Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (12)

Глава дванадесета

Когато на следващата вечер Шимейн се прибра в таванската си стаичка, на леглото я очакваше изненада — муселинена рокля на светлорозови и бели райета, с квадратно деколте, украсено с розов рюш. Роклята беше красива, макар и силно измачкана от дългото стоене в раклата на Виктория. Шимейн си спомни, че я бе видяла сред останалите дрехи на покойната и още тогава бе решила, че това е една от най-хубавите й рокли. На леглото имаше още и долна риза — без съмнение също най-добрата в гардероба на Виктория — до която лежаха чифт бели чорапи, меки кожени обувки и дори панделки, с които да бъдат завързани.

Върху всичко това бе оставена кратка бележка, написана с красив почерк и носеща подписа на Гейдж. В нея господарят й я молеше да прегледа дрехите и ако се нуждаят от пране или преправяне, да стори това преди събота, защото щял много да се радва да я заведе на празненството в града. Колкото до нейните притеснения, той нямало да позволи на злите езици да се месят в решенията му, засягащи неговото собствено домакинство. Всякакви други извинения от нейна страна, с изключение на сериозно заболяване, нуждаещо се от лекар, нямало да бъдат приети. Иначе казано, не й оставаше друга възможност да се отърве от този ангажимент, освен да легне на смъртно легло.

Мисълта, че трябва да се изправи очи в очи с достопочтените дами от областта, накара сърцето й да се свие. Вече беше виждала някои от тях, макар тези срещи да бяха продължили твърде кратко заради очевидния страх на жените от нейния господар. Горещо се надяваше, че и в събота ще бъде така и че те няма да се осмелят да изразят гласно мнението си, когато го видят да се появява под ръка със своята слугиня.

Съботата дойде бързо. Малко след като се събуди от следобедния си сън, Андрю беше откаран при семейство Фийлдс, където щеше да прекара нощта. Шимейн тъкмо привършваше с обличането, когато откъм входната врата долетя гласът на Гейдж, който я уведоми, че отива да приготви файтона. Това явно бе предупреждение към нея да побърза. Тя припряно завърза панделките на обувките около глезените си и след няколко мига вече буквално тичаше към обора.

Гейдж току-що беше запрегнал жребеца, когато чу бързите й стъпки. Той вдигна глава и се вцепени. Възнамеряваше да хвърли само един кратък, небрежен поглед над гърба на животното към Шимейн, но вместо това се вторачи в нея като омагьосан, поглъщайки с очи цялата й крехка фигура от малките бели обувки до кокетната дантелена шапчица, украсяваща прибраната й в изящна прическа коса. Беше толкова красива, че дъхът му секна.

— Приемливо ли изглеждам? — попита загрижено Шимейн, смутена от мълчанието му.

— Да — въздъхна Гейдж. — Като лъч светлина за очите на слепец.

Шимейн посрещна думите му с лека усмивка, но в същия миг той заобиколи коня и пристъпи към нея и тя видя, че господарят й сам заслужава не по-малко щедър комплимент за външния си вид. В официално облекло Гейдж Торнтън представляваше по-възхитителна гледка от всичко, което си бе представяла някога. Дрехите далеч не бяха толкова скъпи, колкото онези, които обикновено носеше Морис, но с изключителната си физика и външност този мъж им придаваше стойност, многократно надвишаваща истинската им цена. Смокингът с цвят на тъмно бургундско вино допълваше чудесно черната жилетка, панталони и чорапи, а бялата риза и вратовръзката, които Шимейн бе изгладила грижливо, подчертаваха бронзовия му загар.

Гейдж се поклони галантно на дамата си, на което тя отвърна с изящен реверанс.

— Не само изглеждаш, но и ухаеш прекрасно — отбеляза той, като пристъпи още по-близо, за да се наслади на сладкия й мирис и да обхване с възхитен поглед и най-незначителната подробност от прелестната й външност. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че корсетът е бил разшиван и разширяван, но Гейдж почти не обърна внимание на умело направения шев, защото очите му бяха приковани в заоблената гръд, изпълваща корсета. Шимейн усети как бузите й пламват и побърза да му обърне гръб и да вдигне крак върху металното стъпало на файтона с намерение да се качи вътре. Гейдж обаче я изпревари, хвана я през кръста и я вдигна до самата седалка. Тя седна, взе триъгълната мъжка шапка, която лежеше на възглавничката до нея и нежно прокара пръсти по простата лента, украсяваща обърнатата й периферия. Беше напълно в стила на Гейдж Торнтън да избягва пищните дрехи и аксесоари. Но пък и с това лице и с тази фигура той нямаше никаква нужда от такива.

— Шапката ви, милорд — промълви тя, когато господарят й се качи до нея, и му я подаде с усмивка. Той я постави на главата си, дръпна юздите и подкара файтона напред, съзерцаван с възхита от чифт блеснали зелени очи. Тясната седалка не позволяваше на Шимейн да седи на безопасно разстояние от Гейдж. Раменете им бяха допрени и бе неизбежно външната страна на ръката му да докосва гърдите й. Този нежен допир й доставяше странно удоволствие и тя го приемаше мълчаливо, питайки се дали господарят й въобще го забелязва. Все едно, беше решила да се наслади на пътешествието, затова само въздъхна едва доловимо и се облегна назад.

Конят беше едро животно с мощна крачка, което очевидно обичаше бързия галоп. Скоро файтонът вече се носеше по пътя към Нюпорт Нюз и по скоростта, с която се движеха, не бе трудно да се отгатне, че ще стигнат до градчето доста преди слънцето дори да си помисли да залезе. Ако пък се съдеше по усмивката, която проблясваше на устните на Гейдж и по честото подръпване на поводите, той също като коня предпочиташе скоростната езда. Не след дълго Шимейн усети, че сама е започнала да се усмихва, възбудена от стремителното препускане, а когато настигнаха по пътя файтона на Слай Тъкър и жена му и се впуснаха в надпревара с тях, тя не вече не можеше да сдържа екзалтирания си смях. Твърде скоро обаче се разбра, че жребецът, който явно притежаваше хъса и способностите на състезателен кон, няма да допусне да бъде задминат от друг и за нула време Тъкърови изостанаха далеч зад тях.

Щом пристигнаха в Нюпорт Нюз, Гейдж отведе коня в обществената конюшня, където животното щеше да утоли жаждата си и да се отдаде на заслужен отдих след дългото препускане до града, за да се подготви за обратното пътуване, което го очакваше няколко часа по-късно. След това Гейдж хвана Шимейн под ръка и я поведе бавно по главната улица. Както се и очакваше, навсякъде ги посрещаха слисани и любопитни погледи. По едно време насреща им се зададе малка групичка британски офицери, които зяпнаха Шимейн с нескрит интерес, но после видяха кавалера й и веднага разпознаха в него човека, направил грамадния Джейкъб Потс за посмешище. Всички бяха убедени, че негодникът си е заслужавал наказанието заради опита си да нарани, а може би дори да убие Шимейн, затова постъпката на Гейдж ги бе изпълнила с уважение. Именно поради това те се задоволиха да демонстрират възхищението си от красивата му спътница само с няколко коси погледа.

Потс стоеше облегнат на един стълб пред входа на таверната, но щом съзря Гейдж и Шимейн, той изръмжа нещо през рамо и на прага тозчас се появи Мориса. Тя огледа намръщено Шимейн, после спря възхитено очи на високия мъж, който вървеше до нея, и накрая каза нещо на моряка, кимайки с глава по посока на приближаващата двойка. Очевидно му беше наредила какво да прави, защото след миг Потс я остави и тръгна право срещу тях.

Последното нещо, което Гейдж желаеше точно в този момент, бе нова схватка с този грубиян, но колкото й да не искаше първото му излизане с Шимейн да бъде провалено, не му се струваше много вероятно Потс да му позволи да избегне свадата. Надяваше се поне да оцелее след сблъсъка си с него.

— Мисля, че възнамерява да се сбие с вас — уплашено прошепна Шимейн, като стрелна предпазливо с поглед заклетия си враг.

В този момент четирима войници, които вървяха по улицата, зърнаха Мориса и след кратко съвещание помежду си свърнаха към таверната. Но когато приближиха, един от тях разпозна Потс.

— Вижте, вижте, това е Помиярът! Да пукна, ако не е самият той!

Другарите му също бяха станали свидетели на безплодните усилия на Потс да се измъкне от пълната с мръсотия канавка, в която го бе отпратил ритникът на Гейдж, и нямаха нищо против да се посмеят отново с тромавия моряк. Един от тях сбърчи нос с престорено отвращение.

— Ей, каква е тази противна воня?

— Вони на тор! — отвърна подигравателно друг. — Не сте ли забелязали, че Помиярът не си пада много по къпането?

— Ама сигурно си пада по лайната — намеси се трети, — след като одеве изяде толкова!

Жестоките им подигравки накараха Потс да се закове по средата на улицата с потъмняло от ярост лице. Стиснал юмруци толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели, той изгледа с омраза четиримата войници, двама от които приличаха на джуджета в сравнение с него.

— Я да видим кой от тия палячовци може да ми повтори това право в очите?

Войниците се спогледаха усмихнати и след като обсъдиха набързо поканата му, оставиха най-дребния от тях да отговори от името на всички.

— Готово! Само ела зад таверната, че да не ни види капитанът.

Разправията между тях позволи на Гейдж и Шимейн да отминат незабелязани от никого — освен от Мориса, която ядно ги проследи с поглед — и да продължат безпрепятствено надолу по главната улица.

Всички публични мероприятия в Нюпорт Нюз се провеждаха в сградата на общинския съвет, тъй като това бе най-голямата постройка в града. Гейдж беше казал, че почти всички жители ще присъстват на увеселението и още щом пристъпиха прага на салона, Шимейн разбра, че вероятно е бил напълно прав. Сред множеството недружелюбни физиономии тя успя да съзре и няколко приятелски лица. Семейство Тейт отсъстваха, защото Кели все още беше на легло, но двамата чираци на Гейдж, както и Гилиън, корабният дърводелец, бяха тук. Слай Тъкър пристигна със съпругата си малко след своя работодател, приблизително по едно и също време с Мери Маргарет, която припряно влезе в салона, подпирайки се на бастуна си. Имаше и други приятели на Гейдж, които му се усмихваха и махваха с ръка за поздрав. Но Алма Петикоум и нейната свита от клюкарки зяпнаха втрещено първо него, после Шимейн и роклята, с която беше облечена, и бързо зашушукаха зад разперените си ветрила. На една маса близо до входа пък седеше Роксана, на която бяха възложили задачата да посреща гостите и да събира входната такса. Очевидно появата на Гейдж и на придружителката му не се нравеше и на нея, защото откакто бяха влезли, не бе престанала да се мръщи гневно.

Мери Маргарет хвана ръката на Шимейн и я потупа с обич.

— Няма ли да дават награда за красавица на вечерта, та да я спечелиш? — Тя хвърли закачлив поглед към Гейдж и се усмихна. — Драго ми е да видя и негова прекрасна светлост най-сетне облечен като джентълмен.

Зад гърба й се появи Гилиън и помоли Гейдж да му позволи да танцува с Шимейн.

— Ако нямаш нищо против, Капитане.

Гейдж предпочиташе самият той да бъде първият й партньор, но макар и неохотно, отстъпи дамата си на младежа и застана встрани, за да ги наблюдава.

— Изобщо не очаквах да те видя тук, Гейдж — обади се Роксана от своята маса. — Може да се каже, че отново проявяваш обичайната си дързост.

Той остави шапката си на закачалката до входа и отброи необходимите за таксата монети.

— Две за храна и една за танците.

Роксана прибра парите, но безразличието му явно я беше раздразнило.

— Мога да броя, Гейдж! И не съм сляпа! Виждам, че си довел и робинята си. Но кажи ми едно нещо, ако обичаш — след като си я купил, за да обучава Андрю и да се грижи за него, защо сега тя е тук с теб?

— Защото я помолих — лаконично отговори Гейдж.

— Защо? Боял си се, че друга би отхвърлила поканата ти? — В стремежа си да потуши ревността, която я изгаряше отвътре, тя се надяваше, че не е поканил нея единствено защото е бил убеден, че ще бъде отблъснат. В края на краищата, не беше ли логично да храни такива опасения след всичките й заплахи?

Той разбра, че е необходимо да бъде откровен. Тази жена си въобразяваше прекалено много.

— Не исках да водя със себе си никоя друга, освен Шимейн.

Сивите очи на Роксана заблестяха от ненавист. Колкото да си повтаряше, че Гейдж просто не може да не изпитва поне мъничко нежност към нея, никога не бе успяла да получи от него потвърждение на това. Може би беше дошло време да престане да се самозалъгва и да търси извинения за хладната му резервираност спрямо нея.

— Сигурна съм, че госпожа Петикоум с удоволствие ще разнесе из града новината за поредния ти подвиг. Гейдж Торнтън води робинята си на празненство за свободни хора! Това ще накара всички да наострят уши.

— Не се и съмнявам — каза Гейдж със студена усмивка, след което й обърна гръб и се върна при госпожа Макгий.

Вдовицата му се усмихна и подпря фините си ръце на дръжката на бастуна.

— Виждам, млади господине, че идваш да озариш тоя мой сив живот с хубавия си лик и с дяволския си чар.

— Щастлив съм да ви служа, мадам — весело отвърна той, като удари токове и кимна отсечено вместо поклон.

Погледът на възрастната жена се стрелна към Роксана, която в този момент събираше таксата от поредните посетители.

— Виждам и колко покруса има в очите на онова бедно създание, дето тъй силно те иска.

Гейдж въздъхна.

— Не мога цял живот да отбягвам Роксана, Мери Маргарет.

— Така е, пък и аз не смятам, че вършиш нещо нередно. Имаш толкова право да си тук, колкото и Роксана.

Без да отвърне нищо, Гейдж потърси с поглед Шимейн. Тя танцуваше въодушевено в ритъма на контраданса^[1], водена от младия си кавалер, и изглеждаше щастлива, сякаш напълно бе забравила страховете и притесненията си. Той забеляза, че неколцина от присъстващите в салона ергени я съзерцават с интерес, но възнамеряваше да се добере до нея преди който и да било от тях да успее да му попречи.

— Май в ума ти е само твоята прислужница — подметна усмихнато Мери Маргарет.

Гейдж я погледна изпод вежди, но кафявите му очи искряха развеселено.

— Да, с нетърпение очаквам своя ред. Това ли искаш да чуеш, жено?

Тя кимна, доволна от промяната, която беше настъпила у него. Вместо мрачен и напрегнат, както по времето, когато Роксана работеше при него, сега той изглеждаше спокоен и щастлив.

— Да, поне на първо време и това стига.

Щом контрадансът свърши, Шимейн съзря Гейдж да се приближава към нея през тълпата. Погледите им се срещнаха с мълчаливо, топло разбирателство, но когато той я улови за ръката и я поведе към подиума за танци, сърцето й запърха нервно и тя не успя да успокои пулса му, колкото и да си повтаряше, че това е само един обикновен мъж.

При първите звуци на танца двойките се подредиха една до друга. Шимейн зае своето място в редицата от жени, обърнати към своите партньори, и направи дълбок реверанс, на който Гейдж отвърна с поклон. После първата двойка започна да танцува между двете редици, докато всички останали пляскаха с ръце. Последва я втора, после трета. Скоро дойде и редът на Гейдж и Шимейн и в този миг всичките й фантазии станаха реалност. Докато я водеше под плавните звуци на танца, красивият й кавалер не сваляше очи от нея и като че ли не забелязваше нищо друго.

— Всички ни гледат — прошепна Шимейн. Наистина, голяма част от присъстващите се бяха скупчили около подиума, за да задоволят любопитството си, включително и Роксана, която най-безцеремонно беше зарязала задълженията си на входа, за да се присъедини към зяпачите.

— Има защо — промълви Гейдж, като се наведе към ухото й. — Ти си най-красивата жена на това празненство.

— Те гледат и двама ни — поправи го тя. — Смятате ли, че очакват да извършим нещо скандално?

— Може би трябва да им доставим това удоволствие — предложи той с усмивка. После замълча, обмисляйки възможните варианти, и накрая кимна. — Една целувка ще свърши работа.

— О, сър, не бихте посмял!

Тихият му смях бе придружен от дяволито припламване на опасни искрици в погледа.

— Нима?

Тъй като ни най-малко не се съмняваше, че Гейдж Торнтън би посмял да стори всичко, което поиска, Шимейн понечи да се обърне и да побегне, но той обгърна талията й с ръка и я придърпа обратно. Внезапното оживление сред тълпата показа, че никой не е пропуснал да забележи този епизод.

— Стой при мен, или ще те целуна тук и сега — заплашително каза Гейдж, като я притисна още по-плътно до себе си.

Шимейн кимна покорно. Ако господарят й изпълнеше заканата си, това наистина щеше да предизвика скандал, а тя държеше да го избегне.

— Мери Маргарет беше права, сър!

— За какво, сладка моя?

Меките й устни се разтвориха в пленителна усмивка.

— Вие наистина сте дявол!

Думите й го накараха да отметне глава назад и да избухне в смях, за всеобщо изумление на зрителите, които доста отдавна не го бяха виждали в подобно настроение.

Танцът свърши и Гейдж отведе дамата си от подиума, без обаче да пуска ръката й. Шимейн не се възпротиви, защото почувства по нежността, с която я държеше, че му е приятно да стиска пръстите й в своите. Докато вървяха през салона, двамата бяха толкова погълнати един от друг и тъй улисани в смях и обсъждане на музиката, че изобщо не забелязаха Роксана, която ги следеше неотлъчно с намръщено като буреносен облак лице.

Вечерта продължи приятно и за Гейдж, и за Шимейн. Изтанцуваха повечето танци заедно, въпреки че на няколко пъти Гейдж бе принуден да отстъпи пред настойчивите молби на чираците си и на Гилиън и да им позволи да направят „едно кръгче“ с партньорката му. С изключение на клюкарките на Алма Петикоум и на онези, които поначало не обичаха майстора на мебели, жителите на градчето като че ли приемаха присъствието на Шимейн. Но и какво друго можеха да сторят, след като познаваха силата и решителността на нейния кавалер?

Беше вече доста късно, когато Гейдж се наведе към своята прислужница, за да попита:

— Гладна ли си, Шимейн? Ако искаш, можем да похапнем.

— М-м-м, умирам от глад!

Той се засмя.

— Тогава ела, прекрасна моя робиньо, и аз ще намеря някое местенце, където да задоволим апетита си.

После махна с ръка на приятелите си да се присъединят към тях на една от крайните маси. Те побързаха да се отзоват и след като си взеха храна, се впуснаха в оживен разговор за остроумието на ирландците, подет от Гилиън и Мери Маргарет. Но веселият им смях внезапно секна и над масата, подобно на тежък чук, се спусна гробно мълчание, когато отстрани долетя жлъчен глас:

— Хм! Ще ми води една престъпница сред почтените люде от околността! На някои хора явно въобще не им пука за съседите им.

Гейдж се извърна рязко и се озова очи в очи със Самюъл Майърс, който го гледаше намръщено. Зад него видя ястребовия профил на Алма Петикоум и лицата на няколко други жени от нейната свита, които се бяха приближили, за да не пропуснат нищо от сцената. Търговецът на дрехи очевидно се чувстваше в безопасност при наличието на толкова респектиращи свидетелки, но жените се разбягаха в миг, когато Гейдж изръмжа гневно и рязко дръпна стола си назад. Готвеше се да даде добър урок на този нахалник, но преди да успее да се надигне от мястото си, беше възпрян от Шимейн, която нежно постави ръка на рамото му, и от Слай, който пък каза достатъчно силно, за да го чуе и Майърс:

— Остави го тоя дребен мухльо, Гейдж. Не си струва да се занимаваш с него.

— Кого наричаш „мухльо“, простако? — изрева търговецът, като пристъпи разярено към стола на Слай.

Гилиън смигна на приятеля си, внезапно развеселен.

— Покажи му с кого си има работа, Слай!

Дърводелецът лениво се изправи на крака и сега вече никой от присъстващите не можа да сдържи веселието си. Майърс плахо вдигна очи нагоре, но се наложи да наведе главата си силно назад, за да успее да срещне насмешливия поглед на гиганта. При вида на внушителната височина и сила на своя противник, той преглътна мъчително, явно неспособен да измисли повече язвителни забележки.

— Казват ми Слай Тъкър, ако те интересува — уведоми го дърводелецът.

— Да, хм, няма да ви притеснявам повече — припряно отвърна Майърс. — Съжалявам, че ви обезпокоих.

Слай седна обратно на стола си. Гейдж го погледна усмихнато.

— Изглежда, че притежаваш способността да въздействаш успокояващо върху хората, Слай. Напомни ми да те взема със себе си, ако някой ден тръгна на война. Само като те зърне, врагът вероятно ще побегне с подвита опашка, и така ще си спестя сума неприятности.

С това те подновиха дружеския си разговор, а малко по-късно — и танците. Госпожа Петикоум продължаваше да ги одумва, Роксана продължаваше да се мръщи, но Гейдж и Шимейн се забавляваха и завършиха вечерта в чудесно настроение. Последният танц те изиграха заедно и след като се сбогуваха със своите приятели, Гейдж хвана прислужницата си под ръка и я поведе към конюшнята, без да обръща никакво внимание на язвителните погледи, които ги изпратиха по пътя им.

Минавайки покрай таверната те съзряха Фреди, който служеше като жива патерица на Потс. Морякът очевидно изпитваше затруднения да ходи изправен, защото се тътреше едва-едва към входа, притиснал ръка към корема си, и пъшкаше от болка. Главата му беше омотана в някакъв парцал. Друга превръзка стягаше дясната му ръка. По всичко личеше, че юмручният спор с британските войници му се е отразил доста зле.

Малко по-късно Гейдж вече запрягаше файтона, когато вниманието му бе привлечено от тихото шумолене на нечии стъпки някъде в дълбоката сянка край оградата на конюшнята. Той пристъпи напред, присви очи, за да се ориентира по-добре и скоро разпозна в мрака тромавата походка на Каин. Гърбушкото го погледна плахо и протегна ръка, в която държеше малка дървена фигурка на чапла, сякаш за да обясни причината, поради която се е осмелил да се доближи до Шимейн. Гейдж му кимна и го остави да отиде при нея.

— Шамен земе тица… Дарък… П-приятел — изломоти Каин и й подаде фигурката.

Гейдж вече схващаше по-бързо нечленоразделната му реч, затова обясни на Шимейн, която изглеждаше напълно объркана.

— Мисля, че Каин би искал да вземеш птичката като подарък, защото те смята за своя приятелка.

— Кайн п-прави тица з-з-з Шамен.

— Направил я е за теб — преведе Гейдж.

— О, Каин, много е красива — промълви Шимейн с възхищение. Макар да бе същинско въплъщение на грозотата и уродливостта, гърбушкото явно се беше впечатлил от красотата на живата чапла и бе успял чудесно да я претвори в дървената фигурка. — Ти притежаваш изключителен талант, Каин, и аз съм поласкана от подаръка ти. Това е прекрасен символ на нашето приятелство. Благодаря ти.

Тя пристъпи към него и за негова огромна почуда отново го целуна по челото, а после го прегърна с обич. На лицето й грееше нежна усмивка. И този път Каин изглеждаше слисан от постъпката й. Той докосна с ръка мястото, където до преди миг бяха устните й, сякаш не можеше да повярва, че това наистина се е случило. После устните му се разтеглиха в усмивка, която разкри редките му, изпочупени зъби, измърмори нещо за сбогом, обърна се и се скри обратно в сенките, от които се бе появил.

Гейдж пристъпи до Шимейн, за да разгледа подаръка. Самият той бе не по-малко изненадан от състрадателността й.

— Мисля, че си спечели приятел за цял живот, сладка моя.

— О, сър, Каин е толкова самотен и нещастен — отвърна тя с натежал от искрено съчувствие глас. — Става ми много тъжно, като си помисля колко му е тежко да бъде отритнат от света. Всичките ми страдания след моето арестуване ми изглеждат съвсем незначителни в сравнение с онова, което той е трябвало да понася цял живот. В действителност би трябвало да съм благодарна на Бога за това, което имам, вместо да се оплаквам.

— Ти направи живота му по-хубав със своята доброта, Шимейн — тихо каза Гейдж. — Каин не би искал да бъдеш тъжна. Не затова е вложил толкова старание, за да приготви този красив подарък. Направил го е, за да ти върне поне част от щастието, което му даряваш ти със своята безкористна обич.

Шимейн прие топлите му думи с усмивка и му позволи да й помогне да се качи във файтона. Скоро отново излязоха на пътя и потеглиха към дома. Шимейн съзерцаваше подаръка на Каин, доколкото това бе възможно на бледата лунна светлина, но беше много изтощена от изнурителния ден и не след дълго ритмичният тропот на конските копита и лекото поклащане на файтона започнаха да я унасят. Главата й няколко пъти клюмна напред, което моментално я разбуждаше, но накрая една нежна ръка я улови и я придърпа към едно силно рамо. Останалата част от пътуването Шимейн прекара в сън и дори когато Гейдж спря файтона пред обора, тя продължи да спи напълно спокойно.

Гейдж остави поводите, облегна се назад и се взря в спящата си спътница. Главата й все още лежеше отпусната върху рамото му, а крехката й фигура се бе сгушила до него, сякаш търсеше топлината на тялото му. Дори през ръкава на ризата той усещаше до ръката си изгарящия допир на гърдите й, които го изкушаваха да обхване с длани заоблената им мекота. Откакто бе седнал до нея в ранния следобед, непрекъснато чувстваше нежния й аромат на теменужки. Беше изпитал необикновено удоволствие да бъде неин кавалер по време на увеселението. А сега изпитваше не по-малко удоволствие да я наблюдава как спи и да изучава всяка нейна черта, макар и на лунна светлина.

Той плъзна внимателно ръка зад гърба й и нежно обгърна раменете й. От полуразтворените й устни се отрони тиха въздишка, която погали лицето му. Усещането бе тъй прекрасно, че му се стори напълно естествено да я събуди с целувка.

Шимейн сънуваше целувките на красив и смел рицар. Горещите му устни я изпълваха с необичайно реална за един сън възбуда и с копнеж да отвърне на страстта му. Не виждаше добре лицето му, но в опитите си да си го представи му прибавяше черти, които вече познаваше от предишни свои сънища — тесен, правилен нос, смело изсечени скули и кафяви очи с кехлибарен блясък.

Скоро обаче прекрасният лик се отдалечи и потъна в сянка, и Шимейн се събуди с разочарована въздишка. Съзнанието й бе някак непривично замъглено, а в устата й, кой знае защо, бе останал странен вкус, подобен на оня, който бе доловила в дъха на господаря си малко след като той беше изпил чаша ейл със своите работници. Тя замечтано навлажни устни с език. Как й се искаше отново да изпита насладата от целувките на рицаря от съня си. Особено от последната, най-хубавата!

Но нямаше как да избяга от действителността. Полека-лека мъглата, в която бе потънала допреди малко, започна да се прояснява. Тя отвори очи и се взря в лицето на мъжа, който я гледаше съсредоточено. Обзе я внезапно объркване. Нима той беше мъжът от съня й? Или може би още сънуваше?

Тогава по хубавите му устни премина усмивка, а тихият му шепот окончателно я убеди, че е вече будна.

— Мислех, че ще се наложи да те отнеса на ръце до горе.

— Пристигнахме ли у дома? — попита Шимейн, като се огледа бавно наоколо.

— Да, здрави и читави.

Тя усети, че е обгърнал раменете й, но не направи опит да го отблъсне — не само защото ръката му й предлагаше топлина и опора, а и защото й беше приятно да усеща допира му.

— Кога съм заспала?

Гейдж вдигна рамене.

— Малко след като излязохме от Нюпорт Нюз. Вече бях решил, че няма да се събудиш чак до сутринта.

— Сънувах — въздъхна тя.

Той отпусна свободната си ръка върху коляното си и се приведе към нея.

— И какво сънуваше, сладка моя?

Шимейн отвърна лице настрана, за да избегне настойчивия му поглед. Ако всичко беше само сън, определено не искаше господарят й да узнае за полетите на въображението й. А ако не беше, може би бе най-добре тя да не узнава какво точно се е случило помежду им.

— По-добре да влизаме вече в къщата. — Внезапен порив на хладния нощен бриз нахлу през ръкава на роклята й и я накара да потръпне и да разтърка ръцете си. — Студено ми е.

Гейдж скочи на земята, свали палтото си и заобиколи, файтона, за да отиде от страната на Шимейн. Когато тя се обърна към него, той вдигна дървената чапла от скута й и й я подаде с усмивка. Сетне я свали от файтона, наметна раменете й с палтото и я хвана за ръка, за да я отведе до къщата. Вътре Гейдж запали две свещи. Едната постави в свещника до стълбата, водеща към тавана, а другата взе в ръка. В това време прислужницата му стоеше до вратата и се любуваше на малката дървена фигурка.

— Отивам да прибера жребеца — промълви той, като се приближи до нея, за да вдъхне отново прелестното й ухание.

— Има ли си име? — поинтересува се Шимейн, като потисна прозявката си и вдигна поглед към него.

Гейдж се усмихна, свали палтото от раменете й и го преметна през облегалката на високия стол до бюрото.

— Преди.

— Преди? — повтори тя объркано. — Това е доста странно име за кон.

— Да, но той винаги успява да стигне там, закъдето сме тръгнали, преди кобилата.

Обяснението я накара да се усмихне сънливо.

— А как се казва кобилата?

— След.

— Значи Преди и След?

Той кимна.

— Слава богу, че поне когато сте кръщавал сина си, не сте следвал подобна логика.

Ъгълчетата на устните му трепнаха развеселено.

— Виктория не би ми позволила.

— Хм, и аз не бих ви позволила, ако бях ваша съпруга — отбеляза тя с нова прозявка.

— Ще обсъдим това по-обстойно, когато родиш първото ни дете.

Цялата сънливост на Шимейн в миг се изпари. Тя рязко вдигна глава и се взря слисано в него. Нямаше ни най-малка представа дали господарят й отново се шегува с нея, или думите му предвещаваха драстична промяна в отношенията помежду им. Но реши да не губи време в подобни въпроси. Най-разумно бе да се оттегли колкото може по-бързо.

Гейдж проследи с поглед бягството й към стълбите.

— Страхливка!

Шимейн се закова на място, извърна глава и вдигна вежди.

— Сър? Страхливка ли ме нарекохте?

— Да. — Той скръсти ръце пред гърдите си и я погледна предизвикателно право в очите.

Засегната, тя бавно се обърна и застана с лице към него.

— Сър, бих искала да знам защо ме обиждате така. Доколкото ми е известно, не съм сторила нищо, с което да заслужа подобно оскърбление.

Гейдж сви рамене.

— Очевидно е, че си си помислила най-лошото, Шимейн и вместо да поискаш обяснение, предпочиташ да побегнеш по стъпалата, сякаш фустата ти се е подпалила.

Бузите й поруменяха.

— Стори ми се, че не е препоръчително да се задълбочавам в думите ви, сър. В края на краищата, двамата сме съвсем сами, а аз съм ваша робиня.

— А пък аз съм вдовец, нали така? — насмешливо каза той. — Който отчаяно се нуждае от жена.

Червенината по лицето й се сгъсти още повече, когато Шимейн си припомни как й бе разказал за жените от градчето и за мнението им относно нуждите на един вдовец. Тя сведе очи към дървената птичка в ръцете си и промълви тихо:

— Вече ми признахте, че ме желаете, сър. Какво друго бих могла да си помисля, след като сме сами в къщата?

— Казах също, че не бих те насилил, Шимейн — напомни й Гейдж.

Шимейн отново вдигна поглед към усмихнатите му очи. Не знаеше какво да каже.

— Но има нещо, което наистина бих сторил — прошепна той с дрезгав глас.

Тя затаи дъх в очакване да чуе какво е то.

— Вечерта беше толкова прекрасна, че ми се иска да я завършим с една целувка…

— Целувка? — Внезапно я обхвана трепетна възбуда. Сърцето й запулсира лудо. Дали истинските му целувки щяха да бъдат тъй сладки, както онези във въображението й?

Гейдж пристъпи предпазливо напред, сякаш беше ловец, дебнещ плашлива сърна.

— Твърде много ли искам?

Уплашена, че гласът й може да издаде обзелото я вълнение, Шимейн само поклати глава.

— Не се страхуваш, нали?

— Не — успя да промълви тя, треперейки, и вдигна лице в очакване.

Той се усмихна. Шимейн беше толкова невинна, че се налагаше да я предупреди за намеренията си.

— Това няма да бъде просто кратка целувчица, сладка моя, а истинска целувка между мъж и жена.

Шимейн почувства как по изопнатите й до скъсване нерви пробягват огнени светкавици. Макар че сърцето й заплашваше да се пръсне от страх, тя съумя да кимне.

— Разбирам това, господин Торнтън.

Тогава Гейдж я обгърна с ръце и я придърпа към мускулестото си тяло толкова рязко, че дъхът й секна. В първия миг Шимейн вдигна стреснато поглед, но в следващия забрави всичко, защото устните му — сякаш две нажежени железа — се впиха в нейните с безумна страст, принуждавайки ги да се разтворят. Неочакваната му пламенност я уплаши, но в същото време я изпълни с тръпнеща възбуда. Тялото й се изви назад, огънато от тежестта на тази властна, трескава целувка, която я оставяше без дъх и я караше да се чувства някак странно отмаляла. Усещаше как гърдите й се притискат към неговите, усещаше как зърната им се втвърдяват с болезнен копнеж и знаеше, че ако в този момент му хрумне да ги докосне, би изкрещяла от удоволствие. Жадните му устни сякаш изпиваха силите от тялото й и на тяхно място, подобно на разтопена лава, се разливаше огнено желание. Престанала да разсъждава, тя обви ръце около шията му и отвърна на целувката му с неподозирана жар. Тласкан от някаква неудържима сила, малкият й език се плъзна в сладките дълбини на устата му и се сплете с неговия в гореща ласка. Господи, колко се изкушаваше да се поддаде на тази всепоглъщаща страст, да се подчини на властното му желание! Сега, когато бе впримчена в стоманената му прегръдка, когато бе отвърнала тъй охотно на пламенните му целувки, той несъмнено щеше да последва до край мъжките си пориви, да поиска от нея всичко, което можеше да му даде. И какво щеше да стане с нея после? Да се превърне в негова играчка, а след време, когато му омръзне, да бъде изхвърлена като непотребна вещ? Като стара дреха, която става вече единствено за парцал?

Тази идея се стори на Шимейн напълно оскърбителна за достойнството й. Гейдж беше казал, че няма да я насилва, значи от нея зависеше дали да сложи край на тази лудост!

Тя рязко извърна лице, отблъсна господаря си от себе си и отстъпи, залитайки, назад, вперила разширените си от изумление очи в него. Треперещата й ръка неволно се вдигна и докосна устните й, които все още пулсираха болезнено. В погледа му се четеше безумно желание, каквото вероятно гореше и в собствения й поглед. Дори сега Шимейн продължаваше да изпитва копнеж да се поддаде на тази непреодолима сила, която я привличаше като магнит към него. Ала успя да му устои, вкопчвайки се със сетни сили в последните останки от здравия си разум, който й повтаряше, че ако се отдаде на Гейдж Торнтън, ще стори тъкмо онова, което злите езици разпространяваха из целия град. Не, никога нямаше да достави на онези интриганти удоволствието да видят как коремът й натежава.

Тя се завъртя, грабна свещта, оставена до стълбите и хукна като обезумяла нагоре. В бързината си едва не загаси пламъка на свещта, но не спря, защото знаеше, че ако прекара още миг в една и съща стая с Гейдж Торнтън, тя ще бъде тази, която ще го отведе в своето легло.

Останал сам, Гейдж наклони глава назад и впери поглед в тавана в отчаян опит да възвърне способността си за самоконтрол. С цялото си същество жадуваше да се втурне по стълбите след нея и да я обладае там горе, върху тясното й легло. Само по този начин щеше да облекчи болката, която пулсираше все по-силно в пламналите му слабини. Но не можеше, нямаше да го направи! Искаше от Шимейн О’Хърн много повече от задоволяване на мъжките си страсти в рамките на една-едничка нощ.

Той въздъхна тежко и излезе на верандата. Това, от което се нуждаеше в момента, бе едно топване в студените води на потока, които щяха да охладят и тялото, и съзнанието му.

Шимейн стоеше изправена до леглото си, когато чу, че Гейдж излиза от къщата. Тя стовари малкия си юмрук върху гърдите си с надеждата да прогони горящата в тях болка. Все още дишаше тежко, сякаш беше тичала до припадък. Но в действителност причината бе в усилията, които полагаше да стои далеч от мъжа, на когото копнееше да се отдаде.

За да откъсне мислите си от него, Шимейн пое дълбоко дъх и започна да се съблича, без дори да дръпне завесата пред стаичката си. Тя захвърли дрехите си настрана и измъкна от гардероба нощницата си. Но нямаше желание нито да я облича, нито да си ляга. Пламъкът на свещта обливаше голото й тяло в меката си, топла светлина. Шимейн сведе очи с чувството, че се вглежда в собствената си разголена същност. Дали Гейдж още я смяташе за слаба? Тя плъзна поглед по нежната кожа на гърдите си и си припомни как той бе съзерцавал заоблените извивки на тялото й малко преди да тръгнат към града. Сетне любопитно обхвана гърдите си с ръце и разтърка с длани меките им връхчета, опитвайки се да си представи какво би било, ако ръцете на господаря й я докосваха по същия начин. Само преди няколко минути, притисната в неговите прегръдки, беше почувствала зърната й да се стягат в тръпнещо напрежение, но сега това божествено усещане го нямаше. Там беше само отчаяният копнеж Гейдж да я докосва, да я обсипва с огнените си ласки, докато не я накара да стене от чувствена наслада. Но ръцете й бяха празни… както и къщата.

С трепереща въздишка Шимейн нахлузи нощницата през главата си и я дръпна надолу, за да покрие тялото, което отказваше да се подчини на волята й и продължаваше да гори в трескав огън. Малката таванска стаичка, в която винаги бе намирала убежище и сигурност, сега не можеше да й даде покой. Гейдж още не се бе прибрал. Най-вероятно беше при конете и сигурно щеше да се забави. Нямаше представа преди колко време са се разделили, но й се струваше, че оттогава са минали векове. „Само ако знаеше как жадувам да се върне, щеше да забрави за жребеца и да дотича при мен“, мислеше си тя. И тогава времето щеше да изчезне.

Внезапно осъзна, че болезнено се нуждае от успокояващото въздействие на хладния нощен въздух и предпазливо слезе на долния етаж. Като изключим задния коридор, в който Гейдж беше оставил една свещ, и прозорците, през които проникваше лунната светлина, цялата къща тънеше в непрогледен мрак. Но Шимейн познаваше салона като петте си пръста, затова без колебание се отправи към входната врата.

Галена от мекия зефир, тя прекоси широката веранда и се облегна на парапета, за да се полюбува на прекрасната нощ. Поляната се огласяше от песента на щурците и дървесните жаби, а отнякъде по-далеч долиташе глухия зов на бухал. Лунните лъчи пронизваха все още слабо разлистените клони на дърветата и рисуваха по тревата под тях причудливи светлинни петна.

Приглушен звук, приличен на тих плисък, привлече вниманието на Шимейн към вира и тя се взря напрегнато в сенките, които го обграждаха. Над повърхността му се показа една дълга ръка, която бавно замахна и направи пълен кръг, загребвайки водата. Последва я друга ръка и Шимейн осъзна, че това е мъж, който плува към брега. След миг той достигна до плитчината, изправи се и започна да сапунисва и да търка тялото си. Нямаше нужда някой да й казва, че това е Гейдж. Твърде малко мъже можеха да се похвалят с такава физика.

Веднъж вече Шимейн беше виждала господаря си гол. Тогава той я бе разкрил и тя бе побягнала смутена и изплашена до смърт. Сега обаче нямаше намерение да издава присъствието си. Знаеше, че ще се наложи да се прибере бързо, щом Гейдж тръгне към къщата, но дотогава искаше да го погледа. Подобен порив беше изпитала и в онази нощ в спалнята му. Само че този път той бе продиктуван от желанието, което изпитваше към него, а не от моминско любопитство.

Луната помогна на намеренията й, защото я оставяше в сянка под покрива на верандата, а в същото време осветяваше вира и къпеше в мекото си сияние стройното тяло на мъжа в него. Докато попиваше жадно с очи неговата голота, Шимейн почувства как собственото й тяло се облива в горещи, чувствени вълни. Гледката пробуждаше женските й инстинкти и я караше да копнее да разкрие присъствието си, да захвърли нощницата и да изтича в потока, при мъжа, за когото мечтаеше.

Гейдж излезе от водата, взе кърпата, която бе оставил на един камък и набързо подсуши тялото си, след което я метна през рамо, вдигна дрехите си от земята и бавно тръгна към къщата. Шимейн тихо се обърна, промъкна се вътре и безшумно затвори вратата зад гърба си. Беше вече в стаичката си, когато чу дъските на пода в коридора да проскърцват под стъпките на господаря й. Сърцето й трепна в очакване Гейдж да се качи при нея. Но светлинката, идваща от долния етаж, се раздвижи в посока към входната врата и това й подсказа, че той просто е отишъл да прибере свещта, която бе оставил там. С разтреперани колене тя се отпусна върху леглото си, обзета от изгарящо разочарование.