Джоана Линдзи
Пленница на любовта (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Твърде късно й хрумна, че въпреки дрехите си на дама, прическата й беше в ужасен вид, понеже си бе легнала с мокра коса. Изобщо не помисли за това, когато изскочи от палатката. Дамите от Средновековието рядко са си позволявали да излизат навън с рошава или непокрита коса.

За съжаление всеки срещнат щеше да предположи, че току-що е станала от леглото. И тъй като минаваше сама през военния лагер, щеше да си направи най-лошия извод, а именно, че снощи е била с някой войник. Щом се е съгласила да спи с един, защо да не приеме още няколко предложения?

В началото се надяваше, че събраните около нея мъже не мислят така, но от похотливите им усмивчици пролича, че оптимизмът й е напразен. И това не бяха мъжете на двадесети век, които просто щяха да се извинят, ако им обясни, че грешат.

Това бяха груби и недодялани селяни, откъснати от домовете си, за да служат на амбициите на своя херцог, алчни и за най-малките удоволствия, с които да разнообразят иначе скучния си живот. Те знаеха, че скоро ще срещнат смъртта. Норманите щяха да спечелят битката при Хейстингс, но не и без жертви.

Би им съчувствала, ако не гледаха на нея като на едно от оскъдните забавления, които получават. Израженията им ясно подсказваха какви са плановете им. Без значение беше дали е посред бял ден и дали наоколо има народ. Тази групичка или беше доста отчаяна, или не се интересуваше от последствията.

Би трябвало да крещи, колкото й глас държи. А тя се опита да подходи спокойно и просто ги предупреди:

— Ще викам, господа, и ще ви привлека многобройна публика, ако веднага не се отдръпнете и не ме пуснете да мина.

Единият от тях се изсмя на заплахата й. Другият се пресегна, хвана къдрица от дългата й коса и започна да я търка между мръсните си пръсти. Този, който я беше прегърнал през раменете, я придърпа към себе си. Повдигна й се от миризмата на нечистото му тяло.

Един от мъжете залепи ръка на гърдите й, а думите му смразиха кръвта й:

— Ако искаш още да се присъединят към нас, жено, почвай да пищиш. Нямаме нищо против да те споделим и с други.

„Масово изнасилване, ужаси се Розалин, не, благодаря.“ Той беше прав. Не беше забелязала нито един благородник, за да се надява на героична намеса. Не бе сигурна дали и те не са жестоки като васалите си и дали просто не биха се присъединили към останалите.

В края на краищата не само викингите са изнасилвали и плячкосвали след успешна битка. Норманите се подготвяха за война, а насилието бе неразделна част от средновековните сражения, нещо като награда за победителите и допълнителен удар върху победените.

В хрониките се споменаваше заслугата на лорд Уилям, който не позволил на войниците си да плячкосват съседните имения, докато месеци наред държал армията си в очакване да пресекат Ламанша. Но не успял да направи същото и в Англия.

Мъжът, който я прегръщаше, отблъсна от гърдите й ръката на приятеля си. Тя самата жадуваше да го направи, но сега не беше време за благодарности. Той не й помагаше, а уточняваше реда им.

— Аз я открих — изръмжа той. — Аз ще я опитам първи.

Страшно й се искаше другият да възрази. Едно сбиване между тях би й дало възможност да се изплъзне. Но приятелят му просто се засмя и сви рамене. Не се бе шегувал, че ще си я поделят.

Розалин осъзна, че е време да излъже и да спомене няколко известни имена. Молеше се да не са толкова невежи, че да не знаят кои са важните личности тук.

— Гостенка съм на херцог Уилям и отивам да се срещна с него. Доведеният му брат Одо, епископът на Байо, ме придружаваше, но бяхме разделени. Ако някой от вас бъде така добър да ме заведе при херцога ще се погрижа да бъде възнаграден.

— Ще те заведа, където искаш, жено… след като взема моята си награда — отговори мъжът. Обърна я към себе си и приближи уста към нейната.

Щеше да повърне, ако я целуне. И слава Богу, защото не можеше да измисли с какво друго да го спре. Съпротивата не беше изход. Не защото не бе удряла човек през живота си. Боричкането просто би привлякло вниманието на подобни типове, които да участват в нейното поругаване. И без това бяха достатъчно. Въпреки това, когато влажната му уста мокри стиснатите й устни, коляното й се насочи към слабините му. Не успя да го улучи, но нещо все пак го удари и събори. Тя щеше да падне с него, но някой я хвана за ръката и я дръпна назад толкова силно, че едва не изкълчи рамото й.

Нападателят й стенеше на земята и се превиваше от болка. Притискаше ухото си с ръка, а през пръстите му се стичаше кръв. Розалин се обърна и видя кръв по металната ръкавица на великолепен рицар в стоманена ризница. Тя така блестеше на утринните слънчеви лъчи, че Розалин изпита нужда от чифт тъмни очила.

Рицарят беше висок и широкоплещест, а русата му коса бе късо подстригана според нормандската мода. Смарагдово зелените му очи изучаваха по-скоро нея, отколкото поваления грубиян. Последният се опитваше да се измъкне незабелязано. Другите вече се бяха пръснали кой накъде види и тя остана насаме със спасителя си… и с Гай Дьо Анжу.

Зърна момчето зад гърба на непознатия мъж. От напрегнатото му лице разбра, че именно то е довело нейния защитник, след като само не би могло да я отърве от яките войници. Явно е било съвсем наблизо, забелязало е какво става и се е погрижило да извика някой, който действително да успее да я спаси.

Беше безкрайно благодарна. И доста разстроена, иначе веднага би доловила възхищението, с което мъжът я оглеждаше. Но отбеляза факта, че е страшно привлекателен.

Едва потисна желанието си да се разсмее. Спасил я бе автентичен рицар в блестящи доспехи, а на всичко отгоре бе и красив. Това е прастара фантазия, но жените от двадесети век се надяваха да се осъществи единствено в сънищата им. Разбира се, вторият начин бе да се пренесат в миналото като Розалин. А тя предполагаше, че такова пътуване не се извършва често, защото едва ли имаше други прокълнати мечове като този на Торн.

Щеше да го попита. Любопитна бе какво е направил, та вещицата Гунхилда да го прокълне. Но точно сега той не беше тук, а тя трябваше да изкаже своята благодарност.

— Благодаря — каза тя на непознатия и се усмихна, за да подсили жеста. — Вашата намеса беше съвсем навременна и аз я оценявам дълбоко. Благодаря и на теб, Гай, за пристигането на добрия рицар.

— О, няма защо — промърмори момчето. — Ако бяхте останала там, където…

— Да, прав си — прекъсна го тя, преди да започне да и се кара. — Повярвай ми, няма да повторя тази грешка. Не предполагах, че толкова обикновени войници се навъртат тук…

Розалин не довърши мисълта си, за да не я вземат за пълна глупачка и да не се усъмнят, че е от друг век. Жените от тяхното време бяха наясно с установените граници и рядко ги прекрачваха. И прекрасно знаеха какво ще им се случи, ако минат през военен лагер без придружител.

— Те са сурови момчета и не знаят как се говори с дама — рече рицарят.

Тя би могла да отговори и то доста остро, че тази сбирщина знаеше точно какво не трябва да правят. При нормални обстоятелства казаното щеше да е вярно, но откога ли тези бойци седяха тук без съпруги, които да удовлетворяват плътските им потребности, без пари, за да купят малко от времето на постоянните придружителки на войниците. Но една дама не би споменала такова нещо.

С уверената си забележка той всъщност бе отрекъл да е имало истинска опасност. Затова тя вметна:

— Каквото и да е било желанието им, много се радвам, че им попречихте.

— За мен бе удоволствие, красавице — отвърна галантно той. — Ако ви е необходимо нещо друго…

— Тя е под закрилата на Торн Бладдринкър — намеси се Гай.

— Тогава наистина не й трябва чужда защита — промълви рицарят и въздъхна. — Колко жалко!

Розалин се изчерви. Мъжът я оглеждаше твърде открито. Като че ли беше променил мнението си за нея и размишляваше дали да не вземе това, което войниците не бяха получили. Но тя си припомни, че средновековните рицари са защитавали дамите и са оставали кавалери в отношението си към тях.

Вероятно Гай усети нарастващото напрежение. Приближи се до нея и я хвана за ръката с надеждата да я отведе без повече неприятности. Всъщност я придърпа, за да заобиколят благородника, който споеше на пътя им.

— Хиляди благодарности, господарю — беше всичко, което измънка той на раздяла.

Розалин за малко да го удари за грубостта му. Сдържа се, но не тръгна с момчето, преди да каже:

— Сбогом и още веднъж благодаря. Ако някой ден мога да върна услугата…

Той отметна глава назад и се разсмя, от което бузите й пламнаха.