Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (6)

Глава шеста

Нюпорт Нюз беше основан преди сто години от един ирландец и първите му обитатели бяха предимно ирландци. Вероятно ако познаваше по-добре жителите на градчето, Шимейн би се чувствала съвсем като у дома си, но срещите с госпожа Петикоум и Роксана я караха да бъде нащрек. Освен това не беше сигурна как ще реагират останалите заселници, когато разберат, че е затворничка от Нюгейт. А като се имаше предвид недискретността на Алма Петикоум, новината несъмнено вече се бе разнесла из целия град.

Една дребна, белокоса жена тъкмо излизаше от магазина на главната улица, когато Гейдж спря каруцата пред стъпалата му. Той скочи от капрата, завърза коня за близкия железен пилон, обърна се към възрастната жена и вежливо докосна ръба на шапката си.

— Добро утро, госпожо Макгий.

— Добро да е и за теб, Гейдж Торнтън — поздрави го весело тя и се приближи до него, подпирайки се на бастуна си. — Какво те води в нашето китно градче в тоз’ чуден слънчев ден, при това в компанията на едно тъй хубаво непознато девойче и на сладкото ти малко синче?

Цветистият й ирландски говор развесели Гейдж и той отговори в същия дух:

— Ах, мигар има нейде по тоз’ широк свят по-хубаво момиче от вдовицата Мери Маргарет Макгий?

— Ха! — изсумтя презрително жената, докато Гейдж смъкваше Андрю от каруцата. Но яркосините й очи заблестяха от удоволствие. — Да не очакваш една умна жена като мен да повярва на изкусните ти лъжи, дяволе гиздав? — наперено попита тя. — Забранявам ти да ме мислиш за някоя от всички ония изкуфели квачки, дето им потичат лигите, колчем те зърнат да идваш насам. Но добре че намина, за да видя със собствените си очи какво си сторил. Чух за тебе такива страховити неща, че едва не запрегнах файтона и не отпраших към къщата ти, та да проверя дали са верни. — Погледът й се спря замислено на Шимейн, сетне старицата кимна. — Да, девойчето наистина е много хубаво. „Блатарка“ — тъй рече един нещастник, дето отзарана седи в кръчмата и се налива с уиски. — Тя посочи с тънката си ръка съседната постройка, после добави с широка усмивка, разкриваща два реда ситни бели зъби: — Да беше малко по-дребен тоя синковец, хубавичко щях да го подредя с бастуна, задето обижда такава благородна раса като ирландската, като ни нарича блатари. Ще рече човек, че в цяла Англия няма ни едно тресавище!

Неустоимото чувство за хумор на госпожа Макгий бързо прогони притесненията на Шимейн. След първите й две срещи с жителите на градчето вдовицата беше наистина приятна изненада. Значи в крайна сметка по тези места се срещаха и приятни хора.

— Какво, да не би да си забравил добрите си обноски, любезни господине? — намръщено попита Мери Маргарет, като повелително посочи с ръка на Гейдж да помогне на Шимейн. — Или си мислиш, че като ти е слугиня, не й трябва помощ, за да слезе от каруцата?

Сконфузен от добродушното смъмряне, Гейдж се извърна към каруцата и кимна на Шимейн да се надигне от седалката. Когато ръцете му обгърнаха тънкия й кръст, за да я свалят на тротоара, Шимейн забеляза, че бузите му са се изчервили под бронзовия загар, сякаш господарят й се притесняваше да не би тя да го сметне за груб или недодялан. Сърцето й запърха развълнувано при мисълта, че у този железен мъж може да се крие такава момчешка стеснителност. Очевидно не му беше все едно какво мисли прислужницата му за него.

— Мадам, позволете ми да ви представя госпожица Шимейн О’Хърн — обяви Гейдж и церемониално свали шапка. Но умът му бе другаде. Мислеше за това как почти бе успял да обхване талията й с две ръце. Фигурата й беше съвсем тъничка и крехка, а в същото време по нея имаше безброй съблазнителни извивки, излезли сякаш изпод ръката на изкусен майстор-резбар. Гейдж тръсна глава, за да прогони тези приятни мисли и кимна галантно с глава към възрастната жена.

— Шимейн, пред теб стои може би най-достойната дама в нашата малка общност, неоспоримо очарователната и сияйна вдовица госпожа Мери Маргарет Макгий.

— О, стига! — засмя се Мери Маргарет и махна пренебрежително с грациозната си, деликатна ръка. Сетне се обърна към младата жена, усмихна се мило и взе дланта й в своята. — Удоволствие е да се запозная с теб, скъпа, и ако все още никой в този градец не го е сторил, позволи ми да ти кажа „добре дошла“ при нас.

— Много съм ви признателна за любезността, мадам — отговори Шимейн напълно искрено.

Мери Маргарет вдигна въпросително поглед към високия мъж, който стоеше до тях, хванал в ръце сина си.

— Дали благороден джентълмен като теб би имал нещо против, ако една стара вдовица му отмъкне за малко прислужницата, за да я запознае с някой и друг жител на това градче?

Настойчивият й поглед накара Гейдж да вдигне изненадано вежди. Трябваше му обаче само миг, за да прозре намеренията й. На улицата бе съзрял неколцина млади ергени, чиято възраст беше много по-близка до тази на Шимейн, отколкото неговата собствена. Колкото и да бе привързан към Мери Маргарет, Гейдж не беше сляп и прекрасно познаваше романтичната й природа. Вдовицата бе главната виновница за поне три сватби между новодошли в Нюпорт Нюз представители на ирландската раса и дългогодишни заселници от града. Хм, никак нямаше да му хареса, ако с нейно съучастие някой младеж дойдеше да го умолява да му продаде момичето.

— Ще поверя Шимейн на грижите ти, Мери Маргарет, но те умолявам да не правиш пакости зад гърба ми.

На лицето на възрастната жена се изписа искрено възмущение.

— Че каква пакост, по твоему, може да стори една немощна вдовица като мене, Гейдж Торнтън?

Думите й не успяха да го трогнат.

— Знам каква изкусна сватовница си, Мери Маргарет, и няма да ти позволя да размекнеш сърцето на някой млад хубавец с приказки за моята прислужница. С други думи, не възнамерявам да я продавам на разни влюбени ромеовци, които биха искали да се оженят за нея. Ясно ли се изразих?

Мери Маргарет потисна желанието си да се усмихне доволно и вместо това придаде на лицето си престорено невинно изражение.

— Не може да бъде, господин Торнтън! Трябва ли да разбирам, че самият ти си хвърлил око на тая хубавица?

Гейдж се опита да скрие смущението си от проницателния й поглед.

— Разбирай каквото си щеш, Мери Маргарет, но ако искаш да останеш моя приятелка, внимавай как се държиш с момичето. То е моя собственост.

Вдовицата сведе глава с грациозно смирение.

— Схванах предупреждението ви, сър. Ще бъда много внимателна.

— Добре! — Гейдж кимна отсечено, извърна се и понесе Андрю към магазина.

Мери Маргарет се усмихна замислено, подпря изящните си малки ръце на бастуна и впери изучаващо поглед в Шимейн.

— Да-а, ти със сигурност си много красиво създание — заяви тя най-накрая. — Не се съмнявам, че скоро няма да остане ни една млада девойка или стара мома наоколо, която да не ти завижда за мястото ти в дома на Гейдж Торнтън. Дано само не се озлобят прекалено много срещу теб, задето си уловила най-хубавата риба в морето. Всички местни момичета се мъчат да оплетат тая апетитна, хлъзгава пъстърва в мрежите си вече близо година, ама все не им се удава. С една от тия жени трябва да си особено внимателна, но може би ти вече си се запознала с нея.

— Не съм съвсем сигурна за кого говорите, мадам — престори се на наивна Шимейн, като избягна изпитателния поглед на възрастната жена.

Мери Маргарет обаче упорито не сваляше очи от събеседницата си и накрая я принуди да я погледне.

— Чини ми се, скъпа, че ти си интелигентно момиче, и че няма защо да ти обяснявам много-много. Пази се от Роксана — посъветва я тя. — От доста време е хлътнала по твоя господар, може да има вече осем-девет години — във всеки случай, още отпреди той да се запознае с Виктория и да се ожени за нея. Напоследък Роксана разправя наляво и надясно из градчето, че Гейдж щял да се жени за нея. Говори за него тъй, сякаш вече му е жена. Даже се е захванала да си стяга чеиза. Ако господарят ти не се ожени за нея, тя ще обвини тебе. Ако пък се ожени, бас държа, че тоз’ час ще бъдеш продадена на някой друг. — Мери Маргарет замълча в очакване да види някаква реакция на тревога у Шимейн, но красиво изваяните черти на лицето й не трепнаха и в гърдите на възрастната жена покълна зрънце уважение към момичето. Повечето млади хубавелки бяха празноглави и невъздържани и лекомислено издаваха чувствата и тайните си, без да държат сметка за възможните последици. Това девойче явно е по-различно, каза си Мери Маргарет и въздъхна замислено. — Но това едва ли ще стане, след като Гейдж изрично ме предупреди да не подклаждам надеждите на другите мъже.

— Ако се осланям на първите си впечатления от господин Торнтън, мадам, бих казала, че той е учтив и възпитан джентълмен — предпазливо каза Шимейн. — Отнася се с мен много по-добре, отколкото очаквах, и досега не съм го чула да изрече или да поиска от мен нещо нередно или неблагопристойно.

Целта на това решително произнесено изявление беше да пресече още в зародиш всички слухове, които вероятно щяха да плъзнат из градчето за отношенията между нея и нейния господар. Знаеше, че е невъзможно хората да не говорят за тях, а и госпожа Петикоум вече открито беше заявила мнението си по въпроса. Но Шимейн се надяваше, че ще успее да опровергае грозната мълва и да се завърне в Англия с ненакърнено целомъдрие, па макар и след цели седем години.

Възрастната жена кимна одобрително и посочи с бастуна си към улицата.

— Да повървим малко. Не смея да те разведа из целия град, понеже вече разбрах, че Негово Високоблагородие държи да те запази в тайна от всички останали напети момци, тръгнали да дирят съпруги. Трябва да те предупредя, че градецът ни страда от сериозен недостиг на почтени създания от нежния пол, но затова пък се е обърнал на истинско свърталище на една по-друга категория жени. Слава богу, те обикновено висят в кръчмата с мъжете и оставят улиците на нас, поне през деня.

Без да каже нищо, Шимейн тръгна редом с нея. Мери Маргарет вървеше бавно, като непрекъснато кимаше с белокосата си глава и размахваше тънката си ръка, за да й покаже тази или онази постройка. Когато минаха покрай аптеката, госпожа Макгий описа собственика й, Сидни Петикоум, като един от най-видните и благовъзпитани жители на градчето. Но след като вече се бе запознала със съпругата му, Шимейн запази известни съмнения относно достойнствата на господин Петикоум.

В този момент от аптеката излязоха няколко жени, които бъбреха оживено. Изглеждаха изцяло погълнати от въпроса, който дискутираха, но щом съзряха приближаващата се двойка, мигом млъкнаха и почти панически се втурнаха обратно вътре, като едва не се сбиха в надпреварата си да заемат по-удобно място до прозореца. Подобно на ято любопитни гъски, те се скупчиха с изпънати шии и навирени глави, повдигайки се на пръсти, за да могат да видят Шимейн по-добре.

— Не се притеснявай от тия квачки, скъпа — успокоително каза госпожа Макгий, като кимна едва забележимо към групичката жени. — Това е част от армията на Алма Петикоум. Без съмнение вече са чули за теб и изгарят от нетърпение да те разгледат.

Шимейн хвърли кос поглед към прозореца на аптеката, но прилепените към стъклото лица рязко се дръпнаха назад, когато госпожа Макгий махна с ръка и подвикна весело:

— Привет, Агнъс, Сара… Мейбъл… Фийби… Джоузефин! — изреди тя по имена жените, кимайки насмешливо на всяка една от тях. — Чудесен ден, нали?

Ако любопитните клюкарки се бяха надявали да се скрият зад прозореца, Мери Маргарет недвусмислено им бе показала, че опитът им да останат незабелязани, е претърпял пълен неуспех. Шимейн неволно се усмихна, развеселена както от изненадата и смущението, които се изписаха по лицата им, така и от свежото, дяволито чувство за хумор на възрастната вдовица.

Госпожа Макгий се усмихна на младата си спътница.

— Виж ги само как надничаха през това стъкло като дребни мишлета иззад някой ъгъл. Май се мислеха за невидими.

Сега вече Шимейн не можа да се въздържи и избухна в смях, защото достолепните дами, „скрити“ в аптеката бяха всичко друго, но не и дребни. В сините очи на Мери Маргарет трепкаха закачливи, весели искрици. Тази жена бе толкова симпатична и мила, че Шимейн неусетно се отпусна, забравила смущението и тревогите си.

Продължиха да вървят, но когато подминаха единствената странноприемница в градчето, госпожа Макгий се спря и посочи към една от крайните къщи, в която се помещаваха домът и работилницата на ковача.

— Роксана и баща й живеят ей там, но и двамата не се отнасят много любезно към непознатите… — Тънките й, извити вежди се сбърчиха за миг. — Пък и към съседите си, да ти кажа правичката. Хю Корбин си е все същият грубиян, какъвто беше още навремето, когато имаше млада и хубава жена. Преди години Леона заряза семейството си, за да избяга с един пътуващ търговец и остави Роксана да изпита на свой гръб какво е да отраснеш сама с един истински звяр, вместо баща. Човек би си помислил, че от толкова тормоз момичето ще стане кротко като агънце, но ако питаш мене, Роксана е взела нрава на баща си. Ако един ден науча, че му е строшила кратуната при някоя свада, никак няма да се изненадам.

— Струва ми се, че тя заслужава съчувствие — тихо промълви Шимейн.

Мери Маргарет я погледна стреснато.

— Да не си посмяла да й кажеш подобно нещо в лицето, че ще ти избоде очите, ако разбере, че я съжаляваш! Без друго си мисли, че всички я окайват, задето от толкоз’ време не може да си намери мъж. — Тя погледна замислено червенокосата красавица до себе си и на устните й трепна тъжна усмивка. — Но ти имаш набито око, и благородно и жалостиво сърце, Шимейн О’Хърн. Роксана наистина е едно нещастно създание, което се нуждае от състрадание. Не е справедливо да я съдим строго, като знаем, че през всичките тези години е трябвало да търпи грубостите на онова животно.

— Защо според вас господин Корбин се държи така? — попита Шимейн. В собственото й семейство царяха взаимна обич и уважение и тя бе признателна на баща си за вниманието, с което обграждаше своите близки. Защото спрямо останалите хора Шемъс О’Хърн далеч невинаги се държеше любезно и мило. Имаше избухлив нрав и ако някой случаен познат проявеше неблагоразумието да го предизвика, гневът му често изригваше като вулкан.

Мери Маргарет се засмя.

— О, скъпа, ако знаех отговора, щях да съм оракул. По моему Хю винаги е мечтал да има син и така и не можа да прости на жена си, че загуби момченцето, дето им се роди скоро след сватбата. Леона износи бебето пълни девет месеца, но то се появило на бял свят мъртво, без да поеме и един дъх. Или поне така ни казаха. Хю се погрижи да потули цялата работа и даже не разреши на никого от съседите да припари до дома им, за да им помогне. Чак след четири години Леона най-сетне роди второ дете, но то беше момиче и Хю беше бесен. Друго бебе тъй и не се появи, а малко след петия рожден ден на малката плъзна слух, че някой видял Леона да си купува скъп гребен от някакъв пътуващ търговец. Онзи обесник Хю вдигнал олелия до бога, крещял, че никога не й бил давал и пени и че тя нямало как да има пари за такава покупка. Пък тя може и да е имала скътани, нали изкарваше някой и друг грош като перачка. Все едно, на другия ден търговецът пак се появил, Леона се измъкнала от къщи и никога повече не я видяхме. Тя беше хубаво момиче и никой не можеше да я кори, че е постъпила тъй, като знаехме колко зле се отнася Хю с нея. Жалко, че Роксана не прилича на нея, а на баща си.

Внезапно спокойствието на малкото градче бе нарушено от пронизителен, уплашен писък. Двете жени рязко се обърнаха назад. Грозен, уродлив гърбушко се бе сгърчил на тротоара пред таверната в краката на един грамаден, рошав мъж, от чиято уста се сипеха яростни ругатни. Злочестата жертва пищеше и трепереше от ужас, докато негодникът го налагаше жестоко с тежката си тояга, риташе го в стомаха и го наричаше с всевъзможни обидни имена.

Тази огромна, тромава фигура се бе запечатала завинаги в съзнанието на Шимейн още преди месеци. Свирепият тормоз над невинното, злочесто създание я изпълни с гняв, но причината да изостави госпожа Макгий и да се втурне като стрела към таверната, бе не толкова гневът, колкото човекът, който нанасяше побоя и който бе не друг, а самият Джейкъб Потс.

— Шимейн! — извика тревожно Мери Маргарет. — Внимавай, дете!

Ударите продължаваха да се сипят върху тялото на безпомощния, треперещ гърбушко и това само разпали яростта на Шимейн още повече. Преди още да е достигнала до таверната, тя изкрещя колкото й глас държи:

— Долна, смрадлива свиня! Остави човека на мира!

Въпреки необичайно високите нотки в този женски писък, Джейкъб Потс мигновено разпозна в него гласа, който бе копнял да долови сред пъстрия жаргон на заселниците още от мига, в който слезе на брега. Най-после му се удаваше възможност да отмъсти на проклетата блатарка за всички унижения. Една ирландска кучка нямаше никакво право да бъде толкова самонадеяна и дръзка и да се държи с него като с презрян тъпак. Не му се щеше обаче да й прерязва гърлото — това бе идея на Мориса, а не негова. Собствената му жажда за мъст не можеше да бъде задоволена с един толкова бърз и сигурен метод за убийство. Шимейн О’Хърн трябваше да умре от бавна и мъчителна смърт.

Потс захвърли тоягата настрана, вдигна ръце на кръста си и се обърна. При вида на момичето на лицето му се изписа жестока усмивка, а в свинските му очички пламна злорадо задоволство.

— И ако това не е онази проклета ирландска кучка, дето все си пъха гагата в чуждите работи!

— Ти, жалко подобие на човек! — процеди през зъби Шимейн. — Не ти ли омръзна да тормозиш бедни, невинни същества?

Пред магазина бяха изложени за продан множество дълги дървени дръжки за брадви. Тя сграбчи една от тях, замахна с все сила и я стовари върху главата на Потс, като го уцели право в ухото. Грамадният моряк изръмжа от болка и притисна длан до окървавеното си ухо, но Шимейн не беше свършила. Тя стисна здраво дървото с две ръце и замахна още веднъж, този път улучвайки кокалчетата на ръката, прилепена до ухото му, и горната част на главата му. Ударът бе толкова силен, че ако беше нанесен с нож, със сигурност щеше да отнесе скалпа на мъжа. Това вече беше прекалено тежко оскърбление за честолюбието на Потс. Той изрева като разярен звяр, хвана дръжката на брадвата в месестата си длан, дръпна я рязко от ръцете на Шимейн и я запрати надалеч. В зениците му гореше свиреп огън. Грамадните му ръце сграбчиха Шимейн за гърлото и я вдигнаха високо нагоре — толкова високо, че пръстите й вече не докосваха земята, а въздухът, който тя отчаяно се мъчеше да си поеме, натежа от задушаващата воня на уиски, идваща от дъха му. Грубите му устни се сгърчиха в кръвожадна усмивка.

— Сега вече ще умреш, кучко! — изсъска той и огромните му, дебели пръсти бавно се стегнаха около тънката шия на Шимейн, която безпомощно висеше в ръцете му. — И този път можеш да си сигурна, че господин Харпър не е тук, за да те спаси!

Шимейн заби нокти в ръцете му в безуспешен опит да се откопчи от здравата му хватка. Вече не можеше и да си поеме дъх. Тя продължи отчаяно да се мята, но силите й постепенно започваха да се изпаряват и скоро грамадното лице на мъжа, слисаните лица на хората наоколо и дори слънцето горе в небето станаха мъгливи и неясни. Миг преди всичко да потъне в мрак й се стори, че някой, може би гърбушкото, си пробива път през тълпата зяпачи, но беше все още толкова далеч, че нямаше надежда да стигне до нея навреме, за да я спаси от смъртта. Ръцете й се отпуснаха безпомощно. Всичко щеше да свърши съвсем, съвсем скоро.

Шумотевицата, долитаща откъм улицата, бе принудила Гейдж да излезе от магазина и да се присъедини към скупчените нагъсто хора, за да провери какво става. Когато успя да надзърне през множеството глави и рамене и видя Шимейн да виси бездиханна в лапите на някакъв грамаден исполин, гневът му кипна. Той изруга грозно, сграбчи стоящия пред него човек за врата и го избута встрани, след което продължи да разблъсква грубо останалите зяпачи, за да си пробие път до центъра на тълпата, пътьом вземайки захвърлената от Потс дръжка на брадва. Щом достигна до целта си, Гейдж заби дървения прът в дебелия, мек корем на негодника с такава сила, че Потс изрева от болка, преви се надве и политна назад. Пръстите му се отпуснаха и освободиха Шимейн от желязната си хватка.

Гейдж се завъртя рязко и успя да хване прислужницата си, миг преди тялото й да се свлече на земята. Той бързо я вдигна на ръце и се взря разтревожено в лицето й, но Шимейн не даваше никакви признаци на живот. Гейдж я разтърси, но главата й просто се отпусна безжизнено върху рамото му. Обезумял от ужас, той разбута с лакти тълпата и се втурна към магазина, на чийто праг бе застанал Андрю, разтреперан от уплаха.

Звукът на бързи, приближаващи се стъпки и предупредителният писък на госпожа Макгий накараха Гейдж да отскочи рязко встрани точно в мига, в който Потс се хвърли напред с намерение да го нападне в гръб. Толкова се беше засилил, че след като тялото му не срещна нищо по-твърдо от празното въздушно пространство, грамадният звяр полетя напред с размахани ръце. Гейдж помогна на полета му с мощен ритник по задника, който отхвърли моряка в крайпътната канавка, където Потс безпомощно се просна по лице насред една голяма кална локва, съвсем наскоро обогатена с пресни изпражнения от минаващите коне. Той яростно изплю помията от устата си и се помъчи да се изправи, но се подхлъзна на тинестото дъно и отново падна, този път поглъщайки още по-голямо количество от гнусната гадост. Вторият му опит претърпя същия провал, както впрочем, и следващият. Отчаяните му усилия да се измъкне от калната дупка бяха посрещнати от тълпата със силен, весел кикот, а когато те най-после се увенчаха с успех, зяпачите вече се превиваха от смях. Под подигравателните им аплодисменти и присмехулните викове „Помияр!“, Потс бързо се отдалечи по улицата, окалян до уши и вонящ на тор.

— Шемей ланена, тате? — тревожно попита Андрю, който бе последвал баща си в магазина.

Гейдж положи внимателно Шимейн върху един кожен диван и коленичи до нея. Все още не бе дошла в съзнание, но вече дишаше и това го обнадежди. Той погледна сина си, чиито очи бяха плувнали в сълзи, и се помъчи да успокои страховете му.

— Шимейн ще се оправи, Анди. Не се бой.

Андрю подсмръкна и изтри с ръкав сълзите си. В този момент се появиха Мери Маргарет и собственикът на магазина, Адам Фостър, който носеше леген с вода. Той постави легена на една малка масичка до дивана и пристъпи до Гейдж, за да види как е Шимейн, скривайки я неволно от погледа на Андрю.

— Какъв ужас! — възкликна господин Фостър, целият разтреперан. Случилото се преди малко го бе поразило дотолкова, че едва намираше думи. — Да нападне една беззащитна жена по такъв начин! Заслужава да го разпнат между четири коня!

Мери Маргарет въздъхна печално.

— Жалко, наистина, че това наказание е забранено тук, в колониите.

Лишен от достъп до Шимейн и до баща си, Андрю заразглежда магазина и внезапно съзря някакво раздвижване до вратата. Той впери съсредоточено поглед в сенките зад бъчвата, край която бяха подредени множество мотики, гребла и лопати, но не видя нищо, затова се промъкна предпазливо към вратата, мислейки, че това може да е някое куче или котка. Скоро очите му привикнаха към мрака и се разшириха от ужас, когато зърнаха тъмната фигура, сгушена мълчаливо зад бъчвата. Беше някакво отблъскващо създание с къси крака, дълги ръце и рунтава жълтеникава коса, стърчаща над огромното му, изпъкнало чело. Гледката бе наистина чудовищна, особено за едно съвсем малко момче. Андрю нададе ужасен писък и се завтече презглава към баща си, като се вкопчи отчаяно в него.

Гейдж го вдигна на ръце и се огледа, за да види какво е уплашило толкова сина му. Не му отне много време да съзре уродливия гърбушко и да разбере причината за паниката на момчето.

— Какво има, Каин? — приветливо попита той, като се изправи на крака. — Какво искаш?

Беше изненадан от присъствието на гърбушкото в магазина, защото Каин обикновено странеше от хората, особено от непознати и идваше в града, само за да направи някоя размяна с господин Фостър или за да подкове мулето си при Хю Корбин.

Колкото и да му бе трудно да се движи заради недъгавите си крайници, деформирани по рождение, Каин тръгна предпазливо напред, но се спря нерешително, когато Андрю подскочи и отново започна да пищи уплашено. Гейдж успокои сина си, свали го на земята и кимна на госпожа Макгий, която го улови за ръката и го поведе към задната част на магазина, за да му покаже една стъкленица, пълна с бонбони.

Каин наклони глава на една страна и впери поглед в снажния мъж, който се приближаваше към него. Гейдж не помнеше някога да се е озовавал толкова близо до гърбушкото, без той да побегне уплашено. Каин очевидно съзнаваше по-добре от всеки друг отблъскващата си грозота и предпочиташе да се крие от хорските погледи. Носът му бе огромен и крив, а очите му бяха разположени в нелеп ъгъл под гъстите, рунтави вежди. Имаше редки, изпочупени зъби, а езикът му висеше като чужд от зейналата като пещера грамадна уста. На лицето му имаше няколко кървящи рани и драскотини от скорошния побой.

— Искаш ли нещо, Каин? — попита отново Гейдж.

Гърбушкото посочи с голямата си, космата ръка към Шимейн, която още не бе дошла на себе си. Сетне вдигна глава към Гейдж и с мъка произнесе:

— М-мрял?

Гейдж смръщи чело, неспособен да разгадае неясната дума. Но след миг се досети.

— Не, не е умряла. Просто е припаднала. Скоро трябва да се свести.

Каин пъхна непохватно ръка в джоба на изтърканото си, парцаливо палто и измъкна оттам обувките, които се бяха изхлузили от краката на Шимейн, докато Потс се бе опитвал да я удуши.

— Нени бувки.

— Благодаря ти — каза Гейдж, като пое обувките. Беше напълно объркан. Наистина не се случваше често Каин да проявява загриженост за някого или да връща нечия загубена вещ, особено когато това означаваше да се покаже пред хората. — Ще кажа на Шимейн, че ти си й ги върнал. Тя ще ти бъде много признателна.

— Ша-мен?

— Шимейн О’Хърн — отчетливо произнесе Гейдж. Не преставаше да се чуди какво е предизвикало интереса на Каин към момичето. През всичките девет години, прекарани тук, Гейдж никога не бе чувал гърбушкото да казва толкова много думи, колкото беше успял да изговори днес. Някой от жителите на градчето дори се съмняваха, че Каин въобще може да говори, но това бе мнение предимно на онези, които се държаха на разстояние от него и го смятаха за малоумен.

Знаеше се, че като малък Каин е бил подхвърлен на прага на една схлупена къщурка насред гората, обитавана от самотна полулуда старица. Тя го нарекла Каин заради уродливостта му — вярвала, че горкото момченце е било белязано от ръката на Бог. С времето силите на старицата постепенно се стопили и накрая тя се поминала още преди Каин да навърши девет години. От тогава насетне за детето настанали тежки времена, но старата жена го била научила още от малък да залага капани, да изравя корени и да събира горски плодове, за да се изхранва. Каин продължаваше да живее в къщурката на старицата като отшелник, но когато имаше нужда от нещо, което няма как да бъде набавено от гората, носеше еленови, заешки и други кожи и ги продаваше на господин Фостър. Но дори когато идваше в магазина, той предпочиташе да се крие по тъмните и закътани ъгли, където изчакваше магазинерът да донесе от склада необходимите му продукти и вещи.

От време на време, и то след упорито настояване от страна на господин Фостър, гърбушкото оставяше за продан в магазина малки дървени птички, издялани от него. Имаше истинска дарба на резбар, но според Фостър не обичал да се разделя с дървените скулптури, защото ги смятал за свои приятели, и въпреки че собственикът на магазина му обещаваше щедро възнаграждение, не беше носил птички вече от няколко години.

Повечето жители на града, освен може би господин Фостър, Мери Маргарет, и Хю и Роксана Корбин, се бояха от Каин и ако се случеше наблизо, гледаха да го прогонят с метли, тояги, камъни или с каквото друго имаха под ръка, въпреки че, доколкото знаеше Гейдж, гърбушкото не бе сторил никому нищо лошо. Тъкмо обратното, от всичко, което бе чувал и виждал, Гейдж беше стигнал до убеждението, че Каин има много по-голямо основание да се бои от заселниците, защото доста от младите гамени имаха навика да го използват като мишена, върху която да доказват своето мъжество, или по-скоро липсата на такова.

На входната врата се появи нечия сянка и Гейдж вдигна поглед, за да види Роксана, застанала нерешително на прага. Макар че все още й беше ядосан заради заплахите, той й кимна отсечено за поздрав, преценявайки, че е по-добре да не влиза в нов конфликт с нея. Гърбушкото видя движението му и се завъртя тромаво към вратата.

— Каин не й е сторил нищо лошо, нали? — попита Роксана, като погледна плахо към безжизненото тяло на Шимейн.

— Доколкото ми е известно, Каин няма нищо общо с инцидента — сдържано отвърна Гейдж. — Мъжът, който я е нападнал, е моряк от „Гордостта на Лондон“. Не съм съвсем наясно как е започнало всичко, но той изглеждаше твърдо решен да я убие.

В този момент се появи Мери Маргарет, следвана по петите от Андрю.

— Аз мога да ви разкажа какво се случи — обади се тя. — Видях всичко със собствените си очи.

Сега Андрю беше застанал съвсем близо до Каин, но почти не го забелязваше, защото се любуваше на вкусната близалка, която държеше в ръка в очакване баща му да му позволи да я изяде.

Гейдж обаче нямаше търпение да узнае подробностите около нападението над Шимейн, затова насочи цялото си внимание към госпожа Макгий.

— Какво си видяла, Мери Маргарет?

Вдовицата посочи към Шимейн.

— Това мило, храбро девойче цапардоса оная гнусна отрепка с една сопа, щом го видя, че бие Каин, и за малко не плати с живота си за това, нищо че наоколо имаше сума пияници, дето само стояха и зяпаха. Да бях мъж, щях да ги халосам веднъж-дваж, та дано се съвземат от пиянския унес! Казвам ви, бяха съвсем отнесени, като ладии в бурно море. Мъчно ми е, че ирландците си падат толкоз’ много по приказките и по чашката. Колкото повече се наливат, толкова по-бъбриви стават.

— Шимейн ще се оправи, нали? — попита разтревожено Роксана.

Мери Маргарет беше изумена от загрижеността й.

— Да, всичко ще бъде наред, трябват й само малко почивка и грижи.

Роксана се усмихна леко и вдигна поглед към Гейдж.

— Обади ми се, ако има нещо, с което мога да помогна.

И през ум не му минаваше, че би могъл да извърши подобна глупост. Но за пореден път бе смаян от промяната в поведението на Роксана. Малко беше да се каже, че е непостоянна в настроенията си.

— Няма нужда да се безпокоиш, Роксана.

Роксана кимна мълчаливо, за да се сбогува с него и с госпожа Макгий, и се отправи към вратата. На прага тя се спря и повика с ръка Каин.

— Идвай, преди да си се забъркал в нови неприятности.

Гърбушкото хвърли последен поглед към Шимейн, след което покорно излезе от магазина и се затътри със смешната си походка към дома на ковача.

— Бедното създание — въздъхна Мери Маргарет, като пристъпи на прага, за да го проследи с поглед. — Сякаш е загубено, заблудено агне, дето си търси пастир да го води. Мисля, че би бил предан на всекиго, който се сприятели с него.

— Не смяташ ли, че Роксана проявява доста необичайна привързаност към него? — попита Гейдж, като приседна на дивана до Шимейн. Докато чакаше отговора на Мери Маргарет, той потопи една кърпа в легена с хладка вода и навлажни лицето на момичето.

Вдовицата въздъхна и поклати глава.

— И тя като него е загубено агне, във война с целия град, пък и, мисля, с целия свят.

Странната мъгла, обгърнала Шимейн, бавно започна да се разкъсва и тя усети силно напрежение в гърлото, сякаш дълбоко в него бе заседнала огромна буца. Шимейн преглътна мъчително и едва не извика от болка. Сетне завъртя бавно глава, отвори едва-едва очи и се опита да съсредоточи погледа си върху ангелското личице, подпряно на две малки юмручета съвсем близо до нейното. Но клепачите дращеха по нежните й очни ябълки като шкурка и от очите й потекоха сълзи.

— Андрю? — прошепна прегракнало тя. — Можеш ли да помолиш някого за чаша вода?

— Тате? — вдигна поглед момчето, но баща му вече се беше привел над дивана с чаша вода в ръка.

— Ето ти малко вода, Шимейн — каза Гейдж и подпъхна ръка под раменете й, за да й помогне да се надигне, за кой ли път изумен от лекотата и деликатността на крехкото й тяло, което болезнено му припомняше колко отдавна не е държал жена в прегръдките си. Той поднесе чашата до устните на Шимейн и й помогна да отпие със същата загриженост и нежност, с която бе дал мляко на сина си сутринта.

Мери Маргарет се приближи и се подпря на бастуна си, вперила съсредоточено поглед в Шимейн. С облекчение забеляза, че цветът постепенно се връща на лицето на момичето и въздъхна доволно, защото вече беше започнала да се тревожи да не би с Шимейн да се е случило нещо непоправимо.

— Постъпи много храбро, като се застъпи за Каин, момичето ми, но и доста глупаво, като се имат предвид размерите на онова чудовище, дето му се нахвърли.

— Каин ли? — промълви Шимейн и се намръщи. Не помнеше да познава някого с такова име. — Кой…?

— Гърбушкото, скъпа. — Вдовицата се усмихна тъжно. — Жената, която го осинови, реши, че това име много му приляга.

Гейдж остави чашата настрана и помогна на Шимейн да легне отново на възглавницата. Сега, когато вече беше сигурен, че с прислужницата му не се е случило нищо страшно, не можеше повече да сдържа любопитството си.

— Защо не ме повика и не ме остави аз да се оправям с него, Шимейн? Бях съвсем наблизо и със сигурност щях да те чуя. — Той се наведе над нея, смръщил строго вежди. — Занапред ти забранявам да рискуваш живота си по този начин, чуваш ли?

Шимейн се почувства като дете, сгълчано от баща си. Знаеше, че господарят й е прав. Беше постъпила изключително глупаво, без да помисли на каква опасност се излага. Потс можеше да я убие. А най-лошото бе, че не си беше дала сметка за проблемите, които това би причинило на Гейдж. Със сигурност нямаше да му стигнат парите, за да си купи нова прислужница. И Андрю щеше да остане без бавачка.

— Съжалявам, господин Торнтън. Боя се, че си загубих ума, когато видях Потс да бие онзи нещастен човек — разкаяно прошепна тя. — Трябваше да помисля малко повече за това, каква голяма сума вложихте в мен. Ще се постарая за в бъдеще да бъда по-внимателна.

Гейдж остана слисан от погрешното заключение, което си бе направила.

— Наистина ли смяташ, че някакви си четиридесет лири означават за мен повече от живота ти? — ядосано възкликна той. — Имах предвид теб самата, не себе си. Все едно, кой беше този мъж? Не ми казвай, че е морякът, за когото ме предупреди.

— Да, беше Джейкъб Потс, морякът от „Гордостта на Лондон“ — отговори Шимейн с пресипнал глас. — Преди да напусна кораба, той се закле, че ще ме убие.

— И почти успя! — извика сърдито Гейдж. Как бе могла да пренебрегне заплахите на Потс и да се нахвърли върху него, та да провокира омразата му?! Господи, за нейно добро се надяваше този негодник да отплава колкото може по-скоро.

Шимейн не си спомняше нищо от момента, в който я бе погълнала онази тъмна мъгла, и нямаше представа как се е отървала здрава и читава от лапите на Потс.

— Какво го накара да спре?

— Господин Торнтън те спаси, скъпа — отговори вместо Гейдж Мери Маргарет. Беше проследила внимателно разговора му с Шимейн и със задоволство забеляза, че той наистина е загрижен за момичето, а не за кесията си. Вдовицата живееше съвсем близо до градчето и, естествено, бе чувала всички грозни слухове, които изкарваха Гейдж Торнтън студен и безчувствен човек. Самата тя обаче не споделяше това мнение, защото предпочиташе да се основава на неоспорими доказателства, вместо прибързано да осъжда хората, както правеха мнозина в градчето. Въпреки слуховете, Мери Маргарет постепенно се бе привързала към майстора на мебели и му бе отредила в сърцето си мястото на сина, с който Бог така и не я беше благословил. Трудно й бе да си представи, че може да е толкова лоша познавачка на човешките характери, та да се възхищава на един убиец. — Струваше си да се види как Негова прекрасна Светлост си пробива път през всичките зяпачи, за да ти се притече на помощ.

Гейдж стрелна възрастната жена със смръщен поглед. Беше убеден, че тя вижда брачни перспективи пред всяка изпречила се на пътя й двойка, и прекрасно съзнаваше колко опасно би било, ако вдовицата започне да разпространява из града подобни идеи за него и Шимейн. Роксана заплашваше да го набеди в убийство, а един такъв слух щеше да се приеме като доказателство за обвиненията й.

— Не си въобразявай бог знае какво, Мери Маргарет.

Възрастната ирландка се усмихна невинно, без да взема присърце укорителните му думи. Познаваше добре скромността на Гейдж Торнтън и знаеше, че бяга от хвалбите като от чума. Веднъж беше спасил от удавяне едно четиригодишно момиченце, но когато родителите на детето и останалите хора от града, които бяха станали свидетели на смелия му подвиг, го засипаха с благодарности и възхитени потупвания по рамото, той само подаде момиченцето на майка му и строго я посъветва за в бъдеще да държи детето под око, след което се отдалечи бързо, спирайки се, само за да вдигне пушката и торбата си, които бе захвърлил, преди да скочи във водата. Сетне плъзна лодката си в реката и загреба към дома си. Всички бяха свикнали да го виждат именно такъв — сдържан, горд и мълчалив.

Защо Гейдж не желае Шимейн да разбере как едва не повали на земята повече от дузина мъже, за да се добере до нея, питаше се сега Мери Маргарет. Дали е смутен от рицарската си проява? Или просто не му се ще някой да заподозре, че подобно на всички мъже, привлечени от хубостта на момичето, той също е безнадеждно хлътнал по нея?

Мисълта, че този силен, суров мъж би могъл да бъде толкова уязвим, я накара да се усмихне. Това само доказваше, че и той е човек като другите — нещо, в което много от жителите на градчето се съмняваха. Но това бяха онези, които слухтяха и надничаха скришом иззад врати и прозорци — като надутите кокошки днес в аптеката — защото нито един от хората, които наистина познаваха Гейдж, не бяха казвали и една лоша дума за него.

Ето че сега Гейдж Торнтън си има нов враг, помисли си Мери Маргарет, като се сети за негодника, когото бе оставила да се въргаля в калта. Добре поне, че този щеше да си замине след някоя и друга седмица.

— Няма съмнение, че господин Потс ще жадува за мъст, след като го направи за посмешище пред целия град. Сигурно ако някой дръзне да му каже още веднъж „помияр“ в лицето, ще му откъсне главата.

Изражението на Гейдж се посмекчи и на устните му трепна лека усмивка.

— След онова, което се случи, Джейкъб Потс едва ли ще си покаже повече носа в Нюпорт Нюз.

Шимейн изсумтя.

— От личен опит знам, че господин Потс си връща с лихвите за всяка обида. Няма да миряса, докато не бъде отмъстен.

— Значи вие двамата скоро пак ще чуете за него — мрачно предрече Мери Маргарет, — защото го направихте за резил. Представяте ли си?! Едно миниатюрно девойче да хвърли такъв здрав пердах на толкова грамадно страшилище! И сякаш това не му стигаше, ами пристига и господарят й и го изритва в калта. Гордостта на Потс трябва доста да е пострадала. Не виждам как ще го преживее в близките няколко години.

Гейдж се изправи и се обърна към вдовицата.

— Имам работа за вършене тук, в града — каза той, за да смени темата. — Ако това няма да те затрудни прекалено много, Мери Маргарет, бих искал да оставя Шимейн при теб, за да може да си почине.

— С радост ще я приема да погостува у дома — отвърна Мери Маргарет. — За мен би било чест, ако позволиш и на Андрю да дойде у нас. Той е толкова добро момче. Дори ще сготвя нещичко за обяд, та да не се притесняваш, че може да огладнеят, докато си свършиш работата.

— Много сте любезна, мадам. — Гейдж се огледа, но магазинерът не се виждаше никъде. — Извинете ме за момент. Преди да си тръгнем, трябва да потърся господин Фостър, за да му благодаря.

Госпожа Макгий махна с ръка към задната част на магазина.

— Стори ми се, че видях Адам да отива нейде нататък.

Гейдж намери магазинера и след малко се върна при жените, за да ги придружи навън. Щом се качи в каруцата, Шимейн взе Андрю в скута си, за да освободи мястото до себе си за Мери Маргарет. Гейдж седна на капрата, дръпна рязко поводите и кобилата потегли напред. Преминаха бързо през града и не след дълго спряха пред една малка, кокетна къщичка, разположена в неговите околности. С Андрю на ръце, Гейдж последва двете жени към входната врата. Шимейн вървеше предпазливо, но отклони предложението му да й помогне. Щом се увери, че тя и синът му са се настанили добре в дома на госпожа Макгий, той се качи обратно в каруцата и потегли с обещанието да се върне колкото може по-бързо.

Три часа по-късно Гейдж вече беше натоварил каруцата си с покупки и бе приел поръчката на една богата дама от Ричмънд за кухненска маса и столове. Получената от нея предплата покриваше почти половината от сумата, която бе похарчил за правото да притежава Шимейн. Това значително облекчаваше ограничения му бюджет и му вдъхваше увереност, че съвсем скоро ще може отново да се захване със своя кораб.

Той се върна в дома на вдовицата Макгий. Възрастната жена му кимна мълчаливо да влезе, постави пръст пред устните си и посочи съм една затворена врата в дъното на салона.

— Шимейн легна при Андрю, за да го приспи, преди близо час — прошепна тя. — Оттогава и двамата не са издали и звук.

Гейдж отиде тихичко до прага на стаята и след едно леко почукване, което остана без отговор, натисна бравата и бавно открехна вратата. Гледката, която се разкри пред очите му, изпълни сърцето му с топлина, каквато не бе изпитвал от много месеци, и той пристъпи внимателно вътре, за да се полюбува на прекрасната сцена. И Андрю, и Шимейн спяха дълбоко в средата на голямото легло, положили глави върху една и съща възглавница. Момчето се бе сгушило доверчиво до гърдите на бавачката си, а тя, от своя страна, беше притиснала буза до къдриците му и бе преметнала грижовно ръка през малкото му телце като истинска майка.

— Дали не би искал чаша чай, господин Торнтън? — тихичко попита Мери Маргарет.

Гейдж се озърна и с изненада откри, че вдовицата е застанала на прага и го наблюдава усмихнато. Той наведе леко глава встрани. Не бе съвсем сигурен дали може да приеме поканата й. Скоро трябваше да се приберат у дома, а още не беше завел Шимейн до обущаря, за да й поръча обувки.

— Би било голям грях да нарушим покоя им, не мислиш ли? — продължи вдовицата, без да сваля очи от него.

Погледът на Гейдж обаче отново бе прикован от спящата Шимейн. Изглеждаше невероятно изящна и красива — като мъничко, ярко цвете, поникнало сред тучна зеленина. Меките й розови устни бяха леко разтворени, сякаш очакваха целувката на незнаен любим. Нежните като коприна тъмнокафяви ресници падаха върху бузите й, поаленели от съня. Дишаше спокойно и равномерно и заоблената й гръд докосваше гърба на момчето. В този момент Гейдж почти завиждаше на сина си.

— Трябва да е много изтощена, за да спи толкова дълбоко — промълви тихо той. — Не вярвам да е имала възможност да си почива добре по време на пътуването до тук.

Госпожа Макгий проследи посоката на погледа му и замислено поклати глава.

— Рядко се среща такава хубост, нали?

Гейдж я изгледа с вдигнати вежди. Беше очевидно накъде бие, но той не се поддаде на изкушението да я разпита по-подробно за сватовническите й намерения.

— Сварила ли си вече чая, или да събуждам Шимейн и Андрю и да потегляме?

— Недей да се ежиш, мой пъстропер пауне — скастри го нежно Мери Маргарет, като му кимна да я последва и се отправи обратно към огнището във всекидневната. Сетне свали чайника от огъня и бавно му наля пълна чаша чай. — Ако ми се иска да се вземете с това момиче, то е защото си мечтая ти и синчето ти да имате една добра жена в къщата си.

— Как можеш да твърдиш, че Шимейн е добра, след като не знаеш нищо за нея?

Госпожа Макгий се усмихна и почука с показалец по слепоочието си.

— Все ми е останал малко мозък в тая дърта кратуна, та мога да видя онова, което е пред очите ми.

— И какво е то, дърта жено? — попита Гейдж, като пое чашата от ръцете й.

— Шимейн е истинска дама, която не пада по-долу от която и да е жена в това градче. Вижда се по начина, по който се движи и се държи. Тя притежава уверената, изискана елегантност на жена, която е била гледана добре и възпитана на добри обноски. Това се разбира и по говора й, въпреки този лек ирландски акцент, който се долавя от време на време. Ако още не си го проумял, девойчето напълно си струва цената, която си платил за него, господин Торнтън.

— Всичко, което каза, е самата истина — призна Гейдж. — Но има и още. Шимейн притежава неизброими дарби. Андрю вече започна да се привързва към нея. Може би си забелязала колко беше загрижен, когато си мислеше, че е наранена. Тя е страшно мила с него, много по-мила от… — Той внезапно млъкна, осъзнал, че се увлича в хвалбите си.

— Роксана? — подхвърли Мери Маргарет с мек, въпросителен тон. Не желаеше да предизвиква гнева му.

Гейдж предпочете да не отговори на въпроса й.

— Шимейн притежава особено излъчване — каза той. — И е много талантлива.

— О, несъмнено. Несъмнено. — Вдовицата замълча, за да отпие глътка чай, после седна в един люлеещ се стол до огнището и се взря в трепкащите пламъци. Измина почти минута, преди да погледне отново високия млад мъж до себе си. — Но трябва да те предупредя за слуховете, които вече се носят из града. Повечето, естествено, са плод на въображението на госпожа Петикоум. Ако тая жена гледаше собствената си работа толкова съвестно, колкото гледа работите на другите, би била същинска светица.

— Мога да се досетя, че слуховете не са много приятни — измърмори Гейдж. — Никога не са били.

— Щом човек е такъв хубавец като теб, сър, трябва да очаква, че хората ще говорят за него, а пък ако на всичко отгоре живее под един покрив с едно тъй чудно красиво девойче като Шимейн О’Хърн… хм, няма как да не плъзнат какви ли не приказки. Някои вече я наричат с всякакви обидни имена и разправят, че си я купил за играчка в леглото си. Бъди сигурен, че всички дебнат да видят кога коремът й ще почне да се надува.

Гейдж стисна челюст и заяви рязко:

— Купих Шимейн, защото от нея Андрю може да се научи да чете и да пише, когато порасне малко.

— Това ли е единствената причина? — тихо попита Мери Маргарет.

Гейдж я погледна изненадано, но за нищо на света не можеше да отхвърли мълчаливия намек, скрит в думите й, защото това би означавало да изрече явна лъжа.

— Ако аз бях привлекателен млад мъж като тебе и имах хубава слугиня като Шимейн — позволи си да продължи Мери Маргарет, — нямаше да се оставя да клюкарстват зад гърба ми. Щях да се оженя за момичето и да се усмихвам гордо, когато хората сочат корема й с пръст.

Веждите на гостенина й се извиха смаяно.

— Никога не се отказваш, нали, Мери Маргарет?

— Какво, за бога имаш предвид? — попита тя с престорено невинна усмивка.

— Много добре знаеш какво имам предвид — отвърна Гейдж. — Огньовете на ада сигурно биха се сковали в лед, ако някой ден вземеш, че престанеш да сватосваш неженените люде. Вие сте дяволски упорита жена, мадам.

Мери Маргарет се ухили и сви слабите си рамене.

— Нима си очаквал нещо друго? Та аз съм ирландка!

Той умолително вдигна очи към небето.

— Боже, пази този беден англичанин от всички ирландски жени на света!