Джоана Линдзи
Пленница на любовта (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Торн бе съобщил обезпокоителната новина съвсем простичко. Разбира се, Кавеноу Котидж не беше тук. Но защо, чудеше се Розалин. Разрушен ли е или въобще не е бил построяван. А това бе само една от настъпилите промени, осъзна тя. Колко ли други неща се бяха променили?

Познатият й свят не беше същият, но до каква степен? Явно собствените й предци бяха оцелели, щом като тя съществуваше. И навярно външният й вид бе както преди, понеже викингът не я оглеждаше подозрително. Но бяха ли се преселили в Америка прародителите й? Сега англичанка ли беше или все още американка? Имаше ли изобщо такава страна? Или Съединените щати вече носеха ново име?

Вероятностите и въпросите бяха безбройни и безсмислени. Не можеше да получи отговори, ако не намери телефон. Щеше да се обади на Дейвид или Гейл. Зададеше ли им тези въпроси, щяха да я сметнат за луда, но не й оставаше друг избор.

Що се отнася до световната история, не виждаше как ще стигне до книгите си. И да живееше някъде наблизо, представа си нямаше какъв й е адресът и как ще го открие. А и не бе сигурно, че в този свят бе издала нещо, че е преподавател, че бе посещавала колеж, че…

Трябваше й телефон. И библиотека. И трябваше да се справи с нарастващия ужас и със страха, че не е в състояние да върне живота си в обичайното му русло.

— Какво се е случило тук, Розалин?

В гласа му долови единствено любопитство, а тя самата бе на път да изпадне в паника.

— Това, което те предупредих, че ще се случи. Всичко е различно, защото онази битка не биваше да се състои по това време. Но тя бе факт и останалата история го отрази. Получила се е верижна реакция от изменения през по-късните векове и резултатът е… не знам какъв. Близките и колегите ми може да са изчезнали… О, Боже, и всичко това заради лъжливите признания на някакъв шпионин.

Внезапно Торн я прегърна, притегли я към себе си и тя едва не заплака на гърдите му. Но удържа сълзите, постъпката му й напомни, че не е сама. Несъмнено нейният викинг не би позволил на никого да я нарани и щеше да я закриля. Изпита чувство на сигурност и потисна опасенията си, които излизаха извън контрол.

Почерпи от силата, която Торн с готовност й даваше. С въздишка отбеляза:

— Необходим ми е телефон, за да се обадя на брат си, но изглежда наоколо няма такъв. Убеден ли си, че си ни довел в правилния век? — добави тя с надежда. — Да не си сбъркал със стотина години?

— Не, казах ти, мечът се връща в собственото си настояще, независимо от промените в него.

— Е, добре, значи механизмът на това прескачане във времето ти е ясен — въздъхна тя. — Май се налага доста да повървим, докато попаднем на някой, който да ни помогне или да ни упъти към най-близката библиотека или телефон… ако те изобщо съществуват.

Преди тази мисъл да усили страховете и, нещо друго й хрумна и лицето й грейна от вълнение.

— Чакай малко! — изстреля тя. — Има вероятност нещата да са се променили така драматично само в тази страна. Спомена, че би могъл да пътуваш до всяко място, което си посещавал преди, нали? И няма значение от коя държава тръгваш, защото при последното ни пренасяне се озовахме във Франция.

— Да.

— Тогава ни заведи в класната ми стая вечерта, когато те извиках за първи път. Ако колежът все още си е там, ще разполагаме с книгите, от които се нуждая.

— Ако те отведа там, Розалин, ще срещнеш себе си — изтъкна той.

Тя изохка високо.

— Разкри ли ти твоя Один какви ще са последствията от това?

— Не, просто подчерта, че не бива да го допускам.

— Тогава няма ли как малко да ускориш времето и да пристигнем ден по-късно, но пак да сме в стаята ми? Нито аз, нито ти сме присъствали там на тази дата.

— Разбира се — отвърна той. — Нима не ти казах, че е във възможностите ми?

Очакваше от нея да си спомня думите му до най-малки подробности в такъв критичен момент? Но преди да му направи забележка, вече бяха на път… да се сблъскат с нова изненада.

Класната стая беше там, но бе по-малка и сякаш не бе нейната. Гледката от прозореца беше същата, сградите — добре, осветени дори в тази съботна вечер. Поне предполагаше, че е събота вечер, щом бе видяла викинга предишния ден.

Светлината, идваща отвън, й показа къде е електрическият ключ и тя веднага го натисна. Благодари на Господа за дребните удобства. Този объркан свят би могъл да пропусне Ерата на откритията.

— Добре, поне ми е познато — промълви тя и в гласа й пролича огромно облекчение. Все пак колежът Уестърли е бил основан.

— Но е различен — рече Торн.

— Забелязах — отвърна тя и се запъти към това, което се надяваше да е бюрото й. — И благодаря на Бога, че се касае само за малка техническа подробност. Навярно са намалили размера на стаите поради недостиг на средства…

— Говори така, че да те разбирам, Розалин — рязко я прекъсна той.

Тя се обърна. Това си беше чиста проба сприхавост от негова страна. Какво ли го е разтревожило? Досети се за отговора, когато видя, че се е втренчил в стените. Плакатите на средновековна тематика бяха изчезнали, Торн потвърди подозренията й, преди даже да го попита.

— Имам усещането, че лорд Уилям не е постигнал целта си.

— Вече ти обясних какви са шансовете на норманите при онова нападение. Не ми ли повярва?

— Бяхме толкова — многобройни.

— Крал Харолд разполагаше с по-голяма армия.

— Уилям се бореше за справедлива кауза.

— Не всички са съгласни…

— Защо стана така, Розалин? — нетърпеливо се намеси той. — Ти каза, че е станал крал.

— Да, при нормалното стечение на обстоятелствата. Но нещата се обърнаха против него с преждевременната атака, на която бяхме свидетели. И понеже последната бе пряко следствие от лъжливите показания на английския шпионин, смятам, че там нещо се е объркало.

— Къде?

— В историята с онзи шпионин. Предполагам, че първоначално той не е бил заловен. Или ако е бил, признал е истината, или Уилям някак си е надушил измамата, или… Ето, отново се впускам в теории, когато тук някъде имам учебник по история за курса, който преподавах. Държах томовете за двата семестъра в най-долното чекмедже на писалището. С малко късмет…

Тя отвори чекмеджето и видя два тома, но не своите. Бяха с различна големина и от непознати автори, но темата, средновековна история, се бе запазила. Бяха надписани като нейните, но името върху тях…

— Не вярвам на очите си! — почти изкрещя. — Розалин Хортън? Розалин Хортън. Омъжила съм се за този подъл, фалшив и лукав негодник?

— Кой?

— Бари Хортън — оплака се тя отвратена. — Сещаш ли се?

— Оня, чието изображение унищожи?

— Точно той. Презирам го. Открадна труда ми. Как може да съм толкова глупава в този преиначен свят, че да се омъжа за него?

— Омъжена си, така ли?

Тя бе толкова разстроена, че не забеляза острия му тон.

— Няма да е за дълго — закани се тя. — Трябва да намерим начин да нормализираме нещата. Ще се побъркам, ако живея със съпруг като Бари. Само да измислим какво се налага да оправим и да се хващаме на работа. Придърпай си един стол и седни, Торн. Ще отнеме доста време.

Ако авторите не бяха се впускали в такива подробности или ако не бяха толкова изявени учени, може би щяха да приключат по-бързо. Но Розалин бе очарована и се зае да сравнява двете истории. Вторият том съдържаше и кратко описание на столетията след Средновековието до съвремието, поне до новия му вариант, като се изброяваха най-значимите събития.

Изминаха два часа, докато остави и втората книга, след като прегледа набързо резюметата в двете, без да чете отделните глави. През цялото това време Торн седеше мълчаливо и я наблюдаваше. Един обикновен мъж не притежава огромното търпение, проявено от негова страна. Но тя от самото начало бе разбрала, че във викинга няма нищо обикновено.

А сега щеше да му съобщи лошата новина — че неговият герой, суверенният му господар, бе загинал много по-рано от предвиденото. Но възнамеряваше да спомене само главното и после да отвлече вниманието му с разказа за невероятните събития, за които бе прочела.

Затова започна да разказва:

— Случило се е това, което предполагах, Торн. Предишното преимущество на херцог Уилям — да срещне изморената и намаляла от битката на север армия на Харолд Годуайнсън — се е превърнало в преимущество на Харолд Хардрада. Норвежкият крал разбил англичаните и ги завладял.

Династията му господствала в Англия малко повече от век, до избухването на така наречените Велики скандинавски войни, продължили няколко столетия. Вместо страната да стане по-могъща чрез нормандското потекло на Уилям, тя се превърнала в маловажна държавица, която осигурява бойци за сраженията на север.

Америка била открита много по-късно. Дали й толкова абсурдно име, че отказвам дори да го спомена. В нея пак се претопявали народности от всякакви страни с тираничен режим и тя пак извоювала независимостта си, но чак през двайсетте години на осемнадесети век.

Европа се разпаднала на феодални владения, подобни на старата система, която ти е позната. Новата „Америка“ най-сетне станала демократична сто години по-късно. Е, по-добре късно, отколкото никога, нали? При толкова много големи и незначителни допълнителни войни, че чак не смогнах да ги проследя, не е странно, че са пропуснали Ерата на откритията. Само някои чудеса на науката от моето време са били изобретени и сега. Както върви, едва след сто години този свят ще достигне моето технологически напреднало време.

Пое си дъх след дългия си монолог и зачака реакцията на Торн. Чака дълго и се ядоса, че викингът продължаваше да я зяпа без да продума.

Розалин издържа още няколко секунди и се сопна:

— Е, кажи нещо.

Той се подчини, но първо погледна към голата стена, на която бяха висели изображенията от средновековието.

— Книгите говорят ли за английския шпионин?

Тя въздъхна. Ето колко бе успяла да отвлече вниманието му от преждевременната смърт на Уилям Нормандски.

— Да, този път са документирали залавянето му. Между другото, признанията му са отбелязани като неверни и приписват изцяло на тях загубата на норманите. До този инцидент историята протича както аз я знам, всичко си е на мястото.

— Всичко си е на мястото — замислено повтори той. Но в твоята история такъв шпионин липсва, нали?

— Да, или поне не съм срещала писмено доказателство. Ако е бил част от оригиналния сценарий на света, то не е бил достатъчно важен, за да се споменава.

Тя внезапно се намръщи:

— Знаеш ли, струва ми се, че това никому неизвестно произшествие е нямало изобщо да се случи, ако ние не бяхме там. Но не се сещам как сме могли да повлияем на събитията. Аз със сигурност не съм виждала този човек. А ти? Нали вчера сутринта се срещна с Уилям?

— Не, вече бяха приключили с него.

— Значи всичко е свършило, преди да се озовем там… почакай! Какво ще кажеш за другия Торн?

— Какъв друг Торн?

— Имам предвид теб — нетърпеливо поясни тя, — когато си бил призован в единадесети век чрез меча. И тогава не е трябвало да бъдеш там, материализирал си се чрез свръхестествени сили заради проклятието. Но когато си пребивавал там, бил ли си свързан със шпионина по някакъв начин? Да речем, че си го хванал или си го разпитвал?

— Не, дори не знаех за него, докато сър Джон Дьо Приел не го спомена.

— Сър Джон?

— Той присъствал, когато мъжът направил признанието си. Не му харесало как бил проведен разпитът и смяташе да го повтори на другата сутрин. Но същата вечер го предизвиках да се надпиваме и той загуби. Мисля, че проспа следващата сутрин.

Розалин широко отвори очи:

— А това бе вчера сутринта, когато ние бяхме там и херцогът реши да отплава, нали?

— Да.

— Значи са приключили със шпионина, преди сър Джон да говори с него. Това е то, Торн! Навярно той е щял да измъкне истината и всичко е щяло да продължи нормалния си ход. Първо са щели да се сражават двамата Харолдовци, а Уилям — да тръгне за Англия в края на септември.

— И какво предлагаш? — попита той. — Нямам власт над нещата, които съм вършил при първата си поява.

— Напротив, имаш — усмихна се тя.

— Как така?

— Просто ще се върнем там ден по-рано, преди да изхвърчиш към Валхала и ще попречим на другото ти аз да предизвика сър Джон.

Погледна я така, сякаш го бе помолила да си отреже главата.

— Не мога да се изправя лице в лице със себе си. Небесата ще се разтърсят…

— Стига с тия скандинавски преувеличения — смъмри го тя. — Не те карам да се срещаш със себе си. Аз ще се погрижа за това. Ти просто се потруди сър Джон да си легне рано вечерта.

Той стана, удари длани върху бюрото и се наведе напред. Така бе присвил сините си очи, че тя се отдръпна леко уплашена. Не можеше да си представи какво го бе провокирало, но викингът определено бе ядосан. Не я държа дълго в неведение.

— И как точно ще се погрижиш, Розалин?

Изрече въпроса много бавно и с обвинителен тон. Тя усети, че си е представил най-лошото и това събуди нейния собствен гняв.

— Какво си въобразяваш, Торн? Нима сериозно си помислил, че ще нараня теб или другото ти аз, само за да… запазя…

Не довърши изречението. Разбра, че е сбъркала в извода, понеже Торн изглеждаше стреснат от думите й. Той потвърди последното й заключение:

— Не се бях сетил за това.

— Тогава какво?

Пак не довърши. Хрумна й единствената причина, която би предизвикала подобна реакция у него и се разсмя. Ревнуваше я. И то от себе си. Беше абсурдно, но и трогателно. Никой не я бе ревнувал така.

— Не е забавно — изръмжа той.

— Не, разбира се — съгласи се тя, въпреки че продължаваше да се усмихва. — Но идеята ми бе само да отвлека вниманието на другия Торн, докато ти заведеш сър Джон в покоите му.

— И как ще го постигнеш?

— Ти не си ли чувал, че някои хора разговарят?

— Интересите му бяха само два и не включваха разговори.

— Битки и… жени? — опита се да познае тя и едва не се засмя повторно, спомняйки си какво бе казал за нуждите си по-рано. — И през всичките тези векове си прибавил само огромния си апетит?

Той бе започнал да се дразни от веселото й настроение и се сопна:

— Не, има още един — подобаващото обучение на моята жена.

Розалин съзнаваше, че го казва нарочно, но пак се хвана на уловката му. Разсърди се, стана и се наведе през бюрото, като главата й почти опря в неговата. Очите й хвърляха мълнии.

— Не преминавай границата на приемливото, културисте. Не използвай думата „обучавам“ в контекст, който не е свързан с работа. Кога ще проумееш, че днес жените и мъжете са равни?

— Посочи ми в какво — заяде се той.

— Не говоря за мускули и ръст. Предполагам, че си наясно.

— Наясно съм. Говориш за това винаги да имаш последната дума. Според теб това равенство ли е?

Тя замълча. Нима бе показвала чувство за превъзходство, без да се усети? Бе ли оставила да я подведе фактът, че той не знае почти нищо за нейното съвремие? Нима го бе смятала за глупак? Той просто бе първичен в някои аспекти на мисленето си, особено що се отнася до жените. Но това бе съвсем естествено, като се вземе предвид, че за последен път го бяха призовавали преди поведе от двеста години. През седемнадесети век двата пола определено не са били равни.

Предполагаше, че му дължи едно голямо извинение. Сигурно неведнъж бе ранявала гордостта му, макар и неумишлено. Но не искаше да го признае сега, докато все още не му бе простила шегата за обучението. В този момент би приветствала всяка външна намеса с едно единствено изключение — персоната, която влезе. Нейният кошмар — Бари Хортън.