Джуд Деверо
Сладък лъжец (33)

ГЛАВА 32

Трябваше да прескочат стената.

Когато оставиха колата, скрита в тъмнината под дърветата и отидоха до вратата, откриха, че е заключена. Първата реакция на Саманта бе да се качи в колата и да се върне в града. Според Майк Франк бе подкупил телохранителите и вратата би трябвало да е заключена.

— Нямаме време да се занимаваме с твоите страхове точно сега — каза Майк. Той се страхуваше за нея, но от опит знаеше, че може да вярва на брат си — Щом Франк е казал, че вратата трябва да е отключена, значи е така. Сигурно са объркали вратата.

До стената зад къщата имаше едно дърво със здрави клони, които висяха над градината. Майк се качи пръв, после помогна на Саманта. След като хвърлиха няколко парчета месо върху неокосената ливада, за да са сигурни, че кучетата са завързани, както и трябваше да бъде, Майк скочи. Саманта се хвана за клона и увисна на него. Майк я пое и я остави леко на земята.

— Бягай — нареди й той и тя си плю на петите.

Както им беше обещано, страничната врата към къщата бе отключена, а в коридора светеше дежурната лампа и те можеха да се ориентират и минават покрай мебелите, без да се блъскат в тях. Майк забеляза, че липсват няколко маси и столове.

Въпреки че бе почти полунощ и всички в къщата трябваше да са заспали, когато се промъкваха към кухнята, те чуха гласове. Притаиха дъх и минаха на пръсти.

Когато се качваха по стълбите, една от тях изскърца, щом Саманта стъпи на нея. След секунди един телохранител излезе и се загледа в тъмните стълби, но Майк спаси положението, като направо я хвърли на площадката, където тя се сви зад един шкаф, а Майк се залепи до една врата.

— Колкото повече остаряваш, толкова повече се изнервяш — чуха да казва някой.

— Нещо става тази нощ, усещам го — отвърна друг глас. — Мислиш ли, че старецът е добре?

— Мисля, че ще ни надживее — бе отговорът, а в гласа не прозираше любов към работодателя.

Когато мъжете се прибраха, Саманта изпусна дъха си и последва Майк, който й кимна да го последва. Той явно бе запомнил плана на къщата, защото знаеше точно къде да отиде и коя врата да отвори.

Док ги чакаше легнал в леглото. Не спеше, не четеше, просто ги чакаше. Облечен, седнал върху завивките, той само примигна, когато влязоха.

— Чух ви, докато се качвахте — каза той на Майк. — Никога няма да станеш добър безшумен крадец.

— Кражбите са твоя територия — отвърна Майк, после кимна към него. — Идваш с нас.

— Това и възнамерявах да направя. Искам да видя това парти, направено заради мен. Отдавна никой не си е създавал толкова главоболия в моя чест и не мога да пропусна такова нещо.

— Какво знаеш за нас? — изсъска му Саманта.

Той се обърна към нея и за миг кръвта на Саманта изстина, тъй като в тази мъглива светлина той не изглеждаше като сбръчкан старец, а като млад безстрашен гангстер, човек, на който никога не му пука от нищо.

— Нямаше да живея толкова дълго, ако не знаех какво става около мен. Знам, че сте подкупили повечето от телохранителите ми да оставят вратите отключени и да завържат кучетата — той се усмихна с отвращение. — Аз заключих отново вратата, не исках да успеете толкова лесно. А след седем минути ще пусна кучетата.

При тези думи Саманта се замисли дали тя и Майк да изчезнат колкото се може по-бързо, тъй като не й се искаше да бягат лудо, преследвани от кучета. Това явно бе минало през ума и на Майк, но преди да напусне стаята, той взе слабото тяло на Док на ръце и побягна надолу, взимайки по две стъпала наведнъж, а Саманта тичаше зад него. Когато двамата сънени мъже в кухнята излязоха да видят какво става на стълбите, и тримата бяха вече извън къщата.

Майк бягаше толкова бързо, че Саманта трудно успяваше да тича с него, но мисълта глутница кучета да тичат след тях, сякаш й даде криле. Нямаше представа къде отиват, но следваше Майк, сякаш животът й зависеше от това, както всъщност и беше.

Майк спря рязко и тя се блъсна с все сила в него, но той само се олюля леко. Пред него имаше тясна врата. Саманта, оглеждайки се нервно назад, я дръпна и откри, че е заключена с ключалка и шифър.

— Каква е комбинацията? — попита Майк човека в ръцете му.

Док просто се усмихна.

— Ако дойдат кучетата, първо теб ще хвърля на тях.

— Млади човече — каза Док, говорейки, сякаш намира на трон, а не е отвлечен, — ти си от този тип хора, който биха запазили живота на другия дори с цената на своя собствен.

Саманта се замисли, че независимо какъв беше Док той много точно можеше да разбере човешкия характер. Тя знаеше, че Майк наистина бе неспособен да направи нещо толкова ужасно — като да хвърли един старец на глутница кучета.

— Какво ще правим? — прошепна Саманта, уплашена до смърт от това, което предстоеше.

Майк погледна за миг Док, който ги гледаше, сякаш се забавляваше безкрайно, после се обърна към Сам:

— Опитай 5–15–28 — каза той.

Трябваше й малко време, за да разбере, че той й каза датата на касапницата, датата, когато Макси е избягала.

С треперещи ръце завъртя секрета. Не успя да отвори и погледна Майк ужасено и безпомощно.

— Опитай още веднъж — каза той спокойно, сякаш разполагаха с неограничено време.

Втория път успяха и минаха бързо през вратата, когато Сам се забави няколко секунди, за да заключи отново, надявайки се да заблуди кучетата и хората с тях.

Побягнаха към малкото камионче, скрито под дърветата. Преди около седмица Рейни се бе обадил на по-големия си брат и го бе помолил за съвет за много бърза кола, отбелязвайки, че колата трябва да е за четирима души; единият от тях беше болен. Според Монтгомъри и Тагърт Кит бе вторият човек след майка му, който знаеше много повече за колите, отколкото, който и да е друг.

За всеобщо учудване Кит пристигна от Мейн с малко черно камионче ГМС, наречено Циклон. Според Кит имало само няколко коли от този тип, произведени през 1990 г., преди правителството да ги спре от продажба, защото са много бързи и ускоряват от 0 до 30 мили за 1.4 секунди. Единствените превозни средства, които се движеха по улиците и са по-бързи от Циклон, били Порше 959 и струващото четиристотин хиляди Ферари, коли, които Кит притежаваше, но те бяха само за двама пътници.

Кит бе доста заинтригуван какво ще правят и остана да помогне. Той купи покривало за камиона, Кит помогна на Блеър да сложат бутилка с въздух и всичко нужно за една линейка.

Сега Блеър ги чакаше в колата, готова да се заеме с Док и да види дали ще преживее нощта след очертаващото се доста диво преживяване. Майк сложи Док на леглото, а Саманта седна на мястото на шофьора. Майк мина отпред и каза на Сам да се премести.

— Аз ще карам — каза тя.

— Ужасна си — отвърна Майк и започна да я избутва от мястото й. Но тя си бе сложила колана и не беше толкова лесно да я отмести.

— Майк, аз мога да карам! Четири години съм карала в Санта Фе и единственото ми произшествие е една изкривена броня — каза това с такъв тон, както някой би казал, че е спечелил Петстотинте мили на Индианаполис.

Точно в този момент прозвуча първият изстрел Майк с отвращение разбра, че няма време да се препира със Саманта. Скочи на страничното стъпало на камиона, прикрит от отворената врата, и й каза да кара.

И тя подкара. Три коли се насочваха към тях, три големи, тежки американски коли, а Саманта маневрираше помежду им, сякаш караше количка от панаира, минаваше на сантиметри от тях, но никога толкова близо, че да направи нещо повече от това да олющи малко от боята на безценния камион на Кит.

Когато колите изостанаха, Саманта натисна спирачките и нареди на Майк да влезе вътре. Без да каже нещо, той се прехвърли през капака на мястото на пътника, тръшна вратата и затегна колана си.

Тя отново подкара. Той я погледна с уважение и учудване. Тя се обърна към него и му се усмихна.

— Има едно нещо, което си заслужава в Санта Фе. Трябва да участваш в състезания с коли. Няма никакви правила, въпросът е кой ще стане първи. Оттам се научих никога да не се предавам.

За Майк това бе адско пътуване. Преследвана от три коли по пътя към града, Саманта влизаше и излизаше от платното, сякаш беше совалка от рисуван филм. Малкото камионче не само ускоряваше много бързо, но и бе изключително маневрено. Беше с четири движещи се колела, наистина с четири движещи се колела, което означава, че всяко колело е с независимо задвижване от другите, или че колата може да се изкачи по мокър телеграфен стълб. Когато Саманта видя свободно място в редицата, тя рязко отклони и влезе в друго платно. За нещастие свободното място бе заето от едно БМВ, така че караха с него броня до броня. Когато изкачиха височината, бяха изгубили преследвачите си.

Когато стигнаха до старческия дом на Макси, зад тях нямаше нито една от колите на хората на Док, а само три полицейски коли.

Когато слезе от колата, Майк трепереше. Нищо, което бе правил досега в живота си, нито отвличането на човек, нито опасността да бъде нападнат от кучета-убийци, нито нещо друго, не го бе ужасявало така както карането на Саманта. А тя изглеждаше абсолютно спокойна, когато побягна нагоре по стълбите, оставяйки Майк и Блеър да се разправят с полицията, на която щяха да покажат спящия Док и да им кажат, че са карали така, защото е имало спешен медицински случай.

* * *

Саманта влезе тичайки в стаята на баба си. Бе уверена, че Макси ще е будна и ще я чака, тъй като знаеше какво смятат да правят Сам и Майк тази нощ.

— Успяхме — каза Саманта, докато се качваше на леглото на баба си.

Макси я прегърна.

— Значи той е тук.

— Да — отвърна Саманта и в следващата минута бе заспала.

Тук, помисли си Макси. Док беше тук, под един покрив с нея след толкова много години.