Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (8)

Глава осма

Когато излязоха от кръчмата, навън бе вече нощ, а от юг се бе появил лек ветрец. Ароматът, разнасян от него, опияни Шимейн, която само допреди няколко дни почти бе изгубила надежда отново да диша свеж въздух. Гейдж й помогна да се качи в каруцата и да се настани, а тя пое от ръцете му задрямалото момче и го гушна в скута си, докато баща му отиде да отвърже поводите на коня. В този момент Гейдж изруга полугласно и Шимейн, внезапно разтревожена, вдигна поглед.

— Нещо не е наред ли?

— Една от подковите на кобилата е паднала — процеди през зъби Гейдж. Знаеше много добре какво означава това. Въздъхна тежко. — Боя се, че нямаме избор. Ще трябва да посетим семейство Корбин, преди да се приберем у дома.

Шимейн потръпна при мисълта, че отново ще се срещне с Роксана, но не каза нищо, защото очевидно Гейдж също споделяше нейната тревога.

— Трябва ли да слезем, за да можете да освободите каруцата?

— Засега можете да останете. Ще заведа кобилата до ковачницата и ще откача каруцата, когато стигнем там.

Ковачницата беше в другия край на града. Когато пристигнаха, Гейдж помогна на Шимейн да слезе, а после отново й подаде Андрю. Сетне разпрегна кобилата и я поведе към навеса, където имаше зидано огнище с все още незагаснал огън.

Подпрян на нещо като патерица, от дървената къща, куцукайки, излезе внушителен мъж с голямо шкембе. Като вдигаше високо счупения си, шиниран крак, той се придвижи до края на верандата, подпря се на здравия и се взря съсредоточено в мрачните сенки, обгърнали посетителите.

— Кой е там? — проехтя в тъмнината дрезгавият му глас.

— Гейдж Торнтън, господин Корбин. Едната от подковите на коня ми е паднала.

В отговор Хю Корбин изсумтя сърдито.

— Прекалено късно е, та да ми водиш кон за подковаване. По това време всеки нормален човек си е у дома, но ти не си такъв човек, нали?

— Можете ли да ми помогнете или не? — попита рязко Гейдж, без да обръща внимание на обидата.

— Предполагам, че нямам избор, ако искам да си тръгнеш — отвърна сприхаво Хю. — Чакай да взема фенера от къщата.

Разпознала гласа на Гейдж, на външната врата се появи Роксана с фенер в ръка. Косата й висеше разпусната на гърба, но все пак беше успяла да надене халат над нощницата си.

— Облечи се! — изрева Хю на дъщеря си, като се обърна да вземе фенера от нея.

— Облечена съм! — озъби му се в отговор Роксана, дръпна фенера, слезе бързо по стълбите и се втурна към ковачницата.

Озарените й от пламъка очи бяха пълни с радост, докато не съзряха тънката фигура, която стоеше зад Гейдж. Тогава сивите ириси станаха студени като стомана. Бе се надявала, че Шимейн още не се е оправила след премеждието, и че след тазсутрешното й предупреждение, Гейдж е променил мнението си и е дошъл да се извини. Сега обаче се виждаше, че надеждите й са били напразни. Майсторът на мебели беше твърдоглав като баща й.

Тя се приближи до прислужницата и подхвърли злобно:

— Е, Шимейн, виждам, че си се оправила. Значи все пак не си била наранена наистина. Може би е било просто номер, за да накараш господаря си да ти съчувства.

Шимейн се усмихна любезно.

— Мислете каквото си искате, госпожице Корбин. Сигурна съм, че каквото и да кажа, няма да промените мнението си.

Роксана вдигна надменно брадичка и се ухили самодоволно.

— Права си, разбира се. Никога не бих обърнала особено внимание на думите на една престъпница. — После се извърна към мъжа, на когото някога бе предложила сърцето си и който безсърдечно я бе отхвърлил, въпреки цялата й всеотдайна любов и преданост. — Мислех, че идваш да се извиниш, Гейдж. Може би дори да ми кажеш, че ще се освободиш от прислужницата си. Но ти, както винаги, си верен на себе си. — Тя поклати глава със съжаление. — Жал ми е за теб и… за сина ти.

Гейдж долови заплаха в думите й и я погледна навъсено, но запази мълчание. Предпочиташе да не подхваща кавга нито с нея, нито с когото и да било друг, особено в присъствието на Шимейн. Сякаш всички днес се бяха наговорили да го въвличат в нови и нови конфликти, а единственото, което той искаше, бе да се прибере у дома и да се наслади на една приятна, спокойна вечер насаме със сина си и със своята прислужница.

Хю изкуцука до огнището, подпря се на патерицата си и викна на Гейдж:

— Подклаждай жаравата и ми помагай, щом искаш да подкова коня. Няма да успея самичък.

— Ако предпочиташ, мога да свърша всичко сам — предложи Гейдж. — Имам нужда само от инструментите ти.

— Плащаш все толкова, независимо кой ще го направи — тросна се по-възрастният мъж. — Не ме смятай за будала.

— Далеч съм от подобна мисъл — отвърна кратко Гейдж, но постепенно потисна негодуванието, което се надигаше у него и започна да помпа духалата, за да вкара въздух в огнището.

Ковачът се извърна към Шимейн, измери я от глава до пети и накрая впери презрително поглед право в очите й, сякаш искаше да изпита устойчивостта й. Шимейн обаче гордо се обърна, поведе Андрю настрана от ковачницата и седна на един пън. Надяваше се, че се е отдалечила на достатъчно безопасно разстояние от владенията на Корбин, защото вече бе установила, че ковачът е не по-малко неприятен човек от дъщеря си.

Тя прегърна детето и започна да му пее, като се полюляваше напред-назад. Андрю постепенно се отпусна в ръцете й и клепките му се притвориха. От устните му се отрони лека въздишка и накрая той заспа, притиснат към топлата й гръд.

Колкото и да се бореше със себе си, докато гледаше нежните грижи на Шимейн за момчето, Хю бе безсилен да укроти яда в сърцето си. От тъмните дълбини на отдавна забравените спомени изплуваха мъчителни образи, които го изпълниха с горест и завист и го накараха да се нахвърли злостно върху Гейдж:

— Хубава затворничка си си взел — злобно го жегна той. — Несъмнено сега можеш да задоволяваш мъжките си нужди само с едно щракване на пръста. Затуй си мисля, че ще си промениш решението и няма да се ожениш за мойто момиче.

Гейдж се бе навел над огнището да огледа подковата, която нагряваше, но при тези думи вдигна очи към Роксана. Тя се почувства неудобно от вторачения му поглед, извърна се, закачи фенера на един стълб и побърза да си тръгне. Смръщен, Гейдж отново се извърна към ковача.

— Боя се, господин Корбин, че грешите, ако смятате, че изобщо някога съм правил предложение на дъщеря ви. И тъй като наистина не съм, не мисля, че ви дължа обяснение защо съм купил Шимейн. С две думи, господин Корбин, това не ви засяга.

— Ти, нагъл развратник! Ще те науча как да уважаваш по-възрастните! — Заслепен от гняв, Хю улови патерицата си за долния край, размаха я като сопа и заподскача напред на един крак, с намерение да се нахвърли върху него.

Гейдж бавно се изправи в цял ръст и снизходително повдигна вежди.

— Ако смятате да ме ударите с това, господин Корбин, бъдете сигурен, че няма да го приема безропотно. Ще отвърна на удара ви, повярвайте.

Леденият му поглед, който проблесна в мрака, охлади гнева на Хю. Споменът за преживяната болка при падането на коня, който подковаваше, върху крака му, бе прекалено пресен, за да си проси ново нараняване. Като не намери приемлив начин да се оттегли от кавгата, той замахна гневно с ръка и изпелтечи:

— Свършвай с работата и после се махай. Ние с Роксана не щем ти и тази мръсна малка уличница да се мотаете тук, разбра ли?

Гейдж обузда с неимоверно усилие пламналото у него желание да стовари юмрука си върху лицето на ковача. Хю Корбин беше два пъти по-възрастен от него и в момента беше куц. Ако го удареше, нямаше да бъде по-добър от Джейкъб Потс, който бе пребил Каин. Просто не можеше да посегне на един сакат, стар човек, независимо че точно в този момент дяволски много му се искаше да го направи!

— Шимейн не е уличница и не ти позволявам да я наричаш така — процеди през зъби Гейдж. — Съжалявам само, че трябва да приключа с подковаването на кобилата. В противен случай бих ти пожелал да се продъниш в ада. — Той се замисли и изсумтя презрително. — Но защо ли да си хабя думите? Подлец като теб без друго ще отиде там.

Във въздуха между двамата мъже сякаш припламна искра. Хю изгаряше от желание да се нахвърли върху Гейдж, но не можеше да рискува да бъде наранен отново. В крайна сметка въпреки кипящата у него ярост, разумът като никога надделя. Той се повъртя наоколо, куцукайки, после с несигурна походка се върна на верандата и тромаво седна накрая. От това удобно място можеше да наблюдава как Гейдж подковава коня. Нямаше причина да смята, че ще го измами, но поначало не се доверяваше на никого и щом веднъж си получеше дължимото, щеше да отпрати дърводелеца да си върви по пътя.

Междувременно Роксана се върна обратно и застана така, че да вижда добре Гейдж. Облегна се на един стълб и започна да се любува на красивите черти на лицето му, озарени от пламтящата жарава. Колкото и да не й се щеше да си го признае, дори в този момент копнееше да се изправи пред него и да му признае любовта си. А той можеше да я окуражи само с една нежна усмивка. Но внезапно веждите му се сключиха сурово, сякаш нейното внимание го дразнеше. Мисълта за това отново възпламени гнева й.

— Какво смяташ да правиш, Гейдж? Да се биеш с всеки, който обиди робинята ти?

— Ако се наложи! — отвърна той рязко, без да вдига поглед.

— Твърдоглав си, Гейдж Торнтън, а в момента си мисля, че си и глупав. Шимейн не заслужава да я защитаваш.

Въпреки че думите й го вбесиха, Гейдж се овладя и отново не я погледна.

— Мнението ти наистина не ме интересува, Роксана. Никога не ме е интересувало.

Дори да й беше ударил плесница, нямаше да я нарани толкова. Роксана усети как явното му безразличие я изпълва с дива ярост. Колко пъти през деветте години на познанството си с него се бе опитвала да спечели вниманието му? И колко пъти той не бе забелязвал? А може би нарочно се беше преструвал, че не забелязва? Беше луда по него, а Гейдж всеки път я пренебрегваше с хладна учтивост, сякаш бе неспособен да приеме, че би могла да му бъде любовница или съпруга. Не можеше да си представи, че е толкова безчувствен и към слугинята си. О, не! Други бяха плановете му за тази престъпница!

— Възнамеряваш да вкараш тая уличница в леглото си, нали? — попита Роксана. Гласът й беше възбуден. — Искаш го още от първия миг, в който си я видял!

— И какво, ако е така? — извика сърдито Гейдж. Беше му дошло до гуша и от бащата, и от дъщерята. Въпреки угризенията си, че тласка тази жената към пагубната бездна на безразсъдна ревност, той нарочно пришпори гнева й до полуда, подпря длани на тухлите около огнището, наведе се напред и я фиксира с въпросителен поглед. — Кажи ми, Роксана, твоя работа ли е какво правя насаме с Шимейн в дома си… или щом предпочиташ — в леглото си?

Устните й се изкривиха в грозна гримаса, а дълбоко в гърлото й се надигна клокочещ звук, който изригна в яростния, ужасяващ вик на отхвърлена и унизена жена. Тя се завъртя рязко и се втурна към къщата с усукан около босите й крака халат, мина като хала покрай баща си и влетя вътре, подобно на привидение в нощта. Затръшването на входната врата накара Хю Корбин да свие глава между раменете си и да се намръщи, сякаш очакваше гредите на верандата да се срутят отгоре му.

 

 

По време на дългото пътуване до дома, Шимейн седеше тихо в каруцата до Гейдж със заспалото дете на ръце. Луната беше изгряла над дърветата и сипеше сребърни отблясъци по пътя. Шимейн виждаше, че Гейдж е заплашително навъсен, а красивите му вежди — сурово сключени. Но не посмя да попита какво го тормози. Не беше редно слугите да знаят какви са мислите и чувствата на господарите им, и все пак тя не преставаше да се чуди какво толкова му бяха казали двамата Корбин, та да изпадне в такова мрачно настроение. Беше разбрала, че се карат. От вниманието й не бе убягнала нито заплахата на Хю Корбин с патерицата, нито яростното бягство на Роксана към къщата, но вятърът беше отнесъл думите им и ги бе направил неразбираеми. И все пак причината като че ли беше в нея — защото всичко това бе започнало, след като Хю Корбин я погледна.

Въпреки бледата лунна светлина, Гейдж долови замисления взор на слугинята си, отправен към него, но трябваше да пропътуват много мили, преди да се почувства достатъчно уверен в себе си, за да я погледне. Когато най-накрая го стори, срещна две блеснали, огрени от луната очи.

— Тревожи ли те нещо, Шимейн?

— Просто усещам, че сте ядосан, господин Торнтън — прошепна плахо тя, — и се чудя как бих могла да ви успокоя. Не знам защо, но имам чувството, че вината е моя.

— Не си ти причината — отсече Гейдж.

Не, наистина, помисли си тъжно той. Проблемите бяха започнали още с пристигането му в Нюпорт Нюз. Скоро след като се запозна с него, Роксана твърдо бе решила да му стане съпруга и бе положила всички усилия да го улови в капана на принудителен брак, като се преструваше на невинна и го докосваше дръзко с явната надежда, че ще възбуди изострените му ергенски апетити. Гейдж съзнаваше уязвимостта си като мъж с незадоволени плътски желания, затова винаги бе отклонявал крайно внимателно всичките й намеци, дори с риск да изглежда глупак. В края на краищата, не беше избягал от Англия и от красивата Кристина, само за да се забърка с жена, която нямаше да може да погледне на следващата сутрин.

Когато след няколко години той се ожени за Виктория, Роксана се беше затворила в бащиния си дом, потънала в скръб, като че бе настъпил края на света. Сетне излезе от бърлогата си, но дълго време се отнасяше към него с цялото презрение и омраза на обезчестена девица към безскрупулния развратник, който я е отхвърлил коравосърдечно, след като е отнел целомъдрието й. Постепенно горчивината в душата й се бе уталожила, за да отстъпи място на изпълнени с копнеж погледи, подканящи усмивки и похотливи намеци. Накрая Гейдж започна да се бои и дори да се отвращава от посещенията й. Виктория не бе прозряла коварството на Роксана, а и той не се беше постарал да й го разкрие. Съпругата му просто изпитваше съжаление към старата мома, и каквато си беше блага по характер, се бе превърнала в най-добрата приятелка на ковашката щерка.

След смъртта на жена му, Роксана отново беше демонстрирала решимостта си да заеме съкровеното й място в живота му. Тъй като по една случайност се бе оказала наблизо точно по време на фаталното падане на Виктория, тя очевидно смяташе, че това по някакъв начин неминуемо ще й помогне да отведе избраника си до олтара. Макар и неизказана, заплахата беше съществувала през цялото време. И този път Роксана явно наистина бе решила или да го има — все едно дали с цената на истина или лъжа — или… или и самия той да загуби всичко.

С ясното съзнание какво рискува като се противопоставя на Роксана, Гейдж беше отишъл на „Гордостта на Лондон“ буквално, за да купи собствената си свобода, и да обърне живота си в посока, различна от тази, която му бе предначертала тя. Предварително беше подготвен, че Роксана трудно ще приеме постъпката му и че каквато и жена да вземе за слугиня, тя ще гледа на нея като на поредната си съперница, както вероятно беше гледала и на Виктория. И Роксана, за съжаление, бе потвърдила опасенията му.

Хю Корбин, от своя страна, беше също толкова тежък характер и още преди да отиде в дома му, Гейдж подозираше, че ще използва присъствието на Шимейн като повод да се скара с него. Ковачът непрестанно търсеше такива поводи и би се уловил и за сламка, стига да има шанс да излее чрез нея омразата си.

— През последните осем от деветте години, в които го познавам — проговори Гейдж, като се обърна към Шимейн, — Хю Корбин се държи като свадлив грубиян, но напоследък е станал направо непоносим. Зъл и опак като Стария Едноушко.

— Позволява си да ме обижда и изглежда прави всичко възможно, за да ме провокира, особено когато съм със семейството си… или с теб, както можа да се увериш тази вечер. Веднъж, не много отдавна, го хванах да гледа Андрю със странен, зловещ поглед. Това ужасно ме разстрои. Не знам на какво е способен… ако реши да излее злобата си върху едно дете, но този човек много ме притеснява. Роксана няколко пъти ме е молила да й позволя да вземе Андрю със себе си у дома и да го оставя да пренощува у тях, но беше просто невъзможно да се съглася. Не смея да се доверя на баща й.

— Госпожа Макгий ми каза, че господин Корбин е искал да има син — отвърна меко Шимейн. — Четири години преди раждането на Роксана съпругата му е родила мъртво момченце. Сигурно като гледа Андрю, господин Корбин си спомня за собственото си нещастие. Може би изпитва към вас не омраза, а завист.

Гейдж се замисли над думите й и усети как тъмната му ярост полека започва да се разсейва. Трябваше да признае, че предвид развитието на отношенията му с Хю, предположението й има смисъл. Въпреки че се познаваше със своенравния ковач и с дъщеря му още от пристигането си в колониите, тази силна и необяснима ненавист на Хю бе започнала да се проявява едва през последните няколко години.

Той изумено поклати глава и се укори наум, че тази идея не му бе хрумнала по-рано, а трябваше да му я посочи едно момиче, много по-младо и по-неопитно от него. Досетливостта й го удиви.

— Много си прозорлива, Шимейн. Много по-прозорлива от мен. Толкова време се питах защо Хю ме ненавижда тъй силно и просто нямах отговор, а той е бил пред очите ми.

— Вероятно сте бил прекалено объркан от поведението му, за да доловите ревността му — предположи тя, като вдигна поглед към него. Това, което видя, стопли сърцето й. Изражението му се беше смекчило, а на устните му трептеше лека усмивка. Той се извърна, за да срещне погледа й и Шимейн затаи дъх, погалена от ласкавия му взор. После очите му се плъзнаха надолу към малката главичка, сгушена на гърдите й.

— Ръцете ти сигурно са се уморили. — Гейдж улови юздите с една ръка, а другата положи на седалката зад гърба на Шимейн, като внимаваше да не допусне грешката да я докосне и да я уплаши така, че тя да се отдръпне в другия край. — Защо не се приближиш до мен и не поставиш Андрю в скута ми? Така ще освободиш ръката си от тежестта му и ще ти стане по-удобно.

Шимейн наистина искаше да отпусне схванатите си мускули, но когато се опита да помръдне, разбра, че е твърде слаба, за да повдигне едновременно и себе си, и момчето, и да се премести през седалката. След няколко безуспешни опита, тя призна безсилието си.

— Съжалявам, господин Торнтън, но изглежда, че няма да мога.

Гейдж улови юздите между краката си, обви дясната си ръка около кръста й, а лявата плъзна под коленете й и без никакво усилие я премести внимателно вдясно от себе си, заедно с детето. Подпряна на рамото му, тя отдръпна ръката си изпод гърба на момчето и намести малката тъмнокоса главица в скута на Гейдж. Андрю въздъхна дълбоко, но не се събуди.

Гейдж сведе поглед към личицето на спящия си син, окъпано от меката лунна светлина, към дългите ресници и полуотворената мъничка уста. Шимейн се протегна, обхвана нежно с ръка бузата на детето, и пъхна палец под малката му брадичка, за да затвори устицата му. Андрю веднага се размърда, обърна се към баща си и за ужас на Шимейн ръката й се оказа между бузата на момчето и слабините на Гейдж.

От гърдите й се изтръгна ужасено възклицание. Въпреки че й трябваше не повече от миг, за да освободи ръката си от този капан, този миг й се стори цяла мъчителна вечност и в това време усещанията, които се бяха пробудили у мъжа, се предадоха и на нея.

В момента, в който ръката й го докосна, кръвта на Гейдж закипя, гореща и буйна, и той болезнено осъзна силата на опустошителното си желание. Дори сега, минути след като ръката й лежеше на безопасно разстояние, скръстена в скута й, ненаситните пламъци още пулсираха мъчително в слабините му и търсеха пролука в крехката стена на самообладанието му. Долавяше с всяка своя клетка изкусителния аромат на своята прислужница, същия, който бе вдишвал опиянено цял ден, всеки път, щом я докоснеше или се доближеше до нея — сладкия, почти забравен и тъй болезнено примамлив мирис на жена. Вниманието му бе приковано от пищния й бюст, а когато най-накрая погледът му се вдигна към лицето й, срещна чифт разширени от смут и тревога очи. Стори му се, че дори на бледата светлина долавя как бузите й пламват под съсредоточения му взор.

— Аз… съжалявам! — Сподавеният шепот на Шимейн сякаш изпълни нощта, издавайки срама й.

Въпреки че беше притиснала ръката си към гърдите, тя още усещаше върху китката си изгарящата топлина на неговата мъжественост и неочакваната, но осезаема твърдост, която бе накарала дъха й да секне и й бе разкрила огромната разлика между възрастния мъж и малкото момче. Въпреки че интуицията й подсказваше да замълчи и да се направи, че нищо не се е случило, Шимейн го помоли за извинение, с надеждата да пропъди всяка мисъл, че това може да е било преднамерено действие от нейна страна.

— Не смятах да ви докосвам, господин Торнтън.

Гейдж отново се извърна с лице към тъмния път и не отговори, само подвикна на кобилата, за да я накара да побърза. Беше почти невъзможно да не обръща внимание на нежното, женствено присъствие на Шимейн до себе си, а още по-трудно — да забрави лекия допир на ръката й до слабините му.

 

 

„Ще ми отнеме известно време да свикна с ежедневната работа“, помисли си Шимейн сутринта след закуска една седмица по-късно. Трябваше да изпълнява преди всичко основната си задача, а тя, както бе изтъкнал господарят й, беше възпитанието на Андрю. За нейна собствена изненада обаче, се оказа, че между готвенето и грижите за момчето успява да свърши много повече работа, отколкото бе предполагала.

Гейдж бе получил съобщение от основния си клиент от Уилямсбърг, че доставката на новите мебели трябва да се отложи за неопределено време. Работниците още не били завършили къщата му и той не можел да приеме мебелите, докато стаите не станели готови. Междувременно Гейдж беше започнал работа върху комплект мебели за столова, поръчани му наскоро от един жител на Нюпорт Нюз. Вечер той чертаеше, правеше схеми на облегалките и краката на столовете и проектираше нов стенен шкаф. Денем се трудеше с дърводелците в работилницата, но често ходеше и на борда на кораба, за да помага на Фланъри при по-прецизните работи.

Преди да тръгне от къщата тази сутрин, Гейдж бе оповестил, че ще работи на кораба през по-голямата част от деня. Ако желаела, Шимейн можела около обяд да вземе Андрю и достатъчно храна за корабостроителите и дърводелците, за да могат всички да обядват на палубата на кораба, тъй като се очертавал приятен, слънчев ден.

— Когато си готова да дойдеш на кораба, дръпни звънеца до външните стълби — инструктира я Гейдж, след като получи уверенията й, че на всяка цена ще се възползва от предложението му. — Ще изпратя някого да донесе храната.

Шимейн се въодушеви от идеята да приготви вкусно ядене, което да задоволи апетита на отрудените мъже. Преди няколко дни беше разгледала зимника, изкопан от господаря й под една могила близо до къщата. Сега тя и Андрю отидоха там, за да вземат моркови, лук и други зеленчуци за яхнията от еленово месо, която бе решила да направи — нейна собствена вариация на богатото ирландско ястие, което Бес Хъксли често приготвяше за баща й. Не след дълго то вече къкреше над огъня.

Рано сутринта Шимейн беше оставила да втасва тесто за хляб. След като го надупчи, тя го раздели на малки самуни и ги остави на топло до огнището, за да бухнат още веднъж. Освен това обели голямо количество картофи и ги сложи да врят в една тенджера. После направи и вкусен кейк за десерт. Докато той се печеше, Шимейн се зае да свърши някоя и друга работа из къщата.

Техниката на прането бе неразделна част от инструкциите, получени навремето под вещото ръководство на майка й. Не беше трудно да си припомни съветите, дадени й някога. С помощта на Андрю, който гореше от желание да бъде полезен, тя смъкна чаршафите от леглата и ги изпра, заедно с няколко ленени кърпи, дрешките на момчето и ризите, които бе намерила в шкафа на Гейдж скоро след пристигането си. Простря ги навън, където щеше да ги духа вятър и да ги грее слънце. Докато съхнеха, Шимейн изтупа възглавниците, помете и избърса с влажен парцал пода, лъсна мебелите и изобщо почисти всичко в къщата до блясък, като през цялото време се стараеше да обръща домакинската работа в игра, за да забавлява Андрю. Дори започна да го учи на една песничка за числата и умираше от смях при комичните му опити да ги произнесе правилно. Детето се радваше на всичко и цялата къща кънтеше от звънкия му глас и веселия му кикот.

За обяда на кораба Шимейн взе от килера голямо количество прибори, чинии и чаши, прибави една ленена покривка за маса и салфетки, които намери в кухнята, и постави всичко това в кошница, заедно с готовия кейк. Сетне наряза хляба и го завърза в чист пешкир, като отдели част от него, за да го носи Андрю. От кладенеца извади стомна с изстудено ябълково вино, сложи капака на тенджерата с яхнията и нареди всичко на края на верандата. Най-накрая разби картофите на пюре, подправи го и го изсипа в един съд с капак, който уви в памучна кърпа, за да не изстине.

Скоро след като Шимейн дръпна звънеца, който висеше на един стълб близо до външните стълби, в къщата дотича висок младеж, за да й помогне да отнесе храната на кораба. Задъхан, той спря пред стълбите, свали учтиво шапка и се ухили, при което инак доста грубоватото му лице сякаш просветна. Дори в Ирландия Шимейн не беше виждала толкова наситено сини очи и толкова черна коса.

— Добрутро, госпожице — каза приветливо младежът. — Аз съм Гилиън Морган. Капитанът ме изпрати да занеса продуктите на кораба.

Шимейн се намръщи объркано.

— Капитанът?

— Имам предвид господин Торнтън, госпожице — поясни с готовност Гилиън. — Ама той не обича да му казват тъй. Баща ми пък се сърди, ако го наричам по малко име, щото той е майсторът строител, дето е измислил кораба и дето ни плаща надниците. А да не говорим, че е с тринайсет години по-стар от мен. Тъй че аз и татко му викаме Капитана.

— Разбирам — кимна Шимейн и се усмихна. — Господин Торнтън ми каза, че страшно се дразни, когато се обръщат към него на фамилия, но аз не мога да се почувствам толкова близка с него, че да свикна да го наричам по друг начин. — Тя повдигна любопитно вежди. — Господин Торнтън обяснявал ли ви е някога защо мрази да го наричат по фамилия?

— Ами, казвал ни е само, че когато строял кораби за баща си, се трудел рамо до рамо с други мъже, които вършели същата работа като него, ама баща му настоявал те да го наричат господин Торнтън, защото е син на собственика. На Капитана това хич не му се нравело. Затуй мразел да му викат така.

Шимейн посочи тенджерата с яхнията и купата с картофите.

— Най-добре да занесем храната на кораба, преди да е изстинала, че господин Торнтън ще намрази по-скоро нас!

— Аха! Живи ще ни одере — подсмихна се Гилиън. — Когато е ядосан, никак не си поплюва.

— Но не е лош човек, нали? — попита загрижено тя.

— Не, не е лош, само е взискателен към работата, която му вършим. Очаква от нас най-доброто. Съветвам ви и вас да давате най-доброто от себе си, госпожице.

Шимейн възкликна с престорена уплаха:

— Обезателно ще се постарая.

Тя окачи кърпата, в която беше завит хляба, на едната ръка на Андрю, хвана го за другата и вдигна кошницата. Гилиън се натовари с тенджерата, с купата и със стомната и поведе Шимейн и детето към кораба. Когато ги видя да се приближават, Гейдж се спусна по скелето, за да ги посрещне, вдигна Андрю, взе кошницата от прислужницата си и я съпроводи до полузавършената палуба.

На борда вече ги очакваха четиримата дърводелци и по-старият корабостроител, дружелюбно настроени и нетърпеливи да се запознаят с нея. Бяха подкачили господаря, че е крайно време да спре да се безпокои, че никой от тях няма да му я отнеме и че е време да се престраши да им я представи. Гилиън пое Андрю от баща му и започна да се боричка и да се търкаля по палубата с момчето, което пискаше и се кикотеше от радост, а Гейдж най-сетне запозна официално работниците със слугинята си. Шимейн различи в Рамзи Тейт мъжа, когото бе видяла да помага на господаря й пред работилницата на втория ден след пристигането й. Другият опитен дърводелец беше Слай Тъкър — едър, дори пълен мъж с червеникаворуса коса и гъста брада. Двамата чираци бяха на почти една и съща възраст, деляха ги не повече от две-три години. Единият беше германец, на име Ерих Вернер — млад мъж с правилни черти и с тъмна коса и очи; другият — Том Уитакър бе красив заселник със светлокестенява коса и сиви очи. Фланъри Морган беше прошарен възрастен мъж. Бръчките по обветреното му лице бяха колкото звездите по небето. Той обаче бе надарен с остроумие, което лесно караше останалите да избухват в силен смях.

Всички показаха към Шимейн дължимото към една дама уважение и тя с готовност го прие. Веднага щом извади покривката, те се втурнаха да поставят дъски върху дърводелските пейки. След като така направената маса бе застлана, мъжете й помогнаха да извади чиниите и чашите. Слай Тъкър предложи да прочетат кратка молитва преди ядене. Сетне работниците се нахвърлиха лакомо върху вкусния хляб и яхнията, която си бяха сипали върху картофите, обсипвайки с хвалби уменията на новата прислужница на Гейдж. Наложи се на няколко пъти да си подават стомната с ябълково вино от ръка на ръка, за да напълнят отново тенекиените чаши и да утолят жаждата си. Когато свършиха и с кейка, някои от тях започнаха да пъшкат от преяждане.

За пръв път откакто бе станала собственост на Гейдж Торнтън, Шимейн успя да си изяде цялата порция, но стомахът й натежа и й се доспа. Копнееше да отведе Андрю в къщата за следобедната му дрямка, но очевидно щом Гилиън беше наблизо, момчето нямаше да иска да си тръгне скоро.

Гейдж седеше в края на импровизираната маса върху едно буре и когато най-после отмести чинията си, той леко го наклони назад и се подпря на грапавия парапет. Оттук можеше спокойно да наблюдава хората си и да се любува на нескритото им задоволство от храната. Сега бе сигурен, че дори ако Шимейн беше крастава жаба, те пак щяха да й се възхищават заради дарбата й да готви.

Работниците получиха позволение да отпочинат малко, преди да се върнат към заниманията си, защото след обилния обяд явно имаха нужда от това. По-младите бяха натоварени със задачата да съберат мръсните съдове, празната тенджера и остатъците от храната и да ги занесат в къщата, а Шимейн и Андрю останаха още малко на палубата. Тя тръгна да се разхожда заедно с момчето, като неспирно се възхищаваше на майсторството на строителите. В същото време Гейдж обсъждаше с възрастния корабен дърводелец проблемите, свързани с някакви неизсъхнали дървета, докарани от Гилиън.

— Тези дървета ще се сцепят, преди да е дошъл краят на седмицата, Капитане. Веднага трябва да ги свалим и да ги преместим — посъветва Фланъри Морган своя работодател.

— Щом трябва, направи го — отговори просто Гейдж. — Изглежда нямаме друг избор.

Андрю забеляза една чайка, която летеше около предната част на кораба и се спусна напред с надеждата да я улови. Шимейн незабавно го последва, но бърз като малко мишленце, той започна да се катери по скелето, нетърпелив да се доближи до птицата. Тя кръжеше примамливо над главата на детето и сякаш се надсмиваше над непохватността му. Забравила сънливостта си, Шимейн се закатери след него, като прескачаше трупи и въжета. Беше изненадана, че едно толкова малко момче умее да се катери така енергично и ловко. Внезапно обаче вниманието на Андрю бе привлечено от някаква жаба, която подскачаше между дъските по палубата, и той бързо се спусна натам. Шимейн спря да си поеме дъх и откри, че е стигнала предната част на палубата. Заинтригувана, тя пристъпи по-близо до бездната под високия, издаден нос на кораба. Погледна надолу и видя огромни скали, струпани около подпорите на корпуса. После вдигна очи и се изпълни с възхищение. Гледан оттук, пейзажът около къщата бе прелестно красив.

— По дяволите, Шимейн! — изкрещя глас, който почти я накара да залитне. — Слизай от там! Слизай, преди да си паднала!

Преди Шимейн да успее да се подчини, Гейдж вече беше до нея, улови я за ръката и я издърпа навътре. Когато стигнаха до централната палуба, той я хвана за раменете, разтърси я и сърдито я смъмри.

— Никога повече не се качвай там, чуваш ли? Опасно е! Просто стой настрана!

Шимейн кимна уплашено, поразена от внезапния му гняв.

— Д-да, раз-разбира се, господин Торнтън — запелтечи тя, като се бореше със сълзите си. Пръстите му стискаха ръката й толкова здраво, че несъмнено по-късно щеше да открие, че е посиняла. Шимейн потръпна и се опита да се измъкне от желязната му хватка. — Моля ви, господин Торнтън, причинявате ми болка.

Сякаш смутен от собствената си жестокост, Гейдж отпусна ръце и отстъпи крачка назад.

— Прощавай — прошепна той с дрезгав глас. — Не исках да…

Без да довърши, Гейдж се завъртя рязко на пети и бързо слезе от палубата на кораба. Под вцепенените погледи на Шимейн и на работниците, той се спусна стремително по скелето. После се втурна към работилницата, сякаш хиляди дяволи го гонеха по петите, и след миг в тишината, последвала заминаването му, екна като гръм звукът от затръшната врата.

Шимейн стреснато се обърна към Гилиън.

— Какво сторих? Защо господин Торнтън ми се разсърди толкова?

— Не се тормозете, госпожице. Ядът на Капитана не е насочен към вас — промърмори младежът, опитвайки се да я успокои. — Уплаши се, като ви видя на носа на кораба. Оттам е паднала жена му.

Шимейн постави ръка пред устните си, за да потисне отчаяния си стон. Как бе могла да прояви такава несъобразителност?

— Защо вече не заведете Андрю в къщата, госпожице? — предложи Гилиън. — Аз ще донеса останалите неща.

Шимейн го послуша и свали Андрю от кораба. С благодарност установи, че младежите са изплакнали тенекиените чинии и чаши в реката и са ги оставили в кошницата до вратата. Трябваха й само няколко минутки, за да ги измие със сапунена, а после и с гореща вода и да изчисти кухнята.

Тя внесе изсъхналите чаршафи и възглавниците, оправи леглата и едва тогава легна с Андрю в малкото си легло на горния етаж. Почете му, докато той заспа, положил главичката си на рамото й. Шимейн обаче не можа да заспи толкова бързо. Дълго време лежа, загледана в тавана, припомняйки си избухването на Гейдж. Разбираше чувствителността му, но в краткото време, през което той й се караше и я разтърсваше като обезумял, бе съзряла в очите му непозната дотогава мъчителна болка. Болката на мъж, преследван от жестоки спомени за нещо, което може би е извършил или не е успял да предотврати, нещо, което още не беше потънало в забрава. Какво бе премълчал в разказа си за нещастието? Кое беше онова ужасно нещо, като се изключи смъртта на младата му съпруга, което се бе случило в онзи ден и което беше разтърсило този мъж до дъното на душата му, оставяйки го така изтерзан?

Безкрайното умуване над различните възможни отговори изтощи Шимейн напълно. С тревожна въздишка тя обгърна Андрю с ръка, сгуши се до него и се предаде на съня.

 

 

Рамзи Тейт приближи работилницата и леко почука на вратата. Отвътре се чу някакво промърморване и той влезе, като затвори тихо вратата след себе си. Завари Гейдж да се взира мрачно през прозореца. Смръщеното чело и неприветливият поглед на приятеля му подсказаха на Рамзи, че присъствието му не е желано.

— Слай и другите се боят да дойдат, защото си мислят, че ще ти пречат — каза смутено по-възрастният мъж. — Пратиха ме да те попитам дали искаш да продължат работа.

Гейдж изсумтя раздразнено и хвърли още по-мрачен поглед към старшия дърводелец.

— Ти как мислиш?

Рамзи повдигна гъстите си вежди леко нагоре.

— Да, и аз им рекох, че ще искаш да си вършим работата както винаги, колкото и да си мрачен и унил. Излишно е да ти казвам как уплаши клетата жена. Беше сигурна, че те е обидила с нещо. Добре че Гилиън й обясни, че просто скърбиш за Виктория.

Гейдж умишлено пренебрегна опита му да го заговори за Шимейн. По-добре от всеки друг знаеше колко е уплашил момичето, но когато я видя да се навежда от носа на кораба, в мозъка му припламна мъчителната картина на падането на Виктория. За един кратък миг действителността се бе превърнала в паяжина от ужасяващи видения и той отново преживя кошмарното повторение на смъртоносната сцена. Оживяха онези проклети образи, които го преследваха след смъртта на съпругата му, които го стряскаха насън и го погваха да кръстосва стаята като животно в клетка. Само че този път Шимейн лежеше запокитена безжизнено долу върху скалите, а той стоеше на носа и виждаше как се случва всичко това.

— Моето настроение няма нищо общо с очакванията ми — отвърна накрая Гейдж. — Очаквам хората ми да приключат дневната си работа и да заслужат надницата си. Разгледах дърветата, които сте подготвили за новите мебели и мисля, че има какво още да се желае по отношение на съчетаването им и на дизайна. Аз бих махнал грапавините от дървото за вратите и бих подбрал по-подходяща дървесина за чекмеджетата.

— Може би ти ще ни покажеш какво точно искаш — предложи любезно Рамзи. Знаеше, че нито той, нито останалите работници можеха да си представят завършените мебели толкова добре, колкото майстора-дърводелец. Освен това смяташе, че единствено работата може да подейства като лечебен балсам срещу онова, което терзаеше Гейдж Торнтън — поне докато не решеше да се ожени повторно.

— Извикай мъжете тук — заповяда Гейдж. — Ще им покажа какво искам.

— А Морганови? — колебливо попита Рамзи. — Те също искат да знаят дали ще се връщаш на кораба днес.

— Фланъри трябва да премести едни трупи — каза рязко Гейдж. — За тази работа няма нужда от мен.

Когато приятелят му тръгна, Гейдж разтърка очи, въздъхна унило и с усилие на волята откъсна мислите си от натрапчивата, страшна сцена на падането и смъртта на Шимейн. Дали някога щеше да се освободи от жестоките лапи на ужаса, който бушуваше у него и който го караше да се чувства толкова нещастен и съсипан?

 

 

Същата вечер обитателите на къщата похапнаха вкусна супа и докато се миеха съдовете, Гейдж почете на Андрю и го сложи да спи. Когато се върна в кухнята, откри, че Шимейн го чака.

— Съжалявам, ако съм ви разстроила днес на кораба, господин Торнтън — прошепна тихо тя. — Не си дадох сметка за това, как е починала съпругата ви.

Гейдж се опита да се усмихне, но се получи само едно кратко потрепване на устните му.

— Просто се уплаших, като те видях толкова близо до ръба и като си помислих, че Виктория сигурно се е качила там по същия начин.

— В момента нямам никаква неотложна работа, господин Торнтън — каза меко Шимейн. — Може би ще се почувствате по-добре, ако поговорите за това.

Предложението й беше изпълнено с толкова нежно съчувствие, че не можеше да го отхвърли.

— Не бях там, когато… жена ми… е паднала — започна колебливо той. — Бях довел Андрю в къщата, за да измия смолата от пръстите му, защото беше пипал въжетата на кораба. Докато бях тук, чух писъка на Виктория. Оставих Андрю в леглото му и изтичах да видя какво се е случило. Щом стигнах до кораба, намерих Роксана, която плачеше истерично над мъртвото тяло на жена ми. Каза, че тъкмо издърпвала лодката си на сушата, когато чула вика на Виктория. Веднага хукнала към кораба и видяла, че съпругата ми лежи на скалите под носа. При падането Виктория си беше счупила врата. Не можеше да се направи нищо. Сковах ковчег, в който положих тялото й, и я закарах в града, за да бъде погребана до родителите си в гробището на църквата.

Той премълча подробностите за посрещането си в Нюпорт Нюз. Това, че в предходните години се бе противопоставил на някои жители на градчето, осмелявайки се да изтъкне глупостта на предложените от тях закони за областта, определено му бе създало лоша репутация. От тогава насетне те гледаха на него като на неприятел, а смъртта на Виктория им бе послужила като повод да проявят открито своята враждебност. След разпита му, британските власти бяха заключили, че жена му сама се е изкачила до носа и просто се е подхлъзнала. Повечето от хората приемаха това, и все пак бяха плъзнали куп позорни, злостни слухове и клевети срещу него.

— След злополуката имах чувството, че са ме захвърлили в зловеща тъмница, от която няма да изляза никога повече — продължи Гейдж. — Но времето лекува скръбта. Грижите за Андрю ми помогнаха да надмогна болката.

— Имате очарователен син, господин Торнтън — увери го нежно Шимейн. — Андрю може да спечели сърцето на всекиго.

— За мен той е дар божи — въздъхна Гейдж. За миг настъпи неловко мълчание, после той кимна с глава към задния коридор. — Ако искаш, можеш да се изкъпеш. Направи го, когато ти е удобно; тази вечер не възнамерявам да работя на чертожната си маса.

— Благодаря, господин Торнтън — отвърна тя с усмивка. — Липсата на баня на „Гордостта на Лондон“ беше, меко казано, мъчителна за мен. Преди никога не си бях давала сметка колко е важно човек да се чувства чист. Наистина копнея за една дълга, хубава вана.

— Тогава непременно си я вземи — окуражи я Гейдж. — Аз ще почета малко тук, в кухнята, така че сигурно ще съм още буден, когато свършиш.

Шимейн се зае да приготвя банята. Изля във ваната три кофи гореща вода и отиде да донесе още две от кладенеца. След като Андрю се бе събудил от следобедния си сън, тя му беше почела малко на задната веранда, после, докато той си играеше на двора, бе сгънала изпраните дрехи в кошницата. Сетне обаче, в бързината да приготви вечерята и да изкъпе Андрю, преди да седнат на масата, беше забравила кошницата до стола на задната веранда. Сега я внесе заедно с последното ведро и я остави върху близкия стол, преди да излее водата във ваната.

След миг Шимейн се потопи в топлата вода с дълбока въздишка на удоволствие. Вярно, че това не бяха най-удобната вана и най-мекия сапун на земята, но тя имаше чувството, че не би могла да изпита по-голяма наслада от банята, дори ако я обслужваха слугите на кралския двор. Едва когато пръстите на ръцете и на краката й се набръчкаха, а водата изстина, Шимейн се реши да излезе от ваната.

Когато се изправи на крака и протегна ръка към кърпата, която лежеше най-отгоре в легена с прането, тя кой знае защо й се стори прекалено тежка. В следващия миг я смрази леден ужас, който изтръгна от устните й сепнато възклицание. Застинала от уплаха, Шимейн прикова поглед в пода, към голямата змия, която се бе плъзнала от гънките на кърпата, и която сега съскаше и се извиваше, вдигнала глава към нея. Очите на влечугото я фиксираха заплашително, езикът му проблясваше между двата зъба на зейналата му уста, а опашката му удряше по пода, издавайки странен, плющящ звук.

Само след секунда главата на змията се стрелна напред и Шимейн с уплашен вик отскочи към задната част на коритото. Откъм кухнята се чу звук като от прекатурен стол, стъпки, които тичаха към вратата, и тревожния глас на Гейдж, който викаше името й. Но тя нямаше време да му отговори, защото змията отново помръдна към нея и изтръгна нов вик от гърдите й. Притиснала кърпата към тялото си, Шимейн залитна назад към чертожната маса. Точно тогава вратата на кухнята се разтвори с трясък.

Решена да преследва жертвата си докрай, змията се беше плъзнала покрай коритото и се намираше близо до вратата. При появата на новия враг обаче, влечугото рязко се обърна и се насочи към връхлитащия в коридора мъж, но Гейдж бързо отскочи на безопасно разстояние и се спусна към килера. Когато се върна, държеше в ръката си голям нож. Змията го загледа втренчено, чакайки сгоден момент, за да забие зъбите си в него. Гейдж избегна още една нейна атака и когато влечугото се отдръпна, вече беше готов. Пристъпи бързо напред, замахна с широкото острие и с един удар посече главата на змията, която тупна с глух звук на земята.

Докато гледаше как тялото на влечугото се извива в предсмъртни гърчове, Шимейн почувства как по гърба й полазват ледени тръпки. Гейдж отвори задната врата, после загреба с плоската страна на ножа отрязаната глава на змията, хвана със свободната си ръка обезглавеното тяло близо до опашката и изнесе влечугото навън, за да го изхвърли през задната веранда.

Все още разтреперана, Шимейн се облегна отмаляло на чертожната маса. Измина дълго време, преди да й хрумне, че в кошницата може да има и друга змия. Нямаше представа дали тези влечуги не се събират на групи. Но вероятно ако имаше втора змия, досега вече щеше да се е показала, реши в крайна сметка тя и въздъхна облекчено. Дори се присмя на тревогите си. Просто си въобразяваше. Сега бе в безопасност. Господарят й беше убил змията и ако в кошницата имаше други, щеше да убие и тях.

В този момент чу, че на верандата се плисва вода и осъзна, че е пропуснала възможността да избяга необезпокоявано в стаята си. Притиснала кърпата към тялото си, Шимейн се втурна към стълбите, но когато дочу стъпките, които приближаваха към отворената врата, замръзна на място, обзета от ужасяващо колебание. Не можеше да напусне коридора, без Гейдж да я види. Но ако останеше, оскъдната и мокра кърпа нямаше да я защити, защото прикриваше голотата й едва-едва, и то само отпред. Тя нервно прехапа устни, загледана в кошницата, която стоеше при далечния край на ваната. Още една кърпа щеше да я покрие по-добре, но щеше ли да има време да я вземе?

Размишленията й бяха рязко прекъснати от влизането на Гейдж. Отчаяна, Шимейн се мушна между стената и масата, като сложи едната си ръка на гърдите, а другата — на корема. Това беше най-доброто, което можеше да направи, но то съвсем не успокои пърхащото й сърце.

Калейдоскоп от чувства премина през Гейдж, когато видя как прислужницата му търси убежище зад чертожната му маса. Беше напълно изумен, че все още не е избягала. Той затвори вратата зад себе си с лакът и тръгна с отмерена крачка напред по коридора, като усърдно се опита да съсредоточи вниманието си върху това, как ще изтрие водата от ножа си с намасления парцал, който пазеше за такива цели в кутия близо до вратата. Спря се до прислужницата си, прокара парчето плат по блестящото острие и се направи на небрежен, което му се отдаде с неимоверно усилие.

— Имаш късмет, Шимейн — съобщи й той. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не поглежда към нея. Много добре съзнаваше какво ще стори с него гледката на оскъдно облеченото й тяло. Но пък и за нищо на света не можеше да устои на изкушението да остане още малко близо до нея. — Змията беше отровна. Можеше да те убие. Или най-малкото да те нарани. Имаш ли някаква представа как е влязла тук?

Колкото и да се опитваше, Шимейн не можеше да укроти нервното треперене на тялото си. Беше твърде разсъблечена, за да изпитва нещо друго, освен уплаха и смущение от присъствието на мъжа в помещението. Това пролича и от гласа й.

— З-змията трябва да се е вмъкнала в кошницата с дрехи, която оставих на верандата днес следобед. П-предполагам, че се е свила върху кърпите, за да спи.

— Трябва да си благодарна, че не се е опитала да те ухапе, докато си внасяла кошницата.

Шимейн вдигна колебливо очи към него и преди да успее да се възпре, той също я погледна. И това му бе напълно достатъчно, за да разбере, че наистина е загубен. Цялото благородство и почтеност, които беше възнамерявал да демонстрира в нейно присъствие, станаха на пух и прах, когато мъжките му инстинкти се надигнаха у него като тъмна орда свирепи варвари. Болезнената нужда от жена караше жадния му взор да поглъща примамливата гледка така, както аскетът поглъща първото си ядене след дълги пости. До този момент бе проклинал малките ленените кърпи, които никога не успяваха да подсушат добре тялото му, но сега беше благодарен, че точно тази кърпа е толкова тясна.

Погледът му се спусна нетърпеливо от гладките й рамене към натежалите й гърди, съблазнително повдигнати нагоре от притиснатата към тях нежна ръка. Над нея се подаваше съвсем малка част от ръба на кърпата, която не скриваше почти нищо от изкусителната вдлъбнатина между двете притиснати едно към друго полукълба. Всъщност от височината на своя ръст Гейдж имаше възможност да надникне в импровизирания корсет, оформен от кърпата и да зърне за секунда част от бледорозовата плът под нея, и това само разпали още по-силно копнежа му да види повече, всичко.

Там, където ръцете на Шимейн не пречеха на погледа му, влажната кърпа, прилепнала към женствената й фигура, разкриваше всяка нейна извивка и заобленост. Вън от тясното парче лен, което се спускаше от гърдите до средата на стройните й бедра, цялото й съвършено тяло бе пред очите му голо и прекрасно. Както толкова пъти си беше представял, кожата й наистина бе извънредно мека и гладка. Беше сигурен, че и вкусът й е прелестен и сладък.

Премрежените му очи отново се плъзнаха нагоре и Шимейн болезнено осъзна своята пълна безпомощност. Не можеше да обуздае силното си треперене, нито да укроти непрестанното безумно туптене на сърцето си. Но желанието, пламтящо в тези кафяви ириси, би уплашило и далеч по-корава жена. Господарят й бе достатъчно силен, та да стори с нея каквото поиска, и тя нямаше да може да го спре с нищо.

Това положение обаче вече продължаваше непоносимо дълго за жена с ирландския темперамент на Шимейн. Първоначалното й смущение постепенно се замени с гняв.

— Ще имате ли нещо против, ако се облека, господин Торнтън? — попита тя възмутено, после продължи със саркастичен тон: — Ако случайно не знаете, на човек са му нужни много повече дрехи от една тясна кърпа.

— Извини ме, Шимейн — каза Гейдж, като сви развеселено устни. — Гледката е толкова приятна. Почти забравих, че недостигът на облекло може да те притеснява. Моля те, прости ми.

Шимейн вдигна високомерно глава. Дали господарят й не се опитваше да оправдае нахалството си с липсата на каквото и да било възражение от нейна страна? В случай, че бе така, тя не можеше да го окуражава повече, затова каза рязко:

— Да, притеснена съм, господин Торнтън, но не от друго, а от това, което виждам в очите ви. Ако наистина нямате намерение да ме обезчестите, моля ви да си тръгнете, преди да сте размислил.

Гейдж я огледа още веднъж от глава до пети, после кимна в знак на съгласие и тръгна към вратата, водеща към салона на къщата. Без да се спира и без да се обръща назад, той излезе и внимателно затвори след себе си. След миг Шимейн го чу да изправя стола си в кухнята.

— Шегобиец! — изсумтя тя и захвърли кърпата. Сетне завъртя глава и шепнешком изимитира самодоволното извинение на господаря си. — Почти забравих, че недостигът на облекло може да те притеснява, Шимейн. О-о, господин Торнтън! Какъв сте измамник!

Тя навлече нощницата си и сложи отгоре халат, като пристегна силно колана около тънката си талия, макар дълбоко да се съмняваше, че каквато и да било дреха би могла да я защити срещу желанието, което беше прочела в тези блеснали очи. Знаеше доста малко за плътските щения на противоположния пол, но бе достатъчно схватлива, за да прозре съвсем ясно за какво си мисли един мъж, когато гледа жена по начина, по който току-що я беше гледал Гейдж Торнтън.

 

 

Когато Гейдж отметна покривката на леглото и си легна, усети приятен, свеж аромат и долови промяната, настъпила с възглавниците и чаршафите му от сутринта насам. Каквото и да бе сторила с тях Шимейн, беше ясно, че Роксана е била прекалено заета да го преследва, за да прави същото. Изпитваше огромно удоволствие да усеща пухкавите възглавници под главата си и да вдишва сладкия им мирис. Наистина, след като бе прекарал целия следобед в мрачни размишления, сега се чувстваше отпуснат и готов за сън като току-що накърмено пеленаче. Но едновременно с това не можеше да откъсне мисълта си от възбуждащата гледка на съвършените гърди на Шимейн, повдигнати над кърпата, нито можеше да спре да си представя как ги покрива с горещи, страстни целувки.