Джоана Линдзи
Пленница на любовта (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Влудяваше я усилието да не разопакова пратката, поставена върху ниската масичка до бюрото. Розалин Уайт би могла да се закълне, че има силна воля, но явно тя й изневеряваше, когато нещата опираха до единствената й страст. Все пак, опитваше се да не мисли за колета и да не поглежда непрекъснато към него.

Времето обаче летеше. Още тази вечер трябваше да е приключила с преглеждането и оценките на студентските работи. Обикновено ги взимаше със себе си вкъщи, но днес нямаше да се прибира у дома. От колежа направо щеше да тръгне към приятелката си Гейл, с която да прекара почивните дни. А в понеделник си беше взела почивен ден, за да отиде на зъболекар — посещение, което многократно бе отлагала. Така че се налагаше да остави прегледаните и оценени работи на бюрото си, за да може заместничката й да ги върне на студентите.

Обичаше да планира живота си и програмата й за следващите три дена беше изцяло запълнена. Не бе предвидила обаче известието от пощата, което откри в пощенската си кутия на връщане от работа вчера, за дългоочаквания колет от Англия, нито пък отделеното време да откара по спешност снощи съседката си Керъл в болницата. Двете извънредни събития забавиха проверката на работите от писмения изпит.

Тази сутрин, на път за колежа, спря да вземе колета от пощата, дори пъхна в чантата си ножица, за да може веднага да го отвори. Забави я дългата опашка в пощата и едва успя да пристигне навреме за първия си час. А по-късно не намери свободна минутка да задоволи любопитството си.

Програмата й в петък беше най-натоварена — три последователни часа и междучасия, изцяло ангажирани от студенти, които не бързаха за други семинари и я затрупваха с въпроси. Днес се наложи да разговаря с двама от тях, за да им каже, че са скъсани. Реши, че ще успее да хапне набързо и да отвори колета, преди да се заеме с преглеждането на писмените работи. Но точно тогава деканът изпрати да я повикат.

При мисълта за тази среща кръвта й отново кипна. Преди да го чуе от друг деканът Джонсън сам искаше внимателно да й съобщи лошата вест за назначаването на Бари Хортън в катедрата. Най-голямата катастрофа в живота й беше Бари Хортън — ярко доказателство за това, че една жена може да бъде наивна и лековерна във всяка възраст. А сега щеше да й стане колега.

Деканът подходи много дипломатично наистина, но всъщност я беше повикал, за да се убеди, че тя няма да създава пречки и няма да поднови обвиненията си срещу Бари. Като че ли би се подложила втори път на такова унижение.

Сега беше гладна, разгневена от незаслужения успех на бившия си годеник, без да може да се съсредоточи върху писмените работи пред себе си, защото колетът до нея я изкушаваше да го разопакова. Подложи на изпитание волята си. Обеща си да не го докосва, докато не оцени и последната тема от изпита и… по дяволите всичко останало.

Старинните оръжия бяха нейната страст, единственото нещо, от което се интересуваше освен средновековната история, нейната специалност. Баща й ги колекционираше — необичайно хоби за свещеника от малко градче. След смъртта му тя наследи сбирката му от старинни оръжия и постепенно я обогатяваше — когато можеше да си го позволи. При всяко свое посещение в Англия отделяше толкова време на антикварните магазини, колкото и на проучванията за книгата, която пишеше за нормандското нашествие в страната през 1066.

Беше взела със себе си продълговатия пакет и в класната стая. Не й се искаше да го оставя в колата, но по-скоро, да го губи от поглед. Прекалено дълго го бе чакала да пристигне. След като за първи път чу за съществуването на Проклятието на Бладдринкър^[1], й бяха нужни цели три години да открие собственика му. С въодушевление разбра, че древният меч е обявен за продан, но не на търг, където знаеше че цените са прекалено високи за нея. После дойде разочарованието от опита й да се спогоди с ексцентричния собственик на меча — сър Айзък Диърборн. Той просто отказа да й го продаде. Още четири месеца преминаха в пазарлъци и уточняване на подробностите, но вече без личното й участие.

— Никоя жена не бива да притежава Проклятието на Бладдринкър — беше заявил сър Айзък Диърборн без никакви други обяснения, когато тя за първи път се свърза с него. И повече не отговори нито на следващите й телефонни обаждания, нито на писмата й. Но Дейвид, скъпият Дейвид, нейният брат по душа, ако не по рождение, осиновеното от семейството й сираче, се бе заел с непосилната задача вместо нея. Най-сетне, след четири месеца, той се съгласи да изпълни необичайните изисквания на Диърборн и покупката бе осъществена.

Розалин изпадна в екстаз, когато Дейвид й се обади от Англия да съобщи, че изпраща меча. А после се учуди на думите му:

— Няма как да ми възстановиш парите, Роузи. Наложи се да подпиша клетвена декларация никога да не продавам и дори да завещавам на жена този меч. Никъде обаче не се споменава, че не мога просто да го подаря. Така че, приеми го като подарък за рождения си ден — за петдесет години напред.

Тя определено беше длъжник на Дейвид, нищо че той на шега бе нарекъл меча подарък за рожден ден. Проклятието на Бладдринкър щеше да глътне всичките й спестявания заедно със заем от още двадесет хиляди. Сумата не беше голяма за възможностите на брат й, женен за богата наследница, която го обожаваше и пръскаше за него парите си. Съпругата му Лидия колекционираше къщи, всъщност цели резиденции, така както Розалин събираше оръжия. Но и двете удоволствия бяха вид разточителство и Розалин беше задължена на Дейвид, независимо от факта, че с радост й бе купил меча.

Накрая не можеше да се съпротивлява повече на изкушението и докато търсеше ножицата в чантата си ръцете й трепереха. Хвърли поглед към вратата на класната стая и си помисли дали първо да не я заключи, но веднага се присмя на себе си. Май се поддаваше на лека форма на параноя. Колежът бе почти пуст. В този късен час бяха останали само няколко преподаватели и театралната група, която репетираше избраната от господин Хейли за този семестър пиеса. Нямаше кой да влезе, но дори и да се случеше, тя нямаше какво да крие. Въпреки упоритото твърдение на Диърборн, че мечът не може да бъде притежаван от жена…

Е, сега той беше нейна собственост. Принадлежеше й. И щеше да се превърне в бисера на колекцията й, най-старото оръжие в нея, най-старото, което би могла да открие. Бе копняла за този меч, без да го е виждала, от момента, в който чу за него — само защото бе толкова древен. Все още не бе зърнала нито Проклятието на Бладдринкър, нито негова снимка. Но Дейвид я бе уверил, че мечът е в превъзходно състояние за възрастта си, съвсем леко ръждясал. Звучеше невероятно, като се вземе предвид, че ръкохватката датираше от осми век, а стоманеното острие — от десети. Явно всички, които го бяха притежавали досега бяха полагали изключителни грижи за него и ревниво го бяха пазили от хорските очи. Самата тя възнамеряваше да постъпи по същия начин.

Сряза дебелите найлонови ленти около кашона, отвори го и отстрани поставената за уплътнение слама. Под нея намери кутия от полирано до блясък махагоново дърво. Розалин тихо се засмя при вида на широката панделка, с която Дейвид бе украсил кутията.

Внимателно извади махагоновия футляр и бутна кашона на пода. Развърза панделката и нанизаният на копринената лента ключ се плъзна и падна в дланта й. Когато пъхна ключето в ключалката и чу лекото щракване при завъртането му. Розалин несъзнателно затаи дъх.

Със страхопочитание закова очи в изумителния къс история с хилядолетна давност. Дългото, потъмняло от старост двустранно острие, бе нащърбено само на две места. Покритият със сребърни инкрустации ефес меко заблестя на светлината от настолната й лампа. В центъра му имаше вграден мътен кръгъл кехлибар с големина на двадесет и пет центова монета. Три по-малки кехлибара красяха заобления му край, а около дръжката беше гравирана фигура, наподобяваща животно, навярно дракон или змия, но с такава причудлива форма, че не можеше да се определи точно.

Изработката беше прекрасна, а качеството — превъзходно, щом мечът бе успял да оцелее на открито векове наред. Обикновено толкова добре запазени бяха само намерените при разкопки предмети. Имаше скандинавски произход. Дори Дейвид да не й го беше казал, тя пак щеше да разпознае оръжието на езичник. Меч, направен за богат човек и наречен Проклятието на Бладдринкър. Меч на викинг.

Розалин беше професор по история. Въпреки че епохата на викингите не беше от най-любимите й, тя доста добре я познаваше. Скандинавците се славеха с това, че са кръщавали оръжията с имена, необикновени като техните собствени. Макар че досега не бе попадала на толкова страшно име — Проклятието на Бладдринкър. Нямаше представа защо първият му собственик го е нарекъл така, а значението на името се бе загубило през вековете.

И тъй като новата придобивка в колекцията й изцяло я бе обсебила, щеше да размишлява над това. Колко ли живота е отнел? Няколко или неизброими? Древните скандинавци, ужасът на северните морета, са били агресивен и кръвожаден народ. Нападали, плячкосвали и се оттегляли. Мечът навярно е бил използван в битки векове наред, щом като не е бил погребан с първия си собственик според обичаите на викингите. А защо е станало така? Може би го е загубил? Може би не е загинал в сражение, а е умрял в мирно време, след като е подарил оръжието? А може и да е загинал в битка, но далеч от приятели и бойни другари, в чужда земя, и не е имало кой да изпълни езическите обреди по погребението му?

Знаеше, че никога няма да намери отговор на безкрайния низ от въпроси. Разочарованието й като учен направо бледнееше пред удоволствието да притежава меча.

— Проклятие на Бладдринкър — каза Розалин на глас и взе древния меч, неспособна да устои на желанието да го подържи в ръцете си. — Няма вече да те използуват за това, за което си бил създаден. Няма да проливаш нова кръв. Но ти давам дума, че ще се грижа за теб.

Пръстите й се сключиха около изненадващо топлата дръжка и тя вдигна меча от леглото му от златистожълто кадифе. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Щеше да го изпусне, ако не беше подсилила китката си с другата ръка. И както държеше оръжието вдигнато пред себе си, чу слаб гръм в далечината. Миг след това откъм прозорците на стаята се възпламени мълния, и тя уплашено възкликна. Сякаш в лицето й се насочиха десетина фотографски светкавици, които я заслепиха и известно време нищо не виждаше.

Оръжието натежа в ръцете й. За да не го изтърве и острието да се стовари върху масичката, тя го подпря с отворена длан. Нарани пръста си в една от нащърбените части и трепна от болка, а сърцето й лудо заби при мисълта за избегнатата на косъм злополука. Въпреки че почти не виждаше в тъмнината, Розалин внимателно сложи меча в кадифеното му легло, като същевременно проклинаше синоптиците. Сутринта за днес и утре бяха предсказали ясно време. Никак не я привличаше идеята за тричасово шофиране в дъжда до къщата на Гейл.

— Чухте ли гръмотевицата, професор Уайт? — достигна до нея гласът на господин Форбс, нощният пазач, откъм вратата. — Много странна работа.

— Не намирам нищо странно в неочакваните бури — отвърна тя.

Розалин бързо затвори капака на кутията, но засега не беше в състояние да я заключи. Позна гласа на господин Форбс, но й беше невъзможно да го види. Възприемаше само светлината около бюрото си, защото черните петна пред очите й скриваха останалата част от стаята.

— Точно в това е проблемът, професоре. Небето е ясно, цяла вечер си беше такова. Едно облаче не се вижда.

Тя започна да спори с него, спомнила си за гърма малко преди мълнията, но когато се опита да различи някои предмети в стаята, погледът й попадна върху непроверените изпитни работи. Нямаше време за дебати върху природните аномалии, дори случайно да се интересуваше от проблема.

— Не бих се тревожила за това, господин Форбс — каза тя, приключвайки темата. — Ако бурята утихне, преди да стигне до нас, аз ще съм доволна.

— Да, госпожо — отговори той и затвори вратата. Когато го чу да си тръгва, тя за момент разтърка очи зад очилата с телени рамки. Погледна отново към бюрото си и забеляза, че хаотично движещите се върху него черни петна вече са по-малко.

И точно тогава я стресна друг мъжки глас, дълбок и непознат, в който явно звучеше… Дали не беше гняв? Или само раздразнение? Каквото и да беше, от този глас кожата й настръхна.

— Не трябваше да ме викаш, лейди.