Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (8)

6

— Какво казахте? — попита изумено Морган.

Серенити го дари с широка усмивка.

— Простете, капитане, това беше само малка шега. Исках да видя израза на лицето ви. Страхотен бяхте, наистина страхотен. Неповторим.

Морган простена. Защо й правеше такова удоволствие да го подлудява?

— Ако сте свършили с игричките си, дайте да се обърнем към по-сериозни неща.

— Каква необикновено сполучлива идея — кимна тя и извади от джоба си бележник и молив. — Ще бъдете ли така добър…

— Какво правите, за бога?

Тя го погледна изненадано.

— Работя, разбира се. Вие си гледайте кораба, а аз ще събирам материал за статията си.

Морган зяпна смаяно. Нима след всичко, което се беше случило, тя смяташе да продължи да пише? Това беше извън неговите представи.

— Нали тъкмо статиите ви причиниха тези неприятности?

Лицето й светна. Май се гордееше със себе си.

— Точно така. Щом трябва да страдам, не виждам защо да го правя в мълчание. Планирам да напиша голям роман за изживените от мен страдания.

— Страдания? — Морган ужасно се засегна от думата. Ако тази малка нахалница наистина искаше страдания, той щеше да й ги достави!

После обаче си припомни какъв живот е водила досега и си каза, че условията на неговия кораб наистина й причиняват страдания.

— Е, добре, ще пиша за приключенията си — поправи се сама Серенити. — В действителност ми е трудно да кажа дали ще преживея страдания или приключение. Нека всичко приключи, тогава ще видим. В момента няма значение. — Тя сложи очилата на носа си и посегна към бележника и молива като войник към мускета си. — Хайде, капитане, заведете ме на палубата.

— Предпочитам да те сложа на коленете си и да те натупам, както заслужаваш — изсъска разярено Морган.

Серенити спря и му хвърли поглед, който показа, че не беше сигурна дали е чула правилно.

— Какво казахте?

Морган въздъхна.

— Приказките ви ще ме довършат, мис Джеймс.

Серенити се опита да свърже казаното от него с чутото преди малко и на лицето й се появи комичен израз. По смръщеното й чело пролича, че бе осъзнала — нещо не беше наред.

Ядосан, но и развеселен, Морган излезе от каютата и тръгна по коридора, правейки усилия да не мърмори и да не ругае под носа си. Тя го последва по петите. След няколко крачки обаче спря и попита съчувстващо:

— В момента се питате „Защо точно на мен?“, нали?

Морган също спря и отговори през рамо:

— Откъде знаете?

— Точно така изглежда баща ми, преди да изрече думите гласно и да умолява мама за помощ.

— Сигурно често го прави във ваше присъствие, нали?

— О, само от време на време… ей! — извика тя, когато осъзна смисъла на думите му и забеляза усмивката на лицето му. — Това беше безсрамно. Не ме познавате достатъчно добре, за да си разрешите такава нахална забележка.

— Не ви познавам, но се уча бързо.

Серенити му хвърли унищожителен поглед, който му показа, че изпитва силно желание да го изрита отзад. „Ще ми паднеш ти!“ — прошепна едва чуто тя.

Хайде, направи го — помисли си Морган, когато се обърна, за да й помогне по стълбата, която водеше към палубата, не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това да падне в ръчичките на мис Серенити Джеймс.

— Не забравяйте правило номер две — напомни й той шепнешком. — Ако паднете през борда, няма да обърна кораба, за да ви извадя от водата.

— Доколкото си спомням, казахте, че ще го направите.

— Казах, че не съм казал такова нещо. Сега го казвам.

— Е, добре, капитане, я да видим какво мога да направя, преди да падна през борда.

Намеренията й наистина му създаваха грижи. Никога не можеше да се предскаже какво ще предизвика една жена на борда на пиратски кораб. Морган протегна ръка и я хвана за лакътя.

— Помнете какво си говорихме, Серенити. На моя кораб има куп недодялани мъже, а аз наруших едно от най-важните пиратски правила.

— И кое е то?

— Никога не води жена на борда на кораба! Все едно да складираш барут в кухнята, точно до печката.

Серенити наклони глава и Морган усети какви думи е изрекъл, без да мисли. Пусна ръката й и се помоли да не е вникнала в смисъла на казаното от него.

— Значи е вярно, че пиратите имат кодекс на честта, към който се придържат? — попита с интерес тя.

— Точно така. Има такъв кодекс — отговори с облекчение Морган. Май опасността бе отминала.

— А вие откъде сте толкова добре осведомен за пиратския кодекс?

Ето ти на! Проклета жена! Защо беше толкова интелигентна? Трябваше да помни, че нищо не й убягва. Мис Джеймс беше една малка хитруша. Но Морган Дрейк нямаше никакво намерение да й разкаже за миналото си.

— Нали печеля хляба си с плаване по море.

— Но не сте пират… — Серенити замлъкна и го огледа изпитателно, сякаш искаше да проникне в душата му. — Или сте?

Морган реши да каже истината.

— Зависи кого ще попитате.

Кимна й и я остави сама, за да прекоси палубата и да отиде при Джейк на кърмата.

— Много добре, капитане — промърмори под нос Серенити. — Бягайте, колкото си искате, но да знаете, че ще разгадая всичките ви тайни. Само почакайте.

Като дъвчеше края на молива си, младата дама обходи с поглед работещите мъже на палубата. Няколко погледнаха в нейната посока, но съвсем за кратко. Никой не изглеждаше склонен да разговаря.

Кого да избера за първа жертва? Кой е най-интересният член на екипажа? — запита се Серенити и се огледа.

Накрая вдигна поглед към платната, които плющяха под напора на вятъра. Утрото беше сиво и мрачно. Но поне неприятният дъжд бе престанал. Ала един поглед към облаците й показа, че много скоро отново ще завали.

Серенити бавно обиколи главната палуба. Силният вятър развяваше полата й и постоянно трябваше да я притиска към тялото си.

Млад мъж, най-много двадесетгодишен, се катереше по мачтата с въже, вързано на кръста му. Може би той ще й разкаже нещо интересно, но тя не можеш да се покатери след него, за да го разпита.

Може би по-късно.

Вляво от нея трима мъже сгъваха платна. Четвъртият търкаше палубата. Вдясно седеше едър, мускулест чернокож и плетеше дебело въже с инструмент, подобен на игла, какъвто никога не беше виждала.

Мъжът изглеждаше опасен, но в същото време изглеждаше като човек, който знае много интересни истории. Това означаваше, че трябва да се приближи до него и да го разпита. Може пък да беше разговорлив.

Серенити прекоси палубата и застана пред чернокожия.

— Здравейте — поздрави тя и го дари с най-сърдечната си усмивка.

Мъжът вдигна глава и оголи зъби.

— Убил съм повече от сто мъже — изръмжа той с дълбок, преливащ от злоба глас. — И половината от тях само защото казаха „здрасти“.

Сърцето й ускори ритъма си. Махни се оттук, Серенити!

Не, възрази решително тя. Добрият журналист не подвива опашка и не бяга. Добрият журналист си взема историята въпреки опасността.

Освен това чернокожият моряк излъчваше нещо, което изобличаваше в лъжа заплашителния му глас. В тъмните очи светеше дружелюбие, което свидетелстваше за мек нрав. Или поне така й се струваше. По-точно — надяваше се да го е усетила.

Серенити реши да провери теорията си и попита:

— Така ли поздравявате всеки човек, който се приближи към вас?

Мъжът я огледа преценяващо. Тъмният поглед беше загадъчен. След кратко мълчание на лицето му изгря усмивка.

— Вие сте „маяна“. Май така ще ви кръстя. Ушакий.

Серенити не разбра нищо, но остана приятно изненадана от мелодичния акцент на гласа му.

— Какво е „маяна“?

— На моя език означава „красиво дете“.

— О! — прошепна поласкано тя и бързо записа думата в бележника си. — А кой е вашият език?

— Кисуахили.

Серенити приклекна пред него.

— Ще ми го кажете ли буква по буква?

Негърът изпълни молбата й и тя записа името, след което му протегна ръка.

— Казвам се Серенити Джеймс.

Ръката й изчезна напълно в огромната мазолеста лапа.

— Наричат ме Ушакий. Това означава смелост.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Ушакий.

— Моля, маяна, наричайте ме просто Ушакий. — Вече нямаше съмнение в дружелюбието, което светеше в очите му.

Зарадвана, че злобата му е изчезнала, Серенити се загледа в голямата игла, с която плетеше въжето.

— Какво правите? — попита с интерес.

— Разделям конците, после ще ги усуча наново и пак ще ги заплета. Така въжето ще стане по-здраво.

— Това ли е задачата ви на кораба?

Усмивката му стана още по-широка.

— О, не, имам още много задачи. Днес се занимавам с едно, утре с друго. Надига се буря и ще ни трябват здрави въжета. — Прекъсна работата си и я загледа как си води бележки. — Какво пишете, маяна?

— Водя си бележки, защото възнамерявам да напиша статия за капитан Дрейк и екипажа му.

В погледа му светна хилядолетното мъжко превъзходство: Какво? Жена да пише статии?

— Работя във вестника на баща си — обясни търпеливо Серенити. В това нямаше нищо лошо. Брат й Джонатан също го правеше. Въпреки това винаги се ядосваше, когато даваше това обяснение. Звучеше й като стандартно извинение — все едно статиите й излизаха във вестника само защото беше на баща й. В противен случай никой не би си направил труда да ги публикува. Би трябвало просто да каже, че умее да пише добре, затова печатат статиите й.

Но не смееше. Никога досега не го беше казвала.

Решена да не се обезкуражава от тази мисъл, тя преглътна буцата в гърлото си и проследи историята по-нататък, както би направил всеки истински журналист.

— Наистина ли сте убили повече от сто мъже?

Гърленият му смях излезе от мощните му гърди като гръмотевица.

— Ще кажа само на вас, маяна — не. Но често го казвам на хората. Не е важно какъв е един мъж, важно е за какъв го смятат другите.

Серенити се замисли над думите му. Баща й също живееше с този девиз — запазване на доброто име на всяка цена.

Колкото и да мразеше лицемерието, скрито зад този девиз, Серенити знаеше, че в него има истина. Мнението на хората имаше значение — истината не. Много мъже вкъщи се държаха като тирани, бяха жестоки и зли, но докато обществото не подозираше за това, в салоните ги обожаваха като светци.

— Тогава ще напиша, че сте убили над двеста души — обеща тя и бързо си записа нещо. — Защо искате хората да ви смятат за студенокръвен убиец?

Негърът вдигна рамене.

— Как да ви кажа… Това ги държи далеч от мен.

Серенити смръщи чело.

— Значи искате да ви оставят на спокойствие? Но тогава ще сте самотен!

Мъжът мъдро поклати глава.

— Мъжът може да се намира сред гъста навалица и пак да е сам, маяна. Аз се чувствам най-добре в собствената си компания. Виждам, че и с вас е така. Вярвам, че знаете какво искате.

— Понякога…

Ушакий й хвърли знаещ поглед.

— Какво ви доведе на този кораб?

— Преди всичко собствената ми глупост.

Негърът вдигна вежди.

Серенити се поколеба. Трябваше ли да му разкаже за мечтите си? Но нещо в търпеливото му изражение й вдъхна чувството, че той няма да й се изсмее.

— Мога ли да бъда честна с вас, Ушакий?

— Така трябва. Аз също бях честен с вас.

— Искам да стана известна писателка — заговори Серенити и в гласа й звънна дълбок копнеж. — Искам всички хора по света да знаят името ми. Искам хората да четат произведенията ми дълги години след смъртта ми.

— Но вие сте жена. Не ви е позволено да искате такива неща.

И той беше като всички мъже. Но нямаше да му позволи да й се подиграва.

— Да, аз съм жена. Въпреки това искам повече.

Негърът се засмя развеселено.

— Вие сте като Лоу.

— Кой е Лоу?

Ушакий посочи с глава към такелажа — към младия мъж, когото Серенити вече бе забелязала.

— Лоу също е излязъл в морето, за да преживее приключения. Не искал да бъде селянин като баща си и брат си. Искал да преживее приключения и опасности. Но той е още млад. Един ден ще проумее, че морето не може да му предложи толкова, колкото едно местенце на сушата, което си е лично негово. Да вдигаш и да свиваш платната съвсем не е толкова задоволяващо, колкото да наблюдаваш как расте житото.

Странни възгледи за един моряк, каза си Серенити.

— След като мислите така, защо сте станали моряк?

— Защото нямам причини да оставя морето. Този кораб е моят дом. Хората от екипажа му са мои братя. За разлика от Лоу аз нямам семейство.

Серенити стисна молива и продължи да си води бележки.

— Как станахте член на екипажа? Как попаднахте на „Отмъстителя“?

В тъмните очи блесна гняв и силата на това чувство я изуми. Стана й неприятно, че е събудила в сърцето му толкова ужасен спомен.

— Това се случи в Кайро — заразказва той и гласът му преливаше от омраза. — Един търговец на роби ме преби до смърт. Капитанът ме отърва и ме купи.

— Значи сега сте негов роб?

Ушакий поклати глава.

— Не. Капитанът веднага ми дари свободата. Каза, че никой човек не бива да бъде принуждаван да служи на друг. Каза ми, че мога да правя каквото искам.

— Защо тогава не си отидохте у дома?

Мъжът въздъхна и погледът му се устреми през морето към далечината, сякаш търсеше миналото си.

— Селото ми бе разрушено от вражеско племе. Вече нямам дом, в който да се върна.

— Много съжалявам, Ушакий. — Серенити съчувствено сложи ръка върху неговата.

Той я покри със своята лапа и нежно помилва пръстите й.

— Не ме съжалявайте, маяна. Тук ми харесва. Съдбата е избрала този живот за мен и отдавна съм се заклел да не мисля за нещата, които не мога да променя. Трябва да се съсредоточим в настоящето и да извлечем най-доброто за живота си. Аз съм щастлив, че обикалям моретата с капитана и виждам най-различни интересни неща.

Серенити се усмихна и кимна.

— Знам какво изпитвате.

 

 

Морган погледна над рамото на Джейк и замлъкна насред изречението. Серенити разговаряше с Ушакий! Джейк се обърна и проследи погледа му.

— Гръм да ме удари! — промърмори с неволно уважение той. — А аз си мислех, че Ушакий не разговаря с никого.

— Правилно си мислил.

— Според мен, Дрейк — продължи бившият пиратски капитан с предупредителен тон, — вече е време да се замислиш. Ако твоето момиче успее да изтръгне от устата на Ушакий разказ за миналото му, значи ще накара целия екипаж да се разприказва.

Двамата си размениха обезпокоени погледи, обърнаха се едновременно и видяха, че към тях се приближава Кит. Всеки знаеше какво мисли другият.

Кит беше лесна мишена за чаровница като Серенити. И още по-лошо — Кит беше човекът, който знаеше цялата истина за Морган и Джейк.

— Какво има? — попита момъкът, когато се изправи пред капитана си.

— Стой далече от Серенити — изрекоха Морган и Джейк едновременно.

При нормални обстоятелства и тримата щяха да се засмеят.

— Най-добре е да я прелъстиш, Дрейк — каза Джейк и отново устреми поглед към Серенити. — Влюбената жена по-скоро ще се самоубие, отколкото да предаде любимия си.

Морган поклати глава.

— А изоставената жена ще разтръби най-тъмните му тайни от най-високата кула. Точно това ще направи тя, ако я прелъстя, а после откажа да се оженя за нея.

— Ами тогава се ожени — посъветва го сериозно Джейк. — Направи й дете и я остави вкъщи да гледа домакинството, а ти продължавай мисията си!

Прекрасна идея! Наистина прекрасна. Представата беше повече от приятна. Но веднъж вече бе направил тази грешка и до днес плащаше за глупостта си с кошмари и чувство за вина.

Веднъж бе изоставил една жена и тя умря, докато той беше в морето. Никога вече нямаше да повтори тази грешка. Но как да убеди Джейк, че не може да го направи?

Тогава се обади Кит:

— Изобщо не разбирам за какво се тревожите, капитане. Тя обича Морския вълк. Убеден съм, че никога няма да издаде истинското ви име. Какво значение има, че ще пише статия?

Морган пое дълбоко въздух.

— Серенити знае само, че Морския вълк е минавал през блокадата по време на войната, а сега освобождава американски моряци, принудени да служат в британския военен флот. Тя не знае кой съм в действителност.

— Точно така — кимна Джейк. — Както не знае и кой съм аз. — Той погледна отново към Серенити, която все още разговаряше с Ушакий, и заключи мрачно: — В деня, когато научи истината, аз лично ще й прережа гърлото, и дори ти Дрейк, няма да успееш да ми попречиш.