Линда Джоунс
Синьото острие (23)

22

Мери не можа да устои на изкушението. Далтон и останалите прислужници бяха ангажирани с приготвянето и сервирането на вечерята или с грижи около конете. Максимилиан и Пенелопа бяха толкова обсебени от заниманията си — той в кабинета, а братовчедка й в салона си, — че Мери се питаше дали изобщо нещо бе способно да ги извади от необичайния им унес.

И тя тихо се запромъква към третия етаж.

Далтон Арчър, иконом през деня, Синьото острие нощем. Нима бе възможно? Тръпки полазиха по гърба й само при мисълта, че това можеше да се окаже истина. Мери бе забелязала, че Далтон не приличаше на никой от мъжете, които познаваше. Силен и смел, природно интелигентен и с чувство за чест и достойнство.

Въпреки лоялистките си убеждения тя, подобно на всички останали в Чарлстаун, бе очарована от историите за тайнствения мъж, известен като Синьото острие. Нямаше човек, който да не се възхищаваше на смелостта на този почти легендарен герой.

Мери не бе сигурна коя е стаята на Далтон, но можеше да разпознае вещите му. Тя успяваше да чете мислите му и предугаждаше всяко негово действие.

Младата жена внимателно открехна първата врата до стълбите. Пред погледа й се разкри малка, но изискано подредена и чиста стая. Прислугата на Максимилиан изглежда си живееше доста добре. Слугите от плантацията живееха в скромни стаи с ниски тавани, тесни койки и голи подове, а робите направо мизерстваха. Тази стая обаче не отстъпваше по разкош на нейната.

Мери скоро разбра, че се намира не в стаята на Далтон, а на Бек. Върху махагоновия стол бе хвърлена престилка, а на масичката лежеше лист със седмичното меню. Дотук — нищо необичайно.

Мери напусна стаята също така тихо, както бе влязла, и се вмъкна в следващата.

Това определено не бе спалнята на Далтон. На пода се въргаляха чифт миризливи ботуши, а върху скъпия килим откри няколко сламки. И понеже Флетчър живееше в конюшнята, Мери реши, че се намира в стаята на Луис Търнър.

Тъй като нямаше време за губене, тя се насочи към следващата, трета врата.

Веднага позна стаята на Далтон. Усети присъствието му, преди още да бе зърнала внимателно сгънатата върху скрина до леглото ливрея. На лицето й трепна усмивка, когато погали завивките му. Тук той бе мечтал за нея и навярно я бе сънувал.

Сега обаче Мери не можеше да позволи на романтичните спомени да замъглят съзнанието й. Тя бе тук с определена цел. Младата жена се приближи към писалището и отвори най-горното чекмедже. Единствената вещ вътре бе лъскав пистолет. Наличието му все още не доказваше нищо, макар Мери да се съмняваше, че много икономи притежават оръжие.

Върху самото писалище нямаше нищо, затова тя насочи вниманието си към огромния скрин. Ето къде би скрила компрометиращите предмети, ако бе на мястото на Синьото острие. Тя подържа ливреята в ръцете, вдишвайки мириса на Далтон, който я накара да се замечтае за миг.

След това остави ливреята на пода в краката си и отвори скрина. Пред очите й бе доказателството, което търсеше.

Сива перука, дрипаво палто и чифт стари панталони — една от маскировките на Синьото Острие. Мери ги извади, за да потърси още улики. Очите й се разшириха от изумление. Вече разполагаше с най-безспорното доказателство, което човек можеше да си представи — ножове като татуирания върху бедрото на Далтон. Дръжките им бяха дървени, оцветени в тъмносин, мастилен цвят, с гравирано върху тях индигово дърво.

Мери взе един от ножовете, за да го разгледа по-отблизо. Остриетата им бяха различни по дължина и форма. Някои — закривени, а други — прави. Едните — къси и широки, други пък — дълги и тесни. За миг гледката заплени младата жена.

Изненадващо за самата нея, тя не се почувства обидена на Далтон, че не й бе поверил тайната си. Той трябваше да бъде внимателен и предпазлив. Не биваше да се доверява никому.

Мери почувства силно желание Далтон да се довери на нея. Не бе сторила нищо, с което да заслужи недоверието му, нищо. Тя го обичаше и го чувстваше по-близък от всеки друг на този свят и ако той споделеше с нея всичките си тайни, това би я направило истински щастлива.

Мери върна ножа и останалите вещи на местата им, уверявайки се, че са поставени точно както ги бе намерила. Затвори скрина и постави ливреята отгоре. На лицето й все още грееше усмивка.

 

 

Макс завърза коня си за един стълб близо до вратите на къщата на Уилям Сетън. Всичко наоколо тънеше в мрак, а самата къща изглеждаше злокобно.

Защо ли съпругата му я бе избрала за срещата си със Синьото острие? Навярно бе търсила усамотение, което да й позволи истинска интимност.

Макс бутна вратата и прекрачи прага на бившия дом на съпругата си. Къщата бе доста по-семпла от неговата. Стаите бяха квадратни, а мебелите изглеждаха съвсем обикновени и имаха изчистени форми.

Въпреки мрака Макс с лекота се придвижи до стълбището. Дискретната светлина от втория етаж му подсказа къде го очакваше Пенелопа.

След като преди няколко часа бяха вечеряли заедно, тя се бе „оттеглила“ в стаята си. Как ли бе стигнала до къщата на чичо си?

Максимилиан безшумно се заизкачва нагоре по стълбите. Ако не й позволеше да се приближи прекалено, Пенелопа не би могла да го разпознае под черната перука и голямото черно палто с подплънки. Зърнеше ли обаче лицето му отблизо, веднага щеше да узнае истината.

Вече не го бе грижа.

Светлината идваше от стаята в края на коридора. Вратата бе открехната.

Макс пристъпи безшумно и влезе. Пенелопа стоеше до прозореца с гръб към него. Носеше тъмнозелената си наметка. Бе спуснала качулката над разпилените си коси и Макс не можеше да види лицето й. Когато я зърна, сърцето му едва не спря от вълнение.

Не бе разбрал, че е усетила присъствието му, затова, когато го заговори, той почти подскочи от изненада.

— Значи все пак дойдохте.

— Нима сте допускала, че може да не дойда? — попита той и предпазливо пристъпи към центъра на стаята.

Сега Пенелопа бавно се обърна към него и Макс се приготви за двубоя на своя живот.

Тя също бе добре подготвена за срещата си с тайнственото Синьо острие. Върху очите си бе завързала познатия му жълт шал. Колебливо пристъпи към леглото. Свали качулката си, а разкошните й кафяви коси плиснаха върху зеленото наметало.

— Какво искате от мен? — с дрезгав глас попита той. Усмивката й беше толкова ослепителна, че Макс едва успя да си поеме дъх.

— Нима не разбирате, защо сме тук? Дори след последната ни среща…

— Не.

Пенелопа пристъпи крачка напред.

— Моля, говорете — каза тя, търсейки го слепешком, — за да мога да ви открия.

— Госпожо Бродерик — мрачно рече Макс.

— Пенелопа — поправи го тя и направи още една крачка към него.

— Пенелопа.

Това бе достатъчно. Застанала пред него, тя докосна с пръсти гърдите му.

— Отведете ме с вас — прошепна младата жена. — За няколко дена… не, завинаги.

Като че се сбъдваше най-страшният му кошмар.

— Това е невъзможно.

— Последния път, изглежда, не мислехте така. Молехте ме да тръгна с вас. — Пръстите й леко галеха гърдите под ленената му риза. — Кое ви накара да промените намеренията си само за един ден? — Нежното й невинно лице бе обърнато към неговото. Очите й бяха завързани с жълтия шал, но изкусителните й устни го подканяха да я целуне. — Не ме ли харесвате вече?

— Разбира се, че ви харесвам, но… но, както сама казахте, вие сте омъжена.

Колко щеше да трае всичко това? Той нямаше сили да й се съпротивлява още дълго. Усмивката изчезна от лицето й.

— Омъжена съм, да, но съпругът ми не ме обича.

Как бе възможно да се съмнява в любовта му? Макс затвори очи. Нали бе направил всичко възможно, за да докаже на нея, а и на себе си, точно обратното?

— Не можете да бъдете сигурна, че той…

— Не желая да говорим за него — прошепна Пенелопа с дрезгав глас. — Нека говорим за нас. Можете ли да усетите любовта във въздуха наоколо? Любовта, която кара сърцето ми да бие тъй силно. Опитах се да ви забравя, но след последната ни среща непрестанно мисля за вас. Миналата нощ се почувствах толкова самотна, че пожелах да сте до мен в леглото ми. Реших да не бъда страхливка и да сторя онова, което искам повече от всичко.

Макс едва не се задави.

— Госпожо Бродерик, това е недопустимо… — превзето каза той.

Ръцете й спряха на кръста му.

— Аз дори не зная името ти — каза тя, сякаш, без да го чува, а усмивката отново се възцари на лицето й. — Но това ми харесва.

— Пенелопа… — Ръката й отново се заизкачва нагоре, търсейки устните му. Дали щеше да го разпознае? Колко ли шокирана щеше да остане, научавайки истината? Очевидно, тя все още не подозираше нищо, защото продължа ваше да гали лицето и изкуствените му коси.

— Кажи ми, че не ме желаеш.

— Аз не… аз не те желая — рече Макс с дрезгав глас. Пръстите й сега обхванаха болезнено набъбналата му под грубия брич мъжественост.

— Лъжеш, скъпи — тихо рече тя и, като се надигна на пръсти, впи устни в неговите.

В целувката й нямаше и следа от невинност. Езикът й дръзко се провря между устните му.

Макс не разбираше смисъла на тази игра, но тялото му искаше тя да продължи вечно.

Поддавайки се на непреодолимото си желание, той я прегърна и я целуна с такава страст, че Пенелопа едва успя да си поеме дъх… и да простене от удоволствие. Тя бе толкова отзивчива в обятията му!

Макс се усмихна. Може би трябваше малко да я сплаши, за да поохлади страстта й. Какво си въобразяваше тя? Далеч от дома си, с непознат мъж, който при това съвсем недвусмислено бе демонстрирал намеренията си. Той реши да я целуне и да пъхне ръка под полите й, за да й даде урок.

Пенелопа дори и не понечи да му окаже съпротива. Тя хвърли наметалото си на пода, оставайки по семпла рокля с висока талия и разпилени върху гърба и раменете коси.

След миг вече разкопчаваше корсажа си с треперещи пръсти. Когато приключи с копчетата, Пенелопа го свали грациозно, освобождавайки набъбналите си под прозрачната дантелена риза гърди. Макс гледаше занемял как невярната му съпруга остава пред него само по фуста и риза.

— Вие не съзнавате какво правите — каза най-сетне той.

— Напротив.

— Съпругът ви…

— Не ме обича — прекъсна го рязко тя. — Защо продължавате да говорите за него? Той ме е лъгал безброй пъти, отхвърляше опитите ми за сближаване… Нима му дължа вярност?

— Може би е имал причина да се държи така — каза Макс, докато Пенелопа смъкваше жакета от раменете му.

— Вие женен ли сте? — небрежно попита тя.

— Да — отвърна Макс, питайки се каква ли ще бъде реакцията й. Тя спря за миг, а сетне бавно и ловко продължи да го съблича.

— Обичате ли я? — попита отново тя, пъхвайки ръка в панталоните му.

— Много.

Пръстите й го влудяваха.

— Признавали ли сте й някога чувствата си?

Той дишаше все по-трудно и едва се сдържаше да не хвърли съпругата си върху леглото.

— Само веднъж — призна Макс. — Много отдавна.

Пенелопа притисна лице към гърдите му и се усмихна.

Според плана сега трябваше да му разкрие, че знае истината. Тя обаче неимоверно се наслаждаваше на тази игра и не желаеше да спира.

А и трябваше да си признае, че ситуацията й действаше изключително възбуждащо. Тялото й се бе сгорещило, а кръвта й кипеше във вените. Пенелопа желаеше Максимилиан така силно, както никога досега.

Тя съвсем ясно усети мига, в който съпругът й се предаде, и се остави изцяло във властта й. Той ловко свали бельото й и започна да гали нажежената й кожа. Зърната й се втвърдиха под пръстите му.

Пенелопа жадуваше за милувките му. Копнееше да ги усеща върху устните и гърдите, върху болезнено чувствителните си слабини. Той предусещаше и откликваше на всичките й желания. Целуваше я страстно, а устните му изтръгваха стонове от гърдите й. Пръстите му играеха с набъбналите й зърна и сякаш разпръскваха енергия по цялото й тяло. Внезапно те се впиха между бедрата й и не прекратиха влудяващия си танц, докато Пенелопа не почувства, че се разтапя в ръцете му.

Максимилиан не й позволи да стигне до края, отдръпвайки се с думите:

— Не още.

Той я отнесе до леглото, където бавно събу обувките и чорапите й, обсипвайки с целувки изящните й глезени. След това устните му бавно изминаха дългия път до гърдите й.

Пенелопа чу ботушите му да изтрополяват на пода, сетне долови шумоленето на дрехите му и най-сетне го усети върху себе си. Голите им тела се притиснаха жадно, а краката им инстинктивно се сплетоха.

Тя го желаеше толкова силно, че за миг забрави всичко останало.

Преди това обаче трябваше да завърши започнатото.

— Чакай — задъхано прошепна Пенелопа точно когато Макс се канеше да проникне в нея.

— Точно сега ли избра да се откажеш? — с рязък тон попита той. — За Бога, жено…

— Не ме попита — каза тя.

— Какво не съм те попитал? — нетърпеливо рече той, задъхвайки се.

— Дали обичам съпруга си.

Макс замря.

— Мисля, че поведението ти говори достатъчно красноречиво.

— Попитай ме — настоя Пенелопа.

Той се поколеба. Всяко мускулче от тялото му бе изопнато до скъсване.

— Обичате ли съпруга си, госпожо Бродерик?

— Да — прошепна тя. — Обичам мъжа си с цялата си душа. — Пенелопа протегна ръка, за да смъкне грубата перука от главата на съпруга си. След миг пръстите й потънаха в русите му коси. — Обичам те, Максимилиан.

Той свали шала, закриващ очите й, за да може да надникне в тях. Свещта осветяваше лицето му — строгата извивка на устните, хамелеонските очи, стиснатата челюст и аристократичния нос.

— Ти си знаела? — произнесе Макс с такова облекчение в гласа, че за миг Пенелопа изпита угризение за измамата, с която си бе послужила.

Тя отново зарови пръсти в косите му.

— Разбира се, че знаех. Скъпи, та нима бих могла да пожелая друг мъж освен теб?

При тези думи Макс страстно я целуна и бавно проникна в нея. Пенелопа откликна бързо, стягайки и отпускайки мускулите на таза си, люлеейки тялото си в синхрон с неговото. Удоволствието я завладя напълно и тя все по-силно люлееше таза си, докато Максимилиан проникваше все по-дълбоко в нея.

Удоволствието нарастваше лавинообразно, повличайки цялото й същество към непознати досега дълбини на собствената й чувственост.

— Отвори очи — нареди й Максимилиан и тя му се подчини без миг колебание. — Искам да ме гледаш, докато те любя.

Погледът й остана прикован към лицето му, докато вълните на удоволствието не станаха така интензивни, че Пенелопа не можа да сдържи напиращия в гърлото й вик.

Максимилиан се изви над нея и също простена, сетне я затисна с тялото си, сякаш да я скрие от целия свят.

— По много изкусен начин ми плати за всичките беди, които съм ти причинил — прошепна Макс в ухото й.

Пенелопа се засмя и обгърна раменете му с ръце.

— Съмнявам се, че е така…

Той се повдигна на лакти и впери поглед в лицето й:

— Съмняваш се? Знаеш ли как се чувствах, виждайки те да съблазняваш друг мъж?

— Но аз не съм съблазнявала другиго — понечи да се защити Пенелопа.

— Още в мига, в който пристъпвах прага на тази стая, вече си знаела какво ще ми причиниш.

— Ами предишната нощ? — незабавно отвърна тя. — Искаше да ме изпиташ, нали?

— Изглеждаше доста хлътнала по чужд мъж — заотстъпва той. — Какво трябваше да си помисля, гледайки те да рониш сълзи за един непознат, без дори да помислиш да споделиш мъката си с мен?

Пенелопа го дари с целувка на облекчение и въздъхна — уморена, но щастлива.

— Нека сключим договор — предложи тя — Ако ти не ме лъжеш повече, и аз няма да го правя.

Той се поколеба, преди да й отговори.

— Няма да ти казвам неща, които биха могли да те изложат на опасност. Има въпроси, свързани с Лигата, които не бива да споделям с теб.

— В такъв случай — предложи тя — не бих ти се разсърдила, ако запазиш нещо за себе си. В брака ни обаче и в нашия личен живот, няма да понеса нито една лъжа повече.

— Съгласен съм.

— Максимилиан — каза тя, прегръщайки го още по-силно, — наистина ли ме обичаш?

Той й се усмихна непринудено и в този миг й заприлича повече на Синьото острие, отколкото на Максимилиан Бродерик.

— Да, обичам те с цялата си душа.

Макс проникна в нея, а тялото й отново се пробуди за любов. Пенелопа осъзна, че не познава съпруга си. Аристократът Максимилиан Бродерик или опасното Синьо острие, той винаги щеше да бъде загадка за нея. Тя навярно никога нямаше да успее да вникне в истинската същност на човека, за когото се бе омъжила.