Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (24)

Глава двадесет и четвърта

По силата на договора, който сключиха Гейдж Торнтън и Натаниъл Бошан, последният ставаше собственик на бригантината от момента на завършване на строежа. И за двамата мъже това бе едно изгодно и справедливо споразумение, но сега, когато беше дошло време да затвори работилницата за мебели и да се посвети изцяло на корабостроенето, Гейдж осъзна, че всъщност слага край на едно много доходно предприятие. Не можеше да забрави и факта, че прехраната на Рамзи Тейт, Слай Тъкър и двамата млади чираци зависеше от работата им при него. Ако ги оставеше без своите чертежи и без опита, който имаше в подбирането и съчетаването на различните видове дървен материал, те едва ли щяха да се справят. И четиримата бяха много трудолюбиви и вършеха чудесно работата си, но никой от тях не притежаваше неговия талант и творческо въображение.

Гейдж никога не бе крил своите амбиции от работниците си, затова веднага след заминаването на семейство Бошан отиде в работилницата и с обяснимо въодушевление обяви, че е продал кораба. Но твърде скоро долови по изкуствените усмивки на дърводелците и по полугласните им поздравления, че новината не ги е изпълнила с особен възторг. Изглежда бяха решили, че е безпредметно да се опитват да го убеждават да изостави отколешната си мечта, да стане прочут строител на кораби. Гейдж обаче върна радостта на лицата им, като ги информира как след известен размисъл е решил, че би било глупаво от негова страна да прекрати производството на мебели. Затова щял да ограничи амбициите си в корабостроенето до онова, което правеше вече почти цяло десетилетие — бавно, постепенно да гради всеки следващ кораб и да започва нов, едва след като е завършил предишния.

Шимейн остана не по-малко зарадвана от тази новина, защото не можеше да си представи, че съпругът й би изоставил едно изкуство, за което бе надарен с такава дарба и сръчност. Двамата успяха да останат насаме за момент в спалнята си, докато възрастните играеха карти в салона, а Андрю спеше в своята стая. Морис беше помолил семейство Бошан да го откарат до Нюпорт Нюз, но бе обещал на Гейдж, че на сутринта ще се върне, защото нямало да остави Шимейн, докато нещата не се изяснели. Бес и Нола пък приготвяха вечеря в кухнята, така че за пръв път след пристигането на семейство О’Хърн рано тази сутрин, Гейдж и Шимейн имаха възможност да се насладят на удоволствието да бъдат сами.

— Освен това, не можеш да зарежеш мебелите точно сега — каза тя. — Ще трябва да направиш още легла и куп други неща, защото семейството ни се разраства. След посещението на тези очарователни хора вече съм убедена, че и двамата сме загубили от това, че не сме имали нито братя, нито сестри. Ето защо трябва да осигурим на децата си голямо семейство. О, Гейдж, помисли си колко ще ни бъде хубаво да отгледаме много деца, а после, когато остареем, внуците да ни идват на гости и да се сгушват в скута ни, за да им разказваме приказки. Ще бъдем ужасно щастливи и ще се чувстваме вечно млади. Погледни баща си — той сякаш се роди отново покрай Андрю.

Ентусиазмът й накара Гейдж да се ухили.

— Ще имаме дяволски много работа, докато ги отглеждаме и възпитаваме, но пък си представи какво удоволствие ще изпитаме, докато ги правим. — Той изпъна гънките на роклята над корема й и отстъпи крачка назад. Шимейн се завъртя наляво, после надясно, за да му позволи да я огледа добре, но Гейдж само поклати глава. Нямаше никаква промяна от последния път. — Като гледам колко бавно расте това, май няма да се появи на бял свят преди началото на следващата година.

— Ти ме занасяш — изкикоти се тихичко Шимейн и се притисна в прегръдките му. — Много добре знаеш, че точно тогава трябва да се роди.

— Да, но се питам дали ти не си забравила, че на едно бебе му трябват девет месеца, за да излезе от утробата. Очевидно възнамерявате да имате толкова много деца, мадам, че всеки път докато кърмите най-малкото, следващото вече ще рита нетърпеливо в корема ви.

Шимейн си представи какъв ужас би било да се оправя с толкова много деца на почти еднаква възраст и каза примирено:

— Е, може би не е необходимо да бързаме толкова. В края на краищата, трябва да дадем на всяко достатъчно време да се порадва на щастливото си детство, преди да сме го изритали от люлката му.

Той се засмя одобрително.

— Освен това така и ние ще можем да отделяме повече време на всяка от рожбите си. Най-важното за едно дете е да бъде отгледано с любов и нежност и да бъде възпитано добре. Наистина, мадам, би било жалко, ако отхраним банда непокорни хулигани, мразени от всички.

Шимейн се усмихна и прокара пръст от слепоочието до челюстта му.

— С грижите си за Андрю ти вече доказваш колко си прав, любов моя, и аз ще се старая да следвам съвета ти, когато нашето бебе се роди, макар да знам, че ще се изкушавам да го глезя повече, отколкото трябва.

— Не виждам в това нищо лошо, но нека не превръщаме новото бебе в най-важния член на семейството ни. В крайна сметка, любов моя, твоят съпруг също обича да бъде глезен и да суче от гръдта ти.

— О, никога не бих се отказала от тази наслада, скъпи — увери го Шимейн. — И само при споменаването й започвам да тръпна от желание. — С блеснали очи, които почти го заслепяваха, тя притисна разтворените му длани към гърдите си. — Виждаш ли?

Гейдж погали с палец втвърдените връхчета, карайки я да изстене от удоволствие.

— Казах ли ти колко прекрасно изглеждаш в собствените си дрехи? — промълви той, притиснал устни до челото й. — Винаги си била като красиво видение в роклите на Виктория и аз определено нямах нищо против, че са прекалено стегнати в гърдите. Но все пак твоите ти стоят по-добре.

— Сега поне мога да дишам — отвърна тя, като пое дълбоко дъх.

— Но дори в собствените си дрехи не изглеждаш толкова прелестна, колкото когато си без дрехи — прошепна Гейдж.

Шимейн се усмихна топло и вдигна поглед към него.

— Същото може да се каже и за вас, господин Торнтън. — Тя плъзна ръце по хълбоците му, галейки с обожание стегнатите мускули. — Имате най-хубавите задни части, които съм виждала през живота си…

— И вероятно единствените, които си имала възможност да видиш — допълни развеселено той.

— Вярно — съгласи се Шимейн. — Но мога да преценя кога нещо си струва.

— Морис също не изглежда зле. Как ме намираш в сравнение с него?

Тя се наклони назад в прегръдките му и направи замислена гримаса.

— Не знам, господин Торнтън. Морис е доста красив мъж…

— Хм!

Престорено сърдитото изсумтяване на Гейдж предизвика веселия кикот на съпругата му.

— Сър! Струва ми се, че ревнувате!

— По-добре ми беше, като не знаех колко красив е всъщност годеникът ти — сухо заяви той, като скръсти ръце пред гърдите си и вдигна очи към тавана. Успя да запази сериозната си, нацупена физиономия няколко секунди, след което избухна в смях и отново сведе поглед към нея, за да попита някак изненадано: — Това ли е всичко, което цените у мен, мадам? Задните ми части?

— Разбира се, че не, сър. Има други части от тялото ви, които намирам за много по-интригуващи, но ще ме помислите за твърде покварена, ако ви призная кои са.

Удовлетворен от отговора й, Гейдж я обгърна отново в обятията си и никак не се изненада от светкавичния отклик на собственото си тяло.

— Нима не съм насърчавал винаги вашата дързост, мадам? Ето, сега например бих ви предложил да проучите по-подробно въпросните части.

Шимейн затаи дъх, предвкусвайки насладата, която я очаква.

— Не ме изкушавайте сега, сър. Довечера ще бъде по-подходящо. Стените в къщата не са достатъчно дебели. При толкова гости все някой ще ме чуе как крещя от удоволствие.

— Какво, боиш се да не разрушиш представата на майка си за нейното невинно малко момиченце? — подкачи я Гейдж.

— Да! — усмихна се тя и пъхна ръка между двама им, изтръгвайки от гърдите му сподавен стон. — Не искам тя да разбере каква ненаситна развратница съм станала, как жадно копнея за насладите, които ми даваш. Мама би умряла, ако знаеше в какво си ме превърнал.

Съпругът й се усмихна.

— Наистина ли вярваш, че тя никога не е докосвала баща ти по начина, по който ме докосваш ти в момента?

Шимейн наклони замислено глава.

— Трудно ми е да си представя майка си толкова… толкова безсрамна.

— Твоите родители се обичат, Шимейн. Защо тогава майка ти да не иска да достави на баща ти удоволствието, което ти доставяш на мен? Да не би да смяташ, че ние с теб сме единствените съпрузи на света, които се любят голи и без завивки? Та ти си много по-невинна, отколкото можеш да си представиш, любов моя.

— Наистина ми е доста трудно да приема, че родителите ми биха могли да правят всичко, което правим ти и аз — призна тя.

Гейдж се усмихна и отново погали гърдите й.

— Може и да не са чак толкова изобретателни, сладка моя, но трябва да допуснеш, че имат поне някакво въображение.

Шимейн въздъхна объркано и отдръпна ръката си с внезапно смущение.

— Вече никога няма да мога да ги погледна, без да си ги представя заедно в леглото.

Чистосърдечното признание на младата му съпруга го разсмя.

— Съжалявам, че ти създадох такъв проблем, любов моя.

Тя се нацупи.

— И има защо, но аз те разбирам. Сигурно ме ревнуваш от Морис и затова си се изкушил да си отмъстиш.

— Пак той! — изръмжа Гейдж, но бързо се постара да прикрие недоволството си със смях. — Как искам никога да не бях виждал хубавото му лице!

— Няма защо да се безпокоиш, любов моя — промълви Шимейн, като се сгуши до него. — В моите очи ти винаги ще бъдеш много по-красив от всички останали мъже. Но пък, като си помисля, зрението ми може би е малко замъглено от любов.

— Стига да остане такова, аз ще бъда най-щастливият мъж на света. Е, мадам, колкото и да ми се иска да стоя тук при вас, налага се да сляза при кораба, преди Фланъри да си е заминал, защото трябва да обсъдя с него някои неща.

— А аз е по-добре да събудя Андрю, защото иначе няма да може да спи през нощта — каза Шимейн.

— Тогава ми дай една целувка, за да има какво да ме сгрява, докато отново бъдем заедно — прошепна Гейдж и я притисна силно.

Тя с готовност се надигна на пръсти, обви ръце около шията му и изтри всичките му съмнения относно Морис с пламтящите си устни.

 

 

Подписването на договора с капитан Бошан позволи на Гейдж да види своята бригантина в съвсем нова светлина. До вчера на очи му се бяха набивали предимно недовършените части и струпаните по кораба материали за строежа, но днес той изобщо не ги забелязваше. Работниците си бяха заминали, заедно с родителите на Шимейн и с Нола, които щяха отново да пренощуват у Рамзи, и с Мери Маргарет, която се прибираше в дома си. В къщата бяха останали само баща му, който се бе оттеглил в таванската си стаичка, Бес, която месеше хляб за следващата сутрин, и Шимейн, която къпеше Андрю. Денят вече преваляше, но Гейдж искаше да остане на палубата още малко, за да се полюбува на кораба си, окъпан в розовото сияние на ранния вечерен здрач. Чувстваше се странно — щастлив и в същото време някак унил.

След няколко месеца бригантината, градена с толкова любов и всеотдайност през последните осем-девет години, щеше да отпътува надалеч, подобно на стар приятел, който си отива завинаги. Тъжно му бе да се раздели с нея, но от друга страна самата мисъл, че някъде в морето ще плава един кораб, проектиран и построен лично от него, му даваше криле. Успехът го караше да се чувства готов за нови, още по-големи предизвикателства. Сега трудностите нямаше да му се струват толкова непреодолими, парите нямаше вечно да не му достигат. Хората нямаше да гледат с презрение на неговите идеи и да го считат за глупак. Дори баща му може би щеше да търси съветите му или да му предложи помощта си.

Неотдавна Уилям бе споменал, че обмисля възможността да продаде цялото си имущество в Англия и да дойде да се засели в колониите.

— В крайна сметка — беше казал той със смях, — Андрю се нуждае от дядо, който да може да го посещава от време на време. А и сега, когато и вторият ми внук е на път, сърцето ме тегли много повече към семейството, отколкото към имотите. О, разбира се, тук е и новата ми приятелка Мери Маргарет Макгий, която, изглежда, е не по-малко запалена картоиграчка от мен самия.

Освен това Уилям бе предрекъл, че родителите на Шимейн скоро ще преодолеят опасенията си от характера на Гейдж и ще го приемат за съпруг на дъщеря си. Самият Гейдж обаче не се надяваше на подобно чудо. В края на краищата, от смъртта на Виктория вече бе изминала повече от година, без на бял свят да се появи нещо, което да го оневини в очите на хората. Може би никога нямаше да открият действителния убиец, може би въобще нямаше убийство, а наистина само злощастен инцидент. Но щяха ли подозренията на хората от града към него някога да стихнат?

Съмнявам се, каза си Гейдж с горчива въздишка. Още дълги години посетители като Морис дьо Мерсер щяха да чуват страховити разкази за „ужасния“ му нрав и да го осъждат несправедливо. Може би Морис още утре щеше да дойде и да го извика на дуел, подтикнат от някое „доказателство“, изфабрикувано от госпожа Петикоум или някоя друга местна клюкарка. Маркизът бе казал, че няма да си замине, докато не намери категорично потвърждение на вината или невинността на своя съперник. А Гейдж прекрасно съзнаваше ограничените си умения да борави с пистолет. Беше изключително добър стрелец с пушка, но в областта на дуелите с пистолет не притежаваше никакъв опит. Най-вероятно щеше да бъде убит и тогава всичките му мечти, стремежи и усилия щяха да се окажат напълно безсмислени.

Гейдж сключи ръце зад гърба си и бавно закрачи към носа. Никой никога не беше приел факта, че той бе обичал Виктория. Беше се трудил неуморно, за да й даде всичко, което една съпруга би искала да има в дома си, а тя винаги приемаше подаръците му с такъв възторг, с такава признателност и радост, че това го караше да се старае още повече да задоволи и най-малкото й желание. Госпожа Петикоум и някои други жители на градчето бяха изтълкували неговата отдаденост на работата му като егоистичен стремеж към задоволяване на собствените му болезнени амбиции. Но всички те много грешаха.

Смъртта на Виктория беше превърнала живота му в същински ад. Често му се случваше да се буди посред нощ от налудничави кошмари, в които се виждаше как отчаяно протяга ръце, но все не успява да я улови, преди да е паднала от носа на кораба. В дългите, самотни и изтощителни дни непрекъснато се укоряваше за това, че е оставил съпругата си сама през онзи зловещ следобед. По някаква необяснима причина се чувстваше така, сякаш наистина бе виновен за смъртта й. А онзи ден не се различаваше по нищо от останалите дни, в които двамата с Виктория се бяха разхождали по палубата на недостроения кораб, унесени в мечти за това какво ще правят, когато бъде завършен и продаден. Никой от тях не бе подозирал, че тя няма да доживее до този ден. Бяха твърде заети да се наслаждават на живота и на взаимната си любов.

По отношение на дълбочината и силата на любовта, обаче, Гейдж трябваше да признае, че чувствата му към Шимейн надхвърлят онези, които бе изпитвал към Виктория. Колкото и това да му се струваше невъзможно, беше убеден, че е вярно. Докато бе съпруг на Виктория беше смятал, че никоя друга жена не би могла да заеме мястото й в сърцето му. Беше я обичал дълбоко, искрено и нежно. А ето че сега бе влюбен до уши в младата си съпруга и тази любов го даряваше с такова щастие, че понякога чак му се завиваше свят. Всеки път, щом двамата с Шимейн се отдаваха на ритуалите на страстта, той изгаряше в трескавата възбуда на неопитен юноша, познал за пръв път чудото на любовната игра. Всяка нощ, докато лежеше в прегръдките й, се изумяваше от невероятната нежност и обич, изпълващи сърцето му. Какво се бе случило с него след онзи съдбовен ден, в който бе умряла Виктория? Дали споменът му за любовта, която беше изпитвал към нея, бе избледнял с времето? Или сега можеше да се види отстрани в съвсем нова светлина, както виждаше своя кораб?

Знаеше ли всъщност Шимейн колко силно я обичаше и как сърцето му биеше единствено и само за нея? И ако Морис успееше да го погуби, дали тя щеше в идните седмици, месеци или години да започне да вярва, че е можело да бъде убита от него в изблик на гняв, както бе предсказала Роксана?

„Господи, само това не! Нека Шимейн продължи да вярва в мен! Ако трябва да умра, не позволявай нейната любов да умре заедно с мен!“

До слуха му достигна едва доловимо проскърцване на дъски и Гейдж се озърна нетърпеливо. Шимейн му бе обещала, че веднага щом изкъпе Андрю и го заведе горе при Уилям, за да почетат преди лягане, ще дойде при него на палубата. Но грамадната фигура, която стоеше изправена пред Гейдж, не бе на неговата обична Шимейн.

Джейкъб Потс насочи пистолета си право в гърдите му.

— Падна ли ми сега в ръчичките? — ухили се злобно той. — Мориса каза, че трябва първо да очистя тебе, та да не тръгнеш после да си отмъщаваш, като убия Шимейн. Жалко, че не се сетих за това още в началото, преди да ме простреляш.

Гейдж осъзна, че е напълно беззащитен. Нямаше никакво оръжие. Дори не бе достатъчно близо до Потс, та да се хвърли върху него и да го повали на земята. Можеше единствено да се опита да отложи неизбежното и да се надява на някакво чудо.

— Вероятно си наясно, че аз и моите работници доста време претърсвахме гората, за да те открием, така че ако ме убиеш… или убиеш Шимейн… хората ми ще знаят кой го е сторил.

— Откъде да съм наясно? — сопна се Потс. — Не съм се мяркал тъдява откакто ме простреля. — Той изсумтя пренебрежително. — Мориса ме накара да се скрия, понеже ти си ходил при нея и си се заканил да ни напакостиш, ако пак сторим нещо на Шимейн. Аз изобщо не се уплаших, ама тя здраво се е стреснала. Сигурно понеже Фрида й е разправила, че си убил първата си жена.

Гейдж го изгледа с презрение.

— Виждам, че вече си се възстановил.

— Да, ама ми трябваше сума време, мътните да те вземат! Колко жалко, че малката блатарка излезе жилава и не умря още тогава. Да знаех, че е мъртва, раната нямаше да ме боли толкова.

— Шимейн не ти е сторила нищо лошо. Защо толкова държиш да я убиеш?

— Най-вече понеже й го дължа. Нали разбираш, обещах й. В деня, когато тя си тръгна от „Гордостта на Лондон“, се заклех да й отмъстя, а пък аз винаги държа на думата си. — Той сви рамене. — Сега на всичко отгоре ще ми дадат и добра награда, че съм я пречукал, плащат ми да си направя кефа, тъй да се каже.

— Кой ти е предложил такава награда? — Не беше възможно Роксана да има толкова пари, че да заинтригува Потс или Мориса. Въпреки че даваше по-голямата част от доходите си на Фрида, проститутката вероятно за една седмица изкарваше повече, отколкото Роксана за цяла година.

— Не зная. Виж, Мориса знае, ама не казва.

— Може би Мориса лъже и се надява, че ще бъдеш убит. Аз наистина й казах, че ако още веднъж се появиш тук, ще те убия, но на нея очевидно не й пука. Защо тогава й вярваш?

Потс бръкна в торбата си, извади гладка кожена кесия, която бе твърде скъпа и изящна, за да е направена или купена от него, и я разтърси. От вътрешността й долетя звън на монети.

— Защото за капаро Мориса ми даде тая кесия, пълна с жълтици. Ако не вярваше, че ще се върна, никога нямаше да ми я даде. Щеше просто да каже, че кесията е у нея.

Гейдж се престори, че размишлява над думите му, но всъщност отчаяно търсеше начин да се измъкне от безизходното положение, в което бе изпаднал. Може би трябваше да опита да заблуди този глупак с някаква уловка.

Той извърна поглед встрани към скелето, смръщи вежди и наклони рязко глава, сякаш предупреждаваше някого да се пази. Но Мориса бе предупредила Потс да не се оставя да бъде подведен от хитрия заселник и морякът не бе забравил предупреждение той. Без да престава да държи Гейдж на мушка, той се извъртя леко и хвърли бърз поглед към скелето. Както и очакваше, там нямаше никого.

— Опитваш се да ме преметнеш, а? — изръмжа Потс, като присви заплашително малките си очички.

— Съжалявам, трябваше да направя нещо в своя защита — насмешливо отвърна Гейдж, като сви небрежно рамене, сякаш искаше да каже, че е знаел, че опитът му ще бъде неуспешен. Сетне тръгна бавно напред, което накара моряка да отскочи назад и да изръмжи:

— Не мърдай, дявол те взел, иначе тозчас ще те гръмна!

Гейдж разпери ръце с напълно невинно изражение.

— Аз не съм въоръжен, Потс. Защо се страхуваш?

— Щото знаеш куп номера, затова! Нали помня как оня път, като тръгнах да те гоня, ти се отмести и ме изрита по задника!

Гейдж се усмихна доволно.

— Е, Потс, ако ролите ни бяха разменени, сигурно и ти щеше да сториш същото… ако се беше сетил за това, разбира се. — Дори едно дете би разбрало оскърбителния намек в думите му, но за негово разочарование морякът изобщо не долови обидата, затова се наложи Гейдж да му го каже направо: — Жалко, че тази твоя голяма глава е толкова празна.

— Хм, тоя път няма да се оставя да ме заблудиш с дърдоренето си — намръщено отвърна Потс.

Гейдж все пак реши да подложи интелигентността му на изпитание още веднъж, сведе поглед надолу и се заозърта, сякаш беше загубил нещо. В действителност обаче целта му бе да сграбчи големия железен чук, подпрян на една кофа с пясък близо до десния му крак и да го запрати с все сила по главата на Потс. Силно се надяваше, че така ще успее да го убие или поне да го зашемети. Беше му омръзнало да живее в постоянен страх дали негодникът се навърта наоколо и дали ще причини нещо лошо на някого от семейството му. Ако не друго, поне Потс най-после се бе появил и той беше длъжен да си разчисти сметките с него веднъж завинаги.

— Какво правиш пък сега? — изръмжа гневно морякът. — Просиш си смъртта, преди да съм казал каквото имам да кажа ли?

— До гуша ми дойде от празните ти закани, Потс, така че си спести злорадите забележки. Ти не си нищо повече от един тромав помияр…

С яростен рев Потс протегна ръка и насочи пистолета в главата на своя враг, но Гейдж рязко се наведе и грабна чука. Трябваше да улучи, нищо че междувременно Потс сигурно щеше да успее да го застреля. Това бе единственият му шанс да попречи на този звяр да убие Шимейн, макар и с цената на собствения си живот!

Той чу тих скърцащ звук и разбра, че Потс вече натиска спусъка, но това не му попречи да замахне с чука и да го прати с все сила към главата на моряка в мига, в който тишината бе разцепена от мощен гръм. Гейдж очакваше да почувства болезненото жило на оловния куршум в гърдите си, но вместо това за негово изумление огромното тяло на Потс потрепери конвулсивно и се килна напред. Чукът премина на милиметри от главата му и изтрополи тежко върху дъските на палубата. От гърлото на Потс излезе странен, гъргорещ звук, сетне в ъгълчето на устата му се появи тънка струйка кръв. Ококорените му очи бяха вперени в Гейдж с няма почуда.

Самият Гейдж го гледаше с не по-малко удивление. Грамадният моряк с мъчително усилие вдигна ръка и се вторачи в червеното петно, което бързо набъбваше под ръкава на бялата му риза. През голямата дупка в плата той съзря тъмния, лепкав отвор в гърдите си и почувства огнената следа на куршума, преминаваща през белия му дроб. Едва тогава слисаният му поглед се вдигна към изправената само на няколко крачки от него крехка фигура, която Гейдж бе съзрял миг преди това.

Шимейн отпусна ръката, в която държеше все още димящия пистолет и той се изплъзна от вдървените й пръсти. С очи, пълни със сълзи, тя се взря в Потс.

— Н-не биваше д-да се опит-тваш да убиваш с-съпруга ми!

Стискайки зъби, за да спре неудържимото им тракане, Шимейн направи опит да успокои треперещото си тяло, но самообладанието й се беше изчерпало и тя усети как всеки миг ще избухне в ридания, сломена от онова, което се бе оказала принудена да стори. За втори път беше застреляла човек, за да спаси живота на съпруга си. Но и този път се чувстваше не по-малко ужасно от първия.

Потс вдигна непохватно пистолета срещу нея, но Гейдж се хвърли напред и с един удар изби оръжието от ръката му. Разнесе се оглушителен гръм, който отекна над реката и накара птиците на отсрещния бряг да се разхвърчат подплашено във всички посоки. Гейдж заби юмрук в широкото лице на моряка и той отхвръкна назад и се плъзна по гръб по дъските на палубата, оставяйки след себе си широка червена следа. Потс се опита да се изправи, но от усилието кръвта от гърдите му рукна още по-силно. Тогава морякът изтощено отпусна глава назад и се взря в ятото птици, които прекосяваха обагреното в розово небе. Сетне много бавно затвори очи и с уморена въздишка напусна този свят.

Откъм къщата се разнесе вик и Гейдж припряно хукна към парапета, за да види какво става. Уилям, Бес и Андрю бяха излезли на верандата, но когато Гейдж им махна с ръка, за да ги увери, че всичко е наред, тримата се прибраха отново вътре.

Гейдж се върна при разстроената си съпруга, взе я в прегръдките си и нежно я целуна по челото, опитвайки се да я утеши.

— Какво те накара да се качиш тук с пистолет, любов моя?

— Бях се запътила към теб, но видях Потс от прага на къщата — унило промълви Шимейн. — А ти как ме видя? Мислех, че се промъквам съвсем незабележимо по скелето.

Гейдж я погледна объркано.

— Изобщо не съм те видял.

— Но ти се намръщи и погледна право към мен. Бях сигурна, че Потс ще се обърне и ще ме види.

Гейдж си припомни безуспешния си опит да отвлече вниманието на моряка и едва сега си даде сметка какъв късмет е имал, че Потс се бе оказал твърде подозрителен и не се бе обърнал веднага. Ако беше съзрял Шимейн, негодникът щеше да я убие на място.

— Въобще не съм те видял, нито съм те чул. Просто се мъчех да отклоня вниманието на Потс, за да се опитам да се нахвърля върху него. И през ум не ми е минавало, че ти би могла да се криеш зад парапета. Страх ме е да си помисля какво можех да ти причиня в стремежа си да заблудя Потс.

Шимейн подсмръкна и изтри очите си с ръка.

— Аз бях готова. Щях да го застрелям.

— Дори не искам да си представям обратната възможност — изпъшка Гейдж. Сърцето му се бе вледенило при самата ужасяваща мисъл, че е можело да бъде убита.

Шимейн се вторачи отново в мъртвия и пак се разтрепери неудържимо.

— С-съмнявам се дали Потс някога е п-предполагал, че ом-мразата му към нас щ-ще му струва ж-живота.

Гейдж разтърка силно ръцете й, за да прогони студа, сковал крехкото й тяло. Но ако искаше да я избави от шока, трябваше час по-скоро да махне трупа от очите й.

— Ще отнеса тялото на Потс долу в работилницата и ще скова ковчег.

— Аз най-добре д-да почистя кр-ръвта от палубата п-през това време — заекна тя, все още разтреперана. — С-скоро ще се стъмни, а не искам кръвта да п-попие в дъските п-през нощта.

Гейдж хвана моряка през раменете и го повлече към скелето.

— Веднага щом го сложа в ковчег, ще се върна и ще ти помогна.

Напрегнала всичките си сили, Шимейн решително изправи снага и постепенно самообладанието й се възвърна. Когато се почувства по-спокойна, тя отиде до къщата и набързо обясни на Уилям какво се е случило. Негова Светлост я увери, че ще се погрижи да сложи Андрю да спи, без момчето да разбере за инцидента на кораба. Шимейн стисна ръката му с благодарност и обич. За нейна изненада Уилям улови пръстите й и ги поднесе към устните си. Не каза нищо. Нямаше и нужда. С всеки изминал ден привързаността му към новата му снаха ставаше все по-очевидна. В края на краищата, днес тя за втори път бе убила човек, за да спаси сина му.

Шимейн облече една стара рокля и престилка, върна се на палубата на кораба с кофа сапунена вода, четка и няколко парцала, коленичи върху дъските и се зае да търка съсирената кръв. Беше се надявала да прекара няколко блажени мига насаме със съпруга си и да сподели радостта му от продажбата на кораба, но сега искаше само той да е някъде наблизо, да усеща успокояващото му присъствие. С падането на вечерта започваше да се чувства несигурна и копнееше да се прибере в къщи и да намери покой и утеха при своето семейство. Боеше се да стои сама. Изпитваше нелепото усещане, че някой я наблюдава, но си повтаряше, че това е заради ужаса, който бе преживяла преди малко.

Накрая обаче усещането стана прекалено натрапчиво, за да продължава да го пренебрегва. Тя вдигна глава, огледа се и изтръпна: до стълбата стоеше Роксана Корбин с пистолет в ръка и със зловеща усмивка на бледото си лице.

— Доста време ти трябваше, за да разбереш, че съм тук — ехидно каза Роксана. Очевидно се беше промъкнала на кораба докато Шимейн е била в къщата и през последните минути се бе любувала на усърдието на своята съперничка при чистенето на кръвта. — Виждам, че тази вечер сте имали и друг посетител — продължи тя. — Потс му беше името, нали? Горкият нещастник, не му провървя в опитите да те убие, нали, Шимейн? Казаха ми, че и преди се е мъчил да го стори… и то толкова непохватно, че си е изпросил куршум в гърба. Можех да го предупредя, че Гейдж е отличен стрелец, но Потс, естествено, въобще не ме е питал. Уверявам те, обаче, че аз няма да бъда толкова небрежна.

Шимейн предпазливо се изправи на крака.

— Какво възнамеряваш да правиш?

Роксана се ухили самодоволно и пристъпи напред.

— Толкова ли си наивно, момиченце? Когато някой се е прицелил в теб със зареден пистолет, какво би могла да очакваш? Дружески разговор? — Тя изсумтя презрително. — Нямам навика да си бъбря с други жени. Посещавах Виктория и я накарах да си мисли, че се нуждая от нейното приятелство, само защото исках да бъда близо до Гейдж. А всъщност я ненавиждах. Още от самото начало исках тя да умре. Презирах нейното добросърдечие и дребните услуги, които ми правеше. Никога не съм се чувствала задължена към нея. Тя ми открадна Гейдж и аз не можех да й го простя. Когато забременя, се надявах да умре още преди да е родила — така нямаше да остане нищо, което да ми напомня за нея, нямаше всеки път, щом погледна към Андрю, да се сещам за майка му. Но пък малкият беше повод да идвам често в този дом и аз се възползвах от това с надеждата, че Гейдж ще се примири и ще се ожени за мен.

Лицето на Роксана се изкриви в недоволна гримаса.

— Тогава се появи ти и аз разбрах, че това е краят. Разбрах, че той ще се ожени за теб, точно както навремето бе предпочел Виктория. — Тя тръсна глава, сякаш искаше да пропъди тези спомени. — Но нямам никакво желание да се бавя повече и да рискувам Гейдж да се върне. Защото той ще се опита да ме спре, глупакът му с глупак. Но няма да може. Сам ще намери трупа ти и тогава ще го обвинят и за твоята смърт. Само че този път няма да му се притека на помощ. Ще го оставя да увисне на въжето, задето толкова пъти ме е отблъсквал. Сигурна съм, че след смъртта ти хората от града ще са много по-склонни да повярват, че той е убил Виктория. Вероятно процесът срещу него ще приключи твърде бързо.

Ужасена от коварния й план, Шимейн се опита да я разколебае:

— В къщата има и други хора, Роксана. Този път замисълът ти няма да успее.

Роксана се засмя.

— Разстоянието е достатъчно голямо. Нали когато Виктория падна върху скалите, Гейдж беше в къщата? Знаех, че в почивните дни двамата обичат да се разхождат на кораба, затова скрих лодката си в храстите и изчаках Гейдж да се прибере в къщата с Андрю. Беше много съвестен съпруг и когато можеше, гледаше да отмени Виктория в грижите за малкия, да не би жена му да се преумори. Когато чу писъка й, той дотича веднага, но беше вече късно. И знаеш ли кое е най-странното? Тя беше мъртва още преди тялото й да се удари в скалите. Разбираш ли, вратът й бе счупен, точно както стана със Самюъл Майърс, преди да падне в кладенеца.

Шимейн я изгледа заинтригувано. Чудеше се откъде Роксана бе намерила сила да извърши такива ужасяващи деяния, след като не изглеждаше кой знае колко яка.

— Как успя да им строшиш вратовете?

Роксана се усмихна развеселено.

— Всъщност не бях аз тази, която ги уби. Единственото, което трябваше да направя, бе да убедя моя приятел, че онзи невинен ангел Виктория се опитва да ме убие. Накарах приятеля си да дойде с мен и му казах, че искам да ме пази, докато аз поговоря с нея, за да разбера защо желае смъртта ми. После се нахвърлих върху нея, но се престорих, че тя ме е нападнала и че се браня. Той реши, че животът ми е в опасност, изскочи от скривалището си и я сграбчи изотзад. Виктория беше толкова крехка, че като я стисна за гърлото, вратът й се строши, а аз накарах моя приятел да я хвърли от носа на кораба, за да изглежда като нещастен случай или самоубийство. Той уби и Самюъл Майърс заради мен, след като оня противен плъх ме преби от бой. При това го стори с много повече желание, защото бях цялата в синини, които доказваха колко лошо съм била наранена. — Роксана въздъхна тъжно. — Обикновено е толкова лесно да го накарам да направи каквото поискам. Трябва само да се престоря, че някой ми е сторил нещо лошо, и той веднага ми се притичва на помощ. Само че с теб номерът не мина, Шимейн. Прекалено много се е привързал към теб и отказва да ти причини зло. Дори си мисли, че е твой приятел.

— Мой приятел? — сбърчи вежди Шимейн.

— Виж, Шимейн, нямам време да навлизам в подробности. Би ми отнело часове да ти разкажа колко внимателно бях планирала всичко, пък и ти си такава глупачка. Нямаш представа за кого ти говоря, нали? Все едно, безнадеждно беше да накарам нашия общ приятел да те убие. Но днес следобед получих много изгодно предложение и понеже работата трябваше да се свърши бързо, реших да дойда и да я свърша сама. — Тя посочи с пистолета към носа на кораба. — Хайде. Искам да приключа преди Гейдж да се е върнал. После си отивам, вземам си наградата и оставям Нюпорт Нюз зад гърба си завинаги.

— Каква награда?

— Плащат ми, за да те очистя, глупачке. Приятелят ми категорично отказва да те убие, така че рано или късно трябваше да се заема с това лично. Правя го сега, защото ми предложиха добро възнаграждение. То ще ми осигури много от нещата, за които винаги съм мечтала. Може даже да попътувам — до Англия или някъде другаде. С толкова пари мога да си позволя да отида където поискам. — Роксана отново махна с пистолета. — По-бързо, прави, каквото ти казвам.

Шимейн поклати решително глава.

— Ако смяташ, че ще се кача на носа и ще те оставя да ме бутнеш през парапета, за да обвиниш после съпруга ми, то ти си глупачката, Роксана!

— Казах да вървиш! — изсъска Роксана, като стисна по-здраво дръжката на пистолета. — Знам как да си служа с това тук и не си мисли, че ще се поколебая да го сторя.

— О, сигурна съм, че няма да се поколебаеш, Роксана — отвърна Шимейн. — Очевидно е, че умееш да действаш много хладнокръвно, за да получиш онова, което искаш от живота.

— Налага се, след като живея с човек като баща ми. Откакто майка ми ни напусна, постоянно слушам каква ужасна кучка е била, та да ни изостави така. Според мен обаче той напълно заслужава да бъде изоставен и точно това смятам да направя, след като те убия…

— Гордееш се с това, което си сторила, нали? — прекъсна я Шимейн. — Хвалиш се с това как си замислила смъртта на Виктория и собствената ми смърт. Но ти не си толкова умна, колкото се смяташ, Роксана. Истината винаги излиза наяве, рано или късно.

Русокосата жена се усмихна.

— Като изключим Гейдж, никой друг не ме подозира. Аз самата очаквах някой поне да се усъмни в мен, но това не стана. Преди време, когато си помислих, че моят приятел те е наранил, много се уплаших, защото бях сигурна, че този път хората ще започнат да ме подозират. В крайна сметка, всички знаят, че с него сме близки, и все щеше да се намери кой да направи връзка между нещата. Но нямаше от какво да се боя, защото не той, а оня глупав помияр се беше опитал да те убие, и то пред очите на всички. — Роксана вдигна заплашително пистолета. Скромните й запаси от търпение се бяха изчерпали. — А сега се качвай на носа, Шимейн, иначе още сега ще се простиш с живота си.

В този миг откъм върха на скелето долетя нечовешки вой, който накара Роксана стреснато да се обърне. Шимейн също погледна натам и от устните й се отрони отчаян стон — най-после бе разбрала кой е приятелят на Роксана. Беше Каин.

Гърбушкото се дотъркаля до Роксана с тромавата си, изкривена походка, спря се пред нея и започна бясно да ръкомаха.

— Не Шамен! Не Шамен! Не Шамен! — панически закрещя той, като протегна ръка, за да изтръгне пистолета от пръстите и.

— Да Шимейн! — настоя Роксана и дръпна ръката си назад. Сетне изсъска, очевидно вбесена: — Тя се опита да ме убие, Каин, не видя ли? Но на теб не ти пука, нали? Интересуваш се само от твоята безценна Шимейн.

— Не Шамен! Не Шамен! — умолително изплака Каин.

— Млъквай, грознико! — излая Роксана. — Или искаш господин Торнтън да се нахвърли върху нас?

Като се обърна отново към Шимейн, тя посочи към носа.

— Качвай се веднага там, кучко! Иначе ще те застрелям начаса!

— Ще трябва да ме застреляш, Роксана. А ако го сториш — процеди през зъби Шимейн, — трудно ще можеш да хвърлиш вината върху съпруга ми. Този път ще има повече свидетели, че Гейдж е бил в работилницата по време на убийството, защото хората от къщата със сигурност ще го видят да излиза от там, когато всички се втурнат да разберат какво става. Дори баща му ще дойде, нищо, че не е толкова подвижен и може да му отнеме повече време. Да, мисля, че е много по-добре да ме застреляш, Роксана, защото така поне няма да можеш да заблудиш хората, че ме е убил Гейдж.

— Качи я на носа, Каин — изръмжа Роксана, като хвърли разярен поглед към гърбушкото. — Ако не се подчиниш, ще застрелям скъпата ти Шимейн право в главата още сега!

— Не Шамен! — изхленчи той. Лицето му се изкриви от болка. — Мола, не Шамен!

— Моля! Моля! Моля! — повтори подигравателно Роксана. — Нима аз не те молих да ми помогнеш? И какво направи ти? Остана глух за молбите ми, ето какво! Е, аз ще убия Шимейн, Каин, и ти не можеш да ми попречиш с нищо. Все едно дали ще е куршум или падане от носа, но тя ще умре.

И тя протегна ръка, като се прицели между очите на Шимейн. Шимейн усети, че стомахът й се преобръща от безумен ужас, но не помръдна и крачка към носа. Само ако се оставеше да я застрелят, щеше да спаси съпруга си от бесилото.

В този миг Каин се хвърли напред с яростен рев и изби пистолета от ръката на Роксана. Оръжието отхвръкна настрана и се стовари на дъските с оглушителен гръм, който разтърси въздуха.

Гейдж, който тъкмо заковаваше последния гвоздей в ковчега на Потс, чу ужасяващия звук и изхвърча като обезумял през вратата на работилницата.

В същото време в къщата Уилям излизаше от стаята на спящия си внук. Ехото от изстрела го стресна и за миг той се закова на място и се спогледа тревожно с Бес. Сетне се спусна към високия шкаф до вратата, измъкна чифт пистолети, провери дали са заредени и без да обръща внимание на болката, която затрудняваше движенията му, изскочи на верандата, проклинайки своята изнемощялост и тромавост.

И двамата мъже хукнаха към кораба. Но докато Уилям все още бързаше по пътеката от къщата, Гейдж вече се качваше по скелето, като викаше неистово името на Шимейн. Точно в мига, в който той стигна до палубата, Каин сграбчи Роксана през кръста и я понесе към носа.

— Идиот! Какво правиш? — изпищя гневно Роксана. — Пусни ме! Пусни ме, ти казвам!

Гейдж се спусна към него, но гърбушкото се оказа много по-силен, отколкото някой някога бе предполагал. Въпреки крясъците и отчаяната борба на Роксана да се освободи от хватката му, той с лекота се изкачи на носа и като хвърли през рамо поглед към Гейдж, пристъпи до самия му ръб. Гейдж се закова на място, защото осъзна, че ако направи още само една крачка, Каин ще скочи долу заедно с товара си.

— Каин, пусни Роксана — тихо помоли той.

— Не! Не! — поклати ъгловатата си глава гърбушкото и махна със свободната си ръка на Гейдж да отстъпи назад. Гейдж нямаше друг избор, освен да се подчини.

Тогава Каин сведе поглед към Шимейн. По уродливото му лице се стичаха сълзи, които едва се виждаха в бързо сгъстяващия се здрач.

— Шамен п-приятелка. — Той допря ръка до сърцето си. — Каин бича Шамен.

— И аз те обичам, Каин — отвърна напрегнато Шимейн. — Ти бдеше над мен като истински приятел. — Тя избърса с длан сълзите, които се стичаха от собствените й очи и го погледна умолително. — Моля те, Каин, моля те, не прави нищо на Роксана. Слез тук, където и двамата ще бъдете в безопасност.

— Кайн трябва мре! Кайн уби Вектореа! Кайн трябва мре!

При думите на гърбушкото Гейдж, който до този момент гледаше Шимейн, сепнато вдигна глава.

— Не, Каин, няма защо да умираш — отчаяно се възпротиви Шимейн. — Роксана те е накарала да повярваш, че Виктория се кани да я убие, но ти не си искал да й строшиш врата, когато си я сграбчил. Било е случайност. После Роксана ти е казала да хвърлиш тялото на Виктория от носа, за да може хората да си помислят, че е паднала. Но тя още от самото начало е искала да стане така, Каин. Подготвила го е. — Тя погледна към Гейдж, който попиваше напрегнато всяка нейна дума. Знаеше, че съпругът й иска и трябва да научи всичко за смъртта на Виктория, но нямаше време да му обяснява подробностите сега. Трябваше да попречи на Каин да се хвърли от кораба. — Мислел си, че браниш Роксана от Виктория, но Роксана те е излъгала, Каин. Виктория никога не би й сторила нищо лошо. Смятала я е за своя приятелка.

— Кайн трябва мре! Роксан трябва мре!

При тези думи Роксана възобнови с удвоени сили опитите си да се освободи. Ноктите й се впиха в грозното лице на гърбушкото. Гласът й премина в истеричен крясък:

— Пусни ме, тъпако! Пусни ме, чуваш ли! Не искам да умирам! Искам да живея!

— Богом, Шамен — промълви едва чуто Каин, вдигна Роксана във въздуха и скочи заедно с нея от носа на кораба.

Предсмъртният писък на Роксана трая само секунда, после секна. Гейдж и Шимейн се втурнаха към носа. Уилям, който тъкмо бе стигнал до подножието на скелето, се върна назад при двете тела, проснати върху назъбените скали, и въпреки болката се наведе, за да ги огледа. Вратът на Роксана се бе строшил при падането. Каин все още беше жив, но агонизираше. Един остър камък се беше забил в гърба му и стърчеше от гърдите му. Уилям нежно го погали по ръката. Гърбушкото усети и се опита да се усмихне, но вместо това се закашля, изплювайки част от кръвта, която бе започнала да изпълва дробовете му. Гърдите му се раздираха от нечовешка болка, сякаш бяха пронизани от огромен нож.

Тогава Каин видя разплаканото лице на Шимейн, която се бе навела от носа на кораба.

— Бича Шамен… п-приятелка — прошепна той. Сетне затвори очи и издъхна.

— Горкият човек — промълви печално Уилям.

Гейдж хвана Шимейн за ръка и двамата се втурнаха надолу, за да се присъединят към баща му.

— Вече стана много късно да превозваме труповете до Нюпорт Нюз — каза Гейдж. — Ще трябва да ги оставя в работилницата. Утре сутринта Рамзи и останалите мъже ще ми помогнат да натоваря ковчезите в каруцата и да ги откарам в града.

— Ще ти помогна да ги сковеш — предложи услугите си Уилям.

— Предпочитам да се прибереш и да се погрижиш за Анди, татко. Може да е чул изстрелите или виковете и да се чуди какво става. Ще се уплаши, ако се събуди и види, че е сам с Бес.

Уилям прояви разбиране към загрижеността на сина си.

— Добре, ще отида при момчето.

— Благодаря ти, татко. — В този момент Гейдж си даде сметка колко трудно е било на баща му да измине цялото разстояние от къщата до тук, затова пристъпи напред и му предложи да се подпре на него. — Нека ти помогна да стигнеш до къщи.

Уилям сложи ръка върху неговата, за да го възпре.

— По-добре остани с Шимейн, сине, и се погрижи за нея. Тя носи дете в утробата си, и след всичко, което й се струпа днес, се нуждае от много покой и почивка, за да не го загуби. Ако е съгласна, може да се прибере в къщата заедно с мен. Аз ще се погрижа за нея, докато ти направиш ковчезите.

Въпреки че трепереше цялата, Шимейн успя да се усмихне на възрастния човек.

— Аз съм добре, Ваша Светлост.

— Защо не ме наричаш Уилям или „татко“, Шимейн? — предложи той. — „Татко“ звучи много по-добре, но се боя, че след като собственият ти баща е тук, това би довело до объркване.

Тя отиде до него, надигна се на пръсти и нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти, татко Уилям.

Негова Светлост се усмихна и кимна.

— Наистина звучи добре, дъще.

Когато съпругата му се върна при него, Гейдж обгърна внимателно раменете й с ръка.

— Татко е прав, Шимейн — промълви той. — Защо не се прибереш и не си починеш? На мен не ми трябва помощ. Пък и съм сигурен, че си вече на края на силите си, след като толкова народ се изреди да се появява откъм гората с намерение да ни убие.

— На палубата остана още малко кръв, която трябва да се доизчисти — каза Шимейн с треперещ глас. — Но бих предпочела да не се връщам горе сама… поне не веднага.

— Аз и без това няма да те пусна. — Гейдж посочи към Уилям, който все още чакаше решението й.

— Защо не позволиш на татко да те придружи до къщата? Аз ще си дойда веднага щом свърша тук.

— Наистина съм изтощена — призна Шимейн. — Но искам да помогна. Така ще мога да мисля за друго, вместо да си припомням отново и отново всичко, което се случи. А и тялото на Каин трябва да се измие, преди да го сложиш в ковчега. Мога аз да свърша това, докато ти правиш ковчезите, а после двамата ще се качим на кораба и ще доизчистим палубата.

— Добре, сладка моя, щом така предпочиташ.

— Тогава ви оставям — каза неохотно Уилям. — Но не се бавете много. Ще се притеснявам, докато не се приберете на сигурно място в къщата.

В присъствието на Шимейн Гейдж не се осмели да каже на баща си, че може би притесненията му са напълно основателни, защото има още хора, които желаят смъртта й и дори са готови да платят за това. Младата му съпруга вече бе преживяла достатъчно. Не искаше да я тревожи повече, поне не днес.

Шимейн обаче сама повдигна този въпрос.

— Гейдж, Роксана каза, че някой й е платил, за да ме убие…

Уилям се спря и се обърна отново към тях. Оказваше се, че наистина има защо да се опасява за снаха си.

— И Потс ми каза същото — призна Гейдж с въздишка. — Изглежда, че този някой много сериозно желае смъртта ти, любов моя.

— Но кой друг би могъл да иска това, освен Мориса? — възкликна Шимейн, напълно объркана. — Мориса не би дала пари на Потс, за да го накара да ме убие. За нея той би го сторил напълно доброволно.

— Не знам кой може да бъде, любов моя — отвърна Гейдж. — Но възнамерявам да разбера. Потс каза, че Мориса знае. Още утре ще отида да си поговоря с нея, веднага щом закарам ковчезите в Нюпорт Нюз.

От устните на Шимейн се отрони тревожна въздишка. Колкото и да се мъчеше да си представи кой би могъл да бъде този незнаен враг, не се сещаше за никого, поне не тук, в колониите.

— Не знам дали ще заспя тази нощ. През цялото време ще се чудя кой може да е имал толкова пари.

— Тогава да се захващаме за работа, мадам, за да свършим час по-скоро и да си лягаме — подкани я Гейдж. После се наведе и вдигна тялото на Роксана. Изненада се, че е толкова тежка — много по-тежка от съпругата му. Изненада го и фактът, че въобще можеше да мисли за това точно сега, когато на кораба му бяха намерили смъртта си още трима души. Имаше чувството, че над бригантината тегне някаква прокоба и вече копнееше да я завърши колкото се може по-скоро и да не я вижда никога повече.

Уилям тръгна заедно с тях, но се отби и се прибра в къщата, като ги остави да продължат към работилницата. Гейдж се върна за тялото на Каин и го положи на една от масите до тялото на Роксана. Сетне по настояване на Шимейн донесе леген и ведро с вода. Под загрижения поглед на съпруга си Шимейн започна да мие кръвта от лицето на гърбушкото. Ръцете й трепереха, а скоро цялото й тяло се затресе неудържимо. Гейдж взе кърпата от ръката й и се зае сам да довърши започнатото от нея, като се опита да я разсее с въпроси:

— Какво беше това за Каин и за Виктория? Ти каза, че Роксана го е излъгала…

Без да сваля очи от сгърченото лице на гърбушкото, Шимейн разказа на съпруга си всичко, което бе узнала от Роксана.

— Изглежда, че Роксана е въртяла бедния Каин на малкия си пръст — замислено заключи Гейдж, когато чу цялата история.

— Аз наистина не смятам, че той е искал да убие Виктория — промълви Шимейн. — Просто не си е знаел силата, а това е послужило на целите на Роксана. Мисля, че едва тази вечер Каин осъзна колко зла жена е Роксана всъщност. Вероятно затова каза, че тя трябва да умре.

— Явно е решил, че и той заслужава да умре, задето е убил Виктория — додаде Гейдж. — Сам си издаде смъртна присъда и сам я изпълни.

— Роксана каза, че Каин е действал много по-решително, когато е строшил врата на Самюъл Майърс и го е хвърлил в кладенеца.

— Е, убийството на Майърс и без това бе по-обяснимо — отвърна той с печална въздишка. — Но Виктория… Тя беше толкова мила с всички, че просто не можех да си представя защо някой ще иска да я убие, а в същото време напълно изключвах версията, че се е самоубила. Единственият човек, когото подозирах, беше Роксана, но пък нямах представа как би могла да вдигне Виктория през парапета и да я хвърли долу. Макар и лека като перце, Виктория беше невероятно силна за ръста и размерите си. Несъмнено Роксана е разбрала, че се нуждае от съучастник, за да я убие, и е успяла да накара Каин да повярва на лъжите й.

След като привършиха работата си и междувременно обсъдиха най-подробно мотивите на Роксана и отмъстителността на Потс, Гейдж и Шимейн най-после се прибраха в къщи. За пръв път от сватбата си насам двамата си легнаха, без да се любят. Шимейн беше видимо разстроена и трябваше да мине доста време, преди да се отпусне и да заспи, сгушена в нежните обятия на своя съпруг. Колкото до Гейдж, той бе прекалено загрижен за жена си, за да е в състояние дори да си помисли за сън. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от тревожни, объркани мисли.

Когато къщата притихна, Гейдж стана и обходи всяко тъмно ъгълче, мина покрай всеки прозорец, взирайки се напрегнато в непрогледния мрак навън, провери всички резета и извади всичките си пушки близо до входната врата. Едва щом си даде сметка, че смущава съня на Бес, която беше легнала върху един дюшек на пода в кухнята, той се върна в спалнята и тихо затвори вратата зад гърба си. Вътре Гейдж провери още веднъж дали пистолетите му са добре заредени, постави един на шкафчето до главата си и чак тогава легна до своята жена, като отново я взе в прегръдките си. Вперил поглед в тавана, той за пореден път прехвърли наум възможните виновници за онова, което се бе случило през деня. Списъкът на заподозрените бе твърде кратък, и макар че на първо място в него стоеше името на Мориса, имаше само една личност, разполагаща с достатъчно средства да плати на останалите за убийството на Шимейн. Колкото и да се съмняваше в правилността на своите догадки, Гейдж си обеща, че още на сутринта ще разпита капитаните на корабите, закотвени в пристанището, дали случайно някой от тях не е докарал съвсем наскоро в Нюпорт Нюз една възрастна английска дама с благородническа титла.

 

 

Утрото най-после настъпи и след като похапна добре от обилната закуска, приготвена от Бес, Гейдж се отправи към работилницата. Рамзи и останалите мъже вече бяха пристигнали и оглеждаха с недоумение прясно скованите ковчези, питайки се дали работодателят им не е решил да се захване сериозно с този нов бизнес.

— Можеше просто да ни кажеш, че не искаш повече да правим мебели — обади се Рамзи. — Никой от нас нямаше да ти се разсърди. Ама предпочитаме да си идем сами, вместо да ни изкарват от тук в някоя от тия кутийки.

Гейдж не можа да устои на несломимото чувство за хумор на своя приятел и се засмя:

— Тези кутийки ми се струват твърде малки за хора като теб и Слай.

Рамзи се престори на засегнат от забележката му и поглади с ръка корема си, който напоследък доста се беше закръглил.

— Да не искаш да кажеш, че ни намираш малко понаедрели и понатежали?

— Малко? — изсумтя Гейдж с усмивка. Шегите на Рамзи винаги му действаха като лек срещу тревогите и мрачното настроение. — Като гледам как си взел да шишкавееш в последно време, започвам да се чудя дали няма да се наложи скоро да разширяваме вратите на работилницата.

— Ами да — намеси се Слай с весел кикот, — и аз се чудех дали да не му дам да носи моите панталони, та да си скрива срамотиите. Понеже сега колчем се наведе, пред очите ми се разкриват едни гледки, дето трудно се понасят.

Страховитият поглед, който Рамзи хвърли на своя другар, накара Гейдж да избухне в смях. Сега вече наистина му беше олекнало.

В това време се появи Гилиън, който търсеше Гейдж. При вида на трите ковчега младежът замръзна на място с вдигнат във въздуха крак.

— Пресвета Богоро… — промълви той и бавно свали крака си на пода. После още по-бавно се обърна към Гейдж и попита задавено: — Кого си сложил вътре, Капитане?

— Роксана, Каин и Потс — кратко отвърна Гейдж.

Тримата мъже го зяпнаха шокирано, а Слай тъжно поклати глава.

— Надявах се, че са празни.

От другия ъгъл на работилницата дотичаха и двамата чираци, любопитни да узнаят цялата история. Всички се скупчиха около Гейдж.

— Сигурно нещо са те ядосали — предположи Рамзи. — Ама чак да ги затриеш и тримата?

— Не съм затрил нито един от тях — отговори Гейдж с бегла усмивка. — Жена ми застреля Потс, който се опитваше да убие мен. Каин пък уби себе си и Роксана, като скочи заедно с нея от носа на кораба.

— Хм, тоя кораб май е прокълнат, а? — подразни го Рамзи.

Гилиън не искаше и да чува за подобно нещо, затова побърза да попита:

— Защо Каин е убил Роксана, Капитане?

— Тя беше поредният човек, който се опита да убие Шимейн, а на него това не му се понрави. Историята е доста объркана, затова ще ви разкажа каквото знам, докато ми помагате да натоваря ковчезите в каруцата. — Гейдж погледна въпросително към Гилиън, който очевидно беше забравил за какво е дошъл в работилницата. — Мен ли търсеше?

— Да — сепна се младежът. — Негова Светлост се чуди къде си, Капитане.

— Имаш предвид баща ми.

— Не, другият, по-младият. Оня с черната коса.

„Трябваше да се досетя, че маркизът ще удържи на думата си“, помисли си Гейдж.

— Можеш да му кажеш къде да ме намери.

— Слушам, Капитане.

Само след няколко минути Морис дьо Мерсер влезе в работилницата и реакцията му при вида на ковчезите бе почти еднаква с тази на Гилиън. Вярно, че кракът му стигна до пода малко по-бързо и че възклицанието му беше малко по-различно, но слисаното изражение на лицето му бе абсолютно същото.

— Боже господи! Какво се е случило тук? За кого са тези ковчези? Шимейн добре ли е?

Пороят от въпроси накара Гейдж да се усмихне.

— Няма от какво да се боите, Ваша Светлост. Нито един от тези ковчези не е за съпругата ми. Тя си е вкъщи, жива и здрава, макар да не се чувства особено щастлива от това, че снощи уби човек.

— Шимейн? Моята Шимейн?

— Не, Ваша Светлост, моята Шимейн — поправи го рязко Гейдж. — Тя никога не е била ваша.

— Какво е станало — попита Морис. — Кой е бил този човек и защо го е убила?

— За да спаси живота ми. Някой е платил на Потс да дойде тук, за да убие Шимейн, но негодникът беше решил да прати първо мене в гроба, преди да продължи с нея. Шимейн вече се справя чудесно с пистолета. Нищо чудно след още някой и друг урок да започне да ви съперничи по ловкост и точност.

Маркизът погледна отново към дървените ковчези.

— Тогава кой друг…

— Не ги познавате — прекъсна го Гейдж. — Един гърбушко от града, който неволно е убил първата ми съпруга, и жената, която го е подвела да го стори. Някой беше платил и на нея да убие Шимейн.

— Убил първата ви съпруга, значи — повтори недоверчиво Морис. — Много удобно за вас, нали?

Гейдж го изгледа хладно.

— Във всеки случай, по-удобно за мен, отколкото за вас, струва ми се. Сега нямате основание да ме предизвикате на дуел и да ме убиете под предлог, че искате да спасите Шимейн от един съпруг-убиец. Ако се съмнявате в думите ми, можете да разпитате самата Шимейн. Всичко това й е било разказано от Роксана и от Каин, доколкото нещастникът е бил в състояние да обясни нещо.

Морис бръкна в джоба на елегантното си сако и извади изящната кесия от гладка кожа, която Потс беше размахвал пред носа на Гейдж предишната вечер.

— Мога ли да знам откъде сте се сдобил с това? Намерих я на палубата на вашия кораб, когато се качих да попитам дърводелците къде бих могъл да ви открия.

Гейдж хвърли бегъл поглед на кесията и му я подаде обратно.

— Потс ми я показа, когато се похвали, че е бил нает да убие Шимейн. Може да е негова, но изглежда прекалено изискана за неговите вкусове. По-вероятно е да принадлежи на човека, който го е наел да извърши убийството. — Той наклони глава и се взря изпитателно в лицето на маркиза, което бе пребледняло като платно. — Ако кесията не е на Потс, дали случайно нямате представа чия е?

— Може би имам — отвърна Морис с прегракнал глас, обърна се рязко и се отправи към вратата. На прага обаче се спря и погледна към Гейдж с горчива усмивка на красивите си устни. — Ако това, което казахте, е истина, господин Торнтън, вие наистина спечелихте моята годеница. Пожелавам и на двама ви всичко най-хубаво.

— Завинаги ли си заминавате? — изненадано възкликна Гейдж. Не можеше да повярва, че маркизът ще се предаде толкова лесно.

— Да, няма да се върна повече, освен ако Шимейн не остане вдовица по повод, различен от този, който възнамерявах да предизвикам.

— Тогава ще трябва да чакате доста дълго — каза Гейдж. — Смятам да доживея до дълбока старост.

— Така да бъде.

— Шимейн и родителите й ще се чудят къде сте изчезнал. Какво да им кажа?

Морис се замисли за момент над въпроса, после се усмихна печално.

— Кажете им, че съм отишъл да хвана една пепелянка.

С тези думи той пристъпи през прага и тихо затвори вратата зад гърба си.

— Пепелянка ли? — объркано повтори Рамзи. — Какво искаше да каже Негова Светлост с това?

Гейдж беше отишъл до прозореца и гледаше как съперникът му бързо се отдалечава в посока към реката.

— Мисля, че Негова Светлост възнамерява да поговори с човека, който е платил на Потс да убие Шимейн.

— Че откъде знае кой е този човек? — попита приятелят му.

— Кесията — разсеяно отвърна Гейдж. — Струва ми се, че я разпозна… или най-малкото някой от роднините му има такава.

— Не знаех, че той има роднини тъдява.

— Нямаше, но може би са се появили. И то съвсем наскоро.