Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (22)

20

— Е, капитане?

Въпросът на Барни стресна Морган. Той погледна мрачно стария моряк и се отпусна на очакващи го стол до масата в препълнената кръчма „Мечата глава“. Във въздуха висеше тежка миризма на немити тела, печено месо и бира.

Морган даде знак на минаващата слугиня и поръча още бира.

— Двойна порция за всеки.

Готвачът, Барни и Ушакий го чакаха в кръчмата, докато той претърсваше околността за Серенити.

— Нищо — изръмжа Морган, когато келнерката донесе осем канчета и ги тръсна пред него на масата. — Нито думичка, по дяволите. Никой не я е виждал, никой не е чувал нищо за нея. Или не знаят, или не искат да ми кажат — друга възможност няма.

Кипящ от гняв, Морган посегна към канчето и го пресуши на един дъх. Хората му си размениха многозначителни погледи, но той не им обърна внимание. Проклети да са всички. И той заедно с тях.

Той беше идиот. Пълен идиот. Кой мъж би пуснал жена като Серенити да си отиде? Просто ей така.

Търсеше я вече петнадесет месеца, три дни и пет часа. Дори нападна кораба, който я бе отвел у дома, но и това не даде резултат. Екипажът не знаеше повече от другите.

Джейк я бе настанил в наемен файтон за Савана и оттогава никой не я беше виждал. Никой. Серенити бе изчезнала безследно.

Е, добре, тогава ще се примири. Край. Точка. Вече нямаше сили да я търси. Тя бе изчезнала и не даваше и пет пари за него.

— Пет пари не давам за нея, казвам ви!

— Извинявайте, капитане? — попита готвачът.

— Нищо — изръмжа Морган, посегна към второто канче и отново го изпразни на един дъх.

— Я виж ти кого е изхвърлил приливът на брега! Какво е накарало господата да дойдат в моята част от света?

— Престани, Джейк — изсъска Морган, без изобщо да се обърне към мъжа, който стоеше точно зад него. — Не съм в настроение за шеги.

— От петнайсет минути не е в настроение за шеги — добави готвачът с многозначително кимване към Джейк. — Такова нещо не съм виждал през целия си живот.

Морган го изгледа злобно, но достойният мистър Родейл изобщо не се впечатли.

— Тук сме, за да търсим момичето — обясни примирително Барни. — За пореден път. Не я намери никъде и ако скоро не се случи нещо, някоя сутрин всички ще се събудим с разпорени кореми.

— Да бяхте видели лицето на капитана на търговския кораб, когато нашият капитан превзе кораба му и не взе нищо от товара — намеси се Ушакий. — Изобщо не повярва, че Морган е обстрелвал скъпоценния му съд само за да го разпита за мис Джеймс.

Като си представи колко идиотски се бе държал онзи ден, Морган се наруга на ум. Беше уплашил до смърт целия екипаж на търговския кораб и за малко не загуби един от хората си при престрелката.

И за какво? Заради една проклета жена, която постоянно го вбесяваше? Толкова проклета, че…

Внезапно в ума му проблесна важна мисъл и той се изправи като свещ.

Джейк беше последният, който я бе видял.

Протегна ръка назад, сграбчи Джейк за яката и го привлече плътно към себе си.

— Ти си последният, който я е видял. Веднага ми кажи къде е или ще ти разпоря корема!

Джейк избухна в смях.

— Ако беше трезвен, може би щях да приема сериозно тази заплаха — дръпна се силно и успя да се освободи от хватката на Морган. — Откога сте на котва тук?

— От един месец — отговори мрачно Барни. — От цял месец, но не сме намерили нищичко. Никаква следа. Капитанът все повтаря, че ще останем, докато я намери. Казва, че ще стоим тук, докато от нас останат само избелели кости и корабът изгние.

— Чак да не повярваш. — Джейк изпухтя пренебрежително. — Този път май здравата си загазил, а, Морган?

Потънал в мислите си, капитанът кимна.

— Не може да е изчезнала просто така. Със сигурност знам, че се е скрила някъде. Рано или късно ще се чуе нещо за нея.

— Е, добре, тогава ти предлагам да я почакаш в моя дом. Тогава поне няма да се тревожа, че ще хвърлят целия ти екипаж в затвора за пиянство.

— Никъде няма да отида — изръмжа ядно Морган. — Първо трябва да я намеря.

Джейк изобщо не обърна внимание на възражението.

— Ушакий и ти, готвачо, хванете го и го дръжте здраво. Ако не иска да тръгне доброволно, ще се наложи да му фрасна един.

— Само опитай!

Последният спомен на Морган беше как пред очите му се спусна черен мрак.

 

 

— Имате силно кроше, капитане — отбеляза с уважение готвачът, когато двамата с Джейк натовариха Морган на чакащата конска каруца.

— Прав си. Със съжаление трябва да кажа, че не за първи път го използвам спрямо тази упорита личност. — Джейк погледна стария си приятел и поклати глава. — Какво става с него? Никога не съм го виждал такъв.

Джейк беше напълно прав. Никой никога не беше виждал Морган Дрейк в такова жалко състояние. Несресаната му коса висеше на мазни кичури по раменете. Лицето му, винаги гладко избръснато, сега беше обрасло с неподдържана брада, а дрехите му не бяха сменяни от доста време.

— Държи се като луд — отбеляза тъжно Барни и се покатери на капрата. — Още преди да напуснем Санта Мария, капитанът реши, че трябва да намерим момичето.

— И тогава попаднахме в буря — продължи разказа готвачът. — Отклони ни от курса и мина много време, докато най-сетне срещнахме търговския кораб.

— И когато го срещнахме — завърши Барни, — Серенити и вие, мастър Джейк, вече бяхте слезли от борда.

Старият моряк тъжно поклати глава.

— Откакто Пенелопе умря, не съм го виждал толкова гневен и сломен от мъка.

При тези думи Джейк преглътна. Много добре си спомняше тази фаза от живота на Морган. Бедният му приятел. Гордостта открай време му пречеше, а този път…

— Мисля, че мога да помогна. — Джейк доведе коня си, вързан наблизо. — Следвайте ме, момчета!

Той препусна напред и ги отведе в плантацията си, разположена на десет мили от Савана. Едва влязоха в обора, когато се появи Лорелай с бебето Никълъс на ръце. Джейк я посрещна с нежна усмивка. Червените й коси бяха вдигнати в сложна фризура, бузите й пламтяха. Беше красива като в деня, когато я бе видял за първи път.

— Джейк, какви ги вършиш? — попита тя, като натъртваше на всяка дума, за да покаже гнева си.

— Това е моето добро дело за тази година — отговори безгрижно мъжът й, скочи от коня и предаде юздите в ръцете на едно ратайче.

Тя притисна до гърдите си гукащото бебе и изгледа унищожително мъжа си.

— Не биваше да го довеждаш тук. Обещал си.

— Обещал съм да не казвам нищо. Никога не съм казвал, че няма да го доведа някой ден.

— Джейкъб — проговори предупредително тя.

— Лорелай — отговори със същия тон той и избухна в смях. — Имай ми доверие.

Тя извъртя очи и потупа бебето по гърба.

— Дори не ми се мисли какво се случи последния път, когато чух от устата ти тези думи.

Джейк я целуна звучно по бузата.

— Изчезвай оттук, жено! Предстои ми неприятната задача да го приведа в що-годе приличен вид.

— Аз не съм „жено“, негоднико, и те моля да размислиш, преди да продължиш по този път. Макар да знам от собствен опит, че си най-своенравният мъж на света. — С тези думи Лорелай му обърна гръб и се върна с Никълъс в къщата.

Джейк нареди на Ушакий и готвача да свалят Морган от каруцата и да го внесат вътре.

— Сега трябва да го изкъпем и да му прочистим главата — промърмори той, повече на себе си, отколкото на другите.

— Няма да е лесно — отбеляза готвачът. — Откакто момичето изчезна, рядко съм го виждал трезвен.

— И аз — кимна мрачно Барни.

Е, това не беше от значение, защото Джейк разполагаше с абсолютно сигурно средство, което щеше да отрезви Морган до края на живота му. Предстоеше капитанът да преживее шока на живота си.

Докато готвачът наливаше в устата му гъстата, воняща отвара, Морган плюеше и ругаеше едновременно.

— Ще ви убия! Всички до един! — повтаряше разярено той.

Но никой не обръщаше внимание на заплахите му.

— Млъкни най-сетне — помоли с усмивка Джейк. — Би трябвало да си ни благодарен. Дори не подозираш колко трудно ни беше да те почистим. Да знаеш, че наредих на слугите да изгорят дрехите ти. Спомних си, че съм виждал плашила, които бяха по-добре облечени от теб.

Морган го изгледа гневно. Беше готов да го удуши, но съобразителният Джейк го бе вързал за стола, на който седеше, и не можеше да се помръдне. Оставаше му само да ругае — а това беше нещо, което владееше забележително добре.

— По-добре се молете никога да не стана от този стол.

Джейк отново се усмихна любезно.

— Хайде, момчета, побързайте. Мисля, че сме си заслужили малка почивка. Да оставим добрия капитан и да си сипем по едно хубаво питие.

Когато всички излязоха, Джейк кимна на Морган и също се приготви да напусне стаята.

— Не смей да ме оставяш тук, Джейк! — изрева Морган.

Приятелят му се обърна и го погледна втренчено.

— В моята къща заповядвам аз — отговори натъртено и излезе.

Вбесен, Морган раздруса стола с надеждата да го счупи. Господарят на дома може би имаше добри намерения спрямо него, но хората му го бяха предали и трябваше да си платят за предателството.

Изведнъж чу стъпки по коридора и замлъкна.

— Надявам се, че някой от вас, глупаци, се е вразумил и е дошъл да ме отвърже — изръмжа той през здраво стиснати зъби.

Боядисаната в бяло врата се отвори шумно.

— Лорелай, аз бях… — Серенити провря глава в стаята, срещна погледа му и замлъкна изумено.

Морган се вцепени, твърде смаян, за да диша. Възможно ли беше?

Шокът му се предаде и на нейното лице.

— Какво правиш тук? — попита задъхано.

Той вдигна ръце, за да й покаже въжетата, с които беше привързан за стола.

— Седя на крайно неудобен стол — отговори и учудено установи, че за първи път от година лицето му само се раздвижва в усмивка.

Благословен да е Джейк. И проклето да е зловещото му чувство за хумор.

Серенити вдигна вежди.

— Предполагам, сега си мислиш, че ще те отвържа.

Усмивката му стана още по-широка.

— Ще ти бъда много задължен.

— А аз ще се укорявам до края на живота си, ако го направя. Желая ви хубав ден, капитан Дрейк.

Изумен, Морган проследи как тя напусна стаята.

— Почакай! — изкрещя подире й.

Ала Серенити вече я нямаше.

Само след няколко секунди вратата се отвори отново и в стаята се втурна Джейк.

— О, Морган, животът и на двама ни виси на косъм!

Без да се бави, той преряза въжетата, които стягаха китките на капитана, и го изправи на крака.

— Тя отива в кабинета ми. Ако имаш още малко ум в главата си, постарай се да я вразумиш. Или и двамата ще свършим като пияни нещастници, които си търсят нов подслон.

— Защо не ми каза, че тя е тук?

— Защото обещах на нея и на Лорелай, че ще мълча като гроб. Че никога, ама никога няма да ти кажа, че е намерила убежище при нас.

Морган го прониза с мрачен поглед.

— А аз си мислих, че си ми приятел, Джейк.

— Ако не ти бях приятел, нямаше да си сложа главата в торбата, като те доведох днес тук. Хайде, слез долу и се опитай да я успокоиш.

Без да губи време, Морган се втурна към кабинета, където според Джейк трябваше да бъде Серенити.

Едва отворил вратата, тя се обърна като ужилена. Очите й се присвиха в тесни цепки.

— О, Джейкъб Дъдли, как те мразя! — изсъска като разярена тигрица. — Искам да говоря с Лорелай, а кого ми праща той? Теб!

Морган остана изумен от този изблик на враждебност.

— Защо си толкова гневна? — попита той и застана пред нея. — Аз се върнах при теб, а ти отказваш даже да ме поздравиш.

По лицето й се бореха гняв и учудване.

— Върнал си се при мен? О, колко хубаво! Сега трябва да си облека най-хубавата рокля, нали? Или е достатъчно да падна пред теб на колене, защото най-сетне си си спомнил, че изобщо съществувам?

Морган не можа да се въздържи и избухна в смях.

— Никога не си реагирала, както се очаква от теб. — Обхвана лицето й с ръце и прошепна страстно: — Божичко, как ми липсваше!

Серенити се отдръпна като опарена.

— Това не е игра, Морган. Не се прави на глупак!

— Но аз те търся вече повече от година! Нима никой не ти е казал?

Тя извъртя глава настрана и го изгледа скептично.

— Да, казаха ми, но мина много време, докато дойдеш тук. Отишъл си в печатницата на баща ми и си попитал него и Дъглас дали съм се прибрала вкъщи жива и здрава. Като си чул от тях, че не знаят къде съм, веднага си излязъл в открито море. Прощавай, но трогателната ти грижа за мен не ме впечатлява особено.

Морган я зяпна изумено.

— По дяволите, жено, от деня, в който се качи на борда на търговския кораб, аз не правя нищо друго, освен да те търся! Имаше буря, не помниш ли?

— Да, помня.

Слава богу! Може би имаше надежда да му прости.

— Бурята ни завъртя и ни отклони от курса. Първия път пристигнах тук много късно. Излязох от печатницата на баща ти и тръгнах да търся търговския кораб, за да разпитам екипажа какво е станало с теб. Моряците не можаха да ми кажат нищо, затова побързах да се върна тук и вече цял месец те търся под дърво и камък. Наистина ли не знаеш нищо?

— Аз…

— А какво изобщо правиш тук?

Серенити го изгледа унищожително и сложи ръце на кръста си.

— Бях решена да се прибера у дома, Морган, но докато пътувахме към Савана, Джейк ме убеди, че е по-добре да остана известно време в плантацията му. След обществения позор на сестра ми и изчезването й баща ми нямаше друг избор и се съгласи да поживея известно време далеч от Савана.

— Но защо не ми казаха къде си?

— Защото аз им заповядах да мълчат.

— Защо тогава ме обвиняваш, че не съм дошъл по-рано?

— Защото не биваше да се отказваш толкова бързо. Трябваше…

— Серенити, аз… — влязлата Лорелай млъкна смаяно, когато завари двамата само на сантиметри един от друг в средата на стаята. Изправи се като свещ и удостои Морган с хладен поглед. — Добър ден, капитан Дрейк.

Вбесен от враждебното й поведение, Морган я погледна пронизващо, после сведе поглед към бебето в ръцете й. Досега я смяташе за приятелка. Познаваха се от много години и никога не се бяха карали.

— Здравей, Лорелай.

Отиде при нея и с усмивка помилва черната косичка на бебето.

— Момче ли е или момиче?

— Момче. Казва се Никълъс — отговори тя с още по-леден тон.

— Откъде е тази тъмна коса?

— Метнал се е изцяло на баща си.

— Лорелай — произнесе укорително Морган, — и двамата знаем, че Джейк е с руса коса.

— Кой ти е казал, че аз съм майката? — погледът й мина покрай него и се отправи към Серенити.

Сърцето му спря. Това дете беше на Серенити! Веднага се опита да прецени приблизителната му възраст и пресметна кога се бе разделил с нея.

Тя излезе напред и взе бебето от ръцете на Лорелай.

— Надявам се, че не ти е създавал грижи.

— Разбира се, че не — увери я Лорелай. — Държа се много прилично, но мисля, че вече е гладен.

Момченцето нададе силен вик, сякаш искаше да потвърди предположението й.

Лорелай се обърна към Морган и сърдито изкриви лице.

— Знаеш ли, Серенити, мисля, че шокът от появата на бебето Никълъс уби нашия Морган.

Серенити вдигна рамене.

— Нали знаеш какво казвам винаги за мъжете, родилните болки и децата.

— Наистина ли е от мен? — попита Морган, все още твърде изумен, за да изрече нещо интелигентно.

Серенити само го изгледа злобно.

Това беше повече, отколкото добрият капитан можеше да понесе.

Очакваше да намери Серенити и тя да…

Как всъщност си представяше реакцията й на новата им среща? Във всеки случай не очакваше да я намери с дете на ръце. Внезапно се задъха, шалчето стегна шията му непоносимо. Трябваше му въздух за дишане. Трябваше му време да размисли. Несигурен, но и уплашен, Морган Дрейк се завъртя на токовете си и излезе.

Серенити размени объркан поглед с Лорелай, после даде воля на гнева си.

— Избяга! — изсъска гневно тя и настани удобно бебето в ръцете си.

Лорелай поклати глава.

— Защо това е единственото сигурно нещо у мъжете? Защо никога не са до нас, когато имаме нужда от тях?

Лицето на Серенити помрачня още повече.

— Е, ще му позволя да си тръгне едва когато чуе какво имам да му кажа.

Тя върна Никълъс на Лорелай и помоли с усмивка:

— Би ли го погледала още малко, докато аз говоря с татенцето му?

— С удоволствие. Дай му да разбере! Знам, че можеш!

Серенити възнамеряваше точно това.

— Морган Дрейк!

Главата на Морган се пръскаше от мисли. Защо Серенити не му бе казала нищо? Защо не му бе писала? Остави я да преживее всичко това сама! Чувството за вина го заля като огромна вълна.

Като чу добре познатия гневен глас, той спря като закован. След малко се обърна предпазливо и видя идващата към него Серенити да изписва на лицето си онзи израз, който винаги предвещаваше проповед.

Вече не се срамуваше да признае, че безкрайно обича този израз. Че през тези месеци ужасно му е липсвал.

— Как посмя просто да си тръгнеш? — Тя спря плътно пред него и продължи: — Въобще не ме е грижа, че ме напусна. Аз съм зряла жена и мога да се грижа сама за себе си. Но как посмя да обърнеш гръб на собствения си син? Трябваше поне да го прегърнеш, да го подържиш малко. Да ме попиташ как е, какво дете е. Здрав ли е. Какво обича.

— Не знаех какво да кажа — отговори съкрушено той, но гневът от несправедливите обвинения надви. — Очаквах да видя теб, но не… не с бебе!

Гласът му изведнъж омекна и той протегна ръка да помилва бузата й.

— Защо не ми каза?

— Двамата с теб се разбрахме нещо.

Своенравието й го накара да изскърца със зъби.

— Никога не съм искал да изтърпиш всичко това съвсем сама. Ако ми беше казала, че чакаш дете…

— Не те исках тук само защото си длъжен да се грижиш за детето си, Морган. Знаех, че ако ти кажа за Никълъс, чувството за чест ще те принуди да се ожениш за мен. Още на Санта Мария ти казах, че никога няма да те принудя да се откажеш от живота, който обичаш.

Морган стисна здраво устни, защото чувствата заплашваха да го надвият. Той не я заслужаваше. Това беше повече от ясно. Тя беше толкова силна и смела.

Той, негодникът, я бе изоставил, бе допуснал тя да преживее целия този кошмар, а сега се връщаше като самодоволен сър Ланселот и се опитваше да оправи нещата. Ако имаше поне частица от нейната смелост, онази сутрин нямаше да й позволи да се качи на борда на проклетия търговски кораб. Щеше да бъде до нея и да гледа как коремът й се закръгля. Да слага ръка върху него и да усеща движенията на детето си. Да бъде до нея по време на болките, когато тя ражда сина им.

— Моля те, Серенити, не ме отпращай. — Гласът му трепереше издайнически. — Върнах се, защото имам нужда от теб. Искам ти и аз… и Никълъс… да живеем заедно. Да си построим къща и… и да си направим плантация като Джейк. Може даже да отворим магазин…

Хвана ръката й и я стисна до болка.

— За мен вече не е важно къде ще живея. Искам само да съм с теб, Серенити. С теб и с Никълъс — завинаги. — Притисна ръката й до гърдите си, треперещ от страх, че тя ще го отпрати. — Моля те, кажи да.

Серенити пое дълбоко въздух и вдигна глава към тавана, сякаш се надяваше на подкрепа от небето. Когато го погледна, в очите й се бореха гняв и смях.

— Разбира се, че казвам да, пирате мой. Бих ли могла да кажа нещо друго?