Линда Джоунс
Синьото острие (8)

7

Сватбата им приличаше на феерия, извадена от някоя забравена книга с приказни истории. Църквата бе украсена в бяло и златно, в тон с цвета на сватбената рокля на Пенелопа и сребристия костюм на младоженеца. Отвсякъде висяха гирлянди от бели цветя и златни панделки и макар че бе пладне и меката дневна светлина нахлуваше през високите прозорци на храма, горяха безброй свещи, които позлатяваха всичко наоколо.

Въздухът бе изпълнен със звуците на цигулки, които радваха сърцата на многобройните гости. Максимилиан се бе погрижил лично дори и за най-незначителната подробност.

За Пенелопа това бе повече от бракосъчетание, повече от обикновено обещание да вземе един мъж за свой съпруг. Венчавката бе начало на нов живот. Вричайки се във вярност към мъжа, когото горещо бе обикнала, тя осъзна, че животът й никога повече нямаше да бъде същият. Тази мисъл едновременно я плашеше и обнадеждаваше.

Пенелопа със сигурност бе най-обожаваната невеста на света. Любовта, в която Максимилиан й се бе врекъл, блестеше в очите му, а озаряващата лицето му усмивка говореше по-красноречиво от всякакви думи. Какво повече можеше да желае една жена?

След края на сватбената церемония двамата се качиха в най-хубавата карета на Максимилиан и се отправиха към къщата на Уилям Сетън. Вече съпрузи, те внезапно бяха притихнали от свян. В каретата се държаха за ръце почти без да продумат, а Максимилиан я целуна само веднъж.

Макар и сърдит на Пенелопа за това, че бе предпочела Максимилиан пред Виктор, чичо Уилям бе достатъчно разумен да даде съгласието си за този брак. Далновиден както винаги, той не бе пропуснал да забележи, че Максимилиан Бродерик бързо се превръщаше в доста влиятелна личност. Прагматичният Уилям Сетън, изглежда, бързо се бе примирил с мисълта, че Максимилиан отказваше да обсъжда политически въпроси и че бе по-загрижен за дрехите си, отколкото за съдбата на колонията. Социалното положение и богатството на Бродерик постепенно бяха засенчили недостатъците му.

На Пенелопа й се струваше, че целият Чарлстаун се е струпал в дома на чичо й — безброй приятели и познати, които бяха любопитни да видят младоженците, венчали се толкова скоро след запознанството си. Да, присъстваха всички освен Виктор Чадуик и семейство Лаури.

Във въздуха се носеше мълва и Пенелопа вече няколко пъти бе дочула името на Хет Лаури. Бедната Хариет Лаури вероятно ужасно се тревожеше за най-малкия си син. Пенелопа искрено се надяваше Хет да е известил семейството си, че е добре. Пенелопа смяташе, че в такъв момент трябваше да загърбят политическите си различия.

Хет бе удържал на думата си, напускайки скривалището си още преди изгрев слънце. Рано сутринта Пенелопа бе отишла да му занесе храна, но него вече го нямаше. Нямаше и никакви следи от престоя му.

Пенелопа стоеше до съпруга си и наблюдаваше жужащото наоколо множество. Забелязвайки Тайлър, тя стисна ръката на Максимилиан.

— Мили Боже, трябва да е пораснал поне с шест инча, откакто го оставих в плантацията.

Петнайсетгодишният Тайлър бе вироглав младеж, който обичаше да дразни сестра си и братовчедка си. Бе необикновено красив — висок, строен, с тъмноруса коса и светлосини очи, поразително подобни на майчините си. Тайлър, радостта в живота на Пенелопа, вече започваше да придобива маниерите на истински джентълмен.

Той никога не ходеше спокойно — вечно или тичаше, или се шляеше безцелно, а днес се пъчеше наперено сред множеството.

— Толкова се радвам, че пристигна навреме — рече Пенелопа, целувайки брат си. Притесненията й, че Тайлър няма да пристигне навреме за церемонията, се бяха оказали напразни. Бе изпитала огромно облекчение, зървайки киселата му гримаса сред лицата на гостите в църквата.

Тайлър спря поглед върху Максимилиан и критично го огледа от главата до петите. Младоженецът носеше лъскави обувки от бяла коприна, дантелено жабо и така безупречно зализана коса, че в сравнение с нея къдриците на Тайлър изглеждаха в безпорядък.

— Можеше да проявиш повече вкус — каза Тайлър, обръщайки се отново към Пенелопа.

— Тайлър!

— Той е прав, скъпа — каза Максимилиан, който не изглеждаше ни най-малко засегнат. — Не съм достатъчно добър за теб, но аз съм само един простосмъртен. — Той впери блестящите си сивосини очи в Тайлър. — Тъй като сте неин брат и защитник и желаете за сестра си само най-доброто, ще ви кажа нещо. Ще се грижа за Пенелопа и ще я обичам, както никой друг на този свят. Давам ви честната си дума, че сестра ви е в добри ръце.

Тайлър присви очи:

— Дано да е така.

Зад гърба на Тайлър изникна Мери, която бурно го прегърна, преди младежът да успее да й се изплъзне. Усмивката й бе ослепителна както в нощта на бала у семейство Лаури, нощта, когато бе срещнала Максимилиан.

Тази вечер погледите на всички мъже бяха привлечени от Мери. „На всички освен на Максимилиан“ — поправи се наум Пенелопа. Тази вечер Мери бе не просто красива, тя блестеше. Червената й коса беше безупречно фризирана, синята рокля й стоеше превъзходно, а усмивката й изглеждаше по детски невинна.

Пенелопа от все сърце желаеше Мери също да открие своето щастие.

— Вече бях започнала да си мисля, че никога повече няма да те видя — каза Мери, целувайки Тайлър по бузата. От известно време трябваше да се повдига на пръсти, за да го достига.

— Появи се в църквата точно навреме за церемонията, нито секунда по-рано. Татко ще ти позволи ли да останеш известно време при нас?

Тайлър щеше да пристигне още преди няколко седмици, ако съвсем малко преди отпътуването им не се бе спречкал с чичо си.

Тайлър се усмихна широко:

— Ако се държа прилично, ще ми позволят да остана с вас до връщането ви в плантацията.

— Разбирам — замислено рече Мери. — Е, в такъв случай дори няма да ти се наложи да разопаковаш багажа си. — Тя се засмя и половин дузина възхитени мъжки погледи се извърнаха към нея. В този момент Пенелопа реши, че каквото и да бе измъчвало братовчедка й през последните няколко седмици, то вече бе минало и сега всичко отново бе наред.

Тайлър беше при нея, Мери изглеждаше щастлива, а Пенелопа имаше за съпруг прекрасен мъж, който я обожаваше. За какво повече можеше да мечтае?

След като бе приела благопожеланията на всички известни личности на Чарлстаун, а гостите бяха добре нахранени и поруменели от огромното количество погълнато вино, младоженецът взе дланта й в своите и се наведе към нея:

— Повече не мога да чакам. Време е да се прибираме вкъщи, любов моя — прошепна в ухото й Максимилиан.

— Да — с усмивка отвърна тя. — Време е да се прибираме у дома.

 

 

Това бе моментът, който Макс знаеше, че ще помни до края на дните си, скъп спомен, който щеше да го топли в трудните мигове от живота му и да прогонва кошмарите му. Когато въведе Пенелопа в къщата си, той осъзна, че това вече не бе просто хубава постройка, пълна с изискани мебели и ценни предмети от цял свят. Това бе дом.

Единственият истински дом, който някога бе имал, мястото, където душата му щеше да намери така дълго търсения пристан.

Той вдигна Пенелопа на ръце и през широкото и пусто фоайе я понесе право към извитата стълба за втория етаж, където ги очакваше общата им спалня.

Стаята бе обзаведена в махагон, бяло и златно, а лунната светлина тайнствено се процеждаше през завесите на прозорците. До брачното легло имаше масичка с приготвени незапалени свещи, а из въздуха се носеше аромат от градински цветя, с които бе отрупана тоалетната масичка и камината. Въпреки протестите си, приятелите на Максимилиан се бяха погрижили да подготвят всичко необходимо за първата брачна нощ.

— Това е най-красивата стая, която някога съм виждала — възкликна Пенелопа. Погледът й се плъзна по изисканите мебели и безценни предмети. Отначало избягваше да поглежда широкото легло, но не след дълго погледът й замечтано спря върху него.

Разбира се, Пенелопа бе малко напрегната. Тя все още таеше известни съмнения, а Макс поне на външен вид оставаше абсолютно невъзмутим. В нея напираха безброй въпроси за любовта, брака, за онова, което един мъж и една жена правеха в леглото, а тя толкова упорито избягваше да го погледне.

Макс затвори вратата и Пенелопа трепна. Той, разбира се, забеляза притеснението й. Както винаги, и този път Макс бе съумял да почувства тревогата в сърцето на любимата си.

— Познавам те по-малко от три седмици — каза той, скривайки стъписването си, — но се чувствам така, сякаш съм чакал този момент цяла вечност.

Сега Пенелопа го погледна с големите си, тъмнокафяви очи, които излъчваха някаква тайнственост и мистериозна вглъбеност. Макс взе лицето й между дланите си и впери поглед в него:

— Обичам те. Никога не бих те наранил.

— Зная — прошепна тя.

Той я целуна, а дланите му се спуснаха към коленете й. Докато на малки глътки вкусваше от нектара на нейната невинност, Максимилиан чувстваше страстта да се надига в него. Тя му отвърна нежно, постепенно открехвайки устни и отпускайки напрегнатото си тяло.

Пръстите му докоснаха меката и нежна като коприна кожа на шията й. Кожа, която никой друг нямаше да докосва. Пенелопа все още потръпваше под нежните му ласки.

Той я целуна там, където туптеше сърцето й. Тя бе негова. Негова съпруга, негова любов, душата му. Но в същото време той цял й принадлежеше.

Максимилиан бавно свали сватбената рокля, целувайки устните и шията на съпругата си. Пръстите му внимателно отстраняваха сатена, разкривайки съвършеното й тяло.

Тя бе прекрасна, по-ослепителна от всичко, върху което някога бе спирал погледът му. Нежно заоблените й рамене, красиво оформените ръце и крака, извивката на ханша — всичко в нея бе съвършено. Когато свали и бельото й, тя свенливо прикри гърдите си с ръце.

— Недей — прошепна Максимилиан, внимателно отстранявайки дланите й. Тя не се възпротиви. — Нека ти се насладя. Толкова си красива.

Жена му стоеше пред него гола и свенлива, но в очите й вече нямаше страх.

Той отново я взе на ръце, този път, за да я отнесе до леглото, оставяйки копринената сватбена рокля да се свлече върху персийския килим.

Тази жена бе единственото хубаво нещо в живота му. Тя вече се бе превърнала в неразделна част от него.

— Искам и това, подобно на всичко останало в нашия живот, да бъде съвършено.

— Да, зная.

Той я притисна към себе си, отново целуна тръпнещите й устни и се отдаде на усещането от допира на копринената й кожа. Пенелопа бе така гореща и отзивчива, че Макс едва сдържаше напиращата страст, която заплашваше да му отнеме разсъдъка.

Той не бързаше. Искаше бавно да вкусва насладата от мига, който щеше да помни цял живот. Пръстите му следваха извивките на тялото й, а под тях нежната кожа на младата жена настръхваше.

— Максимилиан — шепнешком изрече името му тя, притискайки влажните си устни към неговите.

— Да, любов моя.

Тя обви ръце около врата му.

— Аз наистина те обичам — думите й го накараха да се усмихне. — Обичам те.

— Зная.

Не бе очаквала това. Ръцете на Максимилиан изучаваха тялото й, устните му й шепнеха и я целуваха нежно, а собственото й тяло с готовност отговаряше на ласките му.

Тя бе топла, не, тя гореше. Тялото й трепереше, а желанието се разгаряше все по-силно с всяко негово докосване. Нежният му шепот я караше да го чувства още по-близък. Все още бе скована, но напрежението й започваше да се превръща в приятно вълнение, което с всеки изминал миг прерастваше в непреодолимо желание и нетърпеливо очакване.

Пенелопа бе разтърсена от мисълта, че без Максимилиан животът й би бил празен и безсмислен, че любовта им е истинска и съдбовна. Двамата с Максимилиан стояха на прага на нещо приказно красиво и непознато.

Светлината, идваща от отсрещния край на стаята, бе достатъчна, за да може Пенелопа да вижда лицето на Максимилиан: аристократичните му черти, издължената линия на очите, прекрасните, чувствени устни.

Усети как я залива вълна на неконтролируемо желание, която я накара да се заизвива, стенейки и молейки за още милувки.

Максимилиан неусетно бе свалил дрехите си. Когато протегна ръце към него, вместо коприната, пръстите й усетиха горещата му кожа.

Беше красив като древногръцки бог. Пенелопа с наслада галеше извивките на тялото му, а той отговаряше на нежното й докосване със сподавени стенания.

И тогава двамата се сляха в една плът и едно сърце, а устните му бясно и припряно се впиха в нейните. Пенелопа усети, че той изгубва контрол над себе си и това още повече я възбуди. Невъздържаната му целувка я накара да простене от удоволствие.

Не се възпротиви, когато Макс разтвори краката й с колене. Без да престава да целува устните й, той плъзна длан между бедрата й. За момент Пенелопа остана като вцепенена, но Максимилиан не й остави време за колебание, тъй като пръстите му неспирно разпалваха страстта. Тя бе в плен на сладкото усещане, което заливаше на вълни девственото й тяло. Отдавна вече не бе в състояние да се владее.

— Да — простена тя при първия тласък, с който Максимилиан проникна в нея — бавно и все по-надълбоко. Нямаше болка. Само непрестанното пулсиране на пламналите й слабини.

Тялото й бързо, много по-бързо, отколкото си бе представяла, привикна към непознатото усещане.

Горещи вълни на наслада, родени там, където се бяха слели, се разпростираха нагоре по тялото й, заливайки корема и гърдите.

Максимилиан започна да се движи по-бързо и да прониква по-дълбоко и Пенелопа повдигна бедрата си, за да го улесни. Вълните се учестяваха и внезапно, без предупреждение, усети да я залива някаква нова, още по-изпепеляваща от предишните вълна, която приличаше по-скоро на изригване. Пенелопа се вкопчи в съпруга си, сякаш се боеше да не бъде отнесена от освободената в тялото й стихия.

Остави се да бъде люляна от последните му няколко мощни тласъка, докато заливащите я вълни не стихнаха съвсем. След това се притисна към потръпващото му от конвулсии тяло.

Двамата се строполиха на леглото, сплели ръце и крака и със заплашващи да се пръснат сърца.

Пенелопа бе изтощена до краен предел, но духът й сякаш витаеше из някакви непознати пространства, облени в светлина и покой. От страха и нервността, обзели я, когато Максимилиан я бе въвел в тази стая, не бе останала и следа.

Пенелопа промълви със сетни сили:

— Това значи било.

Максимилиан се засмя гърлено.

— Да, това — отвърна той, като се подпря на лакът, за да я погледне. — Или поне един от многото начини, по които се прави.

— Това значи ли, че има и други? — Тя не можеше да си представи. Но нали доскоро не си бе представяла и нищо подобно на случилото се току-що.

— Да — прошепна Максимилиан. — Любов моя, това бе само началото.