Джоана Линдзи
Пленница на любовта (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Розалин се събуди и сладко се протегна. Почувства се странно освежена, като че ли бе спала дни наред.

Чувстваше се… добре, неимоверно добре. Всъщност, не си спомняше да е изпитвала такова приятно усещане рано сутрин. Реши да удължи удоволствието, да не бърза със ставането и със задълженията за деня.

Дочу цвилене на коне, пръхтене, сподавен смях, подрънкване на юзди. Долови миризма на застояло, навярно плесен, но не бе съвсем сигурна. Празничното й настроение не се помрачи нито от миризмата, нито от лекото боцкане на завивките, които по-скоро й заприличаха на вълнените военни одеяла, а не на меката й постеля…

Коне?

Рязко отвори очи. Премигна няколко пъти, но дори и тогава продължи да се съмнява дали зрението й не я подвежда. Не беше в спалнята си, това тук никак не приличаше на нея. Лежеше в палатка. Миризмата на плесен идваше от дюшека и възглавниците, а я бодяха най-грубите чаршафи, които бе виждала. Дюшекът, ако това изобщо беше уместно название за постелката, бе положен направо върху земята, а не върху пружина. Не бе достатъчно широк даже и за единично легло. Пръстта отдолу беше покрита със същото платнище, от което бе направена и палатката. Една единствена животинска кожа бе просната като килим. Видя опрян до стената огромен стар сандък с тежък катанец, който в момента бе отключен, и вдигнат капак. До него имаше два по-ниски сандъка със същите железни катинари, само че здраво заключени. Първият бе допълнително укрепен с ръждясал синджир. Чугунена тенджера, или по-скоро казан, се мъдреше върху чудато приспособление от тънки пръти, а под него зърна угаснали въглени.

Да не… Не, Торн не би постъпил така, щеше да я предупреди. Вероятно не бе склонен да спи в къщата и по някое време ги бе преместил навън. Но откъде бе взел палатката?

Розалин отметна завивките и се изправи. Огледа се за дрехите си. Голотата й извика спомени от миналата нощ и тя спря за миг. Усмихна се. Е, добре, май няма да го убие, като го намери. Само небрежно ще подхвърли, че ще бъде много мило от негова страна, ако следващия път предварително я уведоми, че ще се настанят сред природата. Но откъде, все пак, бе взел палатката толкова късно?

Поднови диренето. Тъкмо се отправи към отворения сандък, когато в палатката влезе момче на около четиринадесет петнадесет години.

— Добро утро, миледи — весело поздрави то.

Розалин го изненада с реакцията си. Тя изпищя, хукна към постелята и се мушна под чаршафа. Краката на детето бяха голи. Дълга туника, пристегната с колан, падаше до коленете му, а на колана се поклащаше меч. Розалин реши, че наистина ще убие Торн. Не ги бе прехвърлил в задния двор, а в друг век.

Когато се осмели да подаде глава изпод завивките, тя откри, че момчето не е помръднало и изобщо не се е смутило от евиното й облекло. Просто я зяпаше с любопитство.

Сети се, че в Средновековието не са изпитвали неудобство от голотата си. Почти всички са си лягали без дрехи, които да ги ограничават, и спалните често са побирали десетина човека. Дамите и слугините са помагали при къпането на съвсем непознати посетители като жест на любезност и гостоприемство. По пет-шест слуги са участвали в сутрешния тоалет на господаря и господарката на замъка. Кухненските работници са се събличали без особени задръжки, щом горещината стане нетърпима.

Чувството за неловкост от показването на собственото тяло не е било познато тогава. Чак в най-новата история цивилизованите хора са свързали срама с едно от най-изящните творения на природата.

За нещастие Розалин бе продукт на своята епоха, а не на тяхната. Примираше от неудобство, което усърдно се опитваше да потисне. Даже фактът, че има под ръка средновековен младеж, когото да разпита за събитията от този век, не развърза езика й. А момчето очевидно говореше френския на норманите, който тя владееше.

Би предпочела то да си тръгне и да отнесе със себе си объркването й. Но юношата не си отиваше, а тя не можеше да си представи какво чака. Накрая забеляза преметнатите през ръката му женски дрехи. Надяваше се, че са за нея.

Но понеже не й ги предлагаше, а стоеше там като истукан, налагаше си тя да започне разговора. И въпреки че от първостепенна важност бе да се облече, тя най-напред пожела да разбере местонахождението на своя викинг.

— Познаваш ли Торн Бладдринкър?

— Естествено. Той ми е господар.

Розалин се намръщи и попита с известно подозрение:

— От какъв тип, от благороднически или от божествен?

— Миледи?

По объркването му се досети, че въпросът й му е непонятен. Затова го попита с по-прости думи:

— Как така ти е господар?

— Сестра ми Блайд ме даде на него — тук той се поизпъчи и довърши, — когато ме обучи достатъчно, ще стана негов оръженосец.

Тя и Торн току-що бяха пристигнали. Как така нещо подобно се бе случило? Освен ако тази Блайд не беше една от предишните собственички на меча. А това означаваше, че съществува опасност Торн да срещне себе си в годината, в която ги бе довел.

— Откога ти е господар?

— Близо две години.

Тя се обезпокои. Любимият й не бе обяснил какво ще го сполети, ако се натъкне на другото си аз в миналото. Спомена, че Один му е препоръчал да избягва подобни инциденти и толкова. Трябваше спешно да говори с него.

— Знаеш ли къде е Торн сега?

— Да. Рано на разсъмване отиде на пристанището да разговаря с херцог Уилям.

Явно най-сетне щеше да я представи на Уилям Копелето. И вълнението, и раздразнението й нараснаха, защото спътникът й я бе оставил в палатката. Да я беше събудил, щяха да посрещнат заедно първия нормандски крал на Англия.

— Лорд Торн ми поръча да ви намеря одежди — продължи момчето — и да ви помогна при обличането, тъй като нямате прислужница.

„Поръчал е, а?“ ядоса се още повече тя. Но не възнамеряваше да си излива яда върху детето, разполагаше с по-голям обект.

— Между другото, аз съм Розалин — рече тя. — А ти как се казваш?

— Гай Дьо Анжу.

— Е, благодаря ти за дрехите, Гай. Сложи ги тук. Ще се справя с тоалета си сама.

— О, не. Беше ми заповядано да ви помогна, а аз винаги се подчинявам на нарежданията на лорд Торн.

На лицето му се появи израз на упорство, но тя пак се опита да го убеди, вече по-строго:

— Ако си ми необходим, ще те извикам. А сега излез и ме почакай навън, моля.

Момчето се ухили:

— Няма да се справите сама, миледи. По роклята ви има стотина шнурчета за връзване.

— Стотина? — усъмни се тя. — Покажи ми ги.

Той отдели две части от костюма й и ги вдигна, за да ги разгледа. По горната жълта дреха не се виждаха никакви шнурчета, но по тъмносинята долна риза бяха многобройни. Далеч не сто, но поне двайсет, и все на гърба. Чудесно. Вярно, трябваше й помощ, но не и от някакъв си юноша.

— Добре, признавам, че няма да се справя. Но ще те затрудни ли първо да ми донесеш вода да се измия?

— Не, ще стане за секунди — грейна той при капитулацията й.

— Остави тези неща тук — извика тя, когато Гай тръгна с дрехите й в ръка.

— Разбира се, миледи — обърна се той, постави одеждите до нея и изхвърча навън.

Тя побърза да нахлузи ризата, преди момчето да е донесло водата. Не беше лесно. Дългите ръкави прилепнаха като втора кожа по ръцете й. Явно бяха шити за по-слаба жена, понеже по тях не откри шнурчета, но това само влошаваше положението. Останалите дрехи можеха да се пригаждат към формите й.

Позна автентичния стил на десети или единадесети век. Торн ги бе довел малко преди нашествието на норманите, понеже още наричаха крал Уилям „херцог“. Тя не беше против, не я интересуваше кога ще се срещне с прочутия мъж, стига срещата да се осъществи.

Гай се вмъкна в палатката с кофа вода. Безсмислено бе да го укорява, че не чука, преди да влезе, когато липсваше врата. Хрумна й, че още не е научила защо е в палатка.

— Кажи ми, Гай, далече ли е пристанището?

— Не, миледи. С кон бързо се стига.

Какво ли означава понятието „бързо“ за хора, чието най-добро транспортно средство са конете? Час или два, щом като с дни яздят от град до град?

— Нямаше ли… — напрегна паметта си тя, за да й подскаже как са наричали страноприемниците през единадесетото столетие — ханове близо до доковете?

Той се изкикоти и я уведоми:

— Има, но не могат побра шест хилядна армия.

Армия? Разположена там? Господи, наистина ли? Нима викингът я бе довел в навечерието на една от най-известните битки в историята? Готвеха ли се норманите да пресекат Ламанша в залива Певънзи?

Копнееше да попита момчето за датата, но щеше да прозвучи прекалено странно, и без това позабравеният й нормандски френски бе необичаен за слуха му. Щеше да попита Торн, но първо се налагаше да го издири. Планираше да се заеме с това веднага, след като се облече.

Прибра нагоре косата си, за да не пречи и без да обръща внимание на пламналите си бузи, извъртя към Гай голия си гръб.

— Ще се заемеш ли с онези дантелки, които толкова ти допадат?

— Миледи?

Тя повдигна безпомощно очи и повтори молбата си по друг начин:

— Завържи ми ширитчетата, Гай. Искам да намеря Торн.

Тъкмо бе почувствала как вътрешната риза прилепва към нея, когато той отдръпна ръце и натърти:

— О, не, длъжен съм да се грижа за вашата безопасност, докато се върне.

Едва не започна да спори с него на тази тема, но размисли. Той не би оправил дрехата й, ако му противоречи. Затова измърмори:

— Така ли ти заповяда?

— Аха.

— Колко… разумно… от негова страна.

Навярно последните й думи го успокоиха. Пак се зае с дантелките. След около десетина минути, които й се сториха цяла вечност, той успя да приключи със задачата си и въздъхна:

— Готово.

Тя моментално нахлузи останалата част от облеклото, което се оказа твърде дълго. Обувки с висок ток щяха да бъдат най-подходящи за него, но по това време още не бяха дошли на мода. Трябваше й колан и тя погледна въпросително Гай:

— Сети ли се да ме снабдиш и с пояс?

— Да — грейна лицето му.

Бъдещият оръженосец държеше по-дребните неща прикрепени към колана си. Бръкна под туниката и извади чифт платнени обувки със съвсем тънка кожена подметка. Последва ги дълга везана лента, която явно служеше за колан или, както са му викали, пояс.

— Отлично — похвали го тя и се отпусна на дюшека, за да си сложи островърхите ботушки.

Удивително как одеждите й бяха по мярка, въпреки че бе малко по-едра от жените през Средновековието. Даже прилягаха прекалено точно, заключи Розалин, когато не сполучи да натъкми пояса така, че да не изглежда нелепо. Отказа се да се мъчи с него. Просто щеше да повдига полите си отпред и да остави задната част да се влачи, както и трябваше да бъде.

— Водата, миледи — напомни й юношата.

— Ще стигна и до нея — отвърна тя. — Но първо…

Изхвърча навън без да довърши изречението, за да му попречи да я спре. Той изкрещя името й. По гласа му пролича, че е уплашен, но тя не възнамеряваше да спира. Ако пристанището е наблизо, нямаше да е трудно да стигне до него. Мирисът на море щеше й укаже посоката или щеше да забележи стотиците кораби — над седемстотин според историческите документи. Вървеше много бързо, почти подтичваше, но все пак се оглеждаше на всички посоки за някоя по-висока мачта. Взорът й срещаше единствено палатки, десетки стотици палатки. Започна да се убеждава, че кратката езда, спомената от Гай, е всъщност няколкочасов преход.

Буквално хиляди мъже се размотаваха наоколо и говореха, седяха, приготвяха си закуската на пръснати из бивака огньове, упражняваха бойни техники или лъскаха оръжието си. Малобройните жени бяха от типа, който се придвижва заедно с войската, или поне това внушаваха размъкнатите им дрехи и грубото държание.

Облеклото е било от изключителна важност през Средновековието и красноречиво е показвало принадлежността към дадена социална група. Само богатите благородници са си позволявали натруфени и елегантни дрехи. Премяната на Розалин бе качествено изработена, но тя се опасяваше, че не би я предпазила от неприятности насред армия, съставена от мъже от всички слоеве на обществото. Редиците се попълваха както от аристократи, така и от селяни. Навярно имаше и доста престъпници, понеже при такава сбирщина от хора бе елементарно да припечелват от кражби.

Запъти се обратно към палатката на Торн примирена, че в края на краищата ще се наложи да го изчака. За нещастие не знаеше как изглежда целта й. Когато избяга от Гай, не се обърна назад. Надяваше се, че момчето я бе последвало и скоро щеше да я настигне.

Не бе направила и няколко крачки по обратния път, когато нечия ръка обхвана раменете й и я помъкна в друга посока. Розалин се опита да откопчи, но не сполучи, неизвестният тип я държеше здраво. Погледна го и изстена. Обикновен войник, не по-висок от нея, но як като вол. Млад беше, но усмивката му разкриваше липсващи зъби, а гъстата му брада приютяваше хранителни остатъци и, предположи тя, дузина охранени въшки.

В този момент забеляза още трима подобни нему войника. Водеше я към тях.