Линда Джоунс
Синьото острие (13)

12

Хелън безмълвно помогна на Пенелопа да съблече балната си рокля и да облече семплата си нощница. Никоя от тях не продума и не се усмихна.

Пенелопа бе направила няколко безуспешни опити да се сприятели с Хелън, която изпълняваше задълженията си безупречно, но, изглежда, не харесваше особено господарката.

Пенелопа вече почти бе свикнала с неодобрението на слугите, а в момента една-единствена мисъл вълнуваше съзнанието й и караше сърцето й да бие учестено.

Тази нощ Максимилиан щеше да дойде в леглото й. Тя отново си спомни първата им брачна нощ и се запита дали той все още я желаеше. Може би в леглото нямаше да е толкова резервиран към нея и щеше да й даде възможност да затвори очи и да си представи, че съпругът й я обича.

След като отпрати Хелън, Пенелопа изгаси свещите, оставяйки запалена само една. Бебе. Докато чакаше, тя се замисли за детето, за което така отчаяно копнееше. Едно бебе, което да дари с цялата си любов и което да й отвърне със същото. Усмихнато личице, протегнати ръчички, някого, когото можеше да прегръща. То щеше да има нужда от нея. Огласена от детски смях, тази къща нямаше да изглежда така ужасно празна.

Докато Пенелопа чакаше Максимилиан, огънят в камината изтля и само тук-там останаха блещукащи въгленчета. Минутите течаха и гледайки как свещта догаря, тя си помисли, че съпругът й е променил решението си. Максимилиан не идваше. Вероятно изобщо не бе възнамерявал да изпълни обещанието си. Нима бе толкова не поносима съпруга, че той не може да прекара в леглото й дори и една нощ?

Тя стоеше до прозореца, загледана в обвитата в нощ на мъгла градина. Къщата й приличаше на затвор — същия като онзи, с който я заплашваше Виктор. Стремежът да се избави от нежелания брак с него я бе отвел в капана, който се бе опитала да избегне. Настоящото положение бе дори по-мъчително. Пенелопа никога не бе изпитвал нещо към Виктор и затова той не можеше да я нарани така жестоко, като Максимилиан.

— Какво гледаш, скъпа?

Обръщайки се, тя видя Максимилиан да стои на вратата с бутилка бренди в едната ръка и полупразна чаша в другата.

— Не те чух да влизаш — тихо рече тя.

С ръката, в която държеше бутилката, Максимилиан й направи знак да замълчи.

— Ш-ш-шт. Аз съм дух, който се разхожда из къщата и плаши обитателите й. Уплаших ли те, скъпа? — Думите излизаха от устата му бавно и провлечено.

— Ти си пиян — каза Пенелопа.

— За голямо мое съжаление, скъпа, смея да твърдя, че ужасно грешиш. Въпреки цялото си старание, не успях. — Максимилиан прекрачи прага, след което затръшна вратата зад себе си. Пенелопа подскочи, стресната от внезапния шум.

— Чу ли това, скъпа? Сега никой не може да ме обвини, че се прокрадвам тайно в собствената си къща, нали?

Пенелопа изобщо не бе искала да каже подобно нещо. Максимилиан бе толкова различен от мъжа, с когото се бе венчала, че внезапно я обзе чувство на страх. Гневът му обикновено бе замаскирван под формата на сарказъм и пренебрежение, но тази вечер можеше да се излее върху й необуздан и неприкрит. Как щеше да понесе милувките на този мъж?

— Може би това не е най-подходящата вечер…

— Напротив — Максимилиан напълни празната чаша с остатъка от шишето, което след това постави на ръба на тоалетната й масичка. Провлаченият му говор издаваше ефекта от немалкото изпито бренди. Въпреки това той се държеше уверено на крака, а облеклото му бе изрядно както винаги.

— Преди да започнем, най-добре свали тази отвратителна нощница.

Вълнуващото очакване от първата им брачна нощ бе заменено от боязън, объркване и накрая — сляпа решителност. Щом не можеше да има друго, можеше поне да роди деца. Пенелопа свали нощницата си и я преметна на облегалката на креслото пред тоалетната си масичка, след което бавно се отправи към леглото. Максимилиан все още седеше с гръб към нея. Дали го правеше, за да я избави от неудобството или просто не го бе грижа как изглеждаше тя?

Не се обърна, докато Пенелопа не седна на самия край на леглото, а когато най-сетне вдигна поглед, очите му я заоглеждаха така, като да бе някакъв неодушевен предмет — с наклонена на една страна глава и изпитателно присвити очи.

— Може да се каже, че си най-красивата жена, която някога съм виждал — съвсем тихо и безчувствено рече той. — Идеални форми и съвършено лице. — Той се приближи към нея. — Безукорна красота.

Накрая седна до нея и докосна гърдите й с ръка.

— Безукорна — повтори той.

Пенелопа едва успяваше да си поеме дъх. Пръстите му галеха гърдите й, много по-нежно от думите му, а в милувката му нямаше и следа от гняв.

— Легни — нареди й след малко и тя му се подчини.

Максимилиан се наведе над шията й и я целуна нежно, при което младата жена затвори очи. Не, тя не бе забравила нежните му ласки, странната топлина, която заливаше тялото й, и разтърсващите я приливи на страстта. Горещите му устни нежно докосваха шията и раменете й. Пенелопа усети приятно отпуснатото й тяло да се сгорещява.

Максимилиан бавно се надигна и Пенелопа го видя да потапя пръст в чашата с бренди. Една капка се отрони и падна върху зърното на едната й гърда, а той сладострастно я облиза. Младата жена се остави на люлеещите я чувствени вълни и постепенно започна да се извива необуздано. Танцът на езика му по кожата й я възбуждаше все по-силно. Той капна от брендито и върху другата й гърда, бавно разнесе хладната течност с пръста си около зърното й, а след това се наведе, за да я оближе.

Сега Максимилиан обсипваше с целувки настръхналото й тяло и Пенелопа бе изгубила представа за време, напълно отдадена на завладяващата я страст.

— Харесва ти, нали? — попита Максимилиан, прокарвайки влажния си пръст от гърдите към корема й.

— Да — прошепна тя.

Устните му бавно следваха оставената от пръста му влажна диря. Пенелопа затвори очи, опивайки се от допира на горещите му устни до кожата й.

— Максимилиан! — тя се опита да седне, но Макс нежно я принуди да остане легнала. — Недей.

— Довери ми се, скъпа.

Пенелопа закри очи с ръка, докато той продължаваше да изследва с пръст най-потайните гънки на тялото й. Да му се довери? Как би могла? Той се бе престорил, че я обича, бе я излъгал, че ще я дари с щастие и любов, за да се превърне само за една нощ в чужденец със студен и потаен поглед, който тя не успяваше да разгадае. Беше се превърнал в непознат. И сега трябваше да му има доверие?

— Да, добре — прошепна тя, без сама да знае защо.

Максимилиан страстно обсипваше корема й с целувки и в този миг Пенелопа можеше да се закълне, че съпругът й я обича по някакъв свой, непонятен за нея начин.

Когато той коленичи пред леглото й, Пенелопа вече бе неспособна да се съпротивлява и му се отдаде с цялото си същество. Тялото й жадуваше да се слее с неговото и сега тя със затаен дъх го чакаше да свали дрехите си, за да може отново да легне при нея. Вместо това, той разля малко бренди върху вътрешната страна на бедрото й, което след това облиза. Накрая жадно впи устни в най-интимната част от тялото й.

— Макс… Максимилиан — простена тя, но той не спираше. Бавно придърпа тялото й към своето, нежно разтваряйки краката й. Езикът му танцуваше върху пулсиращата й от възбуда кожа.

Стаята се завъртя пред очите й. Искаше й се да вика, но, уви, тялото й желаеше точно това, което й даваше.

Максимилиан. Той бе неумолим и Пенелопа откри, че е неспособна да се съпротивлява. Тя леко се олюля и затвори очи, отдавайки се на усещанията, напълно завладели ума и сърцето й.

Бе потънала в забрава, докато изведнъж всяка фибра на тялото й не експлодира така неочаквано, че тя едва успя да си поеме въздух.

Все още лежеше отмаляла на леглото, когато Максимилиан бавно се наведе над нея.

— Сега доволна ли си? — хладно попита той.

В ръката си все още държеше чашата с бренди, която пресуши на един дъх. Бе напълно облечен — връзката още стоеше на врата му, а жакетът му дори не бе измачкан. Блестящата му чуплива коса бе идеално пригладена назад.

— Е, лека нощ тогава, скъпа. Може да се каже, че изпълних съпружеските си задължения. — Той взе бутилката и се запъти към вратата, без дори да се обърне, за да погледне Пенелопа.

— Няма ли да останеш? — Гола и все още тръпнеща от невероятното преживяване, Пенелопа внезапно се почувства безкрайно ранима.

— И защо да оставам?

Тя проследи с поглед съпруга си, който излезе и внезапно осъзна, че през цялото време, докато я любеше, той нито веднъж не я бе целунал по устните или показал, че истински я желае. Заслушана в заглъхващите му по коридора стъпки, Пенелопа заплака с горещи, безутешни сълзи.

 

 

Макс с мъка се добра до стаята си — никога преди разстоянието между спалнята му и тази на Пенелопа не му се бе струвало толкова голямо. Търсейки покой в мрака, той не запали свещ, нито дори лампата или камината. Знаеше, че е безсмислено да си ляга, но вместо да седне в креслото до прозореца, продължи бавно да крачи из стаята.

Той бягаше от Пенелопа, криеше се в тъмнината на стаята си или зад маската на целомъдрието и търсеше утеха в бутилката. Сърцето му се бе свило болезнено, сякаш пронизвано от хиляди остриета. Досега бе живял с мисълта, че нищо и никой на този свят не е в състояние да го нарани — нито баща му, нито дори братята му, които го презираха и едва понасяха присъствието му. Нито пък жените, които изгаряха от щастие по време на тайните им срещи, а сред обществото се държаха така, сякаш не го познаваха. Смъртта бе игра. Любовта — измама. Лъжа. Не можеше да избяга от тази истина, дори в най-тъмната стая.

Пенелопа бе негова съпруга, но той не можеше да легне с нея, независимо от това, колко силно я желаеше тялото му. Беше дал клетва да не го прави. Да свали маската си, да й покаже, че я желае? Тогава или щеше да я убие с голи ръце или трябваше да признае пред себе си и пред нея, че все още я обича.

Той изпи последната глътка бренди и свали вратовръзката и копринения си жакет. Да я обича? Не, невъзможно. Как можеше да обича жена, способна на подобно коварство? Жена, която се преструваше на невинна, криейки от всички истинската си тъмна природа.

Господ да му е на помощ! Можеше да отрича това, колкото си искаше — в тъмнината на нощта и посред бял ден, пред нея или пред самия себе си, — но той наистина я обичаше. Ако не бе така, предателството й нямаше да го нарани толкова силно. Ако не я обичаше, веднъж завинаги щеше да приеме факта, че бе изпратила момчето на смърт и се бе свързала с убиец като Виктор Чадуик.

Ако не я обичаше.

Бе си въобразявал, че любовта му е благословена, но сега знаеше, че за него тя е същинско проклятие и най-жестоко наказание. Тя замъгляваше съзнанието му, властваше над тялото и сърцето му, обсебваше всеки миг от живота му.

Преди още да е решил как да постъпи, Максимилиан вече бе в коридора. Този път разстоянието между двете стаи не му се стори толкова голямо — той сякаш бе долетял до вратата на Пенелопа.

Завари я да лежи в леглото, обърната на една страна — точно така, както я бе оставил, но сега, загърната с юргана от златист сатен, отчаяно вкопчена в завивката. Свещта на масичката до леглото й догаряше, хвърляйки меки отблясъци върху измъченото й лице. Когато се извърна, очите й заблестяха и Максимилиан за момент бе склонен да си помисли, че е видял в тях сълзи, но на жена като Пенелопа бяха чужди всякакви емоции.

— Забравил ли си нещо? — Лекото потреперване на гласа й издаде вълнението й.

— Да.

Той затвори вратата и се приближи към леглото, като хвърли ризата си на пода. След това взе свещта от масичката и я загаси.

Въпреки изпитото бренди не беше толкова пиян, че да позволи на Пенелопа да види мастиленосинята татуировка на бедрото му, изобразяваща смъртоносен кинжал.

— Максимилиан — прошепна Пенелопа, когато съпругът й отметна завивката от голото й тяло.

Той усети объркването й и сподавените въпроси, които не биваше да допуска да бъдат изречени на глас.

Навеждайки се над нея, Макс задуши въпроса й с целувка — целувката, за която бе копнял седмици наред. Той притисна тяло към нейното, а в милувката му имаше гняв, страст и дори нещо повече — любов. Въпреки опитите си да избяга от нея и маската на безразличие, зад която се криеше, той се нуждаеше от съпругата си. Пенелопа отгатна това по тръпките, които разтърсваха тялото му.

Ах, тя ухаеше така прекрасно, така сладко и прелъстително.

Макс се питаше дали съпругата му ще го отблъсне и как би реагирал, ако това се случеше. Тя дори и не подозираше какво му костваше този миг покой с нея. Какво бе един миг в сравнение с непрестанните мъки, на които бяха подложени тялото и душата му. Щеше ли да го отпрати? Пенелопа скоро сложи точка на съмненията му, обвивайки ръце около шията му. Тя го целуна с изкусителните си устни, а езикът й се заигра с неговия.

В обятията на Пенелопа насред мрака на стаята Макс намери забрава в насладата от допира на голите им тела. Тук той можеше да се скрие от истината, да притъпи болките си. Отдаден единствено на приказното чувство от сливането на полуделите им тела, можеше да избяга от всички и всичко на този свят освен от любовта си към тази жена.

Душата и тялото му, неговото настояще и бъдеще, всичко сега бе в ръцете й.

В този миг никой от тях не мислеше за това, че нощта няма да трае вечно.