Линда Джоунс
Синьото острие (18)

17

Може би си струваше да се вслуша в предложението на Далтон и да попита Пенелопа дали има пръст в залавянето на Лаури. Той едва не го бе сторил предния ден, замаян от кратката й целувка. Имаше моменти, когато бе уверен, че ако се вгледа в очите на Пенелопа, би могъл да разбере дали тя казва истината, или го лъже. Друг път с отчаяние мислеше, че съпругата му е непоправима лъжкиня.

Прекалено много се съмняваше в нейната почтеност, за да можеше открито да я попита. Контето Максимилиан Бродерик не се интересуваше от заниманията на съпругата си и открито демонстрираше отегчение от разговорите за политика.

Ако тя го погледнеше в очите и признаеше със студен глас, че хладнокръвно е предала Лаури на Чадуик?

Ако я уличеше в лъжа?

Макс изтупа дантеления маншет, който се подаваше от ръкава му от кралскосиня коприна. Истината или лъжата. Не знаеше кое би било по-малкото зло.

Наистина от инцидента с Лаури насам Пенелопа с нищо не бе демонстрирала лоялистките си възгледи, но Макс не можеше да забрави, че обвиненията бяха дошли от устата на самия Лаури, а един умиращ човек не би имал причина да лъже.

Дали Лаури е бил изненадан, че жената, която е смятал за своя приятелка, го е предала? Джейми със своята наивна душа сигурно не е могъл да си отговори защо любимата му се е обърнала срещу него. Дали и двамата не бяха загинали със застинал на устните въпрос?

Той се запъти към открехнатата врата на салона. Пенелопа работеше върху една от стените, оцветявайки в зелено очертанията на някакъв кипарис.

Изведнъж тя замръзна с вдигната ръка, вперила поглед в стената пред себе си, сякаш всеки миг щеше да се срути върху нея.

Макс очакваше съпругата му да продължи работата си, но Пенелопа продължаваше да стои неподвижна.

Той беше на крачка от това, още сега да й зададе проклетия въпрос, да се вгледа в красивите й очи и да я попита за смъртта на Лаури, но не намери сили да понесе истината. Предчувстваше, че отговорът й няма да му хареса.

Вместо да се отдалечи, Макс влезе в салона и се зае да разглежда рисунките по стените, които бяха обсебили съзнанието на съпругата му. Вече бе ясно, че завършен, стенописът щеше да изглежда великолепно.

— Какво те е прихванало? — меко попита той, а Пенелопа се извърна смутено, сякаш Макс я бе спипал да върши нещо нередно.

— Максимилиан — задъхано рече тя с ръка на сърцето. — Мислех, че си излязъл.

Изглежда, отново криеше нещо.

— Нима не мога да прекарам известно време в собствения си дом? — той дари съпругата си с разсеяна усмивка и оправи дантелената си вратовръзка. — Конете ми са изтощени, шивачът — уморен, обущарят ми също се оплаква от преумора… — Той артистично махна с ръка и въздъхна. — Тъй че реших да им дам малко почивка и да прекарам известно време със съпругата си.

Пенелопа очевидно не бе във възторг от идеята му. Тя закърши ръце и за момент прехапа долната си устна. Навярно присъствието му я изнервяше.

— Досега не сме правили много неща заедно. Как предлагаш да прекараме деня?

Миналата нощ не се бе показала толкова резервирана. Вероятно знаеше, че Макс желае да прекарат целия ден в леглото й. Да я люби и да се смеят, както преди сватбата им и нейното предателство.

— Скъпа, снощи спомена, че се нуждаеш от приятел.

— Да — прошепна тя.

Макс я обичаше толкова силно, че внезапно изпита болка. Тя го бе измамила, представяйки се за друг човек, но дали бе честно да очаква от нея да бъде съвършена?

Измяната го бе съсипала. Въпреки тежкото си детство, страшните битки и природни бедствия, връхлитали го през годините, той не познаваше по-тежка агония и по-велико щастие от онова, което дължеше на една жена. Пенелопа.

— О, подранил си. — Тя се бе извърнала към преддверието, откъдето Макс видя в салона да влизат Далтон и Чадуик.

— Дойдох веднага, щом получих съобщението ти — отвърна й Чадуик с непроницаема усмивка.

Макс обърна гръб на гостенина, заставайки лице в лице със съпругата си.

— Както виждам, вече си си намерила приятел, скъпа.

След това, без да дочака отговора й, мина покрай Чадуик и намусения Далтон. Не можа да не забележи неприкритото задоволство, изписано на лицето на Чадуик, и напрегнатото поведение на съпругата си. Нещо ставаше и той усети във въздуха да витае някаква неясна заплаха.

Затваряйки вратата, зад която бяха останали Пенелопа и Чадуик, той обърна гневния си поглед към Далтон.

— Още ли мислиш, че е невинна?

Този път Далтон не отговори, а само му подаде някакво запечатано писмо.

— Тази среща вероятно има нещо общо с нас.

 

 

Виктор се настани удобно на дивана. Пенелопа реши, че е прекалено нервна, за да седне, и продължи да крачи пред него.

— Откри ли го вече? — попита Виктор със самодоволна гримаса.

— Не — тихо отвърна Пенелопа — Но имам план.

— План — скептично повтори той. — Това не влизаше в споразумението ни.

Пенелопа не се обезкуражи.

— Уредила съм среща със Синьото острие в петък през нощта. Единадесет часа в градината.

— Какво те кара да мислиш, че ще дойде?

Тя замълча драматично, събирайки смелост за отговора си.

— Какво те кара да мислиш, че няма да дойде?

Той й се изсмя и повече от всякога на Пенелопа й се прииска да го зашлеви по самодоволното лице.

— Пътеката в края на градината отвежда до една беседка — невъзмутимо продължи тя.

Усмивката изчезна от лицето на Виктор.

— Зная.

— Бъди там в единадесет часа вечерта в петък и ще си получиш Синьото острие.

 

 

Последният човек, когото Мери искаше да види, бе Виктор Чадуик. Ако бе слязла по стълбите само преди няколко минути, сега спокойно щеше да закусва в трапезарията и да пие прекрасното кафе, приготвено от Бек. Ако пък се бе появила малко по-късно, той щеше да си е тръгнал. Мери обаче бе слязла по стълбите точно в момента, когато Виктор напускаше салона на Пенелопа.

— Мери — каза той с престорена загриженост в гласа. Как досега не бе забелязвала фалшивия му тон? — Толкова се тревожех за теб.

— Няма нужда да се тревожиш за мен — спокойно отвърна тя. — Аз съм добре. А как е бъдещата ти съпруга?

Както винаги и този път Виктор не се церемони много. Игнорирайки въпроса й, той пристъпи решително към нея и без да й поиска разрешение, стисна ръката й със силните си, дълги пръсти. След това против волята й я поведе към входната врата.

— Трябва да говоря с теб — каза той, когато Мери се отърси от първоначалното си стъписване и започна да се съпротивлява. След това я принуди да го последва в страничния двор на имението Бродерик, където не можеха да бъдат видени от прозорците на къщата.

Пролетното утро бе ясно и студено.

— Защо не отговаряш на писмата ми? — попита Виктор с рязък глас, притискайки я с тялото си към тухлената стена. — Защо ме остави да те чакам в беседката?

— Вече ти казах, че не желая да се срещам с теб — решително отвърна тя. — А сега ме остави да си вървя.

— Зная, че това не е истина — тихо каза той, а сетне грубо пъхна езика си в устата й. Главата на Мери се удари в стената.

Младата жена усети, че й се гади и го отблъсна с все сила. Виктор я погледна стъписано.

— Съжалявам — прошепна Мери.

— Но ти ме обичаш — настоя той със самодоволно изражение на лицето. — Ще те чакам довечера — добави. — В беседката.

— Не.

— Обещай ми, че ще дойдеш.

— Не!

Устните му отново се впиха в нейните, а ръцете му заопипваха бедрата й и внезапно Мери изпита ужас. Думите й не можеха да го спрат, той сякаш изобщо не я чуваше.

— Обещай ми — прошепна Виктор.

— Госпожице Сетън?

Мери разпозна мрачния глас на Далтон иззад ъгъла и чу приближаващите му стъпки. Виктор се отдръпна, сипейки ругатни.

— Ето къде сте била — каза Далтон. Междувременно Виктор бе отстъпил още няколко крачки. Мери никога през живота си не се бе радвала толкова на срещата с друго човешко същество. — Госпожа Сетън ви вика в салона.

Вперил поглед в нея, Далтон въобще не забеляза Виктор. В дълбоките му сини очи се четеше едва сдържан гняв и Мери разбра, че по някакъв мистериозен начин той е усетил, че я спасява.

— Госпожица Сетън ще дойде след миг — процеди през зъби Виктор, освобождавайки иконома с високомерен жест с ръка.

Чак тогава Далтон го изгледа свирепо.

— Ще ви придружа — каза икономът, без да откъсва очи от Виктор — Земята е кална и има много локви.

Мери незабавно се вкопчи в Далтон, поемайки с благодарност протегнатата му ръка, а когато Виктор отново й зададе своя въпрос, тя иронично го погледна през рамо и лаконично отвърна:

— Не!

Утрото бе наистина прекрасно.

Далтон я заговори чак след като бяха влезли в къщата.

— Добре ли си? — попита той, докато минаваха през фоайето.

Мери пусна ръката му.

— Да, благодаря ти. Моля те, кажи на Пенелопа, че няма да се бавя. Искам само да…

— Госпожа Бродерик не те е викала — с тих глас каза Далтон.

— Излъга ли?

— Да.

Мери дари с усмивка високия мъж, който с наболата си брада и пронизителни сини очи приличаше повече на бандит, отколкото на иконом.

— Искаш ли да го убия? — Лицето му изглеждаше свирепо и… красиво.

— Би ли го направил? — прошепна тя.

— Да.

Мери се замисли за миг, но след това миролюбиво сложи ръка на рамото на Далтон.

— Не. Не бих искала да се замесваш в неприятности.

— Никой няма да узнае, че съм бил аз — увери я той.

Мери поклати глава.

— Не искам повече смърт — каза тя, спомняйки си Хет. Той кимна, като да бе разбрал какво искаше да каже младата жена.

— Въпреки това съм ти ужасно задължена. — Само допреди миг Мери бе стояла сама с Виктор, объркана и уплашена до смърт. Взирайки се в Далтон, сега тя се почувства в безопасност. За пръв път в живота си наистина не беше сама. — Как бих могла да ти се отблагодаря?

— Кажи ми — каза той, поставяйки ръката си върху нейната. — Обичаш ли го?

Преди да отговори, Мери се замисли за миг.

— Не зная. — Далтон заслужаваше цялата истина, затова тя продължи: — Преди боготворях Виктор, но точно сега не съм сигурна, че зная какво значи да обичаш.

— Мога да ти кажа какво не е любовта — мрачно каза Далтон. — Не е домогване до някого, когото не трябва и не можеш да имаш. Освен това не наранява, макар че, когато си отива, може да причини невероятна болка.

— Да.

— Понякога — добави той — трябва да я оставиш да си отиде.

Думите на Далтон звучаха просто, но накараха Мери да се замисли. Можеше ли да остави любовта си към Виктор да си отиде? Загледана в мъжа пред себе си, тя внезапно осъзна, че това бе възможно. Помисли си също, че навярно никога не бе обичала истински. Беше очарована от идеята за любовта, от перспективата, да отнеме обожателя на Пенелопа, но това все още не бе любов.

— Мери Сетън — промърмори Далтон, — би ли припаднала, ако икономът поиска да те целуне?

— Разбира се, че не — меко каза тя, затваряйки очи в очакване на целувката му. Студените му устни жадно се впиха в нейните.

Мери потъна в забрава. Докосването на устните му сякаш я наелектризираше. Тя бе застинала, оставяйки устните на Далтон нежно да си играят с нейните, докато цялото й тяло потръпваше от удоволствие.

Мери не бе и предполагала, че целувката може да е толкова вълнуващо преживяване. Далтон ту силно притискаше устни към нейните, ту едва ги докосваше, нежен като полъх на пролетен ветрец.

След това изчезна също така ненадейно, както се бе появил. Мери остана със затворени очи и блъскащо в гърдите й сърце. Краката й бяха омекнали, а кръвта напираше във вените й.

— О, Боже — замаяно промълви тя.

Когато отвори очи, Далтон вече си бе отишъл.

 

 

Макс внимателно постави черната перука на главата си.

— Не мога да повярвам на очите си — мрачно промърмори Флетчър.

Сам Макс не си даваше съвсем ясна сметка какво прави. Бяха изминали цели два дена, откакто бе получил бележката на Пенелопа. Два дена, откакто бе видял Виктор Чадуик наперено да влиза в салона й, вместо да бъде изхвърлен като досаден натрапник.

През тези два дена Макс бе избягвал срещите с Пенелопа, боейки се, че ако остане насаме с нея, може да й причини болка… или да й признае безумната си любов.

— Това е капан — каза Гарик — Един мил капан, поставен от собствената ти сладка женичка, а ти се каниш да влезеш в него като наивно дете, вмъкващо се в клетката на лъвовете. Дори не подозираш, че…

Макс сърдито повдигна вежди.

— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш? Много добре зная какво ме очаква и съм добре подготвен за срещата.

— Наистина ли? — промърмори Джон.

— Да. Вие ще изпълнявате обичайните си задължения, а ако се появи Чадуик…

— Когато се появи Чадуик — поправиха го в един глас Луис и Бек.

— Ако — меко повтори Макс.

Далтон, останал през цялата вечер необичайно тих и замислен, внезапно се намеси в разговора:

— Позволи ми да го убия.

— Имай търпение — каза Макс, навличайки черно палто, в което бе скрил два ножа, къса сабя и пистолет.

— Тази вечер — тихо рече Далтон.

— Не. — Макс вече се бе заклел Виктор Чадуик да загине от неговите ръце. Нямаше да позволи на никого да му го отнеме. — Сега всички ще се приберете в къщата. Остава по-малко от половин час до срещата, а Чадуик и хората му вече ме чакат.

Макс се усмихна с усилие.

Скоро щеше да научи отговорите на всички въпроси, които си бе задавал, независимо от това, дали бе подготвен да ги чуе, или не.