предприема? Да разисквам с него магии на призоваване и мечове, над които тегне проклятие ли? Щеше да си помисли, че му се привиждам. Или че съм вещица, а тогава щеше да ме зареже без колебание и да се сблъска с теб. Спасих те от ужасяваща световна катастрофа или от каквото там щеше да се случи при подобен сблъсък, така че защо се оплакваш?

— Ти си интелигентна жена, или поне това ми повтаряш открай време — промърмори той. — Би могла да отклониш вниманието му с непрестанното си дърдорене. С мен често го практикуваш.

Розалин се изчерви още повече. Добре парира въпросите й. Нима беше прав? Нима от любопитство бе решила, че единственият избор е да предизвика сексуалния интерес на другия Торн?

Сега, когато бяха извън критичната ситуация, и идваха нови идеи. Например да си измисли нараняване, нещо като изкълчен глезен. Щеше да му каже, че е изпратила човек да намери помощ и да го помоли просто да остане с нея, докато тя пристигне. Навярно не би изоставил дама в беда. Но можеше и да не прояви кавалерство. Щом като се е стремял основно към битки и жени, тя е щяла да му пречи.

— Да не би да съм засегнала честолюбието ти като те… го надхитрих и се измъкнах? Затова ли се сърдиш?

— Не, ядосан съм, понеже му позволи да те докосне! — изръмжа той.

Тя премигна. После не се сдържа и се разсмя.

— Ревнуваш от себе си? Хайде де, Торн, не е ли малко нелепо? Помисли си само, ти и той сте все пак един човек, поне за мен. Даже и вековете разлика във възрастта не са от значение, понеже той изглежда досущ като теб…

— По-стар съм от него едва с няколко години, но няма да отречеш огромните различия между нас, нали? Аз те познавам доста добре, Розалин, а той никак. Въпреки силното си желание, никога не е изпитвал удоволствието, което тялото ти доставя. В какво тогава сме еднакви?

— Добре, съжалявам, че не го ударих, когато ме целуна. Почудих се дали да не го направя, но се страхувах, че ще си тръгне и ще срещне теб. А и в крайна сметка, твоя е вината, че не се възпротивих на ласките му — заключи тя и го отблъсна с все сила.

По една случайност зад него се намираше диванът. За нейна радост, Торн се прекатури през облегалката и падна. Розалин се възползва от възможността и се намести върху него.

— Следващия път, когато ме целунеш но този начин — продължи тя, — гледай да останеш при мен достатъчно дълго, за да потушиш пожара на страстта ми.

За да покаже какво има предвид, тя го обсипа с целувки, в които влагаше повече страст и агресивност от преди. И явно неговият гняв не бе достатъчно силен, за да остане пасивен участник. Не след дълго огромните му длани сграбчиха задника й и я притиснаха здраво към ложето, което си бе избрала. Устните й се плъзнаха по врата му и си проправиха път надолу, докъдето туниката му позволяваше.

В най-неудобния момент Дейвид влезе в стаята и се изкашля доста високо, за да обяви присъствието си. Розалин вдигна глава и се извърна към него. За секунди остана объркана и с мъка събра мислите си, после цялото й същество се изпълни със задоволство.

— Дейвид! — възкликна тя.

Отново се обърна към любимия си с вик:

— Нещата следват нормалния си ход!

— Извини несъгласието ми — хладно се намеси брат и, — но ти, сестричке, не вършиш нищо обичайно.

Тя леко се изчерви след тази забележка, развълнувана от успешния опит да оправят историята. Гневът на Торн така я бе разстроил, че когато пристигнаха, дори не забеляза познатата обстановка на Кавеноу Котидж.

Но Дейвид все още я зяпаше с неодобрение, което малко я изненада. Нали винаги по братски й бе намеквал да си намери свестен мъж и да се задоми?

Сега вече бузите й пламнаха. Отмести се встрани от Торн, за да може той да седне и събра смелост да представи двамата мъже един на друг. Не очакваше да е лесно. Брат й не изглеждаше готов да приеме невероятния разказ, с който се канеше да му обясни кой е гостът.

Затова просто каза:

— Торн, ако не си се досетил, това е брат ми Дейвид. Дейвид, запознай се с Торн Бладдринкър.

Предположи, че ще чуе нещо от рода на: „Аха, водиш призраци за вечеря, така ли?“

Но Дейвид я разочарова. Кимна на Торн така, сякаш никога преди не бе споменавала името му.

Розалин се изуми. Очевидно или не правеше връзка между викинга и меча, или не си спомняше съня й, тоест това, което бе взела за сън. Тя реши да му даде шанс да си припомни и смени темата:

— Кога се върна от Франция?

— От Франция?

— Да, доведе ли най-сетне Лидия?

Той се намръщи.

— Какво ти става, Роуз? Не съм ходил във Франция, откакто бяхме там миналото лято. И коя е тази Лидия?

Тя се взря в него и застина от страх. Досега не я бе наричал Роуз. И не бяха прекарали миналото лято във Франция. Ако не се смятат пътешествията й с Торн, за последно бе посетила тази страна за сватбата на Дейвид, която се състоя на южния бряг, в едно от именията на Лидия. Но той даже не познаваше Лидия, камо ли се ожени за нея, както би трябвало, и…

Тя се хвърли на врата на Торн и почти го задуши, до неистово шепнеше на ухото му:

— Това не е брат ми. Не, той е, но поведението му не е нормално. Както онзи Бари, когото видя. Опасявам се, че не успяхме, Торн. Върнахме си вилата, но още нещо в миналото се нуждае от промяна. Оказва се, че и това не е моето настояще.

Той се освободи от ръцете й и я погледна:

— Сигурна ли си?

Тя кимна. Сълзите, които напираха в очите й, го накараха на свой ред да я прегърне. Зад тях Дейвид изсумтя недоволно.

— Ще имате ли нещо против да се държите така, когато сте сами? — попита той възмутено.

Розалин настръхна и се обърна към него, свъсила вежди:

— Стига с тия глупости. Бяхме сами, преди да ни прекъснеш. Но не е необходимо да напускаш стаята. Ние ще го направим.

Тя сграбчи ръката на Торн, дръпна го от дивана и го помъкна навън. Явно този й брат бе заклет моралист и не й харесваше. Не би си губила времето да му обяснява какво бе станало. Но се надяваше, че при следващия им разговор той ще си е предишният Дейвид, а не пуританската имитация, която в момента намусено клатеше глава зад тях.

Но как да си възвърне истинския брат? Идеите й се бяха изчерпили, не можеше да си представи какво още се е объркало в миналото. И бе изтощена. Предната вечер почти не бе спала. След последния си здрав сън за пръв път се озова в палатката на Торн в Нормандия. Сякаш седмици бяха минали оттогава, толкова неща я бяха сполетели за два дни.

Щом влязоха в стаята и, тя затвори вратата, облегна се на нея и с посърнала усмивка се обърна към викинга.

— Не искам даже да го обсъждаме. Утре сутрин ще пресметна в какво сме сгрешили, или в какво някои друг е сбъркал. Но точно сега копнея за сън, така че хайде да си лягаме.

Той махна към леглото, но не й се стори щастлив:

— Ще легна при теб. Дори ще се опитам да забравя с какво бяхме заети преди появата на брат ги.

Тя се усмихна на скрития намек, че съзнателно е предизвикала страстта му. И като се замисли, реши че не е чак толкова уморена.

— Много мило от твоя страна, Торн, но няма смисъл да забравяш — отдели се от вратата тя. — Не се налага да заспивам веднага.

Той се разсмя и в следващия миг я взе на ръце. Внимателно я положи на леглото и тогава Розалин се засмя:

— Не ти трябва много насърчаване, а? Нито пък на другото ти аз.

— Когато става дума за теб? Не, никакво насърчаване не ми е нужно.

Тя се запита дали й казва истината, но независимо от това думите му я развълнуваха. Сложи ръка на врата му и го придърпа, за да му благодари с целувка. Но той не се задоволи с подобно скромно подаяние. Езикът му се плъзна между зъбите й. Магията му я завладя. Малко по-късно тя не мислеше вече за нищо, освен за удоволствието.

Целува я дълго, като че ли с часове, а ръцете му шареха по най-чувствителните й места. Преди да го срещне, не предполагаше, че има толкова много. Всъщност, където й да я докоснеше, реакцията на тялото й бе неописуема. Сякаш бе в пълна хармония с неговото и Торн я караше да трепти като струна.

Беше готова да го поеме, доста преди любимият й да пожелае да прекрати сексуалното си изследване. Най-сетне тялото му покри нейното и той навлезе дълбоко в нея. Задържа се там дълги, прекрасни минути и породи най-великолепното усещане, почти равно на оргазма, който знаеше, че скоро ще последва. Дишането й се учести. Торн повтори бавните, дълбоки тласъци и тя почувства вибрациите на блаженството. Кръвта й пееше.

Той не бързаше. Наслаждаваше се на удоволствието си и увеличаваше нейното. Чак след като Розалин достигна връхната точка на изживяването си, притискайки се в него, той увеличи темпото и се сля с нея в шемета на кулминацията.

Дори когато доволна се отпусна и се унасяше в сън, викингът продължи да я целува и гали. По най-нежен начин й показваше, че е най-важният за него човек, а това я затрогна повече от всичко.