Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Petals on the River, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 130гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych(2008)
Допълнителна корекция
Еми(2013)

Издание:

Катлийн Удиуиз. Като цвят по течението

ИК „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
  3. —Корекция от Еми

Глава единадесета

Слугинският живот се понася лесно, реши Шимейн, щом имаш за господар човек, който е достатъчно благороден и щедър, та да похарчи една значителна част от ограничените си средства, за да помогне на своята прислужница и на една онеправдана жена. Беше изключително щастлива, че е имала късмета да бъде купена от такъв човек.

Скоро след като се върнаха в къщата на Гейдж край реката, той отнесе спящия си син в малката му спалня. Когато се върна, Шимейн стоеше неподвижно и го наблюдаваше с нежна усмивка, която озаряваше цялото й лице и придаваше на зелените й очи омагьосващ блясък. Заинтригуван, Гейдж наклони леко глава.

— Искаш ли нещо, Шимейн?

— Да, господин Торнтън — промълви тя с едва забележимо кимване. — Изпитвам огромно желание да ви благодаря за това, че помогнахте на Ани. След онова, което е преживяла при господин Майърс, за нея ще бъде истинско облекчение да работи за семейство Тейт.

Копринената мекота на гласа й го изпълни със сладостна възбуда, но Гейдж не искаше да се поддава на магията й и да се размеква. Нямаше намерение да задържа Ани при себе си и Шимейн не биваше да храни напразни надежди.

— Длъжен съм да ти кажа, Шимейн, че щом Рамзи и Кели престанат да имат нужда от Ани, ще трябва да я продам, за да си върна парите, които дадох за нея. Тя няма да дойде да живее тук.

— Знам това, господин Торнтън — увери го тихо Шимейн. — Но съм убедена, че възнамерявате да й намерите много по-добър господар от господин Майърс. Вярно, че ви познавам отскоро, но вече съм сигурна, че вие сте много достоен човек. Кълна се, че в момента не се сещам за друг, който да ме възхищава толкова.

Гейдж трепна, но веднага си каза, че не бива да влага в думите й повече, отколкото бе имала предвид. Глаголът „възхищава“ можеше да означава хиляди неща, при това все приятни, но щеше да е глупаво от негова страна да си въобразява бог знае какво. Все още беше неин господар, а тя — негова слугиня.

Не знаейки какво да каже, той тръгна бързо към вратата, защото усещаше, че ако остане в къщата още миг, ще се изкуши да подхване разговор, който изисква доста време, а в момента не разполагаше с такова.

— По-добре да отида в работилницата и да видя какво са свършили хората ми в мое отсъствие.

Шимейн остана изумена от припряното му излизане, но го отдаде на нетърпението му да се върне към своята работа и си припомни, че собствените й задачи за сутринта бяха останали недовършени и че е време да се захване с тях. След като подреди къщата, тя нагорещи ютията на огъня и започна да глади. Изпитваше странно удоволствие да полага грижи за дрехите на господаря си, особено за по-хубавите, и непрекъснато си представяше колко красив би изглеждал Гейдж Торнтън в добре изгладени бели ризи, вместо в измачканите ризи от домашнотъкано платно, които носеше. Разбира се, още по-добре би било, ако към тях се прибавеха и един хубав смокинг и чифт елегантни панталони, но тя и за миг не се съмняваше, че не дрехите щяха да украсяват човека, а тъкмо обратно. Представяше си как танцува менует с него, както бе правила толкова пъти с Морис. Във въображението й нейният господар беше не само учтив и внимателен кавалер, но и изкусен и грациозен танцьор, достоен да се мери с Морис, който владееше до съвършенство всички светски умения. Всеки път, щом Гейдж се приближеше до нея, в погледа му тя съзираше обещание, което я караше да тръпне в очакване.

Но това е само илюзия, предупредително си каза Шимейн. А действителността рядко се оказваше толкова привлекателна, колкото фантазиите. В опит да пренасочи мислите си към нещо по-безопасно, тя реши вместо на мечти да се отдаде на спомена за една от прекрасните вечери, които бяха прекарали двамата с Морис в салона на бащиния й дом. Ето го и нейният годеник — със същата висока фигура, същата черна коса и същата пленителна усмивка като тези на господаря й, само че вместо топлия кехлибаренокафяв поглед на Гейдж, в лицето й се взират черни и блестящи като абанос очи. Устните на Морис имат естествен червен цвят и когато свежда глава към нея, се разтварят с копнеж, за да получат нейната целувка.

Внезапно обаче нещо във виденията й се обърка. Лицето, наведено съвсем близо до нейното, беше придобило бронзов загар, а устните, които се впиваха в нейните с разтапяща страст, бяха устните на Гейдж Торнтън. През тялото й премина вълна на сладостно опиянение, която донесе със себе си някакъв странен, неудържим копнеж. В гърдите й пламна пожар, не по-малко опустошителен от оня, който се бе разразил неотдавна, когато Гейдж неволно ги бе докоснал, обяснявайки й как да държи правилно пушката.

Шимейн вдигна механично треперещата си ръка и изтри потта, избила по изчервеното й лице. Беше потресена от реакцията си. Винаги бе гледала на себе си като на непристъпна крепост на целомъдрието и добродетелността, но сега тази заблуда беше рухнала напълно. Ако някога бе успявала да запази самообладанието и здравия си разум въпреки всички опити на Морис да я убеди, че да са годеници е все едно да са женени, съвсем не беше сигурна, че би могла да прояви подобно хладнокръвие, ако Гейдж Торнтън решеше да пожелае услугите й със същата настоятелност. Тя си припомни допира на слабините му до тялото й по време на урока по стрелба и почувства как бузите й отново пламват и не й достига въздух. В паметта й нахлу друг, още по-ярък спомен — споменът за голото му, мъжествено тяло, окъпано в лунна светлина — който възпламени цялото й същество. Това вече я шокира напълно. След като само някакви си спомени можеха да предизвикат у нея такава възбуда, очевидно далеч не беше толкова здравомислеща и силна, колкото бе смятала.

След като откри у себе си тази чувственост, за чието съществуване не бе и подозирала, Шимейн установи, че й е дяволски трудно да съсредоточи мислите си върху неща, за каквито би трябвало да мисли една благочестива девица. Внезапната й склонност към блудни фантазии се развихри още по-силно, когато Гейдж се върна в къщи в късния следобед. Самото му присъствие в кухнята предизвикваше у нея непознато вълнение, което я караше да изтръпва при мисълта какво ли би помислил, ако погледнеше изчервеното й лице или забележеше треперещите й пръсти.

Чак когато той отиде в салона, за да се боричка и да си играе с Андрю на килима, Шимейн, която в този момент стържеше моркови за вечерята, почувства известно облекчение. При все това погледът й непрекъснато бягаше встрани и галеше скришом мускулестото му тяло. Колкото и да се възмущаваше на дързостта си, тя не можеше да се въздържи и да не се полюбува на мъжествената издутина, очертана под кожените панталони, която отново извика в съзнанието й образа на стройното му, голо тяло, обсипано с блестящи капчици вода. Изпепеляващата горещина, която я обливаше на все по-мощни вълни, заплашваше да я задуши и я караше да се съмнява все повече в собственото си чувство за благоприличие. Наистина, питаше се тя, ако той отново нахълта при мен, докато се къпя, и ако ме погледне със същото диво желание като снощи — дали пак бих настоявала толкова решително да напусне стаята?

По време на вечерята разговорът вървеше вяло. И двамата мислеха един за друг, но не желаеха да разкриват нито обзелото ги напрежение, нито все по-силното привличане, което изпитваха един към друг. Погледите им се пиеха жадно, всеки случаен допир на ръцете им възпламеняваше кожата и сетивата им, всяка промълвена дума привличаше вниманието на другия. Накрая, когато ставаха от масата, телата им неволно се докоснаха, разпалвайки у всекиго от тях огъня на мъчително сладостно желание, който нито един от двама им не бе способен да угаси.

Независимо от уверенията, които бе дал на своята прислужница, Гейдж непрестанно се връщаше в мислите си към момента, в който бе спрял да суши косата си и бе преметнал кърпата около врата си. Мекото сияние, обляло стаята, му беше позволило да съзре Шимейн веднага, въпреки опита й да се прокрадне незабелязано в стаичката на Андрю. Блестящите й очи, които отразяваха сребристата лунна светлина, проникваща през прозореца, бяха издали посоката на погледа й. Гейдж не се бе осмелил да помръдне, за да не я стресне, но се беше почувствал като човек, завързан на кол за мъчения и принуден безпомощно да гледа най-сладкото изкушение. Дори само споменът за тази нощ бе толкова възбуждащ, че той усети как у него отново се надига същият болезнен копнеж, който бе изпитал и тогава, въпреки привидното си спокойствие. Нямаше нищо против да научи Шимейн на още от интимните тайни на мъжкото тяло, нещо повече — жадуваше да го стори, жадуваше за още много такива вълшебни моменти.

Не след дълго Гейдж разбра, че тази вечер няма никакво желание да се занимава с чертежите си. Беше прекарал остатъка от следобеда в поправяне на грешките, допуснати от чираците му по време на неговото отсъствие, и сега му се искаше преди лягане просто да се отпусне и да не върши нищо, свързано с работата. Той рязко затръшна капака на чертожната маса и с недоволен тон заяви, че е приключил и че ако Шимейн иска, може да се изкъпе и по-рано от обикновено. Сетне отиде да приспи Андрю, а когато се върна в салона, Шимейн вече пренасяше кофи с гореща вода към задния коридор. Гейдж се настани в люлеещия се стол до огнището с книга в ръка, с надеждата, че четенето ще облекчи необяснимата напрегнатост, която го беше обхванала. Но въпреки всичките му опити да се съсредоточи върху четивото си, думите му бягаха — и как нямаше да му бягат, след като погледът му постоянно се местеше над страниците, за да следва Шимейн, която сновеше от огнището до задния коридор и обратно. Когато изпразни и последната кофа, тя се приближи и застана до стола му. В ръката си държеше сгъната кърпа.

— Какво има, Шимейн? — изненадано попита той.

— Тази вечер навън е малко хладно, сър, затова си помислих, че би ви било приятно да се изкъпете в къщи — обясни тя нервно. — Осмелих се да ви приготвя коритото в случай, че решите да го направите.

Горещата вана беше лукс, който след смъртта на Виктория Гейдж си позволяваше твърде рядко. Бе прекалено зает с работа и с грижи за сина си, затова обикновено се задоволяваше с нощните къпания в потока. Идеята за една освежаваща вана би допаднала на всеки разумен мъж, а той определено се считаше за такъв.

— Ами ти, Шимейн? — попита той с известно колебание. — Ще ти трябва доста време, за да загрееш вода за собствената си вана. Няма ли да ти се наложи да стоиш прекалено до късно?

— Докато свършите, ще съм стоплила достатъчно вода за себе си, сър — отговори Шимейн и посочи големия казан, който бе донесла отвън и бе сложила на огъня. — Реших, че не е честно вие да се мъчите навън на студа, докато слугинята ви се радва на толкова удобства тук, вътре. — Тя наклони глава закачливо. — Ще се възползвате ли, сър?

— Разбира се! — Гейдж се изправи на крака, остави книгата и започна да развързва вървите на ризата си. — Да си призная, тази вечер никак не горях от желание да студувам навън.

— Така си и помислих — измърмори тихичко Шимейн с усмивка. После му подаде кърпата, посочи с жест вратата към задния коридор и каза с лек поклон и с гримаса на почтителна камериерка: — Всичко е приготвено, милорд.

В кафявите му очи грейна топла нежност.

— Разглезваш ме, Шимейн.

Тя се изчерви от удоволствие, въпреки че се опита да го скрие, като наведе глава.

— Не е ли приятно от време на време човек да бъде глезен, сър?

— Самото ти присъствие ме разглезва предостатъчно, Шимейн. Непрекъснато отвличаш вниманието ми — отвърна той с неочаквана и за самия него искреност.

„Дали присъствието ми в къщата не му пречи да работи“, запита се Шимейн, като си спомни колко ядосан изглеждаше, когато затвори бюрото си. Колкото и скромен да бе опитът й с мъжете, никога досега не й се беше случвало да копнее за мъж, който да не желае да прави нищо с нея и даже да се дразни от близостта й. Тя объркано заби поглед в земята и прошепна разкаяна:

— Простете, сър.

Гейдж се взря в сведената й глава и в крайчетата на устните му трепна развеселена усмивка.

— Непрекъснато — повтори той почти шепнешком. — Не помня друг път да съм наблюдавал лекото полюшване на нечия женска пола тъй дълго, както наблюдавах твоята тази вечер.

От изненада Шимейн рязко вдигна глава и се втренчи в него със зяпнала уста. Но дръзкият му поглед не трепна нито за миг и единственото, което успя да й хрумне, бе да промълви беззвучно:

— Шегобиец!

Веждите му се извиха насмешливо.

— Мисля, че отдаваш твърде голямо значение на моето остроумие, Шимейн, и твърде малко — на разума ми.

С това Гейдж се обърна и се отправи към задния коридор, събличайки в движение ризата си. Поразена от последните му думи, Шимейн се извърна след него почти автоматично и го проследи с поглед, но веднага проумя, че това е било грешка. Гледката на силните мускули, играещи под гладката, бронзова кожа на гърба му, беше прекалено смущаваща за една млада жена, която едва сега започваше да усеща скритите дълбоко в нея страсти.

Щом стигна до вратата, Гейдж се спря за миг и подхвърли през рамо с дяволита усмивка:

— Предполагам, че няма да искаш да ми изтъркаш гърба?

Шимейн си представи колко слисан би останал, ако приемеше идеята му, и не можа да сдържи усмивката си. Но понеже знаеше, че Гейдж се шегува, тя само махна закачливо с ръка.

— Изчезвайте, сър. Няма да търпя повече да ме вземате на подбив. И без това вече ми взехте акъла.

Притихналата къща се огласи от веселия му смях, който не престана дори след като Гейдж влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Усмихвайки се на себе си, Шимейн се захвана да забърква тесто за закуската, която възнамеряваше да приготви за следващата сутрин. Но макар да бе заета с работа, мислите й се въртяха все около Гейдж Торнтън. Представяше си го как сваля дрехите си една по една и усещаше как отново се изчервява и как в дълбините на нейното същество отново закипява онзи странен, неудържим копнеж на младото й тяло, отчаяно жадуващо да почувства в себе си пълнотата и мощта на мъжа, чието лице и фигура бяха завладели цялото й въображение.

Скоро Гейдж се върна в кухнята, облечен единствено с панталоните от еленова кожа, които бе носил и преди това. Нозете му бяха боси, а мократа черна коса блестеше на светлината на фенера, окачен на стената. Без да каже и дума, той отиде право до огнището, загреба две ведра от казана с вода, който вреше над огъня и ги отнесе в задния коридор, където ги изля в коритото. После повтори същото още два пъти, а накрая отиде пред Шимейн, и разпери церемониално ръка с лек поклон, имитирайки собствения й жест от преди малко.

— Ваната ви е готова, милейди.

Шимейн сложи ръце на тънкия си кръст и го изгледа подозрително.

— Виж ти! Значи Ваша Светлост е решил да прислужва на прислужницата си, така ли? — каза тя с престорено сърдит глас, но в очите й блестяха щастливи, омагьосващи огънчета. — Сякаш не можех и сама да изпразня коритото и да го напълня отново. Какво ви става, господин Торнтън?

Вместо отговор той само се усмихна и обгърна фигурата й с галещ поглед, който я разтърси цяла, защото Гейдж не направи никакъв опит да скрие желанието, пламтящо в очите му.

— Внимавай, Шимейн. Водата във ваната може да е малко гореща за жена с толкова нежна, хубава кожа, а ако се опариш и извикаш, аз веднага ще дотичам. Но този път те предупреждавам, че едва ли ще се подчиня на заповедта ти да напусна незабавно.

Той се обърна и тръгна бавно към спалнята, без да усеща зеления поглед, който изпиваше жадно всяко гъвкаво движение на стройното му тяло. Внезапно Шимейн си даде сметка, че позволява на този мъж да обсеби мислите й всецяло и рязко се извърна, уплашена, че подобни неблагочестиви помисли, при това появяващи се толкова натрапчиво още в началото на службата й при Гейдж Торнтън, лесно биха могли да разколебаят твърдото й намерение да запази целомъдрието си през всичките седем години на своето изгнание.

С настъпването на нощта къщата потъна в тишина, но това не донесе покой на двамата й възрастни обитатели. Всеки от тях лежеше в леглото си, взираше се в лунните сенки по тавана на стаята си и се вслушваше напрегнато в звуците, долитащи от стаята на другия. Леко изскърцване на легло, кратко покашляне или въздишка подсказваха безсънното безпокойство, обхванало и двама им.

Часовете се нижеха, а Шимейн продължаваше да лежи будна. Всеки път, щом затвореше очи, виждаше как Гейдж стои до леглото й, как я съзерцава с пламнал от желание поглед и как ръцете й се вдигат към него, за да го посрещнат с цялата страст и копнеж, на които бе способна.

„Никога!“ — сгълча се сама тя и с отчаяно усилие прогони натрапчивото видение. Сетне притисна възглавницата към ушите си, за да заглуши звуците, които й пречеха да се съсредоточи, и започна да рецитира наум любимите си стихове. Постепенно успя да се отпусне и да се унесе, и накрая, с последна лека въздишка, се обърна на една страна и потъна в прегръдките на Морфей.

В същото време Гейдж лежеше в самотното си легло на долния етаж и водеше безнадеждна битка с желанието, което го изгаряше и което не му даваше да заспи. Съзнанието му бе изпълнено с мъчителни видения. Представяше си Шимейн върху тясното й легло в таванската стаичка, представяше си тежките огнени коси, обгърнали изкусително голите й гърди, представяше си как ръцете й го приканват в нежната си прегръдка. Виждаше зелените й очи да блестят от страстен копнеж, а меките й устни — да се разтварят, за да приемат целувките му. Усещаше с всяка своя фибра невероятната наслада от проникването в нейното съвършено тяло, чувстваше копринения допир на бедрата й около хълбоците си. Но жаждата да стигне до края, да изпита върховното блаженство, си оставаше неутолена, а болката в пламтящите му слабини ставаше все по-непоносима. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да насочи мислите си в друга посока — далеч не толкова приятна, разбира се, но поне такава, която щеше да му донесе покой и най-накрая — тъй чакания сън.

 

 

На следващата сутрин, в стремежа си да съсредоточи вниманието си върху нещо по-безопасно от смущаващо красивия образ на своя господар, Шимейн се сети за конете. Едва ли можеше да намери по-подходящо за целта си занимание от това, да научи Андрю да язди. Освен кобилата, която Гейдж бе впрегнал в каруцата за пътуването им до Нюпорт Нюз, беше видяла в обора и един доста хубав жребец. Тя реши да отвори дума за това веднага щом господарят й привърши работата на двора и влезе в кухнята, за да закуси.

— Може ли някой от вашите коне да бъде язден?

— И двата коня отлично знаят що е седло и юзда — отвърна Гейдж, докато вдигаше Андрю на високия стол. Стори му се странно, че Шимейн проявява такова любопитство по отношение на конете, и то точно сега, когато закуската ги очакваше на масата. — Жребецът е малко своенравен и му трябва по-опитен ездач, но кобилата е много кротка. Защо питаш?

Тя побърза да обясни, преди да е загубила кураж.

— Питах се дали бихте ми позволил да проведа един урок по езда с Андрю, след като си свърша сутрешната работа, искам да кажа.

— Разбира се — отговори той, като изчака Шимейн да заеме мястото си, преди да седне. — Когато си готова, просто ме повикай от работилницата. Ще ви оседлая кобилата, защото е по-подходяща за Андрю.

— О, нямала е необходимо — увери го припряно тя с едва забележима усмивка. — Баща ми държеше да се науча да оседлавам коне и да им слагам юзди още в много ранна възраст.

— Е, мога поне да я почистя — настоя Гейдж, пълнейки чинията на Андрю с храна.

Шимейн скръсти ръце в скута си и се опита учтиво да отклони помощта му.

— Много ви благодаря за предложението, господин Торнтън, но не бих искала да ви откъсвам от вашата работа, след като съм напълно способна да се справя и сама. Освен това Андрю също трябва да се научи как става. — Трябваше да го убеди да стои настрана от нея, за да й позволи да си събере ума — нали именно заради това й бе хрумнала идеята за уроците по езда. А и имаше още една молба. — Питах се също дали бихте имал нещо против и аз да пояздя с Андрю — каза тя, като нервно отклони поглед встрани.

Гейдж се взря в нежния й профил, омаян от чистия блясък на очите й, бистри и сияйни като два смарагда.

— Дамското седло, което използваше Виктория, е в бараката за инструменти — промълви отнесено той. — Можеш да го вземеш, ако желаеш.

— Благодаря ви, господин Торнтън — каза Шимейн, като му подаде панера със сухари, — но мисля, че след като Андрю и аз ще яздим заедно, е по-добре да сме без седло. Вашето ще е прекалено голямо за детето и няма да ми позволи да седя удобно зад него.

Андрю бе проследил внимателно разговора им и в настъпилата пауза, в която двамата възрастни се гледаха безмълвно един друг, той се наведе напред, за да привлече вниманието на Шимейн.

— Шемей и Анди яздят конче?

Тя кимна.

— Веднага щом си свърша работата.

— Анди помага — с готовност предложи момчето.

Беше вече късно сутринта, когато Шимейн най-после качи Андрю на кобилата и седна зад него, като от благоприличие грижливо придърпа полите си колкото може по-надолу. Момчето изгаряше от нетърпение да научи всичко за конете, при това се оказа много внимателен ученик и скоро вече водеше кобилата само през двора под внимателното наблюдение на Шимейн.

Колкото до Гейдж, стърготините, полепнали по прозорците на работилницата, закриваха почти изцяло гледката към двора, а и опитът му да ги изтрие с влажен парцал само влоши нещата, защото направи стъклата мътни и непрозрачни. Откакто съзря двамата ездачи в задния двор, обичайното му трудолюбие и усърдие рязко спаднаха, да не говорим, че сякаш въобще не забелязваше останалите работници и не чуваше въпросите, които му задаваха. По време на сутрешния разговор Гейдж беше доловил, че Шимейн наистина не желае неговото присъствие на урока по езда. Но колкото и да се опитваше да се въздържа, вниманието му непрекъснато бягаше към елегантната фигура на жената, възседнала кобилата зад гърба на сина му, и скоро желанието да я погледа по-отблизо стана просто непоносимо. Накрая той се предаде и се измъкна от работилницата с някакво нескопосано извинение, без изобщо да забележи многозначителните погледи, които си размениха Слай и останалите мъже.

Веднага забеляза обаче удоволствието и възбудата на Андрю от ездата, както и ездаческите умения на прислужницата си. Наистина, Шимейн седеше върху коня като роден жокей.

— Хайде, тате, ела яздиш с нас — извика запалено момчето, като му посочи да яхне кобилата зад Шимейн. — Заведи на пътя. Моля те, тате!

Той засмян се приближи до тях. Но на Шимейн съвсем не й беше до смях. Напротив, обхвана я истинска паника при мисълта, че може да се окаже хваната в капан между Андрю и баща му.

— Ще сляза и ще ви оставя да пояздите с Андрю.

— Няма нужда — увери я Гейдж, като пристъпи до тях. — Кобилата може да издържи теглото и на трима ни, поне за една кратка обиколка.

— О, но аз имам работа — възпротиви се Шимейн. Не искаше да преживява нов кошмар, подобен на оня, който бе изпитала по време на обучението по стрелба.

Той я погледна изненадано.

— Но нали каза, че ще я свършиш, преди да излезете с Андрю?

Ситните, бели зъби на Шимейн се впиха нервно в долната й устна. Не желаеше господарят й да я сметне за лъжкиня, ала не можеше да измисли друго оправдание. Гейдж прие мълчанието й като знак, че въпросът е приключен и с едно светкавично движение се метна зад нея, намести се зад изпънатия й като струна гръб и се пресегна, за да поеме юздите от Андрю.

— Дръж детето — нареди той и се усмихна, почувствал напрежението, което бе сковало Шимейн. — И се опитай да се отпуснеш, Шимейн. Съвсем си се вдървила.

Тя долови смеха в тона му, но нямаше как да му обясни, че е неспособна да му се подчини, колкото и да й се искаше. Никоя жена не би могла да си стои просто ей така, когато хълбоците й са приклещени здраво между две силни, мускулести бедра, а гърбът й се притиска в широка, калена в работа мъжка гръд. Но Шимейн преглътна думите на протест, защото знаеше, че ако се изкуши да ги произнесе, ще разкрие съвсем ясно от какво се страхува в действителност.

Гейдж обърна кобилата, смушка я леко с пети и я подкара в лек галоп по пътеката. Направляваше животното с ловкост и лекота, достойни да се сравняват с уменията на най-изкусните ездачи, които познаваше Шимейн. Все пак, помисли си тя, сигурно щях да съм в състояние да преценя доста по-добре ездаческите му способности, ако не седях в скута му.

Пътеката се извиваше плавно между дърветата, криволичейки ту наляво, ту надясно през тунела от гъсто преплетени клони. Внезапно от един храсталак изскочи кошута, следвана от малкото си. Андрю нададе възторжен вик, но само след миг животното изчезна отново в гората от другата страна на пътеката. Гейдж забави леко хода на кобилата, за да се полюбува на младата жена, която яздеше пред него. Погледът му погали с възхита малкото й ухо, тънката й бяла шия и няколкото палави кичура, измъкнали се от стегнатия кок. Дъхът му се изпълваше с нейното нежно ухание. Но онова, което му доставяше най-голяма наслада, бе възможността да я обгръща с ръцете и тялото си.

Един бърз, смутен поглед през рамо от страна на Шимейн му показа, че е усетила втренчения му взор, и Гейдж се побоя, че ако не престане да я съзерцава, тя ще скочи от коня и ще се прибере у дома пеша. Въпреки че все още не бе изразила гласно никакъв протест, тялото й видимо трепваше всеки път, щом той се притиснеше твърде много към нея. А изкушението да го прави бе наистина неустоимо.

Когато стигнаха до един плитък поток (същият, който пълнеше вира пред къщата), Гейдж рязко пришпори кобилата и препусна през водата. Андрю и Шимейн изпищяха в един глас, стреснати от водните пръски, които се посипаха върху тях като дъжд, а Гейдж се засмя с очевидно задоволство от успеха на номера.

Когато стигнаха на отсрещния бряг, Андрю извика:

— Пак, тате!

— Щом настояваш — отвърна усмихнато баща му, обърна коня обратно и отново прекоси потока под възторжените викове на спътниците си.

— Ако не спрете, ще станем вир-вода! — изкрещя Шимейн през смях.

— Нищо, днес е топъл ден.

— Да, но водата е студена! — възропта тя, но в същия миг дъхът й секна, защото бе залята от нов порой водни капчици. Сетне изтри с ръка мокрите ручейчета от лицето си, но в името на благоприличието остави онези, които се плъзнаха в деколтето й.

Когато стигнаха до обора, Гейдж скочи от коня и смъкна Андрю от гърба му. После грабна Шимейн през кръста, свали я на земята и отстъпи крачка назад с усмивка, която внезапно застина, когато погледът му се плъзна надолу по мократа й рокля.

Изражението му смути Шимейн. Тя бързо сведе поглед и почувства, как бузите й пламват. Подгизналият от водата корсет на роклята съвсем ясно очертаваше гърдите й и втвърдените им от студа зърна. С ужасен вик Шимейн побягна към къщата, без изобщо да гледа къде стъпва, в резултат на което се препъна и обувките се изхлузиха от краката й. Но тя не се осмели да спре, за да си ги вземе, и вместо това изтича боса по стълбите на верандата, разтвори вратата и се скри вътре.

Гейдж я последва с доста по-спокойна крачка, повел за ръка Андрю, като по пътя се спря и прибра обувките й. Когато Шимейн най-после слезе от стаята си, преоблечена в суха рокля, той бе застанал до огнището и се опитваше да задоволи неизчерпаемото любопитство на сина си по най-различни въпроси. Но щом я видя, Гейдж млъкна и се вторачи в нея. Влажната й коса беше прибрана в стегнат кок на тила, а дантелената яка на роклята опасваше деликатната й, бяла като сняг шия. Беше толкова красива, че не можеше да се насити да я гледа.

Шимейн колебливо пристъпи напред и протегна ръка.

— Обувките ми.

Гейдж сведе очи и едва сега осъзна, че продължава да ги държи в ръка.

— Влажни са.

— Вашите също — каза тя и посочи ботушите и панталоните му, които бяха напълно подгизнали до коленете и по-малко — от външната страна на бедрата и хълбоците му. Останалите части, които по време на ездата бяха останали скрити под полата й, бяха сухи. — По-добре се преоблечете. След малко ще сложа масата.

— Само да се погрижа за кобилата — отговори той и излезе.

С въздишка на облекчение Шимейн хвана Андрю за ръка и го отведе в спалнята, за да му смени дрехите. Няколко минути по-късно входната врата се отвори и затвори и след миг подът в салона изскърца под тихите стъпки на Гейдж. За да го предупреди за присъствието си в стаята на момчето, Шимейн запя една детска песничка, но едва не се задави, когато видя Гейдж да влиза облечен само с панталоните, с които бе яздил. Тя крадешком плъзна поглед по широките му рамене и мускулестата му гръд и сърцето й отново запулсира стремглаво. Но макар да копнееше да се наслаждава на тази гледка колкото е възможно по-дълго, Шимейн не можеше да си позволи да го зяпа като малоумна. Трябваше да избяга!

— Ела, Андрю — каза тя и улови ръчичката на детето. — Ще довършим преобличането пред огъня в кухнята, за да оставим и баща ти да си смени дрехите.

Преди обаче да успее да изведе момчето, Гейдж отиде до гардероба, разтвори го така, че вратата му препречи пътя й и започна да се рови из дрехите си. Шимейн веднага заподозря, че го е сторил нарочно, но не можеше да направи нищо друго, освен да го изчака.

Гейдж метна през рамо една риза, хвърли на леглото чифт кожени панталони и едва тогава затвори вратата на гардероба. Сетне тръсна ризата, за да изпъне гънките й и се обърна към Шимейн.

— Питам се дали се справяш с танците толкова добре, колкото с ездата, Шимейн?

Изненадана от неочаквания въпрос, тя кимна, но веднага след това осъзна, че това може да мине за самохвалство и припряно поклати глава.

— Да… Не… Искам да кажа, преди танцувах… често, всъщност.

— Може би ще искаш да дойдеш на празненството, което се организира в града тази събота. Не съм ходил на подобно място откакто почина Виктория, но обикновено се получават шумни пиршества с много танци. Предполагам, че почти всички жители на Нюпорт Нюз ще бъдат там. Парите от входните билети се събират за сираците от района и за няколкото жени, които се грижат за тях, така че ако отидем, ще помогнем за едно добро дело. Ако си съгласна, разбира се.

— О, не, не бих могла! — извика Шимейн. — Невъзможно е. Всички знаят, че съм ваша слугиня и… престъпница. Би било непристойно от моя страна да натрапвам присъствието си на хората от града по такъв начин. Те ще побеснеят, ако се появя там.

— Би било хубаво да имам една толкова красива партньорка за танците — подкупващо каза той.

Бузите й поруменяха от комплимента.

— Просто не мисля, че е разумно с оглед на обстоятелствата, господин Торнтън. Андрю и аз ще се справим чудесно и сами, ако желаете да заведете някоя друга на забавата.

Гейдж я погледна право в очите.

— Не искам да водя никоя друга, Шимейн, така че ако настояваш да си останеш у дома, аз също ще остана.

Шимейн отчаяно се мъчеше да намери подходящ отговор сред хаоса от мисли в главата си. Не искаше господарят й да пропусне празненството заради нея. Но и не си представяше, че би могла да отиде на такова място.

Останала почти без дъх, тя сведе поглед и нервно помоли да бъде извинена. Гейдж й стори път да излезе, но Шимейн усещаше, че продължава да не я изпуска от очи. Тя побърза да избяга в кухнята, където облече Андрю и се зае да сервира масата. Но въпреки всичките й усилия, не можеше да спре да си представя как танцува под звуците на музиката с красивия Гейдж Торнтън.