Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (1)

Глава първа

Нюпорт Нюз, Вирджиния

25 април, 1747 година

Леко поклащан от вълните, надигащи се под все по-силния североизточен вятър, корпусът на „Гордостта на Лондон“ дращеше по ръба на каменния кей. Над върховете на мачтите му се трупаха мрачни облаци, предвещаващи скорошна буря. Между въжетата и платната се стрелкаха чайки и пронизителните им крясъци се смесваха със звъна на железни синджири, долитащ откъм двата реда изпосталели, парцаливи затворници, които точно в този момент се изнизваха от трюма и полека-лека се подреждаха покрай потъмнелия от годините парапет на палубата. Мъжете, чиито нозе бяха оковани с вериги, отделящи ги един от друг само на сантиметри, се построиха, блъскани от надзирателите, в редица, за да бъдат огледани от боцмана. Жените, от своя страна, бяха оковани всяка поотделно и се придвижваха със сравнително по-голяма лекота към мостика, където им бе заповядано да чакат.

Един моряк, зает да търка с парцал дъските на палубата близо до кърмата, прекъсна работата си и вдигна очи към групата жени. След като хвърли предпазливо поглед към квартердека и видя, че капитан Фич и почитаемата му съпруга все още ги няма, той набра кураж, прибра припряно парцала и кофата и закрачи важно като угоен петел към скупчените затворнички. Наперената му походка, похотливата му усмивка и злобното изражение на лицето му бяха посрещнати от жените с погледи, изпълнени с омраза. Единственото изключение бе една тъмноока проститутка с гарвановочерна коса, осъдена за поредица кражби на портфейли от клиентите си и за това, че бе причинила сериозни наранявания на мнозина от същите тези клиенти. Само тя удостои моряка с усмивка.

— Оная гювендия не се е мяркала тъдява близо седмица, господин Потс — отбеляза вулгарно уличницата, като се ухили победоносно на останалите жени, които я гледаха мрачно.

— Дали пък малката просякиня не е псовисала в карцера, а? Тъй й се пада, задето ме цапардоса по носа.

Дребна, тънка като вейка женица с рядка кестенява коса си проби път през тълпата затворнички и заяви решително:

— Можеш да си чешеш лъжливия език колкот’ си щеш, Мориса Хачър, ама тука всички знаем, че ти си го заслужаваше. Тебе трябваше да хвърлят в карцера, задето издебна милейди изотзад и я удари в ребрата с всичка сила! Да не беше туй твоето вярно псе — тя посочи с отвращение към Потс, — дето все шушука на ухото на госпожа Фич, щяха да оставят милейди на мира.

Потс сложи тлъстите си ръце на кръста си и се обърна към дребната жена.

— Де да можеше от устата ти вместо непрекъснати плямпаници да излиза вятър, тоя кораб щеше да се носи с опънати платна и щяхме да пристигнем два пъти по-бързо. Да, щеше да сториш на всички ни огромна добрина, Ани Карвър.

Откъм трюма долетя звън на окови, който веднага привлече вниманието на моряка. Малките му, кръгли очички заблестяха със садистичен пламък.

— Триста дяволи! Май ми се счува, че милейди пристига. — С доволен кикот той се надвеси над отвора, водещ към трюма. — Ти ли си, блатарко? Вижте я, нейна сияйна светлост излиза от покоите си!

Шимейн О’Хърн вдигна своя зелен, изпълнен с ненавист поглед към грамадния силует, който хвърляше зловещата си сянка над нея.

Заради това, че се бе одързостила да се защити срещу нападките на курвата на този никаквец, беше прекарала последните четири дни затворена в една мръсна дупка почти на дъното на кораба, където бе принудена да се сражава с плъховете и хлебарките за всяко късче хляб, което й подхвърляха през малкия отвор на тавана. Искаше й се да изкачи на бегом стъпалата и да издере с изпотрошените си нокти грозната физиономия на този негодник. Но силите й бяха на привършване и единственото, за което можа да събере енергия беше изпълнен със сарказъм отговор.

— Че за кого друг ще пратят тази воняща крастава жаба, господин Потс, ако не за мен? — попита тя, като кимна с глава към дебелия дребосък, който се тътреше след нея. — Сигурна съм, че сте убедили госпожа Фич да запази долните помещения само за мен и за никой друг.

От гърдите на Потс се изтръгна престорено тежка въздишка на неодобрение.

— Ето пак, Шимейн, пак обиждаш моите приятели.

За втори път, откакто я бе извел от карцера, нейният пазач Фреди стисна ръката й и я ощипа с все сила. Фреди беше не по-малко проклет от Потс и не се нуждаеше от подканяне, за да излее злобата си върху всяко беззащитно същество.

— Дръж се както трябва, надута пуйко!

— Ще се държа, Фреди — процеди през зъби тя, като издърпа рязко ръката си от мръсните му пръсти, — в мига, в който видя теб да се държиш така.

Над главите им долетя грубият глас на Потс:

— Най-добре се качвай на палубата, Шимейн. И по-живо, или пак ще си имаш работа с мен.

Момичето изсумтя презрително:

— Вероятно капитан Фич не би одобрил твоите методи на саморазправа, особено ако възнамерява днес да ме продаде.

— Капитанът има право да смята каквото си ще — съгласи се Потс, като се усмихна предизвикателно на момичето, което с огромни усилия се мъчеше да се изкачи по стъпалата, препъвайки се в тежките вериги. — Но всички знаем, че последната дума има неговата госпожа.

Откакто я бяха качили окована във вериги на „Гордостта на Лондон“, Шимейн бе стигнала до убеждението, че на земята няма друго място, което да прилича повече на дълбините на ада, от един английски затворнически кораб, плаващ към колониите. И нямаше човек, допринесъл за затвърждаване на това й убеждение повече от Гъртруд Търнбул Фич — съпругата на капитана и единствена наследница на Дж. Хорас Търнбул, собственикът на „Гордостта на Лондон“ и на малка флотилия от други търговски кораби.

Мисълта за ужасяващата Гъртруд Фич накара Шимейн да спре, за да оправи благоразумно носната кърпа, която бе завързала на главата си. По време на кратките й излизания на палубата нейните огненочервени къдрици неведнъж бяха разпалвали злобата на начумерената проклетия, предизвиквайки я да заклеймява цялата ирландска нация като банда тъпоумни диваци и да нарича Шимейн „малка блатарка“^[1] — пренебрежително прозвище, с което много англичани бяха свикнали да назовават ирландските си съседи.

— Предупредих те да не се мотаеш — провикна се Потс. Свинските му очички светеха злорадо. Приличаше на жесток хищник, който само чака жертвата му да направи грешка, за да се нахвърли върху нея.

— Идвам, идвам! — припряно измърмори Шимейн, като подаде глава над палубата.

По време на тримесечното плаване бе изтърпяла толкова неправди и бе преглътнала толкова горчилка, че само при спомена за тях цялата ненавист, събрана в душата й, отново избликна с пълна сила. Прииска й се да заплюе този грамаден звяр право в лицето. Но откакто я бяха арестували в Лондон, тя бе натрупала доста горчив опит и бе разбрала, че хладното примирение е единственият начин, по който един затворник може да се надява да оцелее в ада на английските съдилища или на някой от зловещите затворнически кораби.

Въпреки че се чувстваше ужасно слаба и отпаднала, Шимейн успя да напрегне сили и тръгна през палубата с толкова достойнство, колкото й позволяваха тежките вериги, приковаващи нозете й към земята. Силният вятър за малко не я събори, но тя разтвори леко босите си крака, за да се закрепи, и с неимоверно усилие изправи гордо гръб. Напоследък свежият въздух се бе превърнал в истински лукс за нея, затова Шимейн вдигна глава и бавно пое дъх, наслаждавайки се на соления мирис на крайбрежните води.

При вида на стойката й Потс присви очи. Явно му се струваше прекалено горда и самоуверена.

— Пак се надуваме, а? Като някоя високомерна дворцова курва. — Той махна с ръка към скъсаните й дрехи и се изкикоти развеселено. — От двореца на просяците в Уайт Фрайърс^[2], ха-ха!

За Шимейн не беше никак трудно да си представи колко жалка изглежда в мръсните си, парцаливи одежди и в железните окови. Някога зеленият й кадифен костюм за езда бе предизвиквал завистта на не една и две натруфени дъщери на богати аристократи (тъкмо онези, които бяха посърнали при новината за годежа й с най-красивия, и може би най-богатия ерген в цял Лондон). Но сегашният й вид вероятно би накарал същите тези дами да избухнат в доволен, злорад кикот.

Тя въздъхна опечалено и макар да го направи нарочно, въздишката определено не беше престорена. След като бе прекарала целия си живот в удобство и комфорт, внезапно я бяха тикнали без никаква причина в зловещ затвор, където човек се сблъскваше единствено с омраза, насилие и пълно отчаяние.

— Наистина е дяволски тежко за една благородна дама да пътува без своята прислуга и без шивачката си — отвърна тя насмешливо. — Слугите, с които съм обградена в последно време, нямат никаква представа от лоялност и не са в състояние да разберат и най-елементарните функции на една камериерка.

Макар и неспособен да определи дали в думите й има нещо оскърбително или не, Потс я изгледа ядно. Изисканият й маниер на говорене можеше да обърка всекиго, особено пък човек като него, избягал от къщи още като момче, след серия неуспешни опити на овдовялата му майка да го отучи от скитническите му навици чрез жестоки побои.

Като стисна в грамадния си юмрук веригата, с която бяха оковани китките й, Потс грубо дръпна Шимейн към себе си — толкова близо, че широкото му, брадясало лице и кървясалите му очи изпълниха целия й кръгозор. Въпреки че бе подложено на хиляди мъки и унижения, това момиче упорито отказваше да му се подчини, да го остави да стъпче онова, което Потс тъй силно копнееше да унищожи — чувството й за превъзходство.

— Тъпа ирландска кучка! — изрева той, като я разтърси свирепо. — Мислиш се за нещо повече от мене, нали? Правиш се на важна клечка! Обаче грешиш! Ти си една мръсна ирландска блатарка! Не бих ти дал даже да оближеш с език прахта по ботушите ми.

Отблъскващата миризма на дъха му едва не задуши Шимейн. Железните окови се впиваха болезнено в китките й, но тя стисна здраво зъби. Още при първата си среща с Джейкъб Потс бе изпитала силно отвращение от този мъж. По волята на капитана до женското отделение в трюма се допускаха само най-доверените членове на екипажа, но Потс бе пренебрегнал това нареждане и непрекъснато се разхождаше покрай решетките с надменната арогантност на султан, оглеждащ личния си харем, изкушавайки по-хубавите затворнички с открадната от кухнята храна, прясна дъждовна вода и други подобни съблазни. Накрая, отчаяни, някои от жените се бяха поддали и бяха склонили да задоволят извратените му страсти. Срамът и унижението им не останаха скрити за никоя от затворничките. На онези, които му бяха обърнали гръб с отвращение, Потс се бе постарал да обрисува със завидно красноречие ярка картина на похотливите си забавления, така че всички, включително и най-невинните, бяха наясно с какъв мръсник си имат работа. С тайните си посещения чистачът бързо си беше спечелил дълбоката омраза на жените и не след дълго всички престанаха да му обръщат внимание. Всички, освен Мориса Хачър. Проститутката бе успяла да го оплете в мрежите си, беше го омаяла дотолкова, че в крайна сметка бе постигнала целта си да го накара да изпълнява всяка нейна молба или прищявка.

Всеки рано или късно си намира майстора, каза си неприязнено Шимейн. Пренебрегвайки благоразумието, тя се осмели да заплаши Потс:

— Само ако госпожа Фич знаеше какво получаваш като награда за това, че говориш лъжи по мой адрес.

Потс побесня. Значи на малката никаквица й се искаше да настрои онази вещица срещу него!

— Да не си посмяла да й кажеш, кучко! Ще те науча аз тебе!

Той замахна към Шимейн, която едва съумя да се извие настрана, преди грамадната му ръка да я удари в рамото и да я накара да политне назад, препъвайки се във веригите. Но жаждата му за отмъщение далеч не бе утолена. Искаше да я види как се гърчи в прахта, обезумяла от ужас. Заслепен от злоба, той протегна крак и закачи веригата, в която бяха оковани нозете й.

Шимейн се просна по гръб върху палубата. От устните й се изтръгна болезнен вик. Беше тъй отпаднала и заслепена от болка, че й се зави свят. Чуваше само зловещото скърцане на дъските и усещаше само люлеенето на палубата под себе си. Имаше чувството, че корабът е оживял.

Тя вдигна предпазливо очи към мачтите, които се завъртяха пред замъгления й поглед на фона на мрачното, сърдито небе. В същия миг усети как стомахът й се свива конвулсивно и потрепери. Не искаше да повърне малкото храна, която бе изяла, затова се претърколи по очи и отпусна леденостуденото си чело върху свитата си ръка в очакване гаденето й да премине.

Боцманът приключи с огледа на затворниците точно навреме, за да стане свидетел на инцидента и мигом стисна бастуна си и се спусна гневно към кърмата.

— Престани, Потс! — изръмжа той. — Остави жената на мира!

— Но, господин Харпър! — запротестира Потс. — Само се опитвах да се защитя от тази проклетница, дето искаше да ме издере с ноктите си.

Джеймс Харпър изсумтя насмешливо.

— Да, господин Потс! А пък слънцето изгрява от изток!

— Имам и свидетели, кълна се! — Търсейки подкрепа, Потс се обърна към Мориса.

— Не искам повече да слушам нито твоите лъжи, нито лъжите на твоята презряна кучка! — викна Харпър и заплашително вдигна бастуна си. Тази пръчка бе не само символ на неговата власт, но и инструмент, който неведнъж бе служил за вразумяване на празноглавци и лентяи. — Сега ме чуй добре, безполезен парцал такъв! До гуша ми дойде от твоите номера! Ако капитанът не успее да продаде тази затворничка на достатъчно добра цена, ще ти покажа какво мога с тази пръчка. А сега й помогни да се изправи, мътните те взели, и бъди внимателен с нея, или ще украся кратуната ти с една-две хубави цицини.

Преди още Шимейн да се е съвзела напълно, две огромни ръце се провряха под нея. Но съзнанието й се възвърна в миг, ведно с горещата вълна на отвращение, която я заля, щом грубите пръсти се впиха в гърдите й. С неистов писък, напълно недостоен за една дама, тя се замята и зарита с босите си крака. Риташе напосоки, но успя да улучи щедро надарения от природата Потс точно между бедрата и той политна назад и се просна на палубата с див рев. Шимейн скочи на крака и впери изпълнен със задоволство поглед в своя мъчител, който се гърчеше като червей върху гредите.

Благоразумието обаче й подсказа да побърза да се скрие от очите и от яките ръце на този звяр и когато видя как няколко от жените припряно й махат с ръка, Шимейн мигом съзря как да стори това. Тя се шмугна между тях и седна до отвора, водещ към трюма. Останалите затворнички се скупчиха около нея, а Шимейн, от своя страна, се сви на кълбо и притисна лице към коленете си, за да стане възможно най-незабележима.

Олюлявайки се, Потс се изправи и се огледа наоколо, обладан от отмъстителна ярост. Като ранен бик, готов за решителна атака, той завъртя покритата си със слама глава наляво, после надясно в търсене на Шимейн. Очите му светеха заплашително. През раздърпаните, мръсни дрехи на жените, внезапно се мярна дълъг, яркочервен кичур коса, развят от вятъра като корабен флаг. Устните на Потс се разтегнаха в зловеща усмивка, оголвайки черните му, изпочупени зъби, и с грозен рев той се спусна към Шимейн.

— Потс! — изкрещя Джеймс Харпър и пристъпи към него. Явно щеше да се наложи да изпълни заканата си и да научи този тъп негодник на подчинение. — Само да си докоснал тази жена, и ще се погрижа да смъкна кожата от гърба ти! Обещавам ти го най-тържествено!

Последните му думи достигнаха и до слуха на капитан Фич, който тъкмо се качваше към квартердека, предшестван от съпругата си. Юнгата изсвири със свирката си и обяви: „Капитанът е на мостика!“, но Еверет Фич не беше там. Беше се спрял до парапета, вперил очи в Потс, който въпреки заплахата на боцмана съвсем не се бе отказал от намеренията си. После погледът му се плъзна напред, за да подири обекта на гнева на моряка. И тогава той зърна младата красавица, която веднъж го бе обвинила в „ужасна несправедливост“, както я бе нарекла тя, извършена спрямо една от затворничките. Упреците й бяха привлекли вниманието му, нещо повече — пламенната й реч в защита на нейната другарка неволно бе разпалила мъжкото му желание. От този момент нататък капитан Фич беше обладан от неустоимия копнеж да се наслади на всички удоволствия, които Шимейн О’Хърн можеше да предложи на един мъж. Ако не бяха великанската сила и железният стомах на Гъртруд, устояли на силните дози лауданум, който капитанът скришом сипваше във виното й, момичето със сигурност щеше вече да е задоволило страстта му. Но невъзможността да я има само бе увеличила апетита му и Фич си бе обещал, че щом пристигнат в пристанището, ще я отведе и ще я скрие някъде далеч от властната си съпруга. За да прикрие своето увлечение, той бе решил, че е благоразумно да смекчава наказанията, налагани на Шимейн от Гъртруд, само в случаите, в които те явно поставяха в опасност живота на момичето. Сега обаче, след като предупрежденията на Харпър очевидно нямаха ефект върху Потс, Фич счете за нужно да се намеси, за да го спре.

— Оковете във вериги този боклук, ако не се подчини! — ревна той. После снижи глас и добави: — И ако копелето нарани жената, нашарете гърба му с по двадесет камшика за всяка синина, която й е направил.

Суровата заплаха най-после проникна в дебелата глава на Потс и той се закова на място. Вперил изпълнен с дива ненавист поглед в Шимейн, която се бе приготвила да побегне, той изръмжа:

— Запомни хубаво какво ще ти река, кучко. Все едно дали ще е след седмица, след две или след година, ама ще те накарам да се разкайваш за този ден. Бъди сигурна.

Шимейн наблюдаваше сцената с каменно изражение, защото не желаеше да разпалва отново яростта на Потс с някоя доволна гримаса. Сега се бе спасила, но не се знаеше, дали след като я продадат, новият й господар ще е способен да я защити от този зъл негодник. Може би Потс все пак щеше да я намери и да си отмъсти!

— Потс! — извика Джеймс Харпър.

Потс се извърна към своя началник, но в поведението му не личеше и сянка от респект:

— Да, господин Харпър? Какво ли ще желаете сега?

Враждебният тон на моряка ядоса Харпър.

— Да те обесят на ей тази мачта, ако зависеше от мен! — сряза го гневно той и размаха бастуна си. — А сега, безполезен смукачо на грог, слизай долу! Изпроси си го. За наказание три дни ще чистиш веригите на котвата долу в трюма!

— Стига, господин Харпър — заумилква се Потс, като завъртя глава. — Откога чаках да слезем на брега! Толкоз ме сърби чатала — трябва да си хвана една-две женички, та да ме почешат.

— Няма да мърдаш от карцера в следващите пет дни — изръмжа Харпър, побеснял. — Е, Потс, имаш ли някакви други оплаквания?

Свинските очички на моряка се присвиха с неприкрита враждебност, но не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Иначе наказанието му можеше да бъде удължено с още няколко дни.

— Никакви, господин Харпър.

— Добре! Тогава марш към карцера!

Все още намръщен, Харпър проследи с поглед грамадния моряк, който се отправи към трюма, сетне даде знак на друг моряк да отиде с Потс и да го заключи в котвеното отделение. След като приключи с този проблем, той побърза да го забрави и се извърна към помощник-боцмана. Време беше да се заеме с по-неотложните дела.

— Мъжете са налице, сър — обяви по-младият моряк, подаде му списъка на затворниците и добави шепнешком, така че да го чуе само Харпър: — С изключение на тридесет и един, които умряха по пътя.

— Този път имаме необичайно много смъртни случаи — промърмори Харпър.

— Да, сър, и като си спомня как единствено благодарение на вашите молби капитанът настоя неговата госпожа да не ограничава повече дажбите на затворниците, чак ме хваща страх. Още една седмица в морето, и парите от продажбата на оцелелите нещастници нямаше да стигнат дори за изхранването ни, камо ли за заплати.

Харпър стисна зъби. Колко пъти му се бе налагало да командва изхвърлянето на поредния труп на затворник през борда. И все заради това, че собственикът на кораба, Дж. Хорас Търнбул, се бе усъмнил в счетоводните отчети от предишните плавания и бе настоял дъщеря му да придружи съпруга си при това пътуване, за да надзирава воденето на сметките. Старият корабен магнат не само бе снабдил Гъртруд с изключителната власт да преглежда всички бордови книги, но й бе дал и право да орязва всички разходи, които й се струват излишни — право, чието упражняване бе довело до жестоки последици.

— Струва ми се, че когато господин Търнбул е позволил на дъщеря си да прави каквото си реши на този кораб, не е имал представа, че загубите му от това пътуване ще надхвърлят всички загуби от петте години, в които „Гордостта на Лондон“ превозва затворници за колониите. В стремежа си да спести на своя баща някой и друг шилинг, госпожа Фич успя да убие една четвърт от затворниците. Това ще намали печалбата на стареца поне с няколкостотин лири.

— Щом още преди това плаване господин Търнбул се е съмнявал, че на кораба се краде — мрачно отбеляза Роджър Блейк, — обзалагам се, че този път той ще сметне това за доказано.

— И несъмнено ще изпрати безценната си щерка и на следващото плаване, за да ни държи под око — още по-мрачно допълни Харпър.

— А има ли господин Търнбул основания да се съмнява, сър? Има ли крадец сред нас?

Джеймс Харпър въздъхна тежко.

— Каквато и да е истината, господин Блейк, предпочитам да си запазя съмненията за себе си. — Той сви рамене и додаде: — Но дори да открия кой е крадецът, не мисля, че бих го издал, поне не на госпожа Фич. Тя ясно даде да се разбере, че подозира всички ни в измамничество.

— Да, сър, несъмнено — съгласи се Роджър Блейк.

Госпожа Фич определено умееше да накара всеки честен моряк да се чувства напълно недостоен и незаслужаващ доверие. Дори капитанът беше принуден да търпи унищожителната й критика. Най-интересното обаче, бе, че тя изслушваше с голямо внимание не друг, а Джейкъб Потс, въпреки че този зъл негодник си бе спечелил презрението на всички офицери и на по-голямата част от моряците.

Преди да погледне към мостика, Роджър Блейк мислено се обзаложи със себе си, че капитанът и „нежната“ му половинка са вкопчени в поредната си словесна битка и печално се усмихна — беше спечелил. Височайшите съпрузи отново се караха и той от опит знаеше кой ще излезе победител. Благодарейки мислено на Бога, че не го е наказал със съпруга, подобна на този огромен бял кит, Роджър се върна към своите задължения.

 

 

Наказанието, наложено на Потс, достави на Шимейн известно облекчение, но много скоро това чувство бе прогонено от разговорите на жените, чиито гласове постепенно достигнаха до съзнанието й. Уплашените им коментари и страховитите им очаквания за бедите, които им предстоеше да изтърпят под властта на новите им господари, започнаха да проникват в мозъка й и тя усети как я обзема нарастващ ужас пред суровата реалност. Въпреки всички несгоди, които се бяха струпали на главата й след отплаването от Англия, Шимейн се бе старала да си вдъхва кураж, вкопчена в бледата искрица надежда, че по някакво чудо нейните родители или дори годеникът й ще открият какво се е случило с нея и ще пристигнат навреме, за да я спасят от злочестата участ да бъде продадена като робиня. До този момент обаче никой не се бе появил, а до началото на унизителната разпродажба оставаха само броени мигове.

Шимейн промуши тънките си пръсти през железния белезник, стягащ китката й, в опит да облекчи болката от постоянното триене. Беше станала жертва на жестока неправда, но след като бе изпила до дъно горчивата чаша на английското правосъдие, тя бе престанала да смята, че е единствената затворничка на борда на „Гордостта на Лондон“, която е била осъдена несправедливо. Мнозина от затворниците бяха получили същите тежки присъди само заради кражбата на самун хляб или задето са изразили гласно политическите си възгледи — нещо, което не малко от младите ирландски луди глави си позволяваха да правят открито. Въпреки незначителността на техните престъпления и пълната абсурдност на присъдите им, тълпата дрипави, окаяни затворници бе изпратена тържествено от английския бряг от цяла армия надути, нагиздени с тоги и перуки съдии — същите, които наред с надзирателите от затвора бяха изкушили осъдените с предложението да приемат замяна на наказанията си с робски труд в колониите за определен срок. Това предложение наистина изглеждаше великодушно в сравнение с алтернативите. А те не бяха много — или обесване, за по-тежките престъпления, или — за по-леките — неминуемо изнасилване, убийство или осакатяване в зловонните подземия на затвора Нюгейт — място, където никой не правеше дори опит да раздели затворниците нито по пол, нито по възраст, нито по тежест на извършените от тях престъпления.

Шимейн нямаше да забрави никога ужаса, който бе изживяла от мига, когато онова грозно изчадие, представящо се просто като Нед, стражаря, я измъкна от бащината й конюшня, за да я изправи пред съда като долна престъпница. По време на краткия си престой в Нюгейт беше разбрала, че е безполезно да плаче, да се моли отчаяно и да обещава щедро възнаграждение на всеки, който би се съгласил да отиде до складовете на баща й в Шотландия и да уведоми родителите й за нейното арестуване. Накрая се отказа. Абсурдно беше да смята, че някой би повярвал на клетвите й, когато отвсякъде бе за обградена единствено от каменните лица на престъпници, надзиратели и техните безпомощни жертви.

По-късно, когато попадна на борда на „Гордостта на Лондон“ и със собствените си очи видя мъките на спътниците си, надеждата й да намери разбиране и съчувствие окончателно се изпари. Кърмачета, откъснати от гръдта на техните обезумели от отчаяние майки — като Ани Карвър, например, — за да бъдат продадени на някой случаен непознат. Малки дечица с уплашени погледи и мръсни лица, набраздени от сълзи, които безмълвно гледат от доковете как отвеждат единствените им близки завинаги далеч от тях. Млади момчета и момичета с тежки присъди за невинни провинения, оковани редом със закоравели крадци, сводници, изнудвачи. На борда на „Гордостта“ имаше две такива момичета. И двете не оцеляха.

Тези гледки бяха наранили дълбоко чувствителната и възпитана в благородство и човечност душа на Шимейн. Никога не си бе представяла, че е възможно подобно варварство, преди да го види и да го изпита на собствения си гръб. Третираха ги като паразити, като презрян боклук, който трябва да бъде изметен вън от бреговете на Англия, за да се разчисти страната за онази, по-изтънчената класа на аристократите — същите тези аристократи, които бяха наели Нед, за да я арестува и да я обвини в измислено престъпление, гарантиращо й седем години в затвора, и то само за да й се попречи да „омърси“ знатния род на годеника си със своята полуирландска кръв.

Напоследък спомените на Шимейн за отминалите щастливи дни бяха станали мъгляви и някак странно далечни. Предложението за женитба от маркиз Морис дьо Мерсер сега й се струваше само сън. А и наистина беше невероятно — в края на краищата Морис бе високопоставен английски благородник и можеше да избира сред толкова девойки със същото аристократично потекло, докато Шимейн не можеше да се похвали с нищо повече от това, че бе единствената рожба от брака между един непокорен ирландски търговец и благородна английска дама.

„Нагла селянка“, обичаха да си шушукат графините, когато Морис я извеждаше на разходка. Нищо че богатството на баща й вероятно можеше да смае всичките тези самонадеяни аристократи, които тъй гордо се фукаха със скъпоценните си титли, а в действителност в по-голямата си част нямаха и петак. Виж, самият Морис бе не само наследник на огромни богатства и на титлата на баща си, Филип дьо Мерсер, маркиз Мърлънридж, но и внук на Едит дьо Мерсер, една достолепна, всяваща страхопочитание матрона, която твърдо държеше на чистотата на родовата кръв.

Да, горчиво си помисли Шимейн, ако не бях отказала щедрия подкуп, предложен ми от тази упорита старица, нямаше да съм на борда на един затворнически кораб, осъдена и унижавана като най-обикновена престъпница. Ако се бях съгласила с нейните условия, ако бях приела да оставя Морис завинаги и да напусна Англия, едва ли щях да стигна до тук.

Зрението й се замъгли от сълзите на болката и отчаянието, които я задушаваха в лепкавите си пръсти. Ако Едит дьо Мерсер наистина се бе стремила да я изхвърли от Англия, то планът й беше успял напълно. Сега Шимейн не само бе на цял океан разстояние от дома и семейството си — нещо повече, предстоеше й да бъде продадена като робиня, за да угасне и последната й плаха надежда за спасение от живота, който я очакваше занапред и за който тя бе напълно неподготвена. Ако не умреше от мъка, най-вероятно щеше да я застигне някоя от онези ужасни болести, които върлуваха в колониите, или пък — в случай, че Потс я откриеше преди това — жестоката саморазправа, с която я бе заплашил.

Нечия крехка ръка се плъзна по рамото й и рязко прекъсна мрачните й размишления. Стресната, Шимейн се обърна и видя Ани Карвър, която я наблюдаваше с любопитство.

— Стария Потс май си намери майстора, а, милейди? — каза младата жена с плаха усмивка, питайки се каква ли е причината за сълзите на приятелката й. — Бас държа, че докато смогне да се измъкне от дупката си, за да ни тормози пак с пъклените номера на Мориса, ние вече ще сме далеч от тоя кораб.

Шимейн далеч не бе убедена, че това е била последната й среща с Потс.

— Бих била много по-спокойна, ако господин Харпър остави този звяр заключен в карцера чак до отплаването на „Гордостта на Лондон“ обратно за Англия — мрачно довери тя. — Мориса прекрасно знае как да разпали гнева на своя любим срещу мен и няма да миряса, докато не се погрижи да бъда сурово наказана, задето й се противопоставях през всичките тези месеци, прекарани в морето.

Ани кимна замислено. Преди да се сблъска с Шимейн на борда на кораба, Мориса успешно бе принуждавала своите съкилийнички да й дават по-голямата част от и без това оскъдната си храна, и несъмнено очакваше Шимейн също да й се подчини, защото бе очевидно, че за разлика от останалите, момичето е отгледано в удобство и разкош и едва ли би могло да й окаже сериозна съпротива. Но Шимейн твърдо се бе противопоставила на всички опити на проститутката да я сплаши, унижи или шантажира. Нещо повече, постепенно тя беше убедила и останалите жени да откажат да се подчиняват на Мориса, с което си бе навлякла дълбоката й омраза.

— Да, ти успя да объркаш сметките на Мориса още от самото начало. От тогава насетне тя не може да си намери място от яд.

Шимейн беше наясно, че проститутката й е обявила война и бе убедена в едно:

— Нищо не би доставило на Мориса по-голяма радост от това да ме накълца на парчета с онова нейно ножче. Или не — по-скоро би оставила Потс да свърши тази мръсна работа вместо нея. Струва ми се, че тя обича да дава заповеди, но предпочита други да понасят последствията.

Ани извърна поглед встрани и застина.

— Като говорим за тая вещица, виж кой идва.

Шимейн проследи втренчения й взор и едва доловимо въздъхна при вида на Мориса, която се приближаваше към тях, полюлявайки предизвикателно бедра.

— Самият дявол, кой друг.

Тъмнокосата проститутка спря пред нея и се усмихна ехидно.

— Не ти ли хареса в карцера, а, миличка? Хм, не бих рекла, че нямаш основания да си недоволна, макар че не познавам човек, който да е по-подходящ за това отвратително място.

— О, аз пък познавам — обади се Ани, като впери предизвикателно поглед в уличницата.

Устните на Мориса се разтегнаха в цинична усмивка.

— Ей, не е ли това проклетото джудже, дето все пълзи с изплезен език покрай Нейно Благородие, сякаш се надява да получи поне шепа хубост от нея? — каза тя с цялото презрение, на което бе способна. — Е, скъпа, само си губиш времето с тая мръсна ирландска блатарка. Шимейн няма хубост в излишък, та да седне да я раздава.

— Зная кои са моите приятели — заяви хладно Ани. — Зная и кои са враговете ми, а ти със сигурност не си ми приятелка. Честно да ти кажа, предпочитам да изгния в гроба, отколкото да съм някаква си долна пачавра.

В кафявите зеници на Мориса блесна гневен пламък. Тя замахна да удари дребната жена, но внезапно се опомни и ръката й замръзна във въздуха. В ръкопашните боеве, които нерядко избухваха в женското отделение, Ани Карвър бе доказала, че е способна да надвие и двойно по-едра от нея жена. А една сцепена устна или едно насинено око лесно можеха да внушат на всеки купувач, че е по-добре да не рискува да си взема робиня, която може да се окаже побойница. В крайна сметка благоразумието у Мориса надделя. Тя неохотно отпусна ръка и сви рамене, разлюлявайки предизвикателно разголените си гърди. По пищните форми, които разкриваше оскъдното й облекло, човек лесно можеше да се досети, че по време на дългото плаване Мориса не е страдала от липса на храна.

— Жалко, че боцманът прибра стария Потс на топло. Този негодник щеше да ти даде да разбереш, задето ме обиждаш така.

Шимейн въздъхна с престорено съжаление.

— Горкият сляп Потс. Само ако знаеше колко го мразиш в действителност. Щеше да те размаже като досадна буболечка.

Мориса се ухили самодоволно.

— Той няма да ти повярва, миличка, дори ако му го кажеш. Разбери, Шимейн, аз зная как да се оправям със стария Потс. Освен това той може да ми бъде полезен тук, в колониите. Тъпакът му с тъпак, дори ми предложи да зареже кораба и да остане с мен, вместо да отплава обратно за Англия. Какво ще кажеш за това, а?

Шимейн потръпна. Това би означавало смъртна заплаха. Стори й се, че чува духове от отвъдното да шепнат нейното име. Но въпреки ужаса, сграбчил гърлото й, тя съумя да направи замислена физиономия и да предложи разрешение на проблема си.

— Може би ще трябва да предупредя човека, който те купи, че има голяма опасност гърлото му да бъде прерязано или от теб, или от твоя гнусен лакей. Сигурна съм, че господарят ти ще намери начин да те държи под око, за да избегне подобна участ. Освен това, когато Потс престане да ти бъде от полза, бързо ще си намериш някой друг будала, който да ти слугува. Ти можеш да останеш вярна на един мъж, само докато си плати цената за услугите ти.

Високомерната усмивка на Мориса се замени с яростна гримаса.

— Кога ще свикнеш да си затваряш устата, Шимейн? На твое място всеки друг вече да се е научил, ама не и ти! Ще трябва да го набия в грозната ти кратуна!

Тя се хвърли към Шимейн, готова да избоде зелените й очи със свитите си като нокти на хищна птица пръсти. Но в този миг отново проехтя гласът на боцмана, който се бе появил тъкмо навреме, за да предотврати още един бой.

— Само да сте посмели даже да се докоснете, дами — предупредително извика той, — и ще наредя да ви провесят надолу с главата върху най-високата мачта, докато се поохладите!

Заплахата ни най-малко не намали дивата ярост в погледа на Мориса. Но боцманът бе човек, който държеше на думата си и това я накара да размисли. Макар и с нежелание, тя отпусна ръце, тръсна пренебрежително черната си грива и се отдалечи, влачейки тежките вериги по палубата.

През тътена на вятъра долетя пронизителният писък на морски орел, който накара Шимейн да вдигне очи към буреносните облаци, струпани на небето. Уплашени чайки отчаяно махаха с поръбените си в черно крила, спускайки се рязко надолу към морето, за да подирят спасение от надвисналата от небето зловеща угроза. Но орелът се носеше спокойно по вятъра, разтворил широко криле, без да обръща внимание на суетнята на дребните птички. Омагьосана от неговия свободен полет, Шимейн за миг си представи как самата тя се издига и литва високо в небето, за да избяга от всички страдания, които я очакваха през идните седем години. Но суровата действителност бе друга. Окована в железни вериги, прикована завинаги към земята, Шимейн можеше единствено да наблюдава в безпомощно удивление как орелът се извисява и се скрива от ограничения й поглед. Горд и свободен, той сякаш се надсмиваше над безнадеждната ограниченост на жалките човешки същества под себе си.

До нея Ани въздъхна с копнеж.

— Ще се радвам да се махна от кораба, милейди, ама още повече ще ми е драго, ако ме купи някой добър човек, за да гледам малките му дечица.

— Може би желанието ти ще се сбъдне, Ани.

Шимейн искаше да окуражи своята приятелка, затова се качи върху стълбичката към горната палуба и се надигна на пръсти, за да погледне през парапета. Очите й обходиха тълпата заселници, скупчени на кея в очакване на разпродажбата. Но гледката не беше никак обнадеждаваща. Шансовете на Ани да бъде купена от някое младо семейство изглеждаха нищожни. Посивели мъже с бледа кожа и с дребни, набити съпруги, земеделци с оплешивели темета и стари моми с изпити конски физиономии бяха като че ли най-добрите възможности. Само един мъж се открояваше от останалите — не само защото стоеше настрана от тях, а и заради външния си вид. Беше достатъчно млад, за да може да оправдае надеждите на Ани, но смръщеното му изражение внушаваше страх. Останалите жители го стрелкаха крадешком с очи, сякаш се бояха да срещнат тежкия му поглед, което още повече караше Шимейн да смята, че този човек е опасен. И все пак й се стори, че колкото и да страняха от него, хората на кея са заинтригувани от присъствието му, че тъкмо той е основната тема на оживените им разговори.

Джеймс Харпър се приближи до жените и извади от пояса си връзка ключове. Погледът му се плъзна изпитателно по лицата и фигурите на затворничките. Бяха решили да им позволят да се измият, за да се подготвят за продажбата, но по изрично настояване на Гъртруд Фич къпането не можеше да стане на палубата, пред очите на толкова мъже. Вместо това тя бе изпратила оскъдно парче сапун и две кофи с вода в трюма, където жените светкавично се бяха сдърпали коя по-напред да се изкъпе и в крайна сметка бяха разлели водата. Трите месеца, прекарани в морето, бяха взели своето, и сега затворничките изглеждаха не по-добре от най-бедните лондонски просяци. Шансовете, която и да било от тях да бъде продадена на добра цена изглеждаха нищожни, но така й се падаше на проклетата щерка на Търнбул, задето ги беше уморила от глад и задето тъй твърдоглаво се бе противопоставила на идеята екипажът да зърне една-две голи гърди или задници. И без това гледката на тези изпосталели, кокалести женски тела едва ли можеше да предизвика нещо повече от скептична гримаса.

— Добре, дами! Хайде, живнете малко! — извика Харпър, като се постара да звучи весело. — Ето, сега ще ви освободим. Не можем да позволим тези селяндури да ви гледат оковани, нали? Хайде, не е дошъл краят на света — напротив, това е началото на един съвсем нов живот за всички ви.

— Пфу! — изсумтя една стара, посивяла затворничка.

Мориса се изкикоти и пристъпи предизвикателно напред към боцмана.

— Що бе, Джейми, момчето ми, да не мислиш, че на тия аборигени им пука дали сме оковани или не? Чувала съм, че много от тях са ги докарали тук във вериги, също като нас.

Джеймс Харпър се направи, че не я е чул и се обърна към Роджър Блейк, за да му подаде ключовете за веригите, с които бяха оковани глезените на затворничките.

— Махни жартиерите им, приятел, докато аз взема гривните…

Горе на квартердека капитан Фич, който най-после неохотно бе отстъпил пред настояването на властната си съпруга, избърса лъсналото си от пот чело с една смачкана носна кърпа и пристъпи към парапета, за да подвикне към боцмана:

— Господин Харпър, ще бъдете ли така добър да се качите на мостика? — Получаваше киселини в стомаха при мисълта, че жена му ще надзирава лично продажбата. Това означаваше край на плановете му да запази червенокосата за себе си. Беше толкова ядосан, че изобщо не възнамеряваше да прикрива истинския източник на заповедите си. — Госпожа Фич желае да изясните на осъдените, че трябва да й предоставят пълна възможност да участва при сключването на всички сделки.

— Да, капитане — отговори Харпър, питайки се кога ли госпожа Фич ще реши да обуе панталоните на мъжа си и да поеме изцяло командването на кораба. Намесата й в обичайния корабен протокол го дразнеше неимоверно много, но пък в крайна сметка корабът не беше негов.

— Веднага, сър.

Харпър се обърна отново към затворничките.

— Стройте се в редица, дами, и позволете на господин Блейк да свали оковите ви.

Сетне подаде ключовете на помощника си и се заизкачва по мостика, оставяйки по-младия мъж да провери състоянието на жените — задача, за която изобщо не му завиждаше, защото му беше неудобно да се отнася с тях като с животни на пазара. Някои от затворничките изглеждаха толкова млади и невинни — също като собствената му любима сестричка.

Той се приближи до семейство Фич, кимна отсечено на капитана и се обърна към Гъртруд, която бе вперила втренчено поглед в него.

— Добър ден, мадам.

— Господин Харпър! — Гласът й поначало бе силен, но когато решеше да повиши тон — а ситуацията бе точно такава — се превръщаше в истински рев. — Както знаете, аз съм пряко заинтересувана от онова, което става на борда на този кораб, затова бих искала да ме държите в течение на всяка оферта, преди да сключите окончателно договор за продажба. Така ще мога да изготвя точен доклад, който да представя на баща си. Разбрахте ли ме?

Как можеше човек да пренебрегне повелите й, след като собственикът на кораба й беше баща? Поне капитан Фич със сигурност не можеше.

— Както желаете, мадам.

— Има още нещо, което много ме тревожи, господин Харпър — безцеремонно заяви тя. — Не одобрявам това, че сте затворили Джейкъб Потс в карцера. Този човек винаги е имал добрината да ме информира за действията на затворниците и за всяко своеволно пренебрегване на моите заповеди. Ще отмените незабавно това необмислено нареждане и ще го пуснете на свобода.

Харпър стисна зъби. В тона му се прокрадна зле овладян гняв.

— Извинете ме, мадам, но този човек демонстрира грубо неподчинение и ако ме принудите да отменя наказанието му, ще унищожите авторитета ми пред екипажа. Струва ми се, че това би било грешка, мадам.

Капитан Фич с мъка успяваше да овладее собствения си гняв. Фактът, че съпругата му се доверяваше на злонамерените бръщолевения на един прост моряк правеше присъствието й на борда на „Гордостта“ още по-непоносимо. Никой опитен офицер не би се вслушал в приказките на такъв негодник.

— Гъртруд, боцманът е прав…

— Въпреки това, господин Харпър — грубо го прекъсна тя, без да обръща внимание на съпруга си. — Ще отмените заповедта си, или ще се погрижа капитан Фич да ви уволни незабавно!

— Гъртруд! — Възмутен от дъното на душата си от наглата й заплаха, Фич побърза да се опита да я разубеди, макар и с риск да стигне до пълен разрив с баща й. — Не можеш да очакваш от мен да уволня един офицер за това, че изпълнява задълженията си!

— Очаквам от теб да не забравяш кой е собственикът на този кораб — изсъска Гъртруд.

— Как бих могъл да забравя, след като ти непрекъснато ми напомняш? — тросна се съпругът й.

— Самозабравяш се, Еверет — изръмжа тя агресивно в отговор на смръщеното му изражение. — Надявам се да не ми се наложи да споменавам за тази случка пред татко.

Джеймс Харпър бе отвратен от безскрупулния начин, по който тази жена манипулираше съпруга си, но едва ли можеше да се намеси. Като се закле мислено пред себе си никога повече да не се качва на един и същ кораб с нея, той изправи гръб с цялото достойнство на истински морски офицер и каза тихо, за да прикрие стържещия от ярост звук на гласа си:

— Мадам, винаги съм получавал нареждания пряко от капитана. Ако той ми заповяда да освободя Потс, няма да имам друг избор, освен да се подчиня.

С пълното съзнание, че е стоварил цялата отговорност върху плещите на своя началник, Харпър се обърна към по-възрастния от него мъж и зачака командата, която Фич очевидно не желаеше да даде.

— Вървете да си вършите работата, господин Харпър — промълви след дълга пауза капитанът. — Ще разрешим този проблем в по-подходящо време.

— Еверет Фич! — Гъртруд дишаше тежко като разярен морж и огромната гръд сякаш напъваше да разкъса шевовете на корсета. — Да не искаш да кажеш, че ще позволиш господин Харпър да пренебрегва волята ми? Ако не го накараш да направи това, което му казвам, може би татко ще трябва да ти припомни кому дължиш лоялност. Той пристига в Ню Йорк на борда на „Черният принц“ съвсем скоро и съм сигурна, че ще има какво да каже по въпроса за днешното ти поведение.

Капитан Фич съумя да прикрие раздразнението си зад маската на хладна и високомерна учтивост. Опитът го бе научил, че да разсърдиш Гъртруд означава да си навлечеш гнева на баща й, който никога не бе проявявал състрадание към когото и да било, най-малко пък към онези, които бяха дръзвали да предизвикат него или дъщеря му. Ако Търнбул не беше собственик на „Гордостта на Лондон“, Фич би отрязал опитите на Гъртруд да се меси в работите на кораба още в самото начало на плаването. Но той не можеше да забрави кой държеше и хляба, и ножа. Това бе един от капаните, в които попадаше човек, склонил да се ожени за жена с богатство, от което впрочем, Фич не бе видял почти нищо. Като изключим дребните сумички, които бе успял да скъта от плаванията, състоянието на Търнбул бе останало недостижимо за него, и това беше дяволски несправедливо, защото Хорас Търнбул бе невероятно богат.

— Извини ме, Гъртруд. Смятам, че е по-разумно да изчакаме хората от екипажа да напуснат кораба, за да не узнаят за освобождаването на Потс.

Гъртруд се отпусна и поглади с усмивка гънките на огромната си гуша, доволна, че пак е постигнала своето. Беше благодарна на Джейкъб Потс, защото той й докладваше за всичко, което ставаше на кораба, и по-специално за номерата на онова ирландско момиченце, което бе имало наглостта да сгълчи нея и съпруга й така, сякаш бяха някакви непослушни хлапета. Всичко бе започнало от побоя над Ани Карвър наскоро след отплаването им от Англия. Оная малка никаквица си беше заслужила пердаха, задето бе направила опит да се самоубие заради загубата на бебето си, но Шимейн О’Хърн заслужаваше още по-сурово наказание за това, че бе дръзнала да се опълчи срещу отношението на капитана към тази жалка отрепка, и то пред погледите на целия екипаж и на затворниците. От тогава насетне Гъртруд копнееше да види как изхвърлят безжизненото тяло на момичето в морските дълбини и бе сторила всичко възможно, за да осъществи този свой копнеж. Но безбройните спорове с Еверет не й бяха помогнали да го склони да наложи на ирландската кучка по-строго наказание от четиридневен престой в карцера и намалени дажби храна. Макар че тежките упреци на Шимейн бяха отправени и към него, той просто бе подминал този инцидент с обяснението, че вината не е негова, а на онзи, който е издал заповедта бебето на Ани да бъде отнето от нея и продадено.

Гъртруд се надвеси над парапета и погледна надолу към жената, която на два пъти бе наказвала с изолация в карцера. Мръсна, избеляла кърпа покриваше огнените й къдрици, но дори този грозен парцал не намаляваше омайната хубост на овалното й лице и на огромните, смарагдовозелени очи, които блестяха под тънката, нежна извивка на тъмните й вежди. С деликатната си красота и изящната си фигура Шимейн напомняше приказна фея или царкиня, но това не само не трогна сърцето на Гъртруд — напротив, разпали злобата й още повече.

— Виж ти, кой е излязъл от тъмния зандан — заядливо извика тя, с което мигновено накара младата жена да вдигне очи към нея. — Сигурно си хванала паяжина от толкова стоене в карцера! Изглеждаш направо очарователно! Напразно си се старала да пооправиш външния си вид, Шимейн. Една червенокоса вещица трудно може да стори нещо, за да заприлича на човек.

Ако някой тук е вещица, изсумтя наум Шимейн, то това със сигурност е тази надута, отмъстителна пуйка, която така злостно ръфа с човката си нас, нещастните затворници. Като прати благоразумието по дяволите, тя дръпна кърпата от главата си и остави бурния вятър да развее ярките й, непокорни коси. Мълчаливото й предизвикателство произведе незабавен ефект — лицето на Гъртруд се сгърчи в гримаса на убийствена омраза.

— Ти си една зла вещица, Шимейн О’Хърн — процеди през здраво стиснатите си зъби тя. — Горко на оня глупак, който те купи!

Внезапен мощен порив на вятъра блъсна Шимейн в лицето и сякаш я измъкна от блатото на безнадеждното отчаяние, в което бе започнала бавно да затъва. Вперила поглед в пронизващите очи на Гъртруд, тя изведнъж осъзна, че трябва да бъде благодарна на съдбата си, защото бе доказала, че е способна да преодолее и най-ужасните изпитания, повечето от които бяха създадени нарочно от тази жена, с цел да я погубят. Въпреки всички унижения и оскърбления Шимейн знаеше със сигурност, че все още е жива, отчаяна, но жива! А това бе истинско чудо, за което наистина трябваше да благодари на Бог!

— Добър да е денят ви, госпожо Фич! — извика тя развеселено към омразната жена на мостика. Знаеше, че този ирландски поздрав ще я вбеси още повече. — Нали ви казах, че и този път ще оцелея! Ето ме сега пред вас, за да се уверите сама!

Тънките устни на Гъртруд се разтвориха в зловеща усмивка.

— Толкова по-зле за теб, Шимейн. Толкова по-зле за теб. Може би през следващите седем години няма да имаш такъв късмет.