Линда Джоунс
Синьото острие (1)

ПРОЛОГ

1774

 

Затворникът щеше да бъде предаден в ръцете на Чадуик доста преди да се стъмни и само след няколко дена екзекуцията му щеше да послужи за пример на проклетите бунтовници, които правеха отчаяни опити да го освободят…

Капитан Брадфорд Търман имаше самочувствието на добър войник и дори смяташе себе си за по-добър от останалите, но предпочиташе да воюва с французите, вместо да се прави на бавачка на шепа неблагодарни колониалисти. Какво щеше да стане с тях, ако не беше британската армия? Щяха да попаднат в ръцете на диваците или да им се наложи да воюват с френските заселници, ето какво.

Брадфорд хвърли поглед назад към затворника и четиримата войници, които непрекъснато налагаха нещастника. След побоя, нанесен му сутринта, сега той не им създаваше много грижи. Разрошената му глава висеше отпусната, а кичури, сплъстена от засъхнала кръв коса, покриваха бледото му лице. Раменете на мъжа бяха увиснали — той добре знаеше, че сетният му час наближава.

Затворникът беше направил трети пореден опит да предизвика размирици. Не бяха го вразумили нито двадесетте камшика, получени за първото провинение, нито последвалите петдесет. Но сега вече чашата бе преляла и след изгрев слънце размирникът щеше да увисне на въжето.

Брадфорд гледаше на проклетите колониалисти като на деца — свадливи, разглезени деца, които не можеха да оценят хубавото, което имаха. Наскоро, в пристъп на безумство, група местни жители бяха похабили доста голямо количество превъзходен чай. Какво друго, ако не детински акт, бе това?

Може би, когато видеха един от техните да увисва на въжето, щяха да преосмислят нелепата си идея за независимост.

Острият януарски вятър проникваше през униформата на Брадфорд. Северна Каролина определено не бе така студена, както колониите на север, но влажният въздух правеше студа непоносим. Пътят, по който трябваше да минат, бе тесен, между огромни дървета с редки клони и обвити с вечнозелена пълзяща растителност стволове. Те закриваха небето над главите им и Брадфорд имаше чувството, че минават през дълъг, виещ се тунел. Пустош, това бе тази прокълната страна. Миля след миля само дървета, вода, и пак дървета. Как копнееше за Лондон.

Капитанът видя преобърнатия на завоя фургон и изруга през зъби, вдигайки ръка, за да усмири войниците зад себе си. Възрастен мъж с необикновено сива коса и дрехи, наподобяващи увити около тялото му снадени чували, бе коленичил до фургона с гръб към войниците и ругаеше високо.

— Направете път — нареди Брадфорд. Фургонът, множеството разпилени кошници и едно проснато на земята женско тяло напълно препречваха пътя.

Очевидно изненадан, мъжът с мъка извърна прегърбеното си тяло. Левият ръкав на грубата му одежда висеше празен. Той вдигна за поздрав единствената си ръка.

— Слава вам! Изглежда Господ най-сетне е чул молбите ми и ви изпраща на помощ.

— Не сме дошли да ти помагаме, старче — строго рече Брадфорд. — Незабавно разчисти пътя, защото бързаме.

Чудакът за момент придоби озадачен вид. Бърчейки нос, той се втренчи във войниците със светналите си малки очички, които блестяха изпод прекалено тъмните за бледото му лице вежди. Кожата на мъжа бе по-сивкава от тази на здрав човек, а на места бе покрита с петна. Мили Боже, този тип навярно бе заразен.

— Разбирам — хрипкаво промърмори старецът. — Тогава най-добре да се залавям за работа, Ребека — обърна се меко към лежащата на земята жена. — Моля те, отвори очи, бедният ти стар дядо има нужда от теб. — Той с мъка коленичи до нея и нежно погали лицето й. — Събуди се, мила.

Старецът хвърли поглед през рамо към войниците.

— Не мисля, че е ранена зле — каза той, като че някой бе загрижен за болната жена. — Няма кръв, но има подутина на главата си колкото яйце.

Жената, която старецът толкова нежно бе нарекъл Ребека, се размърда и един тънък кичур черна коса падна върху лицето й. Изглеждаше доста грозновата — продълговато лице, дълъг нос, голяма уста. Но когато успя да седне, тя разкри удивително стройна фигура.

— Браво, Ребека, скъпа, трябва да преместим фургона, за да направим път на войниците.

Бе напълно ясно, че един сакат мъж и ранено момиче не биха могли да изправят фургона и да го преместят встрани, затова Брадфорд с нежелание нареди на двама от кавалеристите си да им помогнат. Другите двама се приближиха до затворника, да не би случайно да реши, че моментът е удобен за бягство.

Самият Брадфорд също слезе от коня, нетърпелив да продължи пътя си и да предаде затворника на Виктор Чадуик в Чарлстаун.

Старецът сърцато се опита да помогне на войниците да изправят преобърнатия фургон, докато момичето седеше слисано по средата на пътя, без да помръдне. То опипваше наранената си глава, от време на време тихо простенваше и си играеше с кичур коса, падащ върху налетите му гърди.

— Дръпни се — грубо нареди Брадфорд, отмествайки едноръкия настрана, за да заеме мястото му. Нямаше никакво желание да стои редом с някакъв болен селянин. Старецът измънка благодарност, отстъпи тромаво настрана и навъсено извика внучката си. Брадфорд вложи в тази неприятна и трудна задача всичката сила, която имаше, докато под грубата униформа по тялото му не премина болезнена, но сладка тръпка. Задачата им не бе лека, но той имаше помощта на своите войници. С едно последно върховно усилие фургонът бе изправен на колелата си.

— Благодаря ви, господине, много ви благодаря — рече старецът и Брадфорд се обърна, за да види мъжа и внучката му, която сега бе станала. Изглеждаше удивително висока, съвсем близо с насочено към него оръжие. Старият мъж държеше в ръката си кинжал с дървена дръжка и дълго, тънко, добре наточено острие, а младото момиче имаше по един 67-калибрен пистолет във всяка от необичайно големите си груби ръце. Бандитите бяха съвсем близо, здраво стиснали оръжията, и Брадфорд сметна за неблагоразумно да се опитва да извади собствения си пистолет.

— Хайде, хайде, негодници такива — процеди през зъби той. — Нали не мислите, че ще ви се удаде безнаказано да вземете за заложници войници от британската армия? Ако желаете, можете да ме заплашвате, но след това се сърдете на себе си. Хората ми ще се погрижат за вас.

— Тези ли? — възрастният мъж посочи с ножа войниците, които сега гледаха капитана си с разширени от ужас очи.

— Тези — високомерно отвърна Брадфорд.

Старецът бавно обърна глава без ни най-малка следа от тревога.

— Какви войници са това? Сигурно не говорите за тези двама злощастни хлапаци.

Брадфорд с неохота се обърна и погледна към мястото, където само допреди няколко мига търпеливо бяха чакали кавалеристите и затворникът. Сега — обезоръжени, здраво завързани и със запушени уста — войниците му лежаха на земята, облегнати на ствола на едно дърво и гледаха с облещени от ужас очи. Затворникът бе изчезнал.

— Как смеете… — Преди да успее да продължи, Брадфорд видя иззад дърветата да изникват петима сивокоси мъже, облечени в същите размъкнати и изпокъсани дрехи и кожени сандали като тези на разбойника пред него. В ръцете си държаха въжета и всевъзможни парцали и само за броени минути Брадфорд се оказа обезоръжен и здраво завързан до хората си.

Едноръкият коленичи пред него, застрашително размахвайки кинжала пред гърдите му.

— Може би трябва да направя с вас същото, което възнамерявахте да сторите на младия мъж, когото водехте в Чарлстаун. Какво го чакаше — бесило, изгаряне?

Внезапно Брадфорд бе завладян от ужас. Това не бяха обикновени разбойници, случайно попаднали на пътя им. Това бяха фанатизирани бунтовници, луди глави, революционери.

— Имах заповед да отведа затворника при Виктор Чадуик, който е високопоставен член на Губернаторския съвет. Какво е възнамерявал да стори с него господин Чадуик, не зная. — Брадфорд горещо се молеше лъжата му да има успех.

Мъжът се усмихна, разкривайки почернелите си зъби.

— Истината ли говорите?

Брадфорд кимна.

— Искам да му предадете едно съобщение — прошепна мъжът и Брадфорд въздъхна облекчено. Нямаше да го убият — иначе не би могъл да предаде съобщението.

— Разбира се.

Старецът замахна и ножът изсвистя във въздуха. Острият му връх се заби в пръстта току до Брадфорд, чието тяло неудържимо се тресеше.

— Кажи на Виктор да внимава. — Безцветните очи властно блестяха на белезникавото, странно повехнало лице. — Кажи му да не заспива прекалено дълбоко нощем, да не притъпява бдителността си, когато е сред приятели, нито пък да си мисли, че неговият крал и войниците му ще го опазят.

Брадфорд кимна.

— Кажи му — сега старецът почти шепнеше, — че Синьото острие пристига.