Кинли Макгрегър
Ограбен копнеж (11)

9

— Хейс е мъртъв! — изкрещя Джейк и Морган се обърна рязко.

— Какво? — попита невярващо.

Джейк посочи с глава палубата на „Дет Куин“ и тялото, което двама членове на екипажа бяха вдигнали високо, за да им покажат, че капитанът вече не представлява заплаха.

— Сигурно е бил улучен по време на битката.

Морган пусна Серенити. Не можеше да повярва, че е освободил света от един демон. Джейк скочи от релинга и забърза към тях. Измери Серенити със злобен поглед, твърде добре познат на Морган, и се обърна към него.

— Предполагам, че сега няма да ми позволиш да й прережа гърлото.

Морган хвърли бърз поглед през рамо към внезапно побелялото лице на Серенити.

— Не се притеснявай. Уверявам те, че тя никога няма да разкаже историята ти.

— И как ще го направиш? Да не си решил да й отрежеш езика и да й отсечеш ръцете?

— О, не! Имам много по-добра идея.

В гласа му имаше обещание, което я разтрепери до дън душа. Не защото Джейк възнамеряваше да пререже крехката й шийка. Без да иска, тя вдигна ръка към деколтето си. Дали Морган наистина би могъл да я убие?

Като видя студеното изражение на лицето му, тя реши, че е по-добре да скочи от борда право в разтворената паст на някоя акула, отколкото да остане насаме с този мъж.

— Ти ще поемеш кормилото на „Дет Куин“, Джейк, а „Отмъстителя“ ще я влачи до най-близкото пристанище. Не можем да продължим плаването. „Отмъстителя“ има нужда от ремонт.

Джейк изкриви лице в коварна усмивка. Опря се на релинга и се огледа доволно.

— Точно това, от което имам нужда — добър пиратски кораб с добър пиратски екипаж.

— Джейк — изрече тихо Морган, но в гласа му звънна недвусмислено предупреждение. — Опитай се да си спомниш, че Блек Джек Рийс се срещна с Мародера… и загуби. Последното, което се чу за него, беше, че лежи на дъното на морето.

Джейк се ухили и скръсти ръце под гърдите.

— Защо ми разваляш удоволствието, Дрейк?

— Защото трябва. Последното, от което имаш нужда, е някой да съобщи на американските или английските власти, че си жив и здрав. — Морган се обърна към Барни. — Пригответе всичко за плаване, мистър Питкърн. Целта ни е остров Санта Мария.

После Морган се обърна към Серенити и тя разбра, че надеждата й той да я забрави е била напразна.

— Трябва да си поговорим.

В гърдите й пламна ужас.

— Да говорим? За какво? Как да ме убиете?

Това със сигурност не беше разговорът, за който мечтаеше. Можеше да чака още няколко години. Няколко десетки години.

Морган не отговори.

— Какво ще кажете да постоя тук и да…

Той й хвърли поглед, който я накара да се разтрепери и да замълчи.

Е, добре, каза си тя, обзета от внезапна решителност. Ще го последва и ако той посмее да й причини болка, ще го накара да съжалява, че се е родил.

Точно така. Ще му даде да разбере. Най-лошото, което може да й се случи, е някоя кървяща рана. Тогава тя ще му отговори със същото. Сладко отмъщение.

Морган я отведе в каютата си и й отвори вратата да влезе първа. Серенити се стараеше да изглежда спокойна — наистина се стараеше. Ала въображението й се беше развихрило и рисуваше картини, една от друга по-страшни. Морган разполагаше с безброй възможности да й затвори устата. Той затръшна вратата със зловещ трясък. Погледът му се плъзна към завесите и тя видя как стисна зъби. На бузата му заигра мускулче. Ледена тръпка пропълзя по гръбнака й и тя попита дрезгаво:

— Вече не ми се сърдите за нарязаното платно, нали?

Погледът му беше в състояние да разтопи айсберг.

— Гневът ми срещу вас е толкова голям, че… — Гласът му затихна и изчезна напълно. Разтърси глава, сякаш трябваше да отхвърли някакви грозни мисли, и се заразхожда напред-назад.

Серенити изпита чувството, че е умряла и очаква Свети Петър да произнесе присъдата си. Времето се проточи непоносимо. Морган продължаваше да ходи напред-назад, ботушите му скърцаха зловещо по пода.

Прозорците на каютата бяха отворени, завесите, които бе ушила през нощта, се полюляваха от лекия бриз. Серенити се премести по-близо до вратата. Може би ще успее да се измъкне, ако той…

— Е, добре, мис Джеймс — заговори най-сетне Морган и я стресна, — ще направя нещо, което не съм правил никога досега.

Серенити се приготви да избяга.

— Ако съдя по историите, които съм чувала, капитане, няма абсолютно нищо, което Мародера вече да не е правил. Разказвали са ми даже, че много обичате да закусвате с бебета и малки деца.

Морган изръмжа заплашително.

— Ако веднага не си затворите устата, мога да се изкуша да ви сервирам на екипажа за вечеря. — Стисна заплашително в юмруци силните си ръце и спря пред нея, сякаш трябваше да събере мислите си.

Пътят за бягство през вратата беше отрязан и тя нямаше друг избор, освен да вдигне поглед към него и да се вгледа в гневно святкащите очи.

Когато заговори отново, гласът му беше тих, но въпреки това изпълни цялата каюта.

— Много добре знам какво мислите сега.

— Че вие сте пират, който само след миг ще ме убие? — предположи тя, преди да е успяла да се удържи.

Думите й го накараха да се отпусне. Поне малко. Устните му се извиха в подобие на усмивка, погледът му стана по-мек.

— Добре де, ще призная, че знам приблизително какво си мислите.

Не знаейки дали да се чувства облекчена, или да се хвърли към вратата, тя попита:

— И какво си мисля?

— Не ме прекъсвайте.

При тази рязка заповед Серенити се вцепени. Беше глупаво да настоява, но междувременно двамата бяха стигнали до точка, в която тя вече нямаше какво да губи. Освен това не беше от хората, които очакват търпеливо да чуят присъдата си. Той беше длъжен да й каже каква съдба я очаква.

— Защо да не ви прекъсвам? Разберете, господин пиратски капитан, аз имам право да узная какво възнамерявате да правите с мен. Или това е част от мъчението — да оставите жертвата в неизвестност?

Морган отново се скова.

— Както вече казах — започна отново след малко, без да обърне внимание на въпроса й, — установявам, че не знаете какво да правите с информацията, която получихте днес. Но трябва да разберете съвсем точно какво сте чули.

— Онова, което чух — изрече тя с треперещ от страх и болка глас, — е, че човекът, когото смятах за американски герой, в действителност е подъл, граблив пират и убиец, който не зачита човешкия живот повече от… повече от…

Морган я хвана за раменете и тя усети, че много му се иска да я раздруса.

— Вие изобщо нямате представа какви неща съм видял. — Гласът му беше толкова остър, че можеше да разреже желязо. — Да, бях пират — преди много време. Няма да отричам, няма да се оправдавам. Бях млад, изпълнен с гняв и отчаяние. Три неща, от които се получава смъртоносна смес. Исках да проливам британска кръв, исках да убия смъртния си враг.

— И бяхте готов на всичко, за да постигнете целите си.

— Да.

Сърцето й се разкъса на още по-дребни парченца. Значи беше вярно. Той беше Мародера. Въпреки това част от нея все още се надяваше той да отрече. Да й заяви, че никога не е убивал никого, не е нападал кораби, които не са го заслужавали. Че е омесен от същото тесто като нейния измислен герой. Че той, Морган Дрейк, никога не е лъгал, не е насилвал, не е…

— Убивали ли сте невинни? — попита тя, отчаяно търсейки нещо, което да компенсира всичките му злодеяния.

— Когато са ми се изпречвали на пътя…

Това кратко изречение унищожи последната й надежда. Дъглас беше прав. Тя беше мечтателка. В реалността нямаше мъже, които живееха честно и почтено като нейните измислени герои. Тя си създаваше измислени образи. Ужасни, жалки измислени фигури, които й помагаха да избяга от действителността.

Смъртта на мечтата й отвори в сърцето й страшна рана. Болката беше задушаваща. Опита се да го отблъсне, но той я държеше здраво.

— Господи, вие сте чудовище… — Гласът й беше само задавен шепот.

— Не — отвърна тихо той. Очите му потъмняха и тя видя в дълбините им съжаление и тъга. — Аз съм само мъж, който продаде душата си за едно фалшиво отмъщение.

Въпреки всички страхотии, които беше узнала за него, тя изпита желание да го утеши. Миналото го измъчваше — даже слепец можеше да го види. Съжалението идваше от дълбочината на сърцето му — това си личеше съвсем ясно.

Лекият бриз рошеше разпуснатата му коса. Даже в този момент изглеждаше зашеметяващо красив, дори по-красив отпреди. Може би защото бе проявил човешка слабост? Той искаше да измоли прошката й, тя го разбираше. Но коя беше тя, че да му даде прошка?

Не познаваше нито един от хората, които Мародера бе убил хладнокръвно.

— Не се гордея с онова, което правех, Серенити — продължи Морган и гласът му пресекваше от вълнение. — Но искам да ме разберете. Никога не съм вдигал на пилона си „Джоли Руж“. Никога не съм убивал беззащитен човек.

Да посмее ли да му повярва?

— Аз обаче съм чувала съвсем други неща.

Той я пусна така внезапно, сякаш го отвращаваше.

— Тогава вярвайте, каквото искате. Аз не желая да ме държат отговорен за неща, което не съм извършил. Щом ви интересува само какво твърдят злите езици…

Серенити проследи как той отиде до прозореца и се загледа навън. Опря се с една ръка на перваза и наклони глава към рамката. Морето беше бурно и корабът се люлееше застрашително, но той стоеше неподвижен като статуя.

Серенити не знаеше какво да каже или да направи. Хиляди чувства и усещания се биеха в сърцето й. Объркване, разочарование, страх. Той не беше човекът, за който го беше смятала. Може би грешката беше нейна. Тя го бе превърнала в легенда. На света нямаше толкова съвършен мъж.

Много пъти си беше мечтала да се срещне с пирати и Морган да е един от тях, но никога не беше повярвала истински, че той може наистина да принадлежи към тази отвратителна човешка порода.

Не искаше истински пират. Искаше някой като Рандолф. Пират-джентълмен, който си играе с екипажите на чуждите кораби, но не убива невинни.

Не, тук нещо не беше наред. Не й беше трудно да повярва, че Джейк е пират и хладнокръвен убиец. Той й даде ясно да разбере, че е всичко друго, само не милостив или дружелюбен. Но Морган не беше такъв. Вероятно би дал заповед на някого да я убие, за да си осигури мълчанието й, но не би го сторил сам.

Когато спечели битката, можеше да заповяда на хората си да избият моряците на Хейс. Но не го направи.

Можел е да обърне гръб на Ушакий и да го остави да живее като роб. Вместо това го е откупил и му е върнал свободата. През последните години беше освободил стотици американски матроси от принудителната служба при британците.

Да, нещо не беше наред. Нещо не се връзваше. Нима този мъж бе способен на добри дела и в същото време беше безскрупулен и жесток?

— Ще ми отговорите ли на един въпрос? — попита тя, пристъпи към него и сложи ръка върху неговата. — Ще ми разкажете ли как Мародера е станал Морския вълк?

Без да я погледне в очите, Морган въздъхна.

— Това е дълга история.

Част от нея настояваше да спрат дотук, но това беше невъзможно. Тя трябваше да го разбере. Искаше да знае как пират като Мародера може да се промени — ако такъв човек изобщо е в състояние да се промени.

Серенити се усмихна предизвикателно и се наведе, за да срещне насочения му надолу поглед.

— Е, аз няма къде да отида и в момента нямам по-добро занимание. Освен да ушия още няколко завеси.

Морган я изгледа сърдито. Би трябвало да се уплаши, но инстинктът й подсказа, че опасността е отминала. Той нямаше да я убие. Вече беше сигурна в това.

— Е?

Морган извърна поглед и поклати глава. Не знаеше какво да прави. Съдбата бе запратила Серенити в живота му и сега тя знаеше достатъчно, за да го унищожи. В миналото беше извършил ужасяващи престъпления — знаеше това. Все още чуваше виковете на мъжете, разкъсвани на парченца, докато заповядваше на канонирите си да продължат стрелбата.

И за какво? За да осигури мир на душата си. Зловещата ирония на живота му не преставаше да го измъчва! Копнееше за мир, а попадна в ад, по-страшен от всичко, което можеше да си представи. Това беше причината да започне да освобождава американците, отвлечени от британските офицери и принудени да служат на корабите им. Искаше да ги предпази от грешката, която бе направил самият той. Спасяваше ги, преди да намерят начин да разрушат живота си с омраза и отмъщение.

— Морган?

Малката й ръка върху неговата беше толкова утешителна. За първи път се обръщаше към него на малко име и то прозвуча като нежна милувка. Буквално усети как стената, която бе издигнал около сърцето си, рухва.

— Моля те, Серенити — прошепна отчаяно, — не искай да ти причинявам болка.

Никога не бих си простил, ако те разстроя. Виждаше страха в очите й. Как да я накара да разбере? Дори самият той не разбираше защо е извършил всички онези страшни неща. Толкова му се искаше да може да върне времето. Да промени миналото си. Да преживее отново деня, когато издигна на кораба си „Джоли Роджър“.

— Ако напишеш тази история, Серенити, ще унищожиш много хора — обясни просто и отново въздъхна. Привлече я към себе си и я притисна до гърдите си с такава сила, че тя изохка. Не беше сигурен защо, но се нуждаеше от утешителното й присъствие. Искаше да усеща тялото й до своето.

Усещането беше прекрасно. Женските й закръглености пасваха перфектно към неговата мъжка твърдост.

Ако се появеше златната рибка и обещаеше да му изпълни едно желание, щеше да поиска да я е срещнал като друг мъж. Абсолютно различен от него. Мъж, който живее на сушата и има възможност да й направи предложение. Ала той бе разрушил завинаги възможността да живее живота на обикновените хора. Беше останал твърде дълго в морето, а всички знаеха, че старите моряци не живеят щастливо на сушата. Повечето слизаха там и умираха. Умираха от безделие и скука.

Серенити едва дишаше в здравата му прегръдка, но това не я притесняваше. Незнайно по каква причина, тя се наслаждаваше на властните му ръце, вдишваше жадно миризмата му, притискаше се до тялото му. В този миг осъзна, че не би могла да причини болка на Морган. Никога нямаше да напише тази история. Макар че тя със сигурност беше най-страхотната история, която би могла да публикува във вестника. Но цената беше твърде висока.

За разлика от Морган тя нямаше да продаде сърцето си, за да постигне една нереална мечта.

— Искам само да знам защо — прошепна до гърдите му тя. — Обещавам, че няма да разкажа на никого какво съм узнала.

Морган издаде дрезгав звук, почти като смях.

— Съвсем честно — ще можеш ли да запазиш мълчание?

— Да, ако разбера защо.

Морган опря буза в косата й. И направи нещо невероятно — започна да се оправдава пред нея.

— Никога не съм имал намерение да стана пират, Серенити. Искам да го знаеш. Дори в най-лудите си мечти не съм си помислял, че ще извърша престъпленията, които извърших по-късно. — Нави на пръстите си една блестяща къдрица от косата й и продължи: — След като избягах от британския кораб, се наех на една малка френска шалупа и цяла година работих като роб. Пестях всяка спечелена стотинка, за да мога да плащам на хората, които бях наел да търсят сестра ми. Исках, когато я намеря, да имам много пари, за да й осигуря добър живот. Но не можах да спестя достатъчно. Не можах да спестя почти нищо. Едва успявах да плащам редовно на частните детективи, а малкото, което оставаше…

Сърцето на Серенити се сви от болка. Лицето на Морган изразяваше дълбока мъка. Тя бе видяла със собствените си очи колко е тежка работата на моряка. Морган е бил почти момче, когато е излязъл в морето.

Той я пусна и отстъпи назад.

— Един ден — тъкмо плавахме в Карибието — ни нападна кораб, който принадлежеше на Блек Джек Рийс.

— Но той не те е убил. Защо?

Морган вдигна рамене.

— Не знам. Джак щеше да ми пререже гърлото, но изведнъж промени решението си. Заяви, че ако искам да остана жив, трябва да се присъединя към екипажа му.

Серенити кимна. Дълбоко в себе си съзнаваше, че не може да обвини Морган, задето се е съгласил да работи на пиратския кораб. Ако е отказал, Джейк е щял да го убие на място.

— Така ли стана един от тях?

Морган я погледна и се изсмя горчиво.

— В началото не бях един от тях. Също като теб, скъпа Серенити, смятах пиратите за отвратителни същества.

Тя не бе употребила този израз. Нито веднъж. Нарече го хладнокръвен, подъл негодник.

— Какво промени мнението ти?

Морган отново се изсмя горчиво.

— Алчността. Щом разбрах колко пари мога да спечеля като пират, вече не можех да устоя. Бях опитал с честен труд, но всичко, което можех да покажа, бяха мазолести ръце и нашарен от камшика гръб. Като пират обаче…

Е, поне изглежда смутен и виновен, оправда го веднага тя.

— Само за шест месеца спечелих достатъчно пари за собствен кораб.

— И стана Мародера.

— Ужасът на Седемте морета — уточни той с лека ирония в гласа.

— Как можеш да се шегуваш с такива неща? — попита стъписано тя.

Това го накара да стане отново сериозен.

— Да, знам, не е смешно. Но се утешавах с това, че не изправях хората до стената и не ги разстрелвах. Гонех само британци и корабите на Исая Уинстън. Тогава всичко ми изглеждаше оправдано. Особено след като най-сетне намерих сестра си.

Серенити се опита да си представи живота на сестра му, но не можа.

— Барни ми разказа какво й е причинил Уинстън — призна тихо тя.

Морган потрепери и сведе глава.

— Не можеш да си представиш как изглеждаше, когато я намерих. Какво й бяха причинили… Моля се на бога никога да не преживееш ужасите, на които е била подложена сестра ми.

Серенити протегна ръка да го докосне. Той покри студената й длан с топлите си пръсти и я притисна леко. По кожата й се разля топла тръпка.

— Нападах всеки британец, когото срещах — продължи той с въздишка. — Принуждавах го да се бие с мен дори когато искаше да избяга. Не се гордея с това, което правех. Тогава не бях господар на гнева си.

Поклати глава, помълча малко и продължи:

— Днес знам, че всеки един от моряците на английските кораби е имал семейство. Всяка нощ се моля да не съм тласнал семействата им към мизерия. Дано нито една жена не е преживяла онова, което трябваше да изстрада Пенелопе.

Пак замълча, но лекият натиск на ръката й го накара да заговори отново:

— Пенелопе беше окончателно прекършена от живота, който е била принудена да води. — Гласът му се пресече. — От момента, в който я видях, исках само кръв. Обвинявах британците, че са ме купили и са ми попречили да закрилям Пенелопе. Обвинявах Уинстън в егоизъм и алчност. Обвинявах себе си, че не съм намерил сестра си по-рано. Не можеш да си представиш колко омраза бях натрупал в сърцето си. Достатъчна да задуши в зародиш всеки порив на почтеност и на милост. По времето, когато бях завладян от див гняв и омраза, се роди Мародера, когото познаваш от хорските приказки.

Серенити пое дълбоко въздух, за да почерпи сили. Значи историите на хората са били верни.

— И тогава ти…

— Да, бях безскрупулен — прекъсна я той и в гласа му звънна омраза към себе си. Очевидно се опитваше да сподели чувствата си с нея и се учудваше на откровеността си. Явно не беше свикнал да общува по този начин с друг човек, камо ли с жена.

Ръката му стискаше нейната толкова силно, че пръстите й изтръпнаха. Въпреки това не се отдръпна.

— Кога престана?

— През войната. Вече бях унищожил много от корабите на Уинстън. Омразата и гневът постепенно се уталожиха, по-точно, притъпиха се от безполезността на деянията ми. Тогава закопнях да се освободя от миналото. Реших да погреба Мародера и си издействах от Колониите писмо с разрешение да нападам британски кораби.

Той замълча, но не пусна ръката й. По лицето му личаха дълбоки чувства, в зениците му светеше горчивина.

— Каква ирония, нали? — продължи с дрезгав глас. — В действителност нищо от онова, което правех, не се промени, само движещите сили. Вместо да нападам чуждите кораби, за да се обогатя, споделях печалбата с новото правителство.

— Но аз си мислех…

— Знам, знам. — Той протегна ръка и я помилва по бузата. Погледът му омекна, когато я погледна в очите, и тя откри в лешниковите зеници искрено възхищение.

Нещо горещо припламна дълбоко под корема й, в част от тялото й, за чието съществуване не беше подозирала досега. Дълбока, теглеща болка.

— Ти, скъпа моя Серенити, си мечтателка. Реалността е много далече от онова, което пишеш. Единствената разлика между пират и упълномощен капитан е, че пиратът печели повече.

— Не си прав — възрази решително Серенити. — Разликата между пират и упълномощен капитан е в начина на действие. Пиратът не взема пленници. След него не остават оцелели.

— Аз не го виждам по този начин. Убеден съм, че ти не знаеш достатъчно, за да даваш такава оценка.

— Може би, но въпреки това…

Той сложи пръст на устните й, за да задуши протестите.

— Чуй ме, Серенити. Не можеш да вървиш през света и да оценяваш хората с произволни критерии, създадени от самата теб. Мъжът, когото си описала в статията си, е нереален. Това не съм аз. На света няма такъв човек.

В този момент изглеждаше досущ като нейния Морски вълк. Мъж, преследван от миналото си и търсещ… Какво? Душевен мир? Спасение?

Серенити смръщи чело. Изведнъж бе осъзнала, че още не знае какво търси той. Бе й признал, че гневът му е угаснал. Беше унищожил Уинстън. Какво му оставаше? Какво в крайна сметка оставаше от един пират, превърнал се в патриот?

— Какво очакваш от живота? — попита с интерес тя. — Нима смяташ да прекараш остатъка от дните си, като освобождаваш пленени от британците американски матроси? Или има още нещо, което искаш?

Морган въздъхна.

— Избягвам да си задавам подобни въпроси. Сигурно ще стана като Барни — ексцентричен дядка с мършава стара птица на рамото.

Серенити неволно се усмихна. Морган я погледна изпитателно.

— А ти какво ще кажеш за себе си?

Усмивката й угасна и тя въздъхна. Желанията й бяха безсмислени. Освен писането, имаше още само едно нещо, което й изглеждаше важно и съществено. Ала знаеше, че то е също толкова илюзорно и невъзможно като желанието й да направи писателска кариера.

— Винаги съм искала да имам деца — призна тя, макар че в гърлото й бе заседнала буца. — Две момчета и две момичета.

— Защо тогава не си се омъжила?

Серенити избухна в горчив смях.

— Кой би се омъжил за такава като мен? Забрави ли моите смешни бунтовни идеи? Кой мъж би живял с боркиня за правата на жените?

Морган поклати глава. Всеки мъж, надарен със здрав разум, би се примирил с такава жена. Но не можеше да й го каже гласно. Това признание би й вдъхнало надежди, че за двама им може да има бъдеще. Не биваше да забравя, че тя е безгрижна мечтателка, която го е превърнала в героична легенда. Не смееше да каже нещо, което да остави у нея впечатлението, че би могла да го спечели за себе си.

Веднъж вече бе направил тази грешка, с друга жена, и не искаше да я повтори.

За разлика от Серенити, той беше реалист. Отдавна, много отдавна се бе отказал от глупавите мечти.

Въпреки това плъзна пръсти по меката й буза и мълчаливо си пожела да може да промени живота си. Да заличи миналото.

— Даваш ли ми дума, че никога няма да напишеш статия кой съм в действителност? — попита той, като напразно се стараеше гласът му да звучи твърдо.

Очите й засвяткаха дяволито и той потръпна от лошо предчувствие.

— Само ако ми обещаеш нещо — заяви категорично тя.

Морган разбра, че няма друг изход.

— Всичко, каквото поискаш.

— Искам да ме качиш в коша на мачтата.