Линда Джоунс
Синьото острие (20)

19

Едва затворил вратата, Макс разгърна халата и започна да разкопчава горнището на пижамата си. Превръзката под нея бе подгизнала от кръв. Проклятие! С дяволския си късмет Чадуик бе успял да го уцели в мрака. Раната бе съвсем безобидна, но вбеси Макс.

Той безмълвно се заслуша в тихите стъпки на Пенелопа по коридора.

Как бе могъл да обвини жената, която обичаше, без дори да й даде шанс да се защити? Ако бе отишъл при нея още щом научи за смъртта на Хет Лаури и я бе попитал за случилото се, можеше да й спести толкова много болка и страдания.

Пенелопа никога нямаше да му прости, както и сам той не можеше да си прости. Джон се вмъкна в стаята, бързо затваряйки вратата след себе си.

— Нека погледна — каза, без излишно да се церемони. Макс внимателно повдигна пижамата си.

— Как е тя? — попита той, докато Джон сваляше превръзката, която Макс набързо бе сложил, преди да нахлузи смешните си нощни одежди.

— Съпругата ти? — Джон вдигна поглед към Макс — Изглеждаше съсипана, а очите й ми се сториха просълзени. Мисли, че си мъртъв, предполагам. Исках да кажа, жена ти навярно мисли, че Синьото острие е мъртъв. Доста неловка ситуация, нали?

Джон отново се съсредоточи върху раната.

— Тя бе изумителна, нали? — Споменът за държанието на съпругата му в беседката извика нежна усмивка върху лицето на Макс, който, като че не забелязваше ровичкането на Джон по раната. — Изумително храбра. Наистина… О-ох! — Лицето му се изкриви от болка. — Махни дебелите си пръсти от раната ми.

Джон му хвърли кратък поглед.

— Съжалявам. Продължавай. Говореше за госпожа Бродерик. Наистина…?

Макс се намръщи.

— Наистина забележителна жена.

— Мисля, че тя те харесва — измърмори Джон, докато превързваше раната му.

— Разбира се, че ме харесва. Тя ми е съпруга.

Джон отново погледна приятеля си, усмихвайки се закачливо:

— Имах предвид другото ти Аз.

Макс с горчивина осъзна, че в думите на Джон имаше истина. Пенелопа плачеше за един мъж, когото познаваше едва от час! Очевидно бе, че съпругата му силно се възхищаваше от непознатия, на когото дори бе позволила да й целуне ръка.

— Чадуик е заловил Тайлър.

— О, не — въздъхна Джон, а усмивката застина на устните му.

— Той използва момчето, за да изнудва Пенелопа. Обещах й, че ще освободя Тайлър.

— Добре. Трябва да уредим бягството му и да го отведем в Сайпръс Кросроудс. Там ще бъде в безопасност.

От прозореца на стаята се виждаха войниците на Чадуик, които претърсваха всяка педя земя в градината. Тази гледка го накара да се почувства почти щастлив. Почти.

— Кога възнамеряваш да й кажеш истината? — попита Джон на излизане.

— След като освободя Тайлър — прошепна Макс. Единственото, което можеше да направи сега, бе да чака. Пенелопа би направила всичко, за да спаси брат си и би пожертвала всеки.

Дори собствения си съпруг.

 

 

Пенелопа седеше на ръба на леглото, все още загърната в пелерината си. Цялата стая бе залята от нахлуващата през прозорците лунна светлина. Когато силните ръце на Макс я прегърнаха, тя с облекчение отпусна глава на рамото му. Тялото й бе вцепенено, а в очите й напираха сълзи.

Дори през затворения прозорец чуваше Виктор и неговите войници, които претърсваха градината, надявайки се да открият тялото на Синьото острие.

От очите й потекоха сълзи на отчаяние, които тя не се опита да задържи. Защо се бе върнал? Може би с появяването си е желаел да провокира Виктор? А може би е вярвал, че печели време за освобождаването на Тайлър. Пенелопа можеше само да му бъде благодарна за това.

Но сега той сигурно лежеше ранен, а кръвта му изтичаше. Пенелопа погледна дланите си. Още малко кръв, бе казал непознатият. Изглежда, щеше да се окаже прав.

— Как да заспи човек при тази ужасна врява навън?

Пенелопа обърна глава към съпруга си. Стройното му тяло бе загърнато в ориенталски халат.

— Съжалявам — каза тя, опитвайки се да скрие сълзите си.

— Ти не си виновна, скъпа. Виновни са Виктор Чадуик и проклетите му войници.

Тя кимна безмълвно.

Максимилиан свали качулката от главата й и погали влажните й страни.

— Ще ми кажеш ли защо плачеш?

Пенелопа копнееше да го направи, да разкаже всичко на Максимилиан. Сега обаче не виждаше никакъв смисъл. Какво можеше да стори той? До този момент с нищо не й бе дал да разбере, че желае да споделя болките й. Защо да очаква това от него точно сега? Без друго често бе напомнял на Пенелопа, че разговорите за политика го отегчават.

Ако му признаеше, че лее сълзи за мъж, когото дори не познава, вероятно само щеше да го разгневи. Максимилиан и без това нямаше доверие на съпругата си и дори си бе позволил да я обвини във връзка с иконома си.

Настъпи дълго и мъчително мълчание. Неочаквано Максимилиан взе дланта на Пенелопа в своите. Той не я бе оставил сама, както се боеше тя.

— Неприятно ми е да гледам как плачеш, скъпа — каза Макс. — За Бога, скъпа, това разбива сърцето ми.

— Наистина ли?

Пенелопа погледна мъжа, когото обичаше, но който за нея бе един непознат.

— Да.

Той я целуна нежно и затваряйки очи, Пенелопа се изгуби в обятията му.

Почувствала силните му ръце, младата жена с въздишка се отпусна на рамото му. Едва успяваше да сдържи сълзите си.

— Поплачи си, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Тя обви ръце около врата му. Несвикнал с ролята на утешител, Максимилиан леко се отдръпна и застина смутен. След миг тялото му видимо се отърси от сковаността си и ръцете му я прегърнаха още по-силно.

Пенелопа тихо проплака, сгушила се в прегръдката на съпруга си.

— Всичко е наред — повтори той. — Поплачи малко. Заслужила си го.

Младата жена не разбра напълно смисъла на думите му, но остави отдавна сдържаните сълзи да потекат свободно по страните й. Зарида безутешно.

Максимилиан леко я люлееше в ръцете си. Притиснала лице към рамото му, тя се унесе, обзета от усещането, че стаята около нея се върти неудържимо. Светът й също се въртеше с шеметна скорост и от това въртене бе започнало да й се завива свят.

Хлипанията й стихнаха и Пенелопа изпита необичайно спокойствие. Ръцете на Максимилиан все още я държаха, вдъхваха й чувство на сигурност. Той шепнеше на ухото й, уверяваше я, че всичко ще бъде наред.

Пенелопа с цялото си сърце искаше да му повярва, но дълбоко в себе си чувстваше, че в действителност целият й живот се рушеше. Тайлър все още бе в ръцете на Виктор, а Синьото острие бе ранен и навярно умираше, а тя не можеше да стори нищо, за да му помогне.

 

 

Мери слезе по стълбите, добре отпочинала и истински щастлива за пръв път от месеци. А може би дори от години.

Все още не бе в състояние да анализира причините за това си състояние.

Въпреки късния час Бек тепърва сервираше закуската и нито Пенелопа, нито съпругът й се мяркаха наоколо. Далтон обаче бе тук. Беше се появил малко след нея.

— Добро утро, госпожице Сетън — официално рече той.

— Добро утро, Далтон. — Тя не успя да сдържи усмивката си. Бек изсумтя и излезе от стаята. — Къде са всички тази сутрин?

— Предполагам, че все още спят след снощните вълнения.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Какви вълнения?

— Изглежда, тази нощ Виктор е попаднал на следите на Синьото острие. В градината при беседката.

— И аз съм проспала всичко това?

Далтон я дари със сдържаната си дяволита усмивка, разкривайки искрящо белите си зъби.

— Навярно спите доста дълбоко.

— Понякога — каза тя. През изминалата нощ бе сънувала прекрасен сън, от който не й се събуждаше.

— Имаше доста голяма врява точно под вашия прозорец — каза Далтон, все така усмихнат. — Първо изтрещя изстрел, а сетне войници претърсваха градината. Цялата къща бе на крак. Е, почти цялата.

— Пропуснала съм всичко това — намусено отбеляза Мери. — Проспала съм го.

Разбира се, тя не съжаляваше, че бе пропуснала срещата с Виктор. Сега изпитваше някакво ново, непознато за нея чувство. Вече не се терзаеше и не страдаше в името на любовта си.

Просто си бе помислила, че би било вълнуващо да види мъжа, известен като Синьото острие.

Далтон издърпа стола й и зачака тя да заеме мястото си край дългата маса. Мери се приближи до него, до иконома, който я бе навестил в съня й, и седна на стола си.

— Може би — каза тя, докато Далтон се отдалечаваше — вие бихте могъл да ми разкажете снощното приключение.

Мери хвърли поглед през рамо и го видя да стои в рамката на вратата. Усети пулсът й да се учестява, но бе безсилна да стори каквото и да било.

 

 

Пенелопа довършваше своя стенопис, щастлива да намери отдушник за тревогите си.

Беше се събудила късно сутринта, след като вечерта бе заспала в обятията на съпруга си. Максимилиан бе свалил наметалото, обувките и чорапите й и я бе завил. След това си бе тръгнал, връщайки се в своята спалня. Пенелопа не го бе виждала повече, а денят вече преваляше.

Тази нощ за пръв път от дълго време той бе проявил истинско съчувствие към нея. Беше се държал както през първите дни на познанството им. Като приятеля, от когото тя така отчаяно се нуждаеше. Изглежда, по някакъв неясен за нея начин той бе разбрал това.

Стенописът й щеше да бъде напълно завършен след седмици, а може би и месеци, но тя не бързаше, защото работата по него изпълваше сърцето й с радост.

Днес обаче ръцете й трепереха, а и тя трудно успяваше да се концентрира. Пенелопа се обърна, за да остави четката си на статива. Внезапно, насред четките и боите си, забеляза чисто бял лист, сгънат и запечатан с червен восък.

На листа не бе изписано името й, но Пенелопа веднага разбра, че е за нея. Тя го взе с треперещи пръсти и няколко мига го подържа в ръцете си. Писмото беше от него. Почувства това с цялото си същество.

Как бе попаднало тук? Когато бе започнала да рисува, писмото все още го нямаше, а по време на работата си не бе чула никакъв шум. Вероятно Синьото острие или някой от хората му се бе промъкнал в салона, без тя да забележи.

Пенелопа счупи печата и отвори писмото. Нямаше име и адрес на изпращача. Думите бяха написани ясно и прилежно и Пенелопа ги прочете на един дъх.

Аз съм добре. Когато изпълня обещанието си, ще се погрижа да бъдете уведомена за това. Ако имате нужда от мен, завържете жълт шал на балкона си. Бъдете смела.

Писмото не бе подписано, но в долния десен край на листа бе нарисуван кинжал.

Синьото острие не бе мъртъв, нито умираше. Той бе спасен. Усмивка на облекчение трепна за миг върху красивото лице на Пенелопа. Непознатият щеше да освободи Тайлър и веднага щеше да я уведоми.

„Сега трябва да бъда смела“ — помисли си Пенелопа.

— Скъпа, не можах да мигна цяла нощ — каза Максимилиан, влизайки в салона с широка прозявка.

Пенелопа припряно пъхна скъпоценното писмо в корсажа си.

 

 

Макс не бе излъгал за безсънната нощ. Раната го гореше, Джон все още не бе открил местонахождението на Тайлър, а съпругата му току-що бе скрила в пазвата си писмо от Синьото острие.

Когато влезе в салона, на устните й играеше лека усмивка. Дали щеше да му разкаже за малкото си нощно приключение в беседката? За срещата си с легендарния бунтовник? Макс се съмняваше.

— Утре Хънтландови организират вечеря. Зная, че напоследък не си в настроение за публични изяви, но мисля, че трябва да приемем поканата.

— Разбира се — смирено отвърна Пенелопа.

Очевидно писмото бе изиграло ролята си и бе утешило съпругата му. Беше оставено в салона от Гарик, който бе уверил Макс, че може да се вмъкне в салона напълно незабелязано. Ловкият Гарик с лекота се бе справил със задачата си.

— Изглеждаш значително по-добре от снощи — каза Макс, оглеждайки салона, който Пенелопа бе превърнала в свое царство. — Вчера бе така безутешна.

Тя продължаваше да се усмихва.

— Да — каза младата жена, слагайки ръка на рамото му. — Благодарение на теб обаче успях да се почувствам по-добре.

— Но, скъпа — отвърна Макс, поласкан от думите й, — това е мое задължение като твой съпруг.

Дълбоко в себе си Макс се надяваше, че Пенелопа ще му довери преживяванията си, ще му разкаже за изнудването от страна на Виктор, за срещата си със Синьото острие и за писмото, което бе скрила в корсажа си.

Знаеше, че няма право да очаква това от нея. Между тях вече имаше твърде много тайни и прекалено много лъжи.

Пенелопа безмълвно се повдигна на пръсти и нежно го целуна по устните. С целувката си навярно искаше да му благодари за проявеното съчувствие.

Щеше ли да продължи да го дарява с милувките си, когато узнаеше истината?