Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (17)

15

Серенити се питаше дали е постъпила умно, като се е вслушала в думите на Кристин. Почти час домакинята и камериерката й я събличаха и обличаха, фризираха и гримираха, докато най-сетне останаха доволни от вида й. В момента се чувстваше по-скоро като коледна гъска, отколкото като жена.

Въпреки това резултатът й харесваше. Двете действително бяха успели да я превърнат в привлекателна млада дама. Грижливо фризираната коса падаше на меки вълни покрай лицето и по раменете и изглеждаше съвсем естествена. Както бе предсказала Кристин, светлосинята рокля подчертаваше изразителността на очите й.

— Само почакай да те види Морган… — прошепна Кристин, преди да слязат по стълбата.

Серенити заслиза бавно, като напразно се опитваше да успокои лудо биещото си сърце.

На прага на салона спря, но първият, когото видя, беше Джейк. Бившият пират разговаряше оживено с домакина. Морган стоеше с гръб към нея.

Дълбоко разочарована, Серенити се запъти след Кристин към дивана, където ги очакваше майката.

— Мили боже, мис Джеймс, изглеждате прекрасно — посрещна я с усмивка Марта. — Знаеш ли, Робърт — извика тя към съпруга си, — мисля, че трябва да държим мис Джеймс далече от очите на тукашните млади мъже.

Серенити се изчерви поласкано. Морган се обърна с обичайното си самообладание, но щом я видя, очите му се разшириха и погледът му светна. По лицето му бавно се разля одобрителна усмивка. По тялото на Серенити пробягаха тръпки. През целия си живот не беше получавала толкова прекрасен комплимент.

— Е, дами и господа — Марта се изправи, — всички сме гладни, нали? Време е да седнем на масата.

По погледа на Морган пролича към какво е насочен апетитът му. Тази мисъл беше още по-приятна.

Може би Кристин все пак имаше право. Може би, но не сигурно. Все пак би трябвало да послуша новата си приятелка. Защото Кристин знаеше за мъжете сто пъти повече от нея.

Вечерята беше прекрасна. Трапезарията беше великолепно обзаведена — като останалата част на къщата. Два полилея от кристал и злато висяха над дългата махагонова маса от двете страни на огромен вентилатор, задвижван от спретнато облечен слуга с дълго въже.

Марта беше извадила най-хубавите сервизи и прибори, най-фините кристални чаши. Серенити никога не беше виждала такъв разкош. А храната беше невероятно вкусна, по нищо не можеше да се сравни с тази в Савана. Поднесоха им печена гъска, пържено свинско, захаросани плодове, месни пастетчета, всичко с прекрасни гарнитури.

Тя слушаше с интерес, докато мъжете разказваха истории за морето. Морган седеше насреща й до Робърт, вляво от него беше Джейк, а Барни бе заел мястото отдясно на Джейк. Две места бяха празни, а отсреща седяха Марта, Кристин и тя.

— Знам, че подреждането на местата ви изглежда доста необикновено — заговори Марта, докато сипваше соса. — Но си помислих, че на мъжете ще им хареса да си спомнят миналото.

Смутена, че домакинята бе прочела мислите й с такава лекота, Серенити смачка салфетката в скута си.

— Не е нужно да ми обяснявате.

— Хапни малко от гъската — предложи й Кристин, когато един слуга застана с платото зад Серенити. — Тя е специалитет на Кармен. Трябва да я опиташ, за да знаеш какво значи гъска.

— Благодаря — усмихна се Серенити. — Сигурна съм, че е много вкусна.

Малката група помълча известно време, докато Марта се обърна отново към гостенката си.

— Морган ми разказа, че пишете.

— Да, мадам — отговори гордо Серенити.

— Имате прекрасна професия. Много се радвам, че най-сетне се запознах с човек, който пише. Но вие сте жена и сигурно ви е много трудно.

— Разбира се, не е никак просто. — Серенити хвърли бърз поглед към другия край на масата и забеляза, че Морган я наблюдава. Преглътна и се извърна към Кристин, която й се ухили знаещо.

— Някога и аз мечтаех да имам повече смелост и да променя нещо в света — продължи Марта. — Исках мъжете да ми се възхищават не само заради външния ми вид.

— Стига, мамо, татко съвсем не те обича само заради външността ти.

— Това е вярно, но му трябваха трийсет години брак и застаряващо тяло, за да разбере, че аз съм повече от това.

— Не си права, мамо.

— Кажете, Серенити, чела ли сте Мери Уолстоункрафт?

— С огромно въодушевление.

— Шокиращо, нали! — извика Марта. — Тя пише най-шокиращите неща, които някога съм чела. Но между нас казано — аз се възхищавам на възгледите й, що се отнася до възпитанието на жените. Мили боже, като си спомня, че аз се научих да чета само защото проявих желязна решителност. Спомням си как ме напляска баща ми, когато ме свари да чета. Бях само на тринайсет години. Като повечето мъже и той си мислеше, че книгите ще ми напълнят главата с безполезни, бунтовни мисли.

Така вечерята мина в оживени разговори, духовити забележки от страна на Кристин и коси погледи от Морган. Когато се справиха с десерта, мъжете отново се оттеглиха в кабинета на Робърт. Марта отведе жените в салона.

— Серенити?

Като чу гласа на Морган, Серенити спря като закована.

— Да, капитане?

Той се приближи с отмерени крачки. Изглеждаше толкова мъжествен, че дъхът й спря. Светлината на свещите се отразяваше в очите му и ги правеше още по-тъмни и блестящи. В зениците святкаха развеселени искри, които я омагьосваха и излъчваха топлина.

— Хайде да се поразходим малко в градината. Вечерта е толкова приятна.

Серенити понижи глас, за да не я чуят Марта или Кристин.

— Отлично си спомням какво се случи през последната приятна нощ, когато се съгласих да остана насаме с теб.

Той се ухили като същински дявол.

— Обещавам, че няма да се случи отново. Ще се проявя откъм най-добрата си страна — приближи се до нея и прошепна в ухото й: — Освен ако ти не искаш да се повтори. В този случай ще дам всичко от себе си, за да не те разочаровам.

Сърцето й заби като лудо. Част от нея се радваше на думите му и на увереността, че той я желае силно.

Въпреки това съзнаваше, че не е редно да го окуражава.

— Много дръзко, капитан Дрейк. Ако си мислиш, че можеш да ме накараш да те следвам като домашно кученце, уверявам те, че се лъжеш. Аз не играя по свирката на мъж. Особено пък по твоята.

Той сложи ръка на гърдите си и се направи на тежко ранен.

— Думите ви пронизаха бедното ми сърце, милейди. Защо го сторихте точно сега, в разцвета на живота ми? Божичко, раната е смъртоносна… — Само след миг усмивката се върна на лицето му, още по-нахална отпреди. — Какво толкова има, ако ме придружиш в градината?

Морган погледна покрай нея към Кристин и Марта, които ги очакваха и повиши глас, за да го чуят:

— Кажи й, че няма нищо лошо да прекара няколко минути насаме с мен, моля те, Кристин. Ти поне знаеш, че съм почтен мъж.

Кристин избухна в смях.

— Ами, знам, че си негодник. Точно така — ти си негодник, Морган Дрейк. — Направи крачка към тях и заяви решително: — Върви с него, Серенити. Ние с мама през цялото време ще стоим до вратата. Ако той се осмели да те целуне по бузата, трябва само да ни повикаш и ние ще дотичаме.

Морган я изгледа предупредително и се обърна към Серенити:

— Тръгваме ли?

Предложи й ръката си и тя автоматично я пое. Сложи пръсти на лакътя му и му позволи да я изведе навън.

Нощта беше наистина прекрасна. Градината изглеждаше като в рая, може би още по-грижливо поддържана от райската. Рози и бръшлян растяха на шпалири, обградени с висок жив плет. На равни интервали бяха поставени мраморни пейки. Кристин й бе разказала, че градината е слабостта и голямата гордост на Марта, и това личеше навсякъде, във всяка дребна подробност.

Тя се обърна към Морган и лекият бриз погали бузите й.

— За какво искаше да говорим? — попита напрегнато.

За момент той извърна поглед, сякаш събираше мислите си. Когато заговори, гласът му прозвуча дълбоко и дрезгаво.

— Исках да ти кажа, че не бива да си купуваш билет за търговския кораб. Не знаеш какъв е капитанът му, можеш ли да му имаш доверие.

Сърцето й заби като безумно. Наистина ли й казваше това, което тя искаше да чуе? Имаше ли основания да се надява?

— Нима ме молиш да остана при теб?

— Не — отвърна той с такава бързина, че болезнено прониза сърцето й.

Край с желанията. В този момент беше готова да удуши Кристин. Как бе посмяла да я окуражава!

— Съвсем не исках да кажа това — продължи Морган и зарови надеждите й дълбоко в земята. — Имах предвид само, че би трябвало да помислиш много добре, преди да…

— Какво да помисля, преди да…? — изсъска вбесено Серенити. Всяка дума режеше като с нож. Кой беше той, та си позволяваше да я поучава какво да прави? Особено след като бе казал, че не я иска близо до себе си! — Искаш да кажеш, че трябва да помисля много добре, преди да се кача посред нощ на кораб, пълен с мъже, на които не мога да имам доверие. Мили боже — откъде ли познавам тази история? Този път поне знам, че капитанът на кораба не е проклет пират, гонен от… от колко правителства всъщност?

— Само от две, но сега не става дума за това.

— А за какво става дума?

Тонът на Серенити и начинът, по който извърташе думите му, вбесяваха Морган. Това го накара да каже неща, които в действителност не мислеше.

— Откъде имаш пари, за да си купиш билет?

— Това изобщо не те засяга.

— Всичко, което се отнася до теб, ме засяга.

Серенити го зяпна с отворена уста. В очите й се четеше неверие.

— Какво каза? Как ти хрумна това?

— Аз те въвлякох в тази история…

— Не си ме въвлякъл ти, сама съм си виновна. И сама ще се погрижа да изляза от тази глупава ситуация.

— Така е, но като мъж мой дълг е да…

— О, моля те! — извика възмутено Серенити и вдигна ръце. — Пак ли трябва да предъвкваме онзи стар спор?

Разкъсван между желанието да я целуне и да я удуши, Морган избухна в тих смях. Тази жена беше най-сериозното предизвикателство в живота му. Това беше едно от нещата, които особено харесваше у нея. С такава жена никой мъж нямаше да скучае.

— Няма ли да има поне един момент, в който да не се караме?

Серенити се засмя, протегна ръка и внимателно откъсна една жълта роза. Той проследи като омагьосан как пръстите й нежно се плъзнаха по фините листенца и луната освети профила й.

— Май го правим твърде често, нали? — попита тихо тя.

— Да, права си. — Морган замлъкна. Трябваше веднага да измисли как да я убеди да остане на борда на кораба му. Да измисли причина, която тя не би могла да оспори.

Спасителната идея дойде много скоро.

— Виж какво, ако ми позволиш да те отведа у дома, ще те науча на всичко, което трябва да знае един моряк.

Серенити въздъхна и приседна на една от мраморните пейки.

— Но аз не искам да ставам моряк. Освен това обещах, че няма да напиша нищо за теб, за Джейк и за твоя екипаж. Искам просто да се върна вкъщи.

Морган пристъпи към нея. Тя бе опряла двете си ръце на пейката.

— Но защо? — попита той и проследи как тя сведе глава и впи поглед в обувките си. — Сигурно знаеш какво те очаква там. Клюки, злоба…

— Знам, знам — прекъсна го тя и в гласа й звънна болка. — Знам от първа ръка колко зли могат да бъдат хората. — Вдигна глава към него и лунната светлина заискри в очите й. Той видя в тях душата й. Изпълнена с желание и копнеж. Това го накара да се запита как би могъл да облекчи болката, блещукаща в кобалтовосините очи.

— Един ден все ще трябва да се върна вкъщи — изрече тя съвсем тихо. — Колкото по-дълго ме няма, толкова по-трудно става завръщането.

Той искаше да спори с нея, да чуе от устата й какво трябва да каже, за да я накара да остане с него, но не му хрумна нищо подходящо.

По дяволите, той също не знаеше защо толкова иска тя да остане при него! Знаеше само, че ако тя си отиде, ще преживее адски мъчения.

Морган седна до нея на пейката и обхвана лицето й с две ръце. Тя изглеждаше толкова красива под лунната светлина, със светлините и сенките, играещи по лицето й. Светлите очи искряха и той би дал всичко мигът никога да не свършва.

— Искате ли да ме целунете, капитан Дрейк? — попита тя с откритостта, която толкова го възхищаваше.

— И какво, ако кажа да?

— Ще бъда принудена да ти напомня за обещанието, което даде.

— Това ли е, което искаш от мен? Да си отида?

Серенити преглътна мъчително. Беше наясно, че тонът на гласа и копнежът в очите я издават. Наистина ли той имаше чувства към нея или това беше само нейното собствено желание?

— Не — отговори тя съвсем честно. — Не искам да си идеш.

Затаи дъх и зачака той да я пусне. Вместо това той се наведе напред. Устните й неволно се отвориха.

— Капитан Дрейк?

Серенити усети как хватката му се стегна за миг и веднага след това се отпусна.

Морган се отдръпна от нея и се обърна към наближаващата Кристин. Ръцете, които до преди секунда притискаха лицето й, паднаха в скута му.

— Какво има? — изръмжа той.

Кристин отвори широко очи и вдигна вежди.

— Няма за какво да ми крещите, мистър Дрейк. Вие бяхте този, който ми нареди да ви уведомя веднага щом пристигне дърводелецът. Само изпълнявам заповедите ви.

— Какво, по дяволите, го е накарало да дойде толкова късно?

Морган се успокои веднага и въздъхна. После се обърна отново към Серенити.

— Може би друг път, Серенити?

Тя кимна едва забележимо. Той стана и се отдалечи.

Кристин се приближи към нея като котка към мишка.

— Правило номер три: постоянно засилвай желанието му.

— Какво искаш да кажеш?

Кристин посочи с глава в посоката, където беше изчезнал Морган.

— Е, какво реши, Серенити? Ще отведем ли добрия капитан пред олтара, или ще се върнеш в Савана с търговския кораб?

За всичко е виновно пълнолунието, каза си Серенити — защото в този момент, докато докосването му пареше върху кожата й, тя взе решението, за което настояваше сърцето й.

— Оставам, Кристин. Кажи какво трябва да направя.