Линда Джоунс
Синьото острие (6)

5

— Какво ще правиш? — прогърмя гласът на Флетчър.

— Ще се жени — с престорено безразличие рече Гарик. — Само след две седмици, ако смея да добавя.

Луис свирна с уста, а обичайно веселият му глас звучеше пискливо от обзелото го раздразнение:

— Гарик и аз бяхме първите, които узнаха. При това всичко, което можехме да направим, бе да кимнем покорно и да изкажем своите благопожелания на младата двойка. — Той обърна студения си поглед към Макс. — Това означава ли, че ще трябва да съм кочияш през цялото време? Двадесет и четири часа в денонощието, седем дена в седмицата да бъда Луис Търнър, кочияшът? А Гарик — прислужник?

Реакцията на приятелите му не се различаваше много от онази, която новината за женитбата им бе предизвикала в дома на Уилям Сетън. Съмнение, последвано от раздразнение, което след това логично биваше изместено от ужас.

— Милостиви Боже! — извика Бек. — Луис е прав. Не ни стига, че трябва да се преструваме на слуги, докато готвачът и прислужничките са тук. Те поне си тръгват веднага, щом приготвят вечерята, а и веднъж седмично имат почивен ден. Какво ще си помисли съпругата ти, когато ни види нощем да излизаме с конете си? Какво ще направи, щом икономът откаже да отвори вратата или когато открие че аз, готвачът, не мога да кипна без чужда помощ дори кана с вода?

Макс бе мислил за всичко това, за многобройните проблеми, които щеше да създаде бракът му, но сега те просто нямаха никакво значение за него. След две седмици Пенелопа щеше да стане негова съпруга. Нищо друго нямаше значение. Тя бе всичко, което някога бе искал от живота. И в най-смелите си мечти през всичките тези безкрайни години на самота не се бе надявал на подобно щастие.

— По дяволите неудобствата! Накрая ще трябва да й призная всичко — заключи той.

— Толкова голямо доверие ли й имаш? — измърмори Джон.

— Да.

— Годеж — разумно предложи Далтон. — Хубавичък, дълъг, романтичен предбрачен период. Да речем, две години?

Макс не можа да сдържи усмивката си:

— Не.

Всички говореха един през друг, привеждайки аргументи против този брак. Единодушно бяха решили, че Макс си е изгубил ума.

Когато изпълнилата стаята врява поутихна за миг, Макс взе думата:

— Аз я обичам. Искам този брак повече от всичко, което съм желал някога. Повече от почтеността, парите и справедливостта. Когато реших да дойда в колониите, за да започна нов живот, очаквах, че с натрупаното в Изтока богатство ще мога да си купя всичко, от което някога съм се нуждал. Дом, положение в обществото, а някой ден и подходяща съпруга. Никога не съм се надявал на такова щастие и отказвам да обърна гръб на небесния дар, който ми се предлага, само защото идва в неподходящ момент. Обичам я и имам нужда от нея.

Признанието на Макс накара мъжете да притихнат. Далтон и Джон дори изглеждаха разколебани. Пръв наруши тишина Гарик:

— Тогава трябва да я имаш — кротко рече той.

 

 

— Не очаквах чичо Уилям да приеме всичко така добре — каза Пенелопа, докато решеше косите си. Облечена в сатенената си нощница, тя седеше върху дюшека и гледаше необичайно замислената Мери. — Отначало не възприе идеята за женитба, но после промени мнението си и сега се държи много мило, не мислиш ли?

Мери, все още облечена в тъмнозелената си дневна рокля, седеше в изящното кресло до прозореца. На лицето й се четеше все същото странно безразличие, което бе демонстрирала през цялата вечер.

— Омъжваш се за най-богатия мъж в Чарлстаун — тихо каза тя. — Какво против може да има татко?

От нощта на бала на семейство Лаури Мери сякаш не бе на себе си. Пенелопа дълго бе пренебрегвала факта, че братовчедка й е престанала да се усмихва, тъй като тя винаги се бе държала малко студено с нея. Този път обаче цупенето бе продължило прекалено дълго дори за Мери. Тя отдавна вече трябваше да е по нощница и да лежи на леглото до Пенелопа, обсъждайки с нея предстоящата сватба, но вместо това все така седеше до прозореца и мълчеше.

— Случило ли се е нещо? — откровено попита Пенелопа. — Да не би сватбата ми да те разстройва по някакъв начин?

— Да ме разстройва ли? — Мери й изпрати непроницаема усмивка. — И защо мислиш, че трябва да съм разстроена?

— Не зная.

Мери наклони глава и по бузата й се спусна една къдрица.

— Обичаш ли Максимилиан Бродерик?

Пенелопа остави настрана четката си за коса и се взря в червенокосото момиче. Дали обичаше Максимилиан? Всичко се бе случило така главозамайващо бързо, че тя доскоро се бе страхувала да си зададе този въпрос. Флиртът им бе протекъл толкова вихрено, че не й бе останало време да осъзнае какво се случваше с нея.

— Усещам как след всяка следваща среща се влюбвам в него все по-безумно. — Изричайки тези думи, младата жена осъзна силата на своите чувства.

— Той се държи така глупаво.

— Не си права — обидено рече Пенелопа. — Има моменти, в които зная, че той е нещо повече от контето, за което се представя — мигове на откровение и истинска любов.

— Ами ако грешиш? Максимилиан Бродерик може да се окаже просто едно надуто конте, загрижено единствено за гардероба и външния си вид.

— Не мисля, че е така. — Пенелопа знаеше, че човекът, за когото възнамеряваше да се омъжи, бе много повече от това. Тя единствена го познаваше и интуитивно усещаше, че той напълно заслужава любовта й.

— Виктор ще бъде много разстроен.

Напоследък Пенелопа почти бе забравила за Виктор Чадуик, но забележката на братовчедка й, й напомни, че все пак трябваше да се изправи лице в лице с него. Чичо Уилям щеше да съобщи новината на Виктор, но тя не можеше да избегне разговора с него.

— Това никак не ме вълнува. Сама знаеш, че с Виктор не ме е свързвало нищо друго освен приятелство. О, Мери, може би той ще посвети вниманието си на теб сега, когато…

— … си сгодена за друг? — светкавично довърши изречението й младото момиче — Колко е ласкателно винаги да бъдеш на второ място. Но щом искаш да знаеш, не бих се омъжила за Виктор Чадуик дори ако на колене ме моли да сторя това.

Пенелопа се престори, че не е забелязала искрящите в очите на Мери сълзи, защото точно в този момент братовчедка й не се нуждаеше от съжалението й.

— Не исках да кажа това. — Как бе могла да реагира така безразсъдно, след като много добре знаеше за увлечението на Мери по Виктор Чадуик. Безразличието на братовчедка й със сигурност бе престорено. — Ти, разбира се, си права — нежно каза Пенелопа — Той не е достатъчно добър за теб.

Мери скочи от мястото си и без нито дума повече изхвърча от стаята. Пенелопа смутено впери поглед във вратата, която братовчедка й бе затръшнала след себе си. Къде бе изчезнало веселото и безгрижно момиче от нейното детство?

Това със сигурност имаше нещо общо с Виктор. Макар и да твърдеше, че никога не би се омъжила за него, Мери положително му се възхищаваше. Възможно ли бе да си мисли, че Пенелопа постъпва несправедливо с него? Дали не се опасяваше, че дори и сега Виктор отново няма да й даде вниманието, за което така жадуваше? Каквато и да бе причината, тя бе сигурна в едно: Мери много скоро отново щеше да възвърне предишния си жизнерадостен нрав.

Пенелопа си легна в полутъмната стая. Угаси мъждукащата свещ, потъна дълбоко в пухкавия дюшек и плътно се уви с меката завивка.

Дори непредвидимата й и темпераментна братовчедка не можеше да развали магията, която я държеше в плен.

Щеше да се омъжва за Максимилиан Бродерик. Животът й се бе променил по най-неочакван, почти магически начин. Нима, виждайки го да влиза в балната зала на семейство Лаури, бе допускала, че само два дена по-късно ще бъде не само напълно омагьосана от чара на този мъж, но и сгодена за него?

Само още две седмици и тя вече нямаше да заспива сама. Двамата с Максимилиан щяха да спят в една спалня, в едно легло и да споделят обичайните за съпрузите интимности. Дори само мисълта за предстоящото, я възбуждаше и плашеше едновременно. Пенелопа нямаше майка, с която да разговаря, а леля й бе починала преди много години. За онова, което се случваше в съпружеското легло, знаеше само от подочути откъслечни реплики от разговорите на слугите. Бе живяла целомъдрено и изолирано от света, отвъд пределите на дома й. Целувката, с която двамата с Максимилиан бяха скрепили споразумението си, бе най-интимното докосване в младия й, целомъдрен живот.

Пенелопа склопи натежали клепачи и се унесе в сън. Ако бракът й с Максимилиан поне малко приличаше на тази целувка, той без съмнение щеше да бъде прекрасен.

 

 

— Слухове за Синьото острие се носят чак до Бостън — прошепна мъжът, въпреки че на километри около тях нямаше жива душа. Единственият шум, който долавяха, забързани към мястото на срещата, бе този от собствените им стъпки.

Макс разсеяно приглаждаше с ръка фалшивата си брада. Маскировката му бе позволила безпрепятствено да влезе в селото, където британските войници повече от седмица бяха държали мъжа, току-що освободен от Лигата на Синьото острие.

— Не сме направили нищо особено.

Явно изненадан, мъжът се засмя тихо.

— Нищо особено? Избавили сте от ръцете на Виктор Чадуик половин дузина патриоти.

— Трима, ако трябва да бъдем честни — иронично рече Макс.

— С мен стават четирима — с благодарност в гласа отвърна мъжът. — Чухме и за случката в Сайпръс Кросроудс. Просто искам да ви кажа, че оценяваме усилията ви.

Макс кимна с глава, нетърпелив да качи бунтовника на кораба, който всеки момент щеше да отплава за Бостън.

— Коя беше жената? — продума мъжът след кратка пауза. — Онази, високата, която обезоръжила войниците. Тя е от твоите, предполагам.

Макс се засмя:

— Ребека ли? — Бек щеше да полудее, ако разбереше, че толкова лесно са го взели за жена. — Да, тя е една от нас.

— И аз така си помислих. Забележителна жена — благоговейно изрече мъжът. — Омъжена ли е?

Макс не можа да се сдържи и прихна. Гласът му проехтя далече из гората, а спътникът му подскочи уплашено на седлото и се огледа подозрително.

— Не се бойте — успокои го Макс. — Хората ми отведоха британските войници в обратната посока. Когато отплавате за Бостън, тези задници ще са затънали до колене в блатата. Може да се каже — върна се на въпроса на своя спътник Макс, — че в живота й има един мъж.

— Надявам се, той осъзнава с каква забележителна жена си има работа.

Макс реши да даде възможност на човека да помечтае. Мъжът бе готов да се бие и може би дори да умре за каузата им, но Макс нямаше доверие на никого, извън членовете на Лигата. С изключение, разбира се, на Пенелопа, която обичаше от цялото си сърце.

Какво щеше да каже любимата му, когато узнаеше, че съпругът й е Синьото острие? Благодарение отчасти и на публичните празнодумства на Чадуик, се бе разчуло за мистериозния мъж и неговата Лига, която създаваше толкова неприятности на лоялистите.

Мисълта, че отново ще вбеси Чадуик, извика нова усмивка на лицето на Макс.

Всъщност през последните две седмици усмивката почти не слизаше от лицето му. Тя го озаряваше всеки миг, прекаран с Пенелопа в градината на чичо й, докато се разхождаха из препълнените с хора улици или по брега на реката, потънали в разговори на всевъзможни теми и откривайки ново очарование в света около тях. Пенелопа обичаше брат си с удивителна преданост, уважаваше чичо си и ценеше всичко, което бе дал на нея и Тайлър, макар според Макс този човек да не заслужаваше такова безрезервно уважение. Тя рисуваше за свое собствено удоволствие, но притежаваше таланта на истински художник. Бе красива, но, изглежда, не го съзнаваше. Държеше се учтиво и очакваше същото от околните. Обичаше сладкото, синия цвят и напъпилите рано сутрин рози.

Всичките тези дребни, но за него изключително важни подробности бе научил през дните, прекарани с Пенелопа след онзи предиобед, когато я бе помолил да стане негова съпруга. Колкото повече неща узнаваше за нея, толкова по-силно я желаеше.

Когато двамата мъже стигнаха крайната цел на пътуването си, Макс с мъка изтика на заден план мислите за любимата си. Морякът, който ги очакваше, бе един от другарите на Далтон. Той бе спуснал котва в усоен и безлюден участък от реката, където спътникът на Максимилиан трябваше да се качи на борда. Едва дълго след като корабът се бе отделил от брега, Макс свали черната перука и дрипавото, натъпкано с подплънки палто, които трябваше да го преобразят в съвсем друг човек.

От сватбата му го деляха само още два дена и сърцето му бе преизпълнено с трепетно очакване на мига, в който Пенелопа щеше да стане негова съпруга. Този път поводът за вълнението му не бе някоя голяма кесия със злато, нито дебнеща опасност или жажда за отмъщение. Пенелопа му предлагаше нещо друго. Любов, дом, семейство — все неща, които животът му бе отнел и за които дълбоко в сърцето си винаги бе копнял. Бе зърнал обещанието в топлите й кафяви очи.

 

 

Само преди няколко мига Мери бе видяла Виктор да влиза в кабинета на баща й. Тя направи няколко крачки към вратата, прехапала долната си устна, като придържаше роклята си, за да не пречи на движенията й.

Баща й бе в конюшнята, за да прегледа един болен кон и без съмнение щеше да прекара там още поне половин час заедно с момчето, което се грижеше за конете му. Пенелопа трескаво опаковаше багажа си, за да могат слугите на Максимилиан Бродерик да го отнесат в новия й дом и да подготвят пристигането й там. Само след два дена щеше да се състои така нетърпеливо очакваната от нея сватба. Пенелопа щеше да бъде щастливата невеста на най-богатия мъж в Чарлстаун.

Щом зърна застаналия пред бюрото на баща й Виктор, Мери колебливо спря до вратата. Той нервно потропваше с пръсти по фино полираното дърво. Горкият Виктор нямаше късмет. Повече от две години бе чакал братовчедка й, но в крайна сметка надеждите му бяха останали излъгани. Сладката малка Пенелопа без колебание го бе изоставила, заслепена от онзи полуидиот Бродерик.

Виктор припряно прекара пръсти през косата си, отмятайки назад един дълъг кичур. За нея той бе най-красивият мъж на света. Чертите му бяха остри, а на ръст бе по-висок от повечето мъже, макар малко да отстъпваше на бъдещия съпруг на Пенелопа. Широките му рамене трудно можеха да бъдат скрити зад изискано скроената дреха. Косите му бяха черни като нощта, а устните му винаги бяха изкусявали Мери с чувствената си и жестока извивка.

Мери прекрачи прага на кабинета и открито впери поглед във Виктор. Той я забеляза веднага. Тъмният му пронизващ поглед я измери от главата до петите. Не бяха разговаряли от бала на Лаури, от деня, в който бе отнел девствеността й — припряно и безчувствено, както сега барабанеше с пръсти по бюрото.

— В момента татко е зает — спокойно каза тя. — Навярно бих могла да ви правя компания, докато чакате?

Мери пристъпи към него, поласкана от изписаното на лицето му неудобство, вдъхващо на младата жена чувство за власт. Това определено й харесваше.

— Не е необходимо.

Тя се усмихна и тази нейна реакция го извади от равновесие.

— Но аз и без друго нямам какво да правя.

— Мери — колебливо поде той. — Възнамерявах да поговоря с теб за вечерта на бала на семейство Лаури. Случката в градината бе най-ужасната грешка, която съм допускал. Бях пиян и се боя, че…

— Да не би да ми се извиняваш, Виктор? — Мери пристъпи съвсем близо до него, без да сваля очи от лицето му. Облиза долната си устна и докосна ръкава на жакета му. След миг вече галеше ръката му под скъпата материя. — Не си спомням да съм те молила да го правиш.

Изправи се на пръсти, за да го целуне по устните. Отначало той бе така шокиран, че не помръдваше, но после започна да отвръща на целувката й с изгарящи от желание устни и жаден език. Целувката му бе настойчива и влажна и Мери едва сдържа порива си да не го отблъсне. Вместо това правеше същото, което и Виктор, чийто език грубо бе проникнал в устата й.

— Обеща да ме научиш на нещо повече — прошепна тя, откъсвайки устни от неговите. — Обеща да ме научиш да доставям и да получавам удоволствие. — Взе ръката му в своята и я постави върху гърдите си. Запита се дали Виктор е в състояние да усети треперенето на ръката или свирепите удари на сърцето й. Дори да бе усетил вълнението й, той с нищо не го показа.

— Мери! — Виктор хвърли бърз поглед към отворената врата. — Баща ти може да се върне всеки момент!

Тя се усмихна:

— Вярно.

Виктор не можеше да има Пенелопа, но щеше да има нея. Днес Мери бе открила ахилесовата му пета. Чувственост, желание, секс. Знаеше, че е в състояние да дари Виктор с нещо, което Пенелопа никога нямаше да пожелае или да може да му даде. По този начин Мери можеше да го накара да я желае и да се привърже към нея.

Надяваше се да успее да превърне желанието му в нещо повече.

Виктор се ухили. Усмивката му не можеше да се нарече топла. Той стисна устни, присви очи и на лицето му се появи онази животинска усмивка, която бе видяла за пръв път в нощта на бала у семейство Лаури.

— Не тук — прошушна той. — Довечера… в постройката за каретите, след като приключа разговора си с баща ти.

Тя пъхна език в устата му. В съзнанието й неочаквано нахлуха миризмите и образите от срещата им в градината и Мери почувства, че я обзема панически страх. Тя успя да преглътне ужаса си, преди Виктор да разбере, че с нея става нещо.

Виктор Чадуик бе коравосърдечен и жесток мъж. Егоистичен, хладнокръвен и пресметлив. Откакто го познаваше, той бе преследвал Пенелопа с непоколебима и безстрастна решителност.

Виктор бе отнел девствеността на Мери, която тя, подобно на всяка друга жена с нейното социално положение, трябваше да пази за първата брачна нощ. След това я бе оставил с разбито сърце, зъзнеща в студа и самотна. Често споменът за случилото се през онази тъмна нощ в градината на Лаури извикваше в очите й горчиви сълзи.

Дълбоко в сърцето си обаче Мери знаеше, че Виктор й принадлежи. Бе създаден за нея. Отвъд болката и закъснелите извинения между тях имаше и трябваше да има още нещо.

Мери обичаше Виктор.