Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (16)

14

Какво смята да прави? Това беше въпросът, който занимаваше Серенити, докато се къпеше.

Със способността си да извади истината на бял свят Кристин можеше да стане прокурор или адвокат. Тази млада жена притежаваше невероятно остър ум и говореше непрекъснато. Накрая Серенити се принуди да излъже, че я боли глава, за да остане сама.

Облечена в синята памучна рокля, тя седеше на избелелия диван пред отворения прозорец. Най-сетне можеше да даде воля на мислите си.

Тя беше влюбена.

Прозрението я улучи като удар и въпреки това тя се запита как през цялото това време е могла да бъде толкова сляпа за истината. По каква друга причина би го разпитвала толкова подробно за миналото му? Със сигурност не защото бе записала една глупава стара легенда само за да установи след това, че тази легенда е мъж от плът и кръв! Причината беше, че се чувстваше измамена от мъжа, на когото бе дарила сърцето си.

Пръстите й неспокойно опипваха кожената кесия, която й бе дал мистър Родейл, за да си купи билет за дома. Избелялата кафява кожа изглеждаше вехта, на някои места шевовете бяха разкъсани. От момента, в който получи парите, я изпълваше чувство за вина. Тогава много държеше да се прибере при близките си. Обеща на добрия готвач да му изпрати парите веднага щом стигне вкъщи. В действителност обаче не знаеше как ще го направи — нали той ще е отново някъде в морето.

Най-сетне ще се прибере у дома. У дома… Дори само звукът на думата „дом“ беше прекрасен. Ще види отново Хонър, Джонатан и баща си. И Дъглас. Това я накара да се усмихне.

Но никога вече няма да види Морган.

Серенити затвори очи и си припомни какво беше изпитала в деня, когато фантомът от статията й неочаквано влезе в реалния й живот. Как се бе почувствала вечерта, когато той се появи неканен на партито за рождения и ден. Най-силно обаче беше чувството, което остана у нея, след като той излезе от библиотеката — че е пропуснала нещо, че не се е възползвала от случай, който няма да се повтори.

Морган. Той беше нейният рицар в блестяща броня. Нейният възхитителен пиратски капитан, който… който ще разбие сърцето й, като отблъсне любовта й.

„Не ми се вярва да е толкова страшно!“ — укори се тя. Трябваше само да слезе по стълбата, да се изправи пред него и да му каже: „Морган Дрейк, все едно дали си пират или не, аз те обичам и искам да прекарам живота си с теб“.

Не, съвсем не беше толкова просто.

Нищо в живота не беше просто.

— Велики боже, ами ако ми се изсмее в лицето? — прошепна с болка тя.

Всичко беше възможно. И кой би могъл да го обвини? Коя беше тя? Най-обикновено момиче — е, стройно наистина, но което се нуждаеше от очила, за да чете и говореше за обществени реформи. Жена, която го бе докарала дотам, че да разбие вратата на каютата си с брадва!

Сигурно има предостатъчно жени, които му се хвърлят на врата, каза си горчиво тя. Прекрасни жени. Кротки, цивилизовани. Които си знаят мястото.

И нито една от тях не бе успяла да го обвърже със себе си. Провалът им й вдъхна малка надежда.

— О, Морган — прошепна едва чуто, — само да знаех какво чувстваш наистина…

 

 

La Grande Maison беше построена в стила на големите вирджински къщи, на които Робърт се беше възхищавал в младостта си. След години на доходно пиратстваш и невероятни печалби на покер той бе решил да се засели на остров Санта Мария и да се ожени за дъщерята на местния правителствен чиновник.

Като видя построената от Робърт къща, бащата на Марта с готовност му даде дъщеря си, без обаче да забрави да поиска голяма зестра. Младата жена не остана очарована от избора на баща си, но за щастие огорчението й от тази прибързана женитба не трая дълго. Робърт много бързо съумя да спечели сърцето на съпругата си. Морган ги познаваше от много години като щастливо семейство. Единственото, което Робърт обичаше повече от съпругата и дома си, бяха двете му дъщери.

При спомена за Тереза Морган въздъхна меланхолично. Тя беше прекрасно момиче с дълга златна коса, с мек нрав и покорна. Подобно на майка си, никога не бе казала лоша дума, а усмивката й беше възхитителна. Само че тази усмивка никога не го караше да трепери от възбуда, както му се случваше всеки път със Серенити.

Въпреки всичките си добри намерения спрямо Тереза Морган никога не съумя да я обикне. Това обстоятелство му причиняваше дълбока болка. Въпреки това се опитваше да й бъде добър съпруг, ала зовът на морето беше по-силен от всичко.

А сега кръгът се затваряше — той се намираше в същата къща и чакаше да чуе шумолене на поли, което да възвести появата на горещо желаната жена. Непременно искаше да я види. Преди дванайсет години, когато се готвеше да направи предложение на Тереза, трепереше от нерви. Беше му страшно трудно да изрече думите, които си беше намислил, имаше нужда от цялата сила на волята си, за да ги каже най-сетне.

А сега стоеше тук и чакаше да види Серенити.

Гледаше към стълбата и имаше чувството, че чака тук от цели часове. В действителност беше слязъл в голямото, открито фоайе най-много преди половин час. Вити стълби водеха от двете страни на фоайето към следващия етаж. Там живееше тя.

Защо Серенити не идваше?

Морган изръмжа недоволно и отново се учуди на себе си — прославеното му равнодушие го бе напуснало в мига, в който видя за първи път Серенити. Какво име само: Серенити! — Спокойствие — за жена, която го даряваше с всичко друго, само не и с мир и покой!

Съдбата очевидно си играеше с него.

— Морган? Наред ли е всичко?

Като чу гласа на Кристин, той се обърна. Тя бе влязла във фоайето през вратата на верандата, от която се слизаше в градината.

— Добре съм.

— Защо тогава ходиш напред-назад, а не седнеш?

— Не ходя напред-назад.

Кристин подигравателно вдигна вежди. Морган си заповяда да остане на мястото си и скръсти ръце.

— Нямаш ли си работа, та ме шпионираш?

Преценяващ поглед затъмни очите й.

— Да, разбира се, че си имам работа. Отивам при мис Джеймс, за да й кажа, че в пристанището току-що влезе луксозен търговски кораб, който ще продължи към Колониите.

Морган усети как кръвта се отдръпна от лицето му. Погледна към Кристин и се намръщи грозно — беше готов да се закълне, че тя се наслаждава на объркването му.

— Моля да ме извиниш… — Тя събра полите си и тръгна към стълбата.

— Почакай! — извика подире й Морган, преди да е успял да се спре.

Тя се обърна и го дари с невинна усмивка.

— Какво има?

Морган трескаво затърси какво да каже. Не тя, той трябваше да се качи горе, за да помоли Серенити да не заминава. Да й каже, че трябва да остане с него.

Отчаяно затърси логична причина, с която да обясни чувствата си. Приемлива причина. Такава, с която може да се живее. Слава богу, много бързо се сети каква трябва да е тя.

Да, точно така! Той имаше дълг към тази жена.

Защо да си купува билет за търговски кораб, като той може да я отведе до дома й безплатно? Веднага му хрумна и друга мисъл.

— Откъде има пари за билет?

Кристин вдигна рамене.

— Това не е смешно, Кристин.

— Аз съм на друго мнение. Но сега отивам при нея. Крайно време е да й кажа за кораба. Освен ако…

— Освен ако какво? — Морган се помоли отчаяната надежда, която покълна в сърцето му, да не се е изписала на лицето.

— О, нищо. — Кристин му обърна гръб и забърза нагоре по стълбата.

Кристин спря на първата площадка и хвърли предпазлив поглед назад. Морган изглеждаше гневен и за момент тя повярва, че наистина ще я последва.

— Ти си дяволски упорит, Морган Дрейк — прошепна тя. — Съжалявам бедната Серенити, че ще живее с такъв като теб.

Естествено, когато тя самата се омъжи за Джордж, свекърва й каза същото. Мъжете не бяха лесни, особено за влюбената жена. Преди първата брачна нощ собствената й майка й обясни, че през началните две години на брака си жената е готова да изяде мъжа си от любов. А през следващите години съжалява, че не го е направила.

Кристин се изкиска развеселено. Понякога и тя желаеше същото, но познаваше и болката, когато беше принудена да се раздели за дълго с любимия мъж. Познаваше и страха, че той няма да се върне.

Влюби се в Джордж в първия миг, в който го видя. Още тогава разбра, че без него никога няма да бъде щастлива. Знаеше, че той също я обича, но не смее да й го каже. „Баща ти ще ми откъсне главата, да не говорим за други части от тялото — обясни й Джордж. — Аз не съм подходящ съпруг за теб.“ И напусна острова. Кристин трябваше да го търси години наред, за да го завлече пред олтара. Засега никой от двамата не съжаляваше.

Тя не искаше Серенити и Морган да преживеят онези ужасни нощи, които бяха преживели двамата с Джордж, докато се питаха къде ли е другият… и с кого.

Още по-мъчително беше съжалението за пропилените години, които не можеха да се върнат. Години, през които можеха да живеят щастливо заедно.

Не, тя нямаше да стои и да гледа как двамата страдат. С тази мисъл в главата си Кристин започна да действа.

При тихото почукване по вратата Серенити се стресна.

— Да? — извика с леко треперещ глас.

Влезе Кристин. На лицето й бе изписана сияеща усмивка.

— По-добре ли си вече? Мина ли ти главата?

Серенити се изчерви виновно — Кристин беше искрено загрижена за нея, а тя я бе излъгала.

— И да, и не.

— Е, новините, които нося, сигурно ще ти помогнат — отговори Кристин и застана между дивана и прозореца. — Преди минути в пристанището влезе кораб, който ще продължи към Колониите.

— О! — прошепна изненадано Серенити и сърцето й се напълни с тъга. — Май трябва да се свържа с капитана.

— Не е нужно — увери я бързо Кристин. — Татко вече му разказа за теб и той заяви, че изобщо не е проблем да те отведе вкъщи.

Кристин се обърна към прозореца и докато си играеше със златните си къдрици, попита съвсем невинно:

— Не е проблем, нали, Серенити?

О, разбира се, че е проблем — бе готова да отговори Серенити. Как да се раздели с Морган?

— Естествено, че не е — излъга тя и отново изпита угризения на съвестта. — Знаеш ли кога смята да отплава капитанът?

— След три дни.

Три дни? Сърцето й натежа още повече. Само още три дни и вече никога няма да види Морган.

Кристин се наведе над нея и изрече тихо:

— Много добре знаеш какво може да се случи за три дни, Серенити.

— Права си — въздъхна младата жена. — Светът може да пропадне. Някой може да ме нападне и да ме пребие. Или пък…

— Или можеш да накараш Морган да се влюби в теб и да ти направи предложение.

Серенити избухна в спонтанен смях. Дори само мисълта за това беше толкова смешна, че не можеше да реагира по друг начин.

Серенити отрезвя веднага и поклати глава.

— Морган ми даде да разбера, че бракът е последното, което иска.

Кристин скръсти ръце под гърдите и я изгледа строго.

— Мъжът казва едно, но мисли съвсем друго. Вярвай ми, Серенити. Когато става въпрос да се манипулират мъжете, даже прекрасната Елена не може да се мери с мен. — Тя се приближи още малко до приятелката си и продължи: — Помисли върху думите ми. Ако Морган се ожени за теб, няма да има нужда да слушаш злобните приказки на старите клюкарки в Савана. Обществото няма да те осъди. Е, ще поприказват малко как Серенити Джеймс избягала от къщи и се качила на някакъв си кораб, за да се омъжи за своята истинска любов, за единствения мъж в живота си. Но никога няма да казват за теб всички онези гадни, злобни неща, които ще чуеш, ако се върнеш сама.

Кристин се наведе още повече и устните й почти докоснаха ухото на Серенити.

— Помисли си — помоли я настойчиво. После рязко се изправи и отново отиде до прозореца.

Серенити я послуша. Да, Кристин беше права — решението беше добро.

— Но ако плаването по море е единственото, което той иска?

Кристин се обърна и на лицето й грейна усмивка.

— Няма да го задържаш. Пак ще излиза в морето, но не за дълго.

Серенити я погледна със съмнение.

— Какво те прави толкова сигурна?

— Видя ли някъде Джордж? — попита засмяно Кристин.

— Твоят съпруг?

— Ами да. Той обичаше морето също като Морган, а може би и повече от него. Кълнеше ми се, че никога няма да успея да го задържа на сушата. — Кристин кимна самодоволно. — Три месеца след сватбата ме остави и замина. И знаеш ли колко издържа?

Серенити поклати глава.

— Два дни! — Кристин вдигна два пръста, за да подчертае думите си. — След два дни се върна и се закле, че никога вече няма да ме напуска.

— Но сега не е тук!

— Права си — призна Кристин. — Но само ако се бях нацупила, щеше да остане. Принудена съм да го моля и да го заплашвам, за да тръгне на плаване.

Думите на Кристин звучаха като музика в ушите на Серенити. Само като си представи — да опитоми един пират! Да върти Морган на малкия си пръст — каква приятна перспектива.

Не, това звучеше твърде добре, за да е истина. Да посмее ли да се довери на Кристин?

Да, защо не? Кристин познаваше Морган много по-отдавна, а през краткото им познанство бе успяла да открие учудващи неща за нея самата. Кристин беше добра наблюдателка, в това не можеше да има съмнение. И познаваше хората.

Ако някой имаше право по отношение на Морган, това беше само Кристин.

За бога, ами ако веднъж в живота си се провали?

— Не знам, Кристин…

Младата жена вдигна рамене.

— Няма нищо. Давам ти време да си помислиш. Но мисли бързо. Нямаш много време.