Линда Джоунс
Синьото острие (2)

1

— Защо точно аз трябваше да съм жената?

Навътре в гората, под прикритието на дърветата, Бек свали черната перука и прекара дългите си тънки пръсти през канелено кафявата си коса.

Макс се усмихна в отговор, освобождавайки лявата си ръка от превръзката, след което също свали грубата сива перука. С изискан жест той извади ленена кърпичка от дълбокия джоб на дрипавата си дреха и започна да трие саждите и оризовата пудра от лицето си. Ясно съзнаваше, че това ще му коства много време и усилия.

Под дрипите на просяк сърцето му не преставаше да бие лудо. Бе толкова превъзбуден от случилото се, че дори не усещаше студа.

— Защото ти си единственият сред нас, който все още може да се размине само с едно бръснене на седмица. Далтон и Гарик отказаха да се разделят с ужасните си старомодни бради, Луис и Джон биха изглеждали ужасно в ролята на жени.

— А аз не, така ли?

— … а Флетчър не даваше и да се продума за нещо подобно — довърши мисълта си Макс. — Ти свърши чудесна работа. Дори мисля, че капитанът вече беше на път да хлътне по теб.

Сумтейки, Бек разкопча роклята, изпод която се подадоха „гърдите“ му — закачени на провесена през врата му връв торбички със зърно, големи колкото мъжка шепа.

Макс почти се срамуваше от вълнението си. Причината, случилото се да му въздейства толкова силно, не бе това, че бяха спасили човек от бесилото. Със сигурност не и така добре планираната и свършена работа — той и не бе очаквал друго.

Въпреки всичките обещания да скъса с изпълнения с рискове живот, той все още се чувстваше непреодолимо привлечен от внезапната среща с опасността. Всичко това, примесено със съзнанието, че раздава правосъдие — рядък и скъпоценен дар в този свят, — му вдъхваше неповторимото чувство, че живее истински. Сега се чувстваше по-жив, отколкото през изминалите няколко месеца.

— Прелестно създание — познатият дрезгав глас на Джон изпревари шума на стъпките му. — Какво ще кажеш за една малка целувчица?

Бек подскочи.

— Не е смешно.

— Не, не е — каза Гарик и допълни ободрително: — Трябва да знаеш, че Джон си е губил времето с много по-грозни жени от теб.

— Само с онази… е, може би и с… — не довърши Джон.

Докато мъжете продължаваха да си разменят шеги, Бек бързо се отърва от роклята и я натъпка в един чувал заедно с „гърдите“ и перуката. Гарик и Джон също свалиха сивите перуки и парцаливи дрехи. Гарик изчетка пудрата от козята си брадичка и мустаци и пъргаво приглади с ръце жакета си, сякаш за да заличи напълно човека, в който се бе преобразил за кратко.

Тъкмо бяха успели да заличат следите от маскировката, когато започнаха да пристигат и останалите. Предвождаше ги Флетчър — мрачен, както обикновено, — зад когото тихо спореха Далтон и Луис.

— Как мина? — Макс хвърли навъсен поглед към Флетчър, който с рязко движение свали перуката си и приглади с ръка непокорните си черни къдрици.

— Биха го почти до смърт. — Когато, както в случая, беше разярен, ирландският му акцент ставаше особено ясен. — А той бе почти момче, казвам ти. Просто дете, а те за малко да го обесят.

Сега всички се бяха смълчали и слушаха. От вълнението на Макс не бе останала и следа и той хладнокръвно изучаваше заобикалящите го мъже. В живота им бе имало много опасности, но те бяха оцелели. Външно изглеждаха спокойни и уравновесени, но Макс ги познаваше достатъчно добре, за да знае, че зад привидното спокойствие сърцата им биеха като неговото — учестено и неравномерно, с болезнена непримиримост към неправдата.

— Ти видя ли го да се отдалечава? — обърна се към Флетчър Макс.

Отговори му Луис:

— Видяхме го да се качва на борда на шхуната. Ще се грижат добре за него и ще бъде в безопасност. Още щом пристигне в Уилямсбърг, ще бъде предаден на милосърдното братство.

Макс одобрително кимна. Как бе започнало всичко това? Той едва се бе установил в новия си дом, за който така дълго бе копнял, когато мълвата достигна до него. Същата вечер няколко зализани лоялисти^[1] от Чарлстаун, събрани около богато наредена маса, обсъждаха със същия ентусиазъм, с който бяха коментирали качеството на сервираното им месо, новината, че някакъв мъж отивал на бесилото заради дързостта си да изрече на глас каквото мислел и да съветва останалите да сторят същото.

— Няма връщане назад — меко рече Гарик. Спокойният му глас звънна като камбана сред възцарилата се тишина. — Не можем просто да се откажем.

— Веднъж и Гарик да е прав — измърмори Джон.

— Това е само началото — рече Флетчър, излизайки напред. — Тази вечер сложихме главите си в торбата.

— Предлагаш да продължим? — Всъщност въпросът на Макс бе отправен към всички присъстващи. През тези седем години бяха горели заедно в ада, бяха оцелели в премеждията, доказвайки правилото, че накрая остават единствено най-силните. Това бе тяхната награда. Нова страна, нов дом и… най-сетне спокойствие.

И тук обаче не им бе писано да открият така жадувания покой. Макс вече се питаше дали някога щеше да се радва на мир и спокойствие. Най-вероятно не. И без това не познаваше подобни чувства.

— Бихме могли да сформираме опълчение — замислено каза Далтон. — Задава се война, всички ние отлично знаем това. Със своите умения сме в състояние да съберем армия, способна да натири обратно по домовете им онези лисици.

— Ние сме само седмина — с необикновено тържествен глас забеляза Луис. — Какво могат да направят седмина мъже?

Макс се усмихна. Неотдавна той вече бе направил своя избор. Но дори и не бе помислял да разчита на приятелите си. Ако те се съгласяха да се присъединят към него, можеха да предизвикат доста голяма суматоха сред самодоволните лоялисти и хората на краля в Чарлстаун.

— Не е ли все едно? — отвърна Макс. — Бях на вечеря, когато научих за момчето. Разговорът бе толкова невинен, че се питам дали Чадуик изобщо си спомня за него. Притежаваме необходимите пари, за да проникнем в аристократичния кръг на местните лоялисти, а информацията, с която можем да се сдобием, ще бъде от неоценимо значение за делото ни.

— Имаме парите — каза Флетчър, — а Макс — своя произход.

— И обноски — добави Далтон.

Бек се намеси на висок глас:

— И образование. Никой не би могъл да каже, че не си един от тях.

Всички очакваха отговора му. Шест чифта очи напрегнато се взираха в Макс.

— Имате пари и свои планове. Няма да се опитвам да задържа онзи от вас, който не е вложил в делото цялото си сърце — рече Макс, давайки им възможност да се откажат, макар дяволски да се нуждаеше от тях!

Далтон се ухили:

— Вече толкова дълго чакам удобен момент да започна свой бизнес. Мога да почакам още малко.

Останалите се съгласиха с него — сдържано, но решително.

— Няма да е лесно — каза Макс, за да им даде още една възможност за отстъпление.

Пръв от името на всички заговори Флетчър:

— Кой от нас е имал лесен живот? — Той вдигна длан във въздуха. — Независимо къде ще ни отвеят ветровете, нашите сърца завинаги ще останат неразделно свързани с Лигата на Синьото острие. Аз за нищо на света не бих се отказал от борбата.

Пет загрубели мъжки длани се присъединиха към тази на Флетчър. Макс сложи своята най-отгоре.

— За Джейми — прошепна той и от устните на шестимата мъже се отрони познатата клетва, изречена като пламенна молитва:

— За Джейми.

 

 

— Чу ли новините?

Пенелопа не бе изненадана от нахълтването на братовчедка си, на която и през ум не й бе минало да почука. Мери бе весела и бъбрива и притежаваше енергия в излишък, а държанието й трудно можеше да бъде определено като изискано. Да почука, би означавало да спре, за да изчака отговор, а това за нея бе просто излишна загуба на време.

— Какви новини? — Седящата до прозореца Пенелопа вдигна глава от книгата, която четеше. В Чарлстаун бяха от три дена, а вече й липсваше тихото усамотение на оризовата плантация на чичо й. От друга страна, знаеше, че Мери има слабост към Чарлстаун. Плантацията бе прекалено скучна за нейния вкус.

— Само преди две седмици един кавалерийски капитан прекарвал опасен затворник — каза Мери, снишавайки глас, приседнала на крайчеца на леглото. Зелените й очи искряха, жълтата рокля блестеше на слънцето, а светлата й червена коса бе леко разрошена. Както неведнъж преди, Пенелопа си помисли, че братовчедка й прилича повече на дете, отколкото на двайсетгодишна жена.

— Мъжът трябвало да бъде обесен тук, в Чарлстаун, но по пътя бил освободен от някакви бандити.

— За какво е трябвало да бъде обесен? — Пенелопа остави книгата настрана, за да обърне внимание на Мери, защото не понасяше някой да я слуша разсеяно.

— Подстрекателство — прошепна братовчедка й. — Той е един от онези бунтовници, които са готови на всичко, за да създават безредици. На три пъти бил заловен съвсем открито да подтиква тълпата към бунт.

Пенелопа не й възрази, че човек не може да бъде екзекутиран само защото изрича на глас своето мнение. Знаеше, че е безсмислено да се опитва да убеди в това братовчедка си, която попиваше всяка дума на лоялистки настроения си баща. Мери хранеше безрезервно доверие към него.

— Разбирам.

— Капитанът на драгуните казва, че най-малко двадесет мъже им устроили засада и отвели затворника. Кавалеристите се били храбро, но разбойниците имали огромно числено превъзходство. Двадесет срещу петима — развълнувано рече тя. — Главатарят на разбойниците бил изключително висок, еднорък мъж с червени очи и прошарена коса.

— С тази външност няма да е трудно да бъде открит — Пенелопа не можа да сдържи усмивката си, която сега озари цялото й лице. Колко страховито! Еднорък, бяла коса, а отгоре на всичко и червени очи. Кой знае каква малка част от това описание отговаряше на истината?

— Имало замесена и някаква жена — драматично рече братовчедка й. — Казват, че била висока и изключително красива. Амазонка, която се биела като мъж, наравно с главатаря. Сигурно са любовници — каза тя, снишавайки глас.

— Наистина ли? — също тъй тихо попита Пенелопа.

— Капитанът подозира, че са в съюз с местните разбойници — продължи разказа си Мери, — защото минавали през гората толкова безшумно, че не прошумолявало нито едно листо.

— Това ми звучи изключително интересно.

Без да забележи саркастичната нотка в гласа на Пенелопа, Мери продължи:

— Утре вечер на бала на семейство Лаури трябва да се опитаме да научим повече за Синьото острие.

— Синьото острие?

— Така се нарича сам той — задъхано обясни Мери. — Не мога да повярвам, че Виктор не ти е споменавал. Размирникът лично го заплашил, предавайки ужасяващо съобщение по смелия капитан.

Споменаването на името на Виктор Чадуик изтри усмивката от лицето на Пенелопа.

— Не съм се срещала с него от пристигането ни в Чарлстаун. Имах ужасно главоболие и не бях в настроение за гости.

Главоболието щеше да й осигури няколко дни отсрочка, но рано или късно щеше да й се наложи да се срещне с този толкова настоятелен мъж, който я преследваше от известно време. Чичо Уилям нямаше да й позволи да остане в стаята си, заета с четене и рисуване, щом бе удостоена с вниманието на идеалния кандидат за женитба.

Не можеше вечно да избягва Виктор. Ясно й бе, че този път нямаше да успее да скалъпи подходящо извинение за отсъствието си от бала на семейство Лаури, а упоритият й ухажор със сигурност щеше да бъде там и да я чака. Мисълта за неизбежната среща вече я тревожеше.

— А дори да бях, — продължи тя, без да покаже колко е разстроена, — той добре знае, че ненавиждам разговорите за политика.

— Не мога да повярвам, че още не си лапнала този прекрасен мъж. Досега вече трябваше да сте женени и да имате куп чудесни бебета.

При мисълта за брак с Виктор Чадуик по гърба на Пенелопа полазиха тръпки. Той бе богат, красив и влиятелен, но младата жена не споделяше пламенните му чувства. Харесваше го като близък семеен приятел, но не го обичаше. Липсата на любов обаче не бе достатъчно силен аргумент за чичо Уилям, който смяташе, че жена в нейното положение не може да си позволи да избира съпруга си по любов, а по парите и властта му. Виктор Чадуик притежаваше и двете.

В последното си писмо Виктор й бе направил ново предложение за женитба, а Пенелопа все още не бе готова да му откаже категорично. Преди година любезно бе отклонила предложението му, спечелвайки известна отсрочка. Сега обаче той пишеше, че вече бил прехвърлил трийсетте, а тя със своите двайсет и три години била в най-подходящата за омъжване възраст. Пенелопа започваше да си мисли, че отказът й е бил прекалено любезен.

За чичо й възможността за сродяване на двете фамилии бе изключително примамлива, но дали той бе способен да я принуди да се омъжи за Виктор? Уилям Сетън се бе грижил за Пенелопа през последните десет години и тя го обичаше така, както бе обичала родните си майка и баща. Преди години я бе приел в дома си заедно с петгодишния й брат Тайлър и още от първия ден на пристигането им се отнасяше с тях като със собствени деца. Пенелопа уважаваше чичо си и му се подчиняваше, но сега бе готова да се опълчи срещу него.

Мисълта да се противопостави на чичо си я плашеше. Откакто живееше в дома му, тя всячески се бе старала да се съгласява с всичко, да се държи благопристойно, да помага в домакинството и по никакъв начин да не натрапва присъствието си, но Тайлър далече не бе толкова тактичен. Макар едва тринадесетгодишна, Пенелопа веднага си бе дала сметка, че чичо й Уилям бе в правото си да отпрати братовите си деца, ако те станеха прекалено голямо бреме за него. Колкото по-зле се държеше Тайлър, толкова повече тя се стремеше да бъде идеалната племенница.

Чичо й бе впечатлен от нейния талант да рисува и тя прекарваше голяма част от времето си в усъвършенстване на тази дарба, колкото и незначителна да я смяташе. Знаейки, че Уилям Сетън не обича да бъде безпокоен вечер, Пенелопа бе свикнала още от ранния следобед да се усамотява в стаята си. Откакто бе дошла в дома на чичо си, бе заприличала на покорна, почти незабележима сянка. Сега обаче той искаше да я омъжи за Виктор Чадуик.

Защо Виктор харесваше нея, а не Мери? За Пенелопа не бе тайна, че братовчедка й обожава този мъж и приема с благодарност всеки признак на внимание от негова страна. Известно време Мери ожесточено бе флиртувала с Виктор, дарявайки го с най-лъчезарните си усмивки и с цялото си внимание, гледайки го по начин, който би могъл да накара всеки друг мъж на негово място да пълзи в краката й. Виктор обаче бе останал сляп за всичко това.

Преди няколко месеца, по време на последния им престой в Чарлстаун, чичо Уилям шумно бе наругал Мери за неподходящото й поведение, завършвайки тирадата си с думи, които Пенелопа се боеше да чуе:

— Защо не можеш да бъдеш като Пенелопа?

Мери със сигурност страдаше от несправедливото сравнение. Не по-малко обаче страдаше Пенелопа. Вероятно Мери наистина не бе така изтънчена и уравновесена, а и не винаги се държеше като дама, каквато баща й искаше да бъде, но тя бе весела и красива като пеперуда, която непрестанно пърха с крилцата си, прелитайки от цвят на цвят с безкрайно грациозни движения. Имаше моменти, когато на Пенелопа й се приискваше да притежава поне малка част от чара на братовчедка си.

— Едва ще дочакам утрешната вечер — замечтано каза Мери. — Новите ни бални рокли са изключително красиви, а и отдавна не сме се смели и танцували. Не зная дори дали още помня как се прави.

— Съмнявам се, че си способна да забравиш привичките си.

Мери се усмихна ведро:

— Може би Виктор ще ти предложи да се омъжиш за него.

— Внимавай какво говориш! — тросна й се Пенелопа. Дори напомнянето за онова, което й предстоеше, накара сърцето й уплашено да заблъска в гърдите й.

Веселите очи на Мери помръкнаха, а усмивката изчезна от лицето й.

— Не бъди неблагодарна. Той те отрупва с внимание.

— Не съм неблагодарна — Пенелопа изпита смътно чувство за вина. — Просто не обичам Виктор.

Пенелопа се запита дали изобщо знае какво е любовта и дали ще я разпознае, когато я срещне. Ако изобщо някога я срещне.

— Ти си на двадесет и три — строго рече Мери. — Ако се помайваш, ще си останеш стара мома и никой няма да иска да те погледне. Какво ще правиш тогава? Ще се грижиш за къщата на баща ми до края на дните си? Ще бъдеш преизпълнената с чувство на дълг дъщеря, каквато той винаги е мечтал да види в мое лице?

Пенелопа изчакваше гневът на братовчедка й да премине. Мери се палеше бързо, но изблиците й никога не траеха дълго. Също толкова бързо, колкото бе избухнала, тя прощаваше на събеседника си или отстъпваше с усмивка на разкаяние.

— Искам да се омъжа някой ден — каза Пенелопа с мек глас, наблюдавайки как гневът на Мери се изпаряваше. — Искам деца, свой дом… — Искаше да постигне всичко онова, което родителите й имаха и ценяха преди преждевременната си смърт. Треската, повалила родителите й, бе пощадила Пенелопа и братчето й, но завинаги бе променила живота им, лишавайки ги от най-скъпите им същества. — Но държа да обичам мъжа, когото ще избера за свой съпруг.

Мери се прозина в знак на отчаяние.

— Можеш да обикнеш всеки, който е подходящ, стига да желаеш.

Пенелопа бе убедена, че това не е истина, но не възрази на братовчедка си, тъй като знаеше колко е неразумно да спори с нея за каквото и да било.

Мери стана от леглото и започна да обикаля из стаята, при което жълтата й рокля тихо шумолеше, увивайки се около краката й.

— Изглежда, сега не е най-подходящият момент да ти разказвам за най-желания нов ерген в Чарлстаун.

Пенелопа знаеше, че ако братовчедка й си наумеше да разказва нещо, никой и нищо не бе в състояние да я спре.

— Защо не, направи го — подкани я тя с широка усмивка. — Не бива да отивам на бала на семейство Лаури неподготвена, нали?

— С моя късмет той ще се влюби в теб още щом те зърне и няма да ми обърне никакво внимание.

Зад шеговития тон на последните думи се криеше известна горчивина. Макар единствената дъщеря на Уилям Сетън непрекъснато да бе обсаждана от влюбени младежи, които неприкрито я обожаваха и непрекъснато я търсеха в плантацията и тук, в града, Мери се интересуваше само от мъжете, ухажващи по-улегналата й и зряла братовчедка. Пенелопа не можеше да разбере тази нейна склонност.

— Сигурна съм, че с новата си зелена рокля ще бъдеш неотразима и този мъж дори няма да ме забележи.

Въпреки също шеговития си тон Пенелопа вярваше в това, което казваше. Мери със сигурност бе една от най-красивите жени в цяла Южна Каролина. Бог я бе дарил с прекрасна червена коса, светлозелени очи и изразително лице. С кафявите си очи и коса Пенелопа нерядко се чувстваше безлична до братовчедка си. Удивяваше я фактът, че мъжете понякога се плашеха от красотата на Мери и от буйния й темперамент.

— Построил невероятно красива къща, в която се нанесъл само преди няколко седмици. — Докато говореше, Мери се забавляваше с изучаване на всяка вещ в будоара на Пенелопа, връщайки я след това отново на мястото й. Чифт обеци, гребен, кадифена панделка и огледалце с дръжка в сребърна рамка. — Казват, че бил изключително красив, елегантен и със знатно потекло. Отгоре на всичко и баснословно богат. — При последните думи усмивката на лицето й стана още по-широка. — Имал множество слуги и не пропускал нито един бал или обществено събитие.

— Звучи ми като идеалния кандидат за теб.

— Наистина ли? — умът на Мери очевидно работеше трескаво. Всъщност Пенелопа дори можеше да долови лукавото пламъче в зелените й очи.

— Този съвършен мъж има ли си име? — Пенелопа посегна към книгата си. Посещенията на Мери бяха бурни, забавни или обезсърчителни, но почти винаги — съвсем кратки. Сега братовчедка й бе спряла до вратата.

— Максимилиан Бродерик — каза Мери, отваряйки вратата към коридора. Изглежда начинът, по който бе изрекла името, й хареса, защото го повтори, този път по-бавно: — Максимилиан Бродерик.