Джуд Деверо
Сладък лъжец (4)

ГЛАВА 3

През своята първа нощ в Ню Йорк Саманта спа в леглото, избрано от баща й, и нервността й изчезна. Но когато се събуди, се чувстваше още по-зле, защото истината за положението, в което се намираше, я удари в лицето. В Луизвил, в къщата на баща й и бе добре, но сега тя се намираше на чуждо място, заобиколена от непознати хора. Никога досега не е била толкова сама. Никога не е била истински сама, защото бе имала родителите си, дядо си, съпруга си.

Чу шум навън, стана от леглото и отиде до прозореца. Погледна в градината. Нейният хазяин поливаше растенията. В момента, когато Саманта дръпна пердето, той се обърна и й махна, сякаш я бе чул. Това накара Саманта да отскочи от прозореца, дърпайки пердето.

Не само че е сама, помисли си тя, но е заобиколена от хищници. Сякаш бе изоставена в морето, само с един спасителен пояс на кръста, и гледа как един океански лайнер се отдалечава, пълен със смеещи се, щастливи хора, които се забавляват доста добре и не чуват виковете й за помощ, а акулите кръжат около нея. В настоящия момент акулите се събираха в образа на някой си Майкъл Тагърт.

След като се изкъпа и облече, тя си прибра косата, изчака да чуе затварянето на входната врата и слезе долу. Спря за миг нерешително пред входната врата, страхувайки се да излезе навън. Всъщност тя би желала въобще да не напуска къщата, но трябваше да си купи храна, да си открие банкова сметка, да получи пари от Кентъки.

Ню Йорк наистина я ужасяваше. В момента, в който дръпна завесата пред вратата, всички истории, които бе чувала за този град, нахлуха в главата й. Из целия свят Ню Йорк бе като страшилище за възрастните. Когато нещо лошо се случеше в който и да е град в Америка, хората казваха: „Този град става толкова опасен, колкото Ню Йорк“, или „Все пак това не е Ню Йорк“. Но това бе Ню Йорк и тя трябваше да излезе в него сама.

Какво може да се случи на човек, когато се разхожда сам в Ню Йорк, питаше се тя. От прозореца виждаше жени, които се движеха по улиците, някои с кучета, някои в дълги стегнати черни сака и къси поли. И нито една от тях не изглеждаше ужасена.

Като си пое дълбоко дъх, накрая отвори вратата, излезе, заключи, слезе по стълбите, стигна до края на блока и зави наляво. Прочете зеления надпис и разбра, че се намира на Лексингтън Авеню. Продължи на север по тротоара и видя зеленчуков магазин с изнесени отпред сергии с плодове и зеленчуци, магазин за химическо чистене, клон на Банк ъф Ню Йорк, малък магазин за видеокасети под наем, деликатесен магазин, където имаше прясно изпечен хляб и сладкиши на витрините, и една книжарница.

За два часа тя успя да си открие сметка в банката, да си купи продукти, цветя и един булеварден роман. И направи всичко това, без да обикаля много. Върна се на своята улица, отключи вратата, влезе, затвори и се облегна на нея, изпускайки една дълбока въздишка на облекчение. Току-що бе обикаляла в град Ню Йорк съвсем сама и се бе завърнала здрава и читава. Никой не я бе заплашвал с нож на гърлото, не й откраднаха чантата, нито пък някой се бе опитвал да й продаде наркотици. Чувстваше се, сякаш бе изкачила някакъв връх, бе забила знаме на него и се бе върнала у дома, за да разкаже за приключението си.

Остави продуктите, направи си една купа овесени ядки и чаша билков чай, взе една кифла със сладко от боровинки от торбата, сложи всичко на един поднос и излезе в градината.

Опъна се в един от шезлонгите и започна да свива и отпуска пръстите на краката си. Сигурно би трябвало да се чувства самотна, но вместо това си мислеше колко е чудесно, че няма никакви задължения и отговорности. Понякога й се струваше, че цял живот ще се грижи за другите. Когато се омъжи, никога нямаше време за себе си, тъй като съпругът й винаги се нуждаеше от нещо. Ако не бе заета с домакинската работа, той я караше да му намери нещо или се нуждаеше някой да почисти дрехите му, или пък да слуша разказите за нещастния му живот.

При спомена за него Саманта присви устни. По-добре щеше да бъде да не мисли за бившия си съпруг и „писанията“ му.

— Виждам, че си ходила на покупки.

При тези думи Саманта почти подскочи, после веднага се изправи на стола, свали крака на земята и сложи ръце в скута си. Не го погледна.

— Имаше ли някакви неприятности? — попита Майк раздразнено, че тя реагира, сякаш бе убедена, че той е убиец с брадва, с непреодолими сексуални желания.

— Не, никакви — отвърна тя, докато ставаше и се отправяше към къщата.

— Не е нужно да си тръгваш, защото аз съм тук — раздразнението му бе очевидно.

Тя не го погледна.

— Разбира се, че не трябва. Имам да свърша някои неща. Това е всичко.

Майк гледаше намръщено след нея, знаейки, че тя си тръгва, за да не бъде близо до него.

Саманта се върна в стаите, които баща й бе обзавел, стаите, където всичко й напомняше за него, стаите, в които се чувстваше сигурна. Седна в един стол, облечен в тъмнозелено и се зачете в романа. Имаше цял ден, през който можеше да прави точно това, което желаеше, всъщност имаше пред себе си целия си живот, в който да прави това, което иска. Всичко, което тя наистина желаеше, бе да изпълни присъдата си в Ню Йорк и да е свободна.

* * *

Следващите няколко седмици Саманта се наслаждаваше на свободата си с такава радост, с каквато само човек, който не е бил свободен, може. Откакто майка й почина, тя не бе имала време да седне и да чете или просто да стои неподвижно и да не прави нищо. Когато беше дете, обичаше да се къпе дълго във ваната, но след смъртта на майка си имаше време да вземе само един душ. Замисли се за бъдещето си и разбра, че най-после има време да прочете всички книги, които бе искала, и да си намери някакво хоби. Щеше да има време да не прави нищо и да прави всичко.

Всяка сутрин се събуждаше, оглеждаше стаята на баща си и се усмихваше, изпълнена с усещането, че той е толкова близо до нея, че й предстои един дълъг свободен ден. Направи списък на книгите, които искаше да прочете. Имаше много биографии в библиотеката на баща й и тя започна с тази на кралица Виктория, която тежеше около четири паунда.

Не напускаше къщата, освен когато ходеше на покупки, тъй като имаше всичко в къщата. Имаше пералня и сушилня до кухнята, имаше градина, видеокасетофон и учебни филми, книги, кабелна телевизия, имаше и време. Нямаше причина да напуска къщата, освен ако не бе наложително.

Единствено присъствието на хазяина й нарушаваше красотата и спокойствието на живота й. Той бе удържал на думата си да не я безпокои. Всъщност би могло да се каже, че първите две седмици тя живееше сама в къщата, но полагаше големи усилия да го избягва. Искаше й се да знае навиците му, за да не го вижда въобще, но изглежда, той бе човек, който нямаше точно разписание за деня. Понякога излизаше рано сутрин, понякога седеше до следобед, а понякога въобще не излизаше. В дните, когато си стоеше вкъщи, й бе трудно да го избягва, защото той, изглежда, решаваше да отиде в кухнята, когато тя слизаше да си вземе храна, и й се налагаше да тича по стълбите, за да не го срещне.

В дните, когато той бе навън, тя обикаляше стаите му, тъй като не бяха отделени с врата от нейните. Не докосваше нищо негово, просто гледаше, четеше имената на книгите му за гангстери, но нищо не я заинтересува. Не беше много подреден — оставяше дрехите си на пода, където ги бе свалил. Но всяка сряда една доста красива жена идваше да чисти. Вземаше дрехите му, изпираше ги и ги прибираше.

Една сряда Саманта чу, че телефонът иззвъня, а малко след това външната врата се тръшна. Разбра, че жената си е тръгнала по-рано. Слезе долу и видя, че сушилнята е пълна с дрехи, а масата бе отрупана с мръсни чинии. Без да се замисля какво прави, тя започна да чисти стаята. Когато дрехите му бяха готови, тя ги сгъна, отнесе ги в спалнята и ги прибра, казвайки си, че все пак е свободна да прави каквото поиска и ако иска да свърши тази работа, може да го направи. Освен това хазяинът й никога нямаше да узнае кой е прибирал.

В началото на третата седмица Саманта откри доставките по домовете. Докато изнасяше три чанти с продукти от магазина, един от работниците й предложи да й ги доставят у тях. Доставките бяха безплатни. Трябваше просто да даде два долара бакшиш на момчето. Така че, ако бе заета, може да се обади в магазина, да поръча каквото иска и те ще й го доставят. Саманта си помисли, че това е чудесна идея, защото вече нямаше да й се налага да излиза от апартамента. Първото, което направи на следващата сутрин, бе да отиде до банката и да изтегли петстотин долара, които щяха да й позволят да остане вкъщи дълго време.

Прибра се в къщата, откри, че няма никой, въздъхна с облекчение и се замисли какво й се прави. Спомни си, че е свободна и реши, че може да прави всичко. Направи си пуканки, върна се в леглото и пусна видеото. Но филмите на баща й бяха до един интелектуални трактати за живота на различни буболечки и птици и тя скоро заспа. Колко е хубаво да се спи следобед, помисли си тя, и сигурно следобедната дрямка е едно от най-хубавите неща в живота.

Събуди се от смеха, идващ отвън. Стана и отиде до прозореца. Погледна надолу към градината, където хазяинът й явно имаше парти. Той пържеше пържоли на външния грил. Саманта отбеляза, че го прави не както трябва, бодейки месото, докато го обръщаше. Пиеше бира с около шестима красиво облечени мъже и жени.

Както винаги, изглежда, той усещаше, когато тя го гледа, обърна се и й махна с ръка, канейки я да се присъедини към тях. Но Саманта се отдръпна от прозореца и дръпна пердето. Пусна един от компактдисковете на баща си и взе книгата си — сега четеше биографията на Екатерина Велика. Когато смехът долу се усили, тя усили музиката. Всичките компактдискове на баща й бяха на блус-певци като Беси Смит и Робърт Джексън. Това не бе музиката, която би си избрала, но започваше да й харесва, тъй като бе нещо, което баща й бе харесвал.

В края на третата седмица Саманта откри, че най-много желае да спи. Винаги й се бе струвало, че от дванадесетгодишна възраст, когато майка й почина, никога не бе имала достатъчно време да спи. Винаги имаше работа — училището, къщната работа, както и грижите за другите около нея. После, когато се омъжи, трябваше три пъти на ден да готви, шест пъти в седмицата. Сега изглеждаше напълно нормално, че умората я бе надвила и тя би се радвала да си почине известно време.

Когато бе в Луизвил, не бе в състояние да изхвърли всичките дрехи на баща си, така че опакова някои от тях и ги изпрати до Ню Йорк. Сега откри, че да носи дрехите му, й помага да се чувства по-близо до него. Да носи дрехите му, да спи с неговите пижами, а най-много обичаше тежкия му хавлиен халат.

Към края на четвъртата й седмица в Ню Йорк, Саманта се чувстваше много отпочинала. Беше забавно как може да спи толкова много. Понякога не се събуждаше преди десет сутринта и слизаше да си направи закуска или пък не ядеше нищо. Откри, че вместо да чисти, може да оставя мръсните чинии в мивката, а младата жена, която идваше в сряда почистваше. Доволна бе от това, защото наистина се чувстваше много уморена, за да се занимава с чистене.

Всеки следобед отново й се доспиваше, така че често въобще не сваляше пижамата. Всъщност започна да й се струва голямо усилие да се къпе и слага чисти дрехи. Все пак не можеше да е много мръсна, тъй като не правеше нищо повече, освен да спи. Когато се опита да чете книгата за Елизабет I, едва държеше очите си отворени.

Няколко пъти през седмицата чуваше смях в градината, но вече не ставаше да види какво става. А и хазяинът й вече не я безпокоеше. Няколко пъти го видя в кухнята, но просто му се усмихваше сънено и се качваше горе, без да бърза да изчезне.

Сложи книгата на нощната масичка и загаси светлината. Беше само седем вечерта, навън бе още светло, но на нея й се спеше твърде много, за да може да стои будна. Заспивайки, си помисли, че като си почине, ще прочете книгата, както и всички останали в апартамента, но точно сега искаше да спи.

* * *

Гледайки Майк през масата, Дафни Ламорш не трябваше да е гадател, за да разбере, че нещо го тормози. Обикновено той беше ведър, винаги се шегуваше, а и винаги ядеше с голям апетит. Но тази вечер побутваше пържолата в чинията, сякаш не беше гладен.

Дафни не знаеше защо я покани. А може би защото тя се самопокани, тъй като бе в период „между две работни места“, както казваха учтиво. В последния клуб, където работеше, наеха нов мениджър — мазно, малко влечуго, което смяташе, че за Дафни ще е чест да й разреши да се занимае с някои части на тялото му. Когато тя отклони предложението му, бе уволнена. Имаше малко спестени пари и знаеше, че ще се оправи, докато си намери друга работа, но с Майк беше приятно да се вечеря.

— Добре ли си? — попита тя.

— Разбира се, чувствам се чудесно — измърмори той.

Дафни не го бе виждала такъв. Обикновено той бе душата на компаниите, винаги се смееше, винаги бе готов за веселба. Външният му вид караше жените да си падат по него и да се карат за него, въпреки че в повечето случаи той не се интересуваше от тях. Дафни се чудеше дали си има скрита приятелка в друг град или пък има сериозна приятелка в града. Като гледаше как момичетата от клуба се нахвърлят върху му, й се искаше да им каже да не си губят времето, защото никога не биха могли да го спечелят.

Тя знаеше много добре, че всички момичета мислят, че тя спи с Майк, а и не се опитваше да го отрича. Но двамата бяха само приятели.

Дафни имаше проблем, който всъщност бе проблем на доста жени. Тя отчаяно се нуждаеше от мъж, който да я обича, но всички мъже, които, изглежда, бяха влюбени в нея, не я вълнуваха. И така използваше цялото си време и енергия, а често и парите си, опитвайки се да накара непукисти и дръпнати типове да се влюбят в нея. А когато те я обиждаха, тя изплакваше мъката си на хората, които я обичаха, обикновено мъже. Всички мъже бяха отрепки, точно като баща й. Що се отнасяше до Майк, той бе красив и винаги се грижеше за нея, когато гаджетата й я оставяха, но тя не го възприемаше като мъж. Не както другите мъже, защото Майк никога не се отнасяше с пренебрежение към нея, както тези, които я привличаха.

Когато Дафни бе трезва, тя се надсмиваше на огромния списък от загуби в живота си, когато бе пияна, плачеше за това. Но пияна или трезва, разбираше чудесно, че тя единствена от момичетата в клуба бе канена в тази богатска къща, защото никога не се бе сваляла на Майк.

— Как върви книгата ти? — попита тя.

Майк повдигна рамене.

— Добре. Не съм работил върху нея в последно време.

Дафни замълча. За нея бе някаква магия да пишеш думи на листа, така че написаното да има някаква идея, затова се опита да смени темата. Усещаше, че трябва да се опита да го разведри, а това бе нещо ново. Обикновено тя плачеше, а Майк се смееше и й казваше, че е по-добре да приключи с това.

— Как е квартирантката ти?

— Предполагам, че е добре. Не я виждам — той си играеше с храната. — Не мисля, че ме харесва.

Дафни се засмя.

— Теб ли, Майк? Има ли едно момиче на тази планета, което да не те харесва? — когато Майк не отговори, Дафни продължи да се смее. — А ти какво мислиш за нея?

Майк я погледна с такива горещи очи, очи, изразяващи такова желание, че Дафни, която си мислеше, че е виждала всичко, което един мъж може да изпита, се наведе напред и отпи една голяма глътка, преди да проговори.

— Не знам дали трябва да ме е яд на нея или да ме е страх за нея — прошепна тя държейки студената бутилка до бузата си. Майк се загледа в шишето.

— Покани ли я да излезете?

— Опитах, но тя бяга всеки път, когато я доближа. Ако ме чуе, че идвам, бяга по стълбите и през цялото време стои в апартамента си и не излиза, освен когато се храни.

— Какво прави по цял ден?

— Доколкото разбирам, спи — каза Майк с отвращение.

Дафни взе една хапка от пържолата си.

— Горкото момиче. Не ми ли каза, че баща й починал скоро и се е развела?

— Да, и от това, което чух, явно съпругът й не е бил много стока.

— Сигурно си прав, но да загубиш човека до тебе, те кара да се чувстваш много тъпо. Спомням си, когато ме оставиха за първи път. Господи, но аз бях влюбена в този мъж. Той ми бе първият и живеех живота си заради него. Каквото и да поискаше, му го давах — тя изсумтя при спомена. — Тогава започнах да играя стриптийз. Той ми каза, че съм много добра, когато го направих за него, и че трябва да печеля пари от това. Но въпреки че правех всичко, което поискаше, един ден, когато се прибрах, го нямаше. Нито писмо, нищо. Разбира се, като се върна назад, се съмнявам дали този нехранимайко въобще можеше да чете и пише. Боже, как бях подтисната. Не мислех, че има защо да живея, щом той ме е напуснал. Хванах се здраво за работа, но само след няколко дни се отказах. Просто стоях в апартамента и спях. По дяволите, сигурно щях да спя, ако друг не ме бе накарал да разбера какво влечуго е, че не си заслужава да се погубвам заради него.

Майк я слушаше с половин ухо, защото историите й го потискаха. Бе й казал веднъж, че ако влезе в тълпа от стотици чудесни мъже и между тях скрит една отрепка, способен да бие жена си, за тридесет секунди тя ще открие и ще избере тази измет. Дафни се бе засмяла и бе отвърнала, че ако той не беше достатъчно гаден, тя щеше да го прибере в апартамента си и да го свали за три минути.

Майк мислеше за Саманта. Може би с годините се бе разглезил от факта, че жените го харесваха, и знаеше, че лесно може да си намери момиче. Саманта бе предизвикателство. Откакто бе дошла в Ню Йорк, бе опитал всичко, за да привлече вниманието й, включително и пускайки покани под вратата й. „Случайно“ я срещаше няколко пъти в кухнята. Дори намекваше непрекъснато, че би желал да се научи да работи с компютър, но тя го гледаше, сякаш никога не бе чувала тази дума.

Не можеше да си я обясни. Тя бе и малката дребна „дама“, която не желаеше да остане сама в къщата с един мъж, бе горещата жена, която го бе целувала както никога досега, и накрая бе мърлявият малък зомби, който се движеше безшумно из кухнята в пижамата и халата на баща си. Рядко чуваше стъпките й над главата си, а когато я видеше, тя винаги се прозяваше, независимо че изглеждаше като току-що станала.

Майк рязко вдигна глава.

— Какво каза?

— Казах, че ми липсваше толкова много, че носех само неговите дрехи. Не можех да закопчея ризата му на гърдите си, но това нямаше значение, защото, когато носех дрехите му, се чувствах по-близо до него. Ако този мъж…

Майк стана.

— Кой мъж?

Дафни го изгледа учудено.

— Мъжът в болницата. Не ме ли слушаш какво ти говоря? Исках да заспя завинаги и реших да го направя. Взех една опаковка приспивателно и се събудих в болницата. И там този мъж говори с мен и ми каза, че трябва да продължа да живея.

Майк стоеше и я гледаше. Но не я виждаше, защото бе започнал да оценява какво му бе казала.

„Саманта имаше труден живот, Майк“, чу той гласа на Дейв по телефона, хриптящ, слаб и немощен от приближаващата се смърт. — „Имаше труден живот и когато аз си отида, не знам какво ще прави. Бих искал да познавам по-добре дъщеря си, но не успях. Не знам какво става вътре в нея, но искам да напусна този свят, когато съм сигурен, че ще има кой да се грижи за нея. Искам това да си ти, Майк, и желая да поправя някои от нещастията, които й причиних. Грижи се за нея вместо мен. Нищо повече не искам.“

Майк бе преживял смъртта на близък човек — когато чичо му Майк почина, но това бе всичко. Той не можеше да си представи някой друг да умре или да загуби толкова много близки хора, както се бе случило, със Саманта. Просто не можеше да си представи как ще се почувства, ако баща му умре, или както при Саманта, последният му приятел и роднина почине.

Гледайки към прозорците на Саманта, видя, че пердетата, както винаги, бяха дръпнати. Тя без съмнение спеше. Вечен сън, както каза Дафни.

— Ти си един нещастен настойник, Тагърт — каза на себе си той, после се обърна към Дафни.

— Искаш ли да си тръгвам, Майк? — попита тя, докато вземаше чантата си и тръгна към къщата. На вратата спря и се обърна. — Ако се нуждаеш от нещо Майк, скъпи, обади ми се. Дължа ти услуга.

Майк кимна разсеяно, гледайки към прозорците на Саманта. Всичките му мисли се бяха събрали около наемателката му. Две минути по-късно той поръчваше храна от LA COTE BASQUE.