Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (21)

19

Тази нощ Морган не затвори очи. През цялото време лежа неподвижен в койката си. Едната ръка под главата, с поглед в черния таван, измъчван от невесели мисли. Отново и отново виждаше пред себе си Серенити — очите й блестяха, тялото й се извиваше под неговото. Изразът на лицето й, когато излезе от живота му, изпълнена с достойнство.

Той пое дълбоко въздух, защото болката разкъсваше гърдите му. Имаше чувството, че са му изтръгнали сърцето.

Серенити си бе отишла. И той я пусна да си отиде. Просто й обърна гръб и я остави да изчезне от живота му.

— Наистина съм само един жалък страхливец — промърмори замислено и го повтори няколко пъти.

Дълбоко в себе си обаче знаеше, че така е най-добре. Тя беше права. Дори да се оженят и тя да пътува с него, рано или късно ще забременее и тогава какво? Не можеше да отгледа собственото си дете на борда на кораба си. Дори не искаше да се опитва.

По дяволите! Само мисълта, че корабът му ще потъне, а Серенити и децата им ще са на борда и той няма да има никаква възможност да ги спаси…

Представи си още как се носят по вълните с пречупени мачти, как гладуват и очакват спасение, което не идва, и му стана зле. Не би понесъл това.

Добре постъпи, като я остави да си отиде. Все някак ще го преживее. Ще се опита да я забрави. Нали бе оцелял досега? Болката не беше нищо ново за мъж като него, прекарал почти целия си съзнателен живот с нея.

 

 

Утрото дойде за Серенити твърде рано. Застанала до прозореца в La Grande Maison, тя наблюдаваше как слънцето бавно изгрява над острова. Чуваше как слугите долу ставаха един след друг и се захващаха за работа. Отваряха се прозорци, приготвяше се закуска.

Кристин великодушно й бе предоставила няколко рокли и други необходими вещи за пътуването до дома. Голямата пътна чанта вече беше затворена и чакаше на леглото.

Когато се върна в къщата в ранните утринни часове, Кристин я чакаше и Серенити й довери какво се бе случило между нея и Морган. Каза й и за решението си да замине.

Кристин направи всичко възможно да я разубеди, но Серенити държеше на своето. Накрая Кристин се предаде и отиде да спи.

Някой почука тихо на вратата.

— Мис Джеймс?

Гласът беше на камериерката на Кристин.

— Влез — извика тя.

Камериерката открехна вратата.

— Каретата ви чака, мис.

— Благодаря. — Серенити се отдели от прозореца и се запъти с треперещи крака към вратата. Моментът бе настъпил. Отиваше си вкъщи. Взе чантата си и излезе от стаята, без да се обърне.

Кристин я чакаше на стълбището с тъжно лице и треперещи ръце.

— Не вярвах, че наистина ще го направиш. След като говорихме толкова дълго.

И аз не вярвах.

Серенити слезе с мъка по последните стъпала, вкопчена в парапета. Застана пред Кристин и обясни:

— Нямам друг избор.

— Жалко. Мислех, че си борческа натура.

Серенити се изсмя горчиво и се обърна към картината в другия край на салона, за да избегне острия поглед на Кристин. Поглед, който проникваше в сърцето й и откриваше дълбочината на чувствата й.

— Защото знам, че никога няма да спечеля тази битка. Даже моят инат си има граници.

Кристин кимна и някак успя да се усмихне.

— Е, тогава ти желая цялото щастие на света. Беше ми приятно да се запозная с теб. — Усмивката й угасна. — Така ми се искаше да укротя Морган…

Серенити се усмихна с разбиране.

— Благодаря ти, Кристин. Ако някога дойдеш в колониите…

— Непременно ще те потърся. Кой знае, може би много скоро ще помоля Джордж да ме доведе при теб.

— Много ще се радвам да те видя отново.

Кристин я прегърна силно. Серенити буквално се вкопчи в приятелката си. Знаеше, че вкъщи няма да намери такова женско другарство. Жените в Савана не се отличаваха с качествата на Кристин.

Време е да си вървиш, Серенити.

Веднага, преди да си променила решението си.

Макар и неохотно, тя се отдели от Кристин и се запъти към вратата, без да се обръща. Не смееше да се обърне. Там я очакваха само съжаления, а тя не искаше да съжалява, че се е запознала с Морган Дрейк.

Че е обикнала Морган Дрейк.

Качи се в каретата и махна на Кристин, която бе излязла навън, за да й помаха за сбогом. Кочияшът потегли бързо и тя падна назад на седалката.

Докато каретата трополеше по прашната улица към пристанището, Серенити се вслушваше в утринните шумове. Островът беше най-вълнуващото й преживяване. Щеше да го пази като зеницата на окото си.

Каретата стигна много бързо до кея, кочияшът слезе и й протегна ръка. Тя прие помощта му, после пое пътната си чанта и макар че в стомаха й бе заседнала буца, се запъти решително към малката лодка, която щеше да я отведе на търговския кораб.

Въпреки твърдото си намерение да не го прави, тя хвърли бърз поглед към „Отмъстителя“. Корабът се издигаше красив и горд — като своя капитан — и се полюляваше над водата. Ранното утринно слънце позлатяваше мачтите, по които не се виждаха опънати платна.

По небето се гонеха чайки и крещяха сърдито. Корабът изглеждаше пуст. Дали Морган спеше? Или я гледаше отнякъде, за да е сигурна, че ще си замине? Не, по-добре да не мисли сега за това. Качи се в лодката с помощта на лодкаря и се отпусна на пейката. Мъжът веднага натисна греблата.

Докато преодоляваха краткото разстояние до кораба, тя се опитваше да прогони образа на Морган, какъвто беше през нощта. Прекрасното му лице, очите, изпълнени с пламенен копнеж… Господи, колко силно го желаеше, каква нужда имаше от него! Повече от въздуха, който дишаше!

Серенити се вкопчи в парапета на лодката, за да потисна порива да скочи във водата и да се добере с плуване до кораба му.

Не искаше да го напуска. Би дала всичко, за да остане с него.

„Спри лодката!“ — викаше нещо в нея.

Не. Двамата никога няма да бъдат щастливи. Тя искаше дом и семейство, а той обичаше морето.

Спомни си една мъдрост на баща си: „Птицата и рибата може да се влюбят една в друга, но къде ще живеят? Ако построят гнездото си в морето, птицата ще умре от глад, а ако се заселят на сушата…“.

— Сбогом, Морган — прошепна с мъка тя.

 

 

Морган стоеше на кърмата и следеше малката лодка, която бързо се приближаваше към търговския кораб. Даже от това разстояние виждаше ясно фигурата на Серенити.

Тялото му беше сковано от дива болка. Ако не беше защитната мрежа, едва вчера окачена от екипажа му щеше да се хвърли през борда и да доплува до нея.

Не. Това беше смешно. Всичко свърши. Серенити си заминаваше.

Морган въздъхна, обърна гръб на лодката и се запъти към каютата си.

 

 

Серенити се качи на борда на кораба и изведнъж се озова пред Джейк. Смръщи чело и вдигна глава към страшния бивш пират, който моментално се наведе и прошепна в ухото й:

— Тук никой не знае кой съм, мис Джеймс, и ще ви бъда много признателен, ако не им кажете.

— Сигурно ще ми отрежете езика, за да не се разприказвам?

Той й хвърли крива усмивка.

— Не.

— Тогава не се притеснявайте за мен. Мисля, че моето време на писателка свърши.

Той я погледна невярващо.

— Не ви разбирам.

Серенити въздъхна и хвърли бърз поглед към кораба на Морган.

— Вече не вярвам в приказки. „И двамата живели щастливо до края…“ — в живота няма такова нещо.

Екипажът на търговския кораб тичаше забързано насам-натам, за да подготви всичко за отплаването.

— Накъде сте се запътили? — попита равнодушно тя. — И вие ли се прибирате вкъщи?

— Точно така. Вече не издържам без жена си.

Какво не би дала Морган да каже същото за нея.

— Сигурна съм, че много й липсвате.

— Не, не сте — отвърна той и в очите му светнаха весели искри. — Вероятно се питате какво намира у мен. Ако искате да знаете истината — и аз си задавам същия въпрос всеки ден.

Истината в думите му я накара да се изчерви.

— Защо изобщо напуснахте жена си?

— Морган имаше нужда от мен.

— Вие държите много на него, нали?

Джейк избухна в смях.

— Понякога.

— Защо не сте го убили, когато сте го взели в плен, Джейк? — попита сериозно Серенити.

Джейк въздъхна и по лицето му пролича, че въпросът му е неприятен. Мълча толкова дълго, та Серенити помисли, че няма да й отговори. Накрая все пак отвори уста:

— Морган има повече кураж от всички мъже, които познавам. Още когато беше малко момче, имаше смелостта на лъв. Как да унищожа такъв човек?

Серенити се замисли. Животът често играеше странни игри. Ако Джейк беше убил Морган в онзи съдбоносен ден, всички мъже, които Морган бе спасил от британците, щяха да си останат във военния флот и…

И тя никога нямаше да познае любовта. Никога нямаше да разбере какво означава да се люби с мъж…

Един живот винаги беше свързан с много други.

— Трябва да се извиня пред вас за много неща — продължи Джейк. — Не биваше да ви отвличам от семейството ви.

Извинението я смая.

— Наистина съжалявам, мис Джеймс, защото заради мен трябваше да преживеете и болка, и страх. Знам, че нашето познанство не започна при най-добрите условия, но се надявам да ми простите. — Той й протегна ръка и попита просто: — Е? Ще бъдем ли приятели?

— Вече сме приятели, Джейк — отговори искрено Серенити.

В момента, когато си стиснаха ръце, платната се издуха от вятъра и корабът бавно се насочи към открито море.

Серенити не можа да устои на порива да застане до релинга и да хвърли последен поглед към „Отмъстителя“.

Джейк я последва.

— Знаете, че ви предстои трудно време. Какво ще разкажете, като се приберете у дома?

Серенити въздъхна тежко.

— Истината.

Джейк я погледна изненадано.

— Какво друго ми остава? — попита тя. — Аз съм ужасно лоша лъжкиня.

— Сигурен съм, че ще ви хрумне нещо по-добро. Защо не им разкажете, че сте избягали с любимия си и съпругът ви е бил убит? Или че ви е напуснал — разбира се, след като сте се венчали в църква?

Добра идея. Но не би могла да я осъществи.

— Не, Джейк. Моето семейство заслужава истината.

— От истината боли. Не искате ли да им спестите болката?

Серенити си представи баща си, спомни си как се бе отнесъл към Частити, когато я видяха насаме със Стивън — студен, дистанциран. Непримирим.

— Ще ви кажа нещо — продължи Джейк. — Нямам нищо против да изиграя ролята на ваш съпруг. Ще се скарам с баща ви и ще си отида, за да не се върна никога вече.

Серенити избухна в смях.

— Оценявам предложението ви, Джейк, наистина, но един ден всичко ще излезе наяве. Моят живот е посветен на задачата да казвам истината на хората. Затова пиша. Не вярвам, че бих могла да живея с лъжа. Заклела съм се никога да не съжалявам за онова, което съм направила, и ще спазя клетвата си.

Мъжът кимна с разбиране.

— Ако някога ви потрябва добър приятел, просто ме уведомете и веднага ще дойда. Ще се погрижа да не ви се случи нищо лошо.

— О, внимавайте, Блек Джейк Рийс — отвърна тя с шеговит тон. — Бъдете по-предпазлив, иначе ще си помисля, че наистина сте мил човек, а не страшилището на моретата.

На лицето му изгря широка усмивка.

— Браво, момиче. Открихте най-дълбоко пазената ми тайна. Сега непременно трябва да ви убия.

Серенити избухна в смях.

— Не се притеснявайте. Това е още една от тайните, които ще отнеса в гроба.

— Мис Джеймс? — един от лоцманите се бе приближил към тях.

— Да? — Серенити го погледна над рамото на Джейк.

— Капитанът ме помоли да ви покажа каютата ви.

Серенити кимна, извини се на Джейк и последва лоцмана долу. Каютата й беше средно голяма, чиста и подредена, с малка койка, закована за стената.

— Капитанът скоро ще дойде да види дали всичко е наред.

— Благодаря ви — отвърна тихо тя.

Лоцманът си отиде.

Щом остана сама, Серенити седна на койката и за първи път позволи на болката да я завладее напълно. Морган окончателно бе излязъл от живота й. Никога нямаше да се върне.

Никога.

При тази мисъл сърцето й се разкъса и тя бръкна в джоба си, за да извади смачканото писмо с поетичните редове, които й бе написал Морган. Сълзите й потекоха неудържимо.