Джуд Деверо
Сладък лъжец (6)

ГЛАВА 5

Когато Саманта се прибра в апартамента си, първата й мисъл бе да си опакова багажа, но не го направи. Чувстваше се много уморена. Затвори вратата, сложи един стол под дръжката, после го дръпна и легна.

Не можа да заспи. Направи всичко възможно да не мисли за баща си и завещанието му, но напразно.

В три сутринта стана и започна да търси завещанието. Нарочно не го бе прочела, тъй като не искаше да знае подробно неговите посмъртни заръки, нито пък как е планирал живота й.

Откри го сред другите книжа, седна и го прочете. Адвокатът й бе казал всичко освен едно. Едно изречение гласеше, че тя трябва да се отчита за своите изследвания пред някой си Майкъл Тагърт и въз основа на неговите твърдения, че си е свършила работата, щеше да получи парите си. Парите, които трябваше да бъдат нейни без никакви ограничения.

Отначало й се прииска да скъса документа на парчета, но се спря, сгъна го и го остави при другите книжа. Баща й беше мъртъв. Никога не му се бе ядосвала, когато беше жив, нямаше да го направи, когато е мъртъв. Фактът, че желаеше някой да се грижи за нея след смъртта му, означаваше, че я е обичал. Нямаше значение, че Саманта не познаваше този човек — баща й го познаваше и гарантираше за него, също както гарантира за Ричард да й стане съпруг.

Стана, отиде в банята и си взе една гореща вана. Изми си и косата. Почувства се по-добре. Облече сиви памучни панталони и розов пуловер, който отиваше на косата й. Завърза си косата и дори си сложи малко грим. Навън бе все още тъмно, но се усещаше наближаването на зората. Отвори балконската врата и вдъхна аромата на розите в градината.

Чу шум, който не успя да определи. Заслуша се. Беше звук от пишеща машина, по която удряха доста силно. Звукът накара Саманта да се усмихне — от години не бе чувала пишеща машина.

Знаеше, че трябва да остане в стаята си и да си опакова багажа, но не го направи. Отвори вратата и слезе долу.

Беше лесно да открие откъде идва звукът. Майкъл беше в библиотеката. Цялата стая бе тъмна освен бюрото, на което печаташе. Той удряше по една антична пишеща машина, която приличаше на тези на военните кореспонденти от Втората световна война. Печаташе с два пръста и удряше като бесен.

Почувствала се изведнъж неловко, Саманта понечи да излезе.

— Ако имаш да ми казваш нещо, казвай — каза той, без да се обръща.

— Дядо ми Кал е бащата на баща ми. Той бе чудесен човек и не вярвам, че не му е бил баща — изстреля тя.

Той се обърна и я погледна. Тя откри с учудване, че той също изглеждаше уморен. Явно не бе спал.

— Вярвай каквото искаш? — извади листа и сложи нов.

— Защо печаташ? — Саманта пристъпи към него.

Погледна я през рамо, сякаш нямаше капка ум, и каза:

— Защото искам да напечатам нещо.

Тя се приближи до ръчната машина.

— Защо не използваш каменна плоча и длето? Няма да има разлика.

Той не отговори, а продължи да печата. Би трябвало да се върне в стаята си и да подремне малко, но вече не й се спеше. Много й се искаше да го попита какво пише, но не можеше да си го позволи.

— Смятам да си лягам — каза тя и тръгна към вратата, но се спря. — Ще ми освободиш ли парите, ако не търся баба си?

— Не — отвърна той твърдо.

Саманта понечи да се възпротиви, но не го направи. Все пак тя трябваше да реши какво да прави, а и парите не бяха толкова важни за нея. Щеше да се справи чудесно и без тях, защото добре знаеше, че може сама да се издържа. Ако реши да не изпълни бащиното завещание, можеше да напусне Ню Йорк още днес и да отиде… Можеше да отиде…

Не можа да довърши мисълта си, защото знаеше, че няма къде да отиде. Нямаше при кого да отиде. Тръгна бавно към стълбите.

— Дядо ти Кал е бил стерилен — каза високо Майк в настъпилата тишина. — Боледувал е от заушка, когато е бил войник. Две години преди да срещне баба ти. И е бил стерилен. Не е можел да има деца.

Саманта се отпусна тежко на стола до вратата. Затворен кръг, помисли си тя. Въртеше се в затворен кръг. Загуби баба си, майка си, баща си, съпруга си, а сега разбра, че и дядо й не й е истински дядо.

Не чу Майк да се движи, но той изведнъж застана пред нея.

— Искаш ли да отидем да хапнем нещо и да поговорим за това — гласът му бе загрижен.

— Не — отвърна тя тихо. Всичко, което искаше, бе да се върне в стаите, където се чувстваше сигурна.

Майк я сграбчи за раменете и я вдигна пред себе си. Беше бесен, защото мислеше, че нежеланието й да дойде с него е породено от убеждението й, че е насилник и убиец.

— Докато си в тази къща, съм отговорен за теб. Каквото и да си мислиш за мен, аз рядко нападам жените на публични места, така че няма да ти стане нищо, ако дойдеш с мен.

Саманта бе изненадана.

— Нямах това предвид — тя извърна поглед, тъй като не желаеше да бъде толкова близо до него. Изпитваше огромна нужда да потъне в прегръдките му, знаейки, че в такива моменти е хубаво да си в обятията на друго човешко същество. Последният човек, който я бе прегръщал, освен този мъж, в деня, когато се срещнаха за първи път, бе баща й. Би било чудесно да усети здрави и силни ръце около себе си. Но Саманта не обичаше да проси каквото и да е от другите. Никога не бе молила съпруга си да я прегърне и нямаше да моли един непознат да й помогне да се чувства по-добре. Затова се дръпна от него.

Тъй като не можа да разбере реакцията й, Майк я освободи, а устните му се свиха от отвращение.

— Добре, няма да те докосвам, но ще дойдеш да хапнеш с мен.

Саманта понечи да откаже, но вместо това каза, че трябва да си вземе чантата.

— Защо? — попита той.

— Да си платя за…

Той не й позволи да си довърши изречението, а я хвана за лакътя и я поведе към външната врата.

— Казах ти, че съм старомоден. Аз ще платя. Когато съм с жена, аз плащам. Независимо дали е майка ми, сестра ми или приятелката ми, плащам аз. Нито пък й позволявам да пипа сметката. Разбра ли?

Саманта не отвърна. Имаше твърде много други неща, които я тормозеха, за да спори кой да плати.

Той я поведе в ранната утрин. Имаше малко хора на Лексингтън Авеню и това създаваше някакво тайнствено усещане, сякаш бяха сами в града. Тя вървеше до него мълчаливо към денонощното кафе.

Усмихвайки се фамилиарно, сервитьорката донеса на Майк чаша кафе.

— Майк, пак ли не си спал цяла нощ? — попита тя.

Той й се усмихна.

— Да — отвърна и се обърна към Саманта. — Бъркани яйца и кифла, нали? И чай също?

Тя кимна, без да пита откъде знае, че тя не обича кафе. Истината бе, че въобще не я интересуваше какво яде.

Майк се облегна назад и отпи от кафето.

— Бих желал баща ти да ти бе казал повече. А не да остави на мен да обяснявам всичко.

— Баща ми обичаше да… ръководи нещата — каза тя меко.

— Баща ти обичаше да контролира живота на другите.

Тези думи я измъкнаха от летаргията.

— Мисля, че каза, че харесваш баща ми.

— Да. Няколко пъти си поговорихме доста приятно и станахме приятели. Но аз не съм сляп. Той обичаше да кара другите да правят това, което той иска.

Саманта го гледаше втренчено.

— Добре — каза Майк. — Да поговорим по въпроса. Никакви коментари повече около светия ти баща. Искаш ли да чуеш теорията му, не моята, какво се е случило с баба ти?

Тя и искаше, и не искаше да чуе. Бе в ситуация, като че плаща да гледа филм на ужасите, който едновременно иска и не иска да гледа.

— Баща ти смяташе, че през 1928 година Макси е била бременна от Барет, но нещо е попречило да се оженят. Може би му е казала, че е бременна, а той е отказал да се ожени за нея, не знам. Знам, че е напуснала Ню Йорк, отишла е в Луизвил, срещнала е Кал и се омъжила за него. Живяла е с него тридесет и пет години, после снимката й се появила във вестниците. Баща ти предполагаше, че Барет я е видял и така е открил Макси.

Майк продължаваше да пие спокойно кафето си, но я наблюдаваше, както змия наблюдава жертвата си. Тя не реагира и му бе трудно да разбере какво мисли.

— Дейв каза, че две седмици преди да замине, Макси е говорила дълго по телефона и изглеждала доста разтревожена. До миналата година той се тормозеше, че не я е попитал какво не е наред, но тогава бил толкова очарован от дъщеря си и не мислел за никой друг. После ни в клин, ни в ръкав, Макси казала, че леля и е болна и се нуждае от нея. Заминала и никой от семейството не я видял повече. Тогава Дейв искал да тръгне да я търси, но дядо ти Кал се противопоставил, и то доста ожесточено. Баща ти предполагаше, че когато Барет е видял снимката, й се е обадил и я помолил да се върне при него — и тя го е направила.

Саманта мълча още няколко минути, за да може да осмисли това, което й каза Майк.

— Ако е така, защо, по дяволите, баща ми иска да търся една прелюбодейка? Прелюбодейка! Отрепка!

Майк я погледна.

— Интересно. Такова категорично отрицателно отношение към прелюбодейството. Имаш ли лични причини за това?

Не му отговори, а наблюдаваше сервитьорката, докато слагаше храната пред тях.

— Баща ти не е сигурен какво се е случило с баба ти — продължи Майк. — Мислеше, че е жертва на грабеж. Взели са й чантата, после са я убили, нещо подобно. Но една година след като изчезнала, изпратила картичка на Кал от Ню Йорк, в която пишела, че е на сигурно място.

— Каква загриженост от нейна страна — отбеляза саркастично Саманта.

Майк изчака малко да не би да каже още нещо, но тя замълча и той продължи.

— Макси е написала, че е на сигурно място. Не, че е щастлива или пък да й изпратят дрехите, или нещо подобно. Тя казала, че е на сигурно място.

— На сигурно място в прегръдките на любовника си?

— Горчивина ли усещам в гласа ти?

— Какво мисля аз, не е твоя работа. Това, което искам да знам, е — какво трябва да направя, за да изпълня условията на завещанието.

— Заведи ме да видя Барет и това е всичко. Искам да се срещна с този човек. Никой не го е виждал от двадесет години. Той е отшелник, който живее в едно имение в Кънектикът с високи огради, кучета и въоръжена охрана.

— Идвало ли ти е наум, че баба ми, ако все още е жива, може да живее с него?

Майк се усмихна.

— И това ми е минавало през главата.

Саманта се замисли за възможността да види баба си отново. Тя бе изоставила семейството си, бе напуснала хората, които е обичала, заради друг мъж. Саманта не бе сигурна, че може да й прости. От друга страна, се замисли за този Барет, човек, когото не познаваше, но който може да е всъщност истинският й дядо.

— Искам да го видя — каза тя и бързо добави, — но не и нея.

Майк поклати глава.

— Ти можеш да простиш на един мъж, че е бил гангстер, но не можеш да простиш на една жена прелюбодеянието й? Убийството е нещо по-незначително за теб, отколкото да преспиш с някой друг освен с твоя съпруг?

Тя пренебрегна забележката му.

— Какво искаш да направя?

— Не много. Ще пиша на Барет, че внучката на Макси иска да се срещне с него. Предполагам, ще ти отговори веднага и след това ще отидем да го видим.

— А ако иска да ме види сама?

— Помислил съм и за това. Нуждаеш се от солидна, убедителна причина да те придружавам. Не би искала да се омъжиш този следобед, нали?

— По-добре да бъда опечена жива — отвърна искрено тя.

Майк се засмя.

— Не ти харесва да си омъжена, нали?

Тя присви очи.

— Знаеш ли, за всички разводи в тази страна има една единствена причина.

Дейв му бе разказал малко за брака на Саманта. Бе споменал, че подкрепил идеята й за развода и й бе помогнал да го получи. Но въпреки това Майк бе стреснат от нейната враждебност. Погледна ръката й на масата и изпита огромно желание да я докосне, въпреки че знаеше, че не трябва да го прави, защото, както изглеждаше, тя изпитваше огромно отвращение да бъде докосвана от него.

Взе ръката й, погледна я — толкова малка и нежна в сравнение с неговата, и целуна пръстите й.

— Бих могъл да ти предложа една великолепна брачна нощ.

Тя дръпна рязко и ядосано ръката си.

Той въздъхна.

— Мен ли мразиш, или всички мъже? — учуди се на себе си, съзнавайки колко много желае да му каже, че не го мрази лично.

Но Саманта не му отговори, а загледана в чинията си, го попита.

— Защо не му кажеш истината?

Трябваше му малко време да си спомни за какво са говорили.

— Да кажа на Барет, че искам да пиша за него?

— Напълно разбирам антипатията му към писателите — каза тя, като думата „писатели“ бе изречена с отвращение.

— Значи това, че пиша, е още една черна точка за мен? — въздъхна той. — Ще ми кажеш ли защо?

Не очакваше да му отговори.

— О’кей, пази си тайните. Чувала ли си за Ал Капоне? Разбира се, и причината, че си чувала, не е, че е бил най-големият или най-жестокият гангстер, а просто е обичал публичността. Мъкнел е тълпи с репортери със себе си, когато е ходел за риба. Смятал е, че всичко, което прави, трябва да се запомни. Всъщност по времето, когато е живеел в Ню Йорк, Барет е бил по-голям от Капоне. Но Барет мрази публичността. Дори не е позволявал да му направят снимка и никога не е давал интервю.

— Значи ти мислиш, че ако му кажеш истината и му пишеш, че жена, която вероятно е негова внучка, и един любопитен писател искат да го видят, ще откаже?

— Сигурен съм. Затова трябва да съм ти някакъв много близък човек. Съпруг със сигурност отпада. Какво ще кажеш за годеник?

— А доведен брат?

— Ако Барет се е видял с Макси, ще знае, че е лъжа.

Тя се опита да измисли нещо друго, тъй като не желаеше тази лъжлива интимност, която трябваше да демонстрират дори за един следобед.

Той много добре разбираше терзанието й, сякаш четеше мислите й.

— Какво толкова имаш срещу мен?

Тя присви очи.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен? Да се установим някъде, да имаме деца?

— Не съм планирал да се женя тази седмица.

— Тогава ти не си влюбен в мен? Дълбоко и истински влюбен?

— Та ние досега не сме провели един разговор, в който да няма враждебност.

— О… тогава това, което наистина искаш, е да спиш с мен и това е всичко — тя се наведе напред. — Нека ви кажа нещо, мистър Тагърт. Също както ти си старомоден мъж, аз съм старомодна жена. Не съм съвременна жена, която се чуди дали да легне или не с един мъж при първата им среща. Аз съм от този тип жени, които се питат дали да целунат или не един мъж при третата им среща. Не желая да легна с теб и, Господ да ми е на помощ, не искам да се омъжвам при каквито и да е обстоятелства. Една кардинална грешка в живота е достатъчна. Това е девизът ми. А аз я направих и съм се поучила от това. Ясна ли съм?

Майк се облегна назад. Гледаше я и се опитваше да си обясни откъде идваше враждебността й. Дейв му бе разказал доста неща, но все пак бе неподготвен за подобна враждебност.

— Мисля, че бях. Сега сме наясно, нали? Искам да изпълня изискванията в завещанието на баща ми и да напусна този град и ще направя каквото е нужно, но нищо повече. Разбра ли ме?

— Малко по-добре — отвърна той меко.

— Добре. Значи можем да действаме. Ти можеш да пишеш на Барет, че ще отида да го видя с годеника си. След срещата ще се преместя от твоята къща, а ти ще ми дадеш документ, че съм изпълнила завещанието. Съгласен ли си?

— Почти. Имам една забележка. Между написването на писмото и получаването на отговора ще има един период от няколко дни. През това време не искам да се отделяш от мен.

— Какво?

— Не искам да стоиш сама в апартамента на баща си. Докато изпълняваш завещанието на баща си, съм отговорен за теб.

— Всичко… О, да, разбирам. Ти каза преди малко, че мислиш, че съм пред самоубийство. Мога да ви уверя, мистър Тагърт, че аз…

— Аз мога да ви уверя, мис Елиът, че съм го решил. Можем да ходим където поискате, на пазар, да посетим Статуята на Свободата, където и да е, но ще го правим заедно.

— Аз няма да…

Той понечи да стане.

— Този разговор завърши. Да си отиваме у нас и да ти помогна да се приготвиш.

— Да се приготвя?

— Да заминеш.

— Но… — знаеше много добре какво има предвид. Или ще изпълни всичко, което той иска и както го иска, или ще напусне къщата. Той държеше козовете. Ако искаше да получи парите на баща си, трябваше да направи това, което той искаше.

— Добре — каза тя с отвращение и стана. — Но си дръж ръцете далеч от мен.

Той я гледаше странно.

— Този твой съпруг трябва да е бил голямо копеле.

— Не е точно така. Покажи ми една жена, омъжена повече от две години, и аз ще ти докажа, че тя е жена с голяма търпимост към болката.

— Предполагам, че твоята търпимост не е толкова голяма, иначе все още щеше да си омъжена за него.

Тя отвърна поглед.

— Тук много грешиш — отвърна тежко тя. — Моята способност да издържам на болката е безгранична.