Линда Джоунс
Синьото острие (12)

11

Пенелопа знаеше, че никой от присъстващите на бала няма да посмее да я обвини за смъртта на Хет Лаури. Не сега и не тук. Сред гостите преобладаваха лоялистите. Присъстваха дори няколко членове на губернаторския съвет. Не чу нито една обвинителна дума, но в погледите на някои от по-възрастните гости се четеше нескрито неодобрение, което лъхаше и от хладните поздрави и нетърпението им час по-скоро да й обърнат гръб и да се отдалечат.

Максимилиан с нищо не й помагаше да се почувства по-добре. Не бе и очаквала нещо друго от него. Той бе доволен от факта, че двамата се открояваха сред гостите с изисканото си облекло. Приятният мартенски ден, а навярно също и фактът, че новите обувки му бяха по мярка и не стягаха краката му, изглежда, бяха главните причини за приповдигнатото му настроение. За кой ли път Пенелопа откриваше, че съпругът й не се интересува от нищо друго, освен от външния си вид.

Скоро след пристигането им той я бе забравил сама в един ъгъл, прекалено зает да забавлява превзета групичка от празноглави жени, очаровани от плиткото му остроумие и крива усмивка.

Тя го мразеше. Мразеше го за това, че я бе принудил да дойде на този ужасен бал, за това, че не бе мъжът, за когото бе мечтала и че я бе накарал да бленува за един прекрасен живот, а след това й бе ограбил тази мечта. Тя, която винаги безропотно бе приемала съдбата си, сега не можеше да преглътне тежкия си жребий. За кратко Максимилиан я бе направил истински щастлива, след което така неочаквано се бе променил, че Пенелопа вече бе започнала да се пита дали някога е познавала друг Максимилиан.

Ако зависеше от нея, би останала в ъгъла цялата вечер, докато съпругът й се забавляваше с останалите гости, а Мери танцуваше, непрекъснато сменяйки партньорите си. И без това никой не искаше да се компрометира, разговаряйки с Пенелопа Бродерик.

— Тази вечер изглеждаш прекрасно. — В първия миг не успя да определи посоката, от която идваше гласът. Когато се обърна, видя към нея да се приближава широко усмихнатият Виктор. Вероятно току-що бе пристигнал, защото досега Пенелопа не го бе забелязала. Имаше да му казва толкова много неща, че сама не знаеше откъде да започне.

— Не мога да повярвам, че всеотдайният ти съпруг те е изоставил тук сама — саркастично рече той.

— Виктор Чадуик — изрече Пенелопа, поемайки си дълбоко дъх, за да се успокои, — опитвам се да те намеря от няколко седмици.

— Зная — каза той, наблюдавайки танцуващите двойки, — получих многобройните ти писма, а и братовчедка ти ми спомена, че си изгаряла от нетърпение да говориш с мен.

— Нетърпение? — процеди през зъби тя — Това са твои думи. — Пенелопа не намираше причина да отлага повече въпросите, терзали я седмици наред. — Защо излъга, че съм виновна за залавянето на Хет Лаури? Защо го направи?

Той я изгледа, вирнал глава.

— Направих ти услуга — усмихнато отговори след кратко мълчание Виктор.

— Услуга — не можа да се стърпи да не извика Пенелопа. — Животът ми е съсипан, а ти искрено вярваш, че си ми направил услуга!

— Аз просто те избавих от опасността да бъдеш обвинена в укриване на престъпник, от един дълъг съдебен процес и затвора, който неизбежно те очакваше след това. Един войник бе тежко ранен. Можеш да си представиш обвиненията, които щях да бъда принуден да повдигна срещу теб, ако той бе умрял. Затвор, Пенелопа. Не мисля, че щях да преживея да те видя на бесилото. — Последните му думи бяха прозвучали доста неубедително.

— Не разбирам за какво говориш.

— Видели са те да напускаш постройката за карети — прошушна той.

— Видели са ме? Кой?

Виктор се ухили още по-широко.

— Това не мога да ти кажа. Ще се задоволиш ли, ако ти кажа, че имам шпиони навсякъде? Как иначе можех да те спася освен с твърдението, че си дошла при мен, за да ме осведомиш къде се крие Хет Лаури?

— А Хет?

— Ами… — безстрастно рече Виктор. — Наложи се да кажа същото и на него, за да направя сценария по-правдоподобен. Всъщност не ми бе трудно да го убедя в тази история, тъй като си била единственият човек, който е знаел къде се крие Хет.

— Бих предпочела да се изправя срещу обвиненията — тихо каза тя — и настоявам публично да очистиш името ми от това петно.

— Настояваш, значи? — хладно отвърна той.

Виктор не възнамеряваше да стори нищо. Пенелопа отгатна това по изписаното на лицето му упорство. Наказваше я за това, че бе предпочела Максимилиан пред него. Какво ли щеше да стори, ако узнаеше, че животът й с Максимилиан вече бе достатъчно тежко наказание.

— Един ден ще ми благодариш — каза той, гледайки я строго. След миг вече апатично зяпаше множеството.

— Никога. — Пенелопа, която доскоро не се бе осмелявала да възрази на някой мъж, хладнокръвно устоя на погледа на Виктор. Беше отишъл прекалено далече и я принуждаваше да се защитава сама.

— Ела с мен.

Без да й дава възможност да отвърне каквото и да било, той сграбчи Пенелопа за ръката и я изведе от ъгъла, в който се бе скрила.

— Разговорът ни приключи — каза младата жена, опитвайки се да се освободи, но скоро разбра, че единственият начин да стори това, е да се развика и да направи сцена.

Пенелопа все едно вече бе в центъра на вниманието и нямаше никакво желание да усложнява и без друго неловката ситуация, в която се намираше. Виктор я поведе покрай стената към широките стъклени врати, извеждащи в градината, а повечето от присъстващите с любопитство ги проследиха с поглед.

За гостите, които имаха нужда от малко отдих на свеж въздух, в градината бяха запалени множество фенери и Виктор и Пенелопа можеха добре да виждат лицата си. Младата жена изпита огромно облекчение. Шумът и светлината на балната зала сякаш бяха останали далеч зад тях.

— Ще ти предложа нещо — каза Виктор и я пусна. Направи й знак с ръка да седне на пейката от ковано желязо и Пенелопа му се подчини, въздъхвайки уморено.

— Чудя се какво може да е това предложение.

Тя вдигна поглед към Виктор, който се бе изправил пред нея, за да й попречи, ако реши да избяга. На лицето му се бе появила нахална и самодоволна усмивка.

— Стани мой шпионин.

— Какво? — Пенелопа скочи, готова всеки миг да побегне обратно към къщата.

— Изслушай ме — Виктор постави ръце на раменете й, принуждавайки я отново да седне на пейката. — Не бих те накарал да извършиш нещо, което може да те изложи на опасност. Пенелопа, ти все още си ми прекалено скъпа, макар и да не одобрявам решението ти да погубиш младостта си, омъжвайки се за онова префърцунено конте — при споменаването на Максимилиан гласът на Виктор враждебно се повиши.

— Преди да продължиш — студено рече Пенелопа, — ми позволи да те уверя, че няма да ти сътруднича по никакъв начин. Това е абсурдно!

— Така ли? — Виктор остана невъзмутим. — Малко информация оттук, малко оттам, просто ще си отваряш ушите и очите, а след това ще ми докладваш за чутото.

— Вече казах, не.

— Синьото острие — тихо каза Виктор, а в гласа му имаше повече омраза, отколкото при споменаването на Максимилиан. — Няколко дена бях по следите на този негодник. Той е тук, Пенелопа, и живее сред нас. Имам чувството, че е точно под носа ми. Усещам го. Толкова е близо.

— Не — отсече Пенелопа. — Твоите проблеми не ме интересуват, нито пък Синьото острие.

— Вече си чула за него?

— Разбира се.

— Той е истински негодник — избухна Виктор.

— Доста умен негодник, доколкото разбирам — каза Пенелопа, доволна да види Виктор, обзет от толкова силен гняв.

Той хапеше устни и бърчеше нос, като да бе усетил някаква неприятна миризма.

— Разбираш ли, смъртта на Хет Лаури ми създаде доста неприятности. Губернаторът е близък приятел на семейство Лаури. Въпреки че момчето предизвикваше размирици и си заслужи всеки удар с камшика, тази история постави под въпрос политическата ми кариера. Ако успея да заловя Синьото острие, инцидентът ще бъде забравен. — Виктор се втренчи напрегнато в нея. — Какво може да те накара да размислиш?

— Нищо — хладнокръвно отвърна Пенелопа.

— Имам отвратителното чувство, че онзи негодник е сред нас. Нищо чудно дори да е тук тази вечер. Всичко, за което те моля, е да си отваряш очите и може би да поразпиташ тук-там.

Пенелопа се усмихна. Въпреки че не се интересуваше от политика, тя уважаваше мъже като Синьото острие, които се бореха за онова, в което вярваха. Той освобождаваше невинни хора, а след това изчезваше в нощта.

— За Бога, скъпа, какво правиш в градината? Прекалено е студено, за да стоиш навън без наметало.

Предвзетият глас на Максимилиан бе истинско спасение за Пенелопа, която бе безкрайно щастлива да го чуе. Виктор хвърли поглед през рамо и се намръщи, а тя се възползва от възможността да стане и да се измъкне от сянката му.

Съпругът й я бе спасил, без дори да съзнава това.

— Би трябвало да ме удостоиш с поне един танц. Нали разбираш, от чувство за приличие — каза Макс, повеждайки Пенелопа към дансинга. Той я държеше безстрастно с хладните си и деликатни, но сковани пръсти.

Бе видял Чадуик и Пенелопа да разговарят и у него се бе пробудило едно дълбоко стаено и нежелано чувство, което мислеше, че отдавна е погребал. Ревност — чувство, за чието съществуване Макс не дръзваше да признае дори и пред себе си. Когато ги забеляза да излизат заедно в нощта, ревността взриви самообладанието му.

Сега той танцуваше със съпругата си, преструвайки се на безразличен.

Менуетът^[1] бе непоносимо бавен, а движенията на съпругата му — необикновено грациозни.

— За какво си говорехте с твоето приятелче? — попита той, опитвайки се да придаде на гласа си закачлив и непринуден тон.

Пенелопа вдигна към него съвършеното си лице, на което сега бе изписана невинна гримаса. Мили Боже, тя бе красива. Големите й тъмни очи го гледаха смирено, а изкусителните й устни бяха разтворени примамливо. Изглеждаше така очарователно, както в нощта, когато се бяха срещнали за първи път. Понякога Максимилиан си мислеше, че с времето ще претръпне и ще стане безчувствен за чара й, но в такива моменти с болезнена яснота осъзнаваше, че никога нямаше да се освободи от магията на тази жена.

— Нищо — излъга тя.

— Наистина ли? Мога да се закълна, че добрият ти приятел Виктор Чадуик спомена Синьото острие.

Пенелопа прехапа устни, а брадичката й потрепери. По усмивката на Макс разбра, че я е уличил в лъжа.

— Няма нужда да ми казваш, и сам мога да се досетя — прошепна той. — Кроите за Синьото острие участта на бедния Хет Лаури.

В очите й проблесна гняв.

— Мислех, че не се интересуваш от политика.

— Интригите винаги са ми били интересни — присмехулно рече той. — Удари в гърба, предателства и злодейства на болни умове. Скъпа, когато се женех за теб, нямах ни най-малка представа за твоето възхитително лукавство.

Тя не отвърна нищо, но очите й го пронизваха обвинително. Обикновено съпругата му успяваше да изиграе добре ролята на невинна жертва, но тази вечер талантът й изневеряваше. Пенелопа бе стиснала устни, а по лицето й се четеше гняв.

— Моля те, напомни ми, ако можеш, защо се омъжих за теб — прошепна тя с леден глас. — В момента ми е трудно да си спомня.

— Скъпа — каза Макс, запазил самообладание, — аз съм богат, не съм ужасно грозен, а освен това умея да бъда духовит и забавен. Коя жена би ми устояла?

Тя сведе поглед и до края на танца не го погледна. „Значи — мислеше си той, без да откъсва очи от нея, — Чадуик я придумва да му предаде Синьото острие.“ Ако се бе приближил още малко, може би щеше да чуе нещо повече за плана му. Трябваше да бъде по-силен и да изчака по-подходящ момент, за да научи за това от Пенелопа.

Щеше ли прекрасната му съпруга да го изпрати на бесилото? Не му бе трудно да си отговори, съдейки по досегашните й действия и яростните искри в очите й.

Менуетът сякаш нямаше да има край.

 

 

Пенелопа затвори очи, опитвайки се да игнорира безсмисленото дърдорене на съпруга си, докато каретата бавно ги откарваше у дома. Максимилиан не преставаше да говори за шивача си, за обущаря, който правел божествени обувки, и за последните клюки.

Тя стоически изтърпя бръщолевенето му, едва сдържайки се да не му изкрещи да замълчи поне за миг.

Прекрасното бъдеще, което бе виждала в мечтите си, й се бе изплъзнало и сега тя нямаше нищо — нито любов, нито дори малко радост. Изглежда, и нищо добро не я очакваше, защото Максимилиан нямаше намерение да се променя. Сега можеше да се надява само на едно — деца.

Как само й се искаше първата брачна нощ да й бе донесла така очакваната бременност. Сърцето й подсказваше, че можеше да открие щастие и смисъл в това, да роди и отгледа децата си. Едно бебе щеше да осмисли ежедневието й, да й даде цел в живота. Знаеше, че ще бъде добра майка — предана и любяща. А Максимилиан? Пенелопа започна да изучава изискания профил на съпруга си, които не преставаше да разказва за най-новия жребец на господин Хънтланд.

Максимилиан бе прекалено егоистичен, за да бъде добър съпруг, а тъй като не бе способен да обича, вероятно нямаше да бъде и добър баща. Някога бе видяла в негово лице съвсем друг човек. Как се бе оставила да бъде заблудена? Да открива любов в милувките му? Каква глупачка се бе оказала.

Максимилиан все пак бе неин съпруг и именно той щеше да бъде бащата на децата, за които Пенелопа копнееше. Това значеше, че в най-скоро време трябваше отново да посети леглото й.

След чудесната брачна нощ Пенелопа бе решила, че това е само началото на нещо прекрасно. Никога не бе подозирала, че е способна да изпита такава страст и удоволствие, не си бе представяла, че двама души могат да слеят в едно не само телата, но и душите си. Мислеше, че ще съумеят да съхранят тези чувства и дори, че любовта им би могла да разцъфти в още по-буйна страст. Сега бе започнала да се съмнява дали случилото се през онази нощ не е било плод на въображението й. Максимилиан със сигурност не бе усетил нищо от вихъра, разтърсил цялото й същество.

Навярно бе съгрешила с нещо или не е била достатъчно добра и сега трябваше да плати за това.

Ако искаше деца, трябваше отново да легне с него, но предчувстваше, че Максимилиан никога нямаше да поеме инициативата в свои ръце. Ужаси се, че може да умре самотна и бездетна.

Събирайки кураж, тя се премести по-близо до съпруга си. Очевидно изненадан от ненадейното й движение, той учудено повдигна вежди и с подозрение я погледна със сивозелените си очи.

— Студено ли ти е, скъпа? — попита я той, отдръпвайки се леко.

— Малко.

— О! — вяло отвърна той, извръщайки се към прозореца.

От държанието му лъхаше хлад и безразличие.

— Ще ме прегърнеш ли? — прошепна тя. — Все още ми е студено.

Максимилиан стори това с очевидна неохота.

— Скъпа, така може да измачкам жакета си.

С извърнатата си към прозореца глава и неподвижната ръка на раменете й, той никак не улесняваше задачата й. Преди време я бе докосвал с истинско благоговение. Споменът за нежните му милувки все още я изгаряше. Сега се държеше така, сякаш предпочиташе изобщо да не я докосва.

Пенелопа сложи ръката си на бедрото му, при което той едва не подскочи. Младата жена започна бавно да гали крака му през копринения панталон. Питаше се, дали е усетил едва доловимото треперене на ръката й, ако изобщо вълнението й можеше да го впечатли. Максимилиан едва ли би разбрал колко усилия й костваше всичко това.

Когато погледите им се срещнаха, тя внезапно вдигна глава и целуна устните му.

Той бе скован и студен и Пенелопа се отдръпна като ужилена.

— За Бога, скъпа — каза той дрезгаво, — мисля, че на теб въобще не ти е студено.

— Да — прошепна тя, — напълно си прав.

Максимилиан се наведе към жена си и долепи устни до нейните. Ласката му бе предпазлива и кратка. Двамата приличаха на непознати, които се докосват за първи път. Цялото му тяло бе сковано, а целувката — неумела и колеблива.

— Би ли искала да дойда в леглото ти тази нощ? — изрече най-сетне той, нарушавайки неловкото мълчание.

— Да.

В полутъмната карета Максимилиан не можеше ясно да различи изражението й. На бледата светлина съвсем смътно съзираше лицето й, на което бе изписана странна смесица от гняв и объркване. Той мълчеше и за миг Пенелопа си помисли, че се е подиграл с нея.

Ако сега я отблъснеше, ако откажеше да се люби с нея, за тях вече нямаше да има никаква надежда. Със съзнанието, че един отказ би я обрекъл на самота за цял живот, тя чакаше отговора на Максимилиан със затаен дъх.

— Трябваше да ми кажеш — рече накрая той с жизнерадостен тон, който никак не подхождаше на сериозното изражение на лицето му. — Скоро ще си бъдем у дома. Прибери се в стаята си, приготви се и ме чакай.

Той свали ръка от рамото й и се съсредоточи върху гледката, която се разкриваше от прозореца на каретата.

Последвалата тишина бе така потискаща, че накара Пенелопа да мечтае за глупавото му дърдорене.