Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Sector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 27гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Брайън Хейг. Частен сектор

Американска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2005

Редактор Матуша Бенатова

Художник Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Здравка Славяново

ISBN 954–769–108–2

История

  1. —Добавяне

45

Второто действие от сценката се разигра на осмия етаж на „Кълпър, Уестин енд Хъч“. Когато влязох, Елизабет вдигна глава с жизнерадостна усмивка.

— Добро утро, господин майор. Вярно ли чух, че се връщате на работа?

— Работа ли? Олеле… май съм сбъркал мястото.

Тя се разсмя.

— Коридорите бръмчат от слухове. Лично аз ви стисках палци.

— Благодаря.

— Щеше да бъде ужасно скучно без вас.

Подпрях се на бюрото й.

— Минаха тия времена. Поумнях. Вече съм превъзпитан и чист, поредната безжизнена фигура със сив костюм. — Помълчах, сетне попитах: — Би ли ми дала ключа за деветия етаж? Трябва да разменя две думи с твоя тъп и дебелогъз началник.

Тя ми подхвърли ключа и пак се разсмя.

— Само така!

Вдигнах поглед към камерата и се изплезих.

Елизабет се разкикоти.

След малко натиснах бутона до вратата на Хал. Чу се бръмчене, влязох и заварих двама нещастници с рибешки физиономии да седят зад бюрата, забили носове в мониторите на компютрите.

— Аз съм майор Дръмънд. Идвам за среща с Великия Хал — обясних аз.

— Вътре е — отговори единият.

Той натисна бутона и аз отворих вратата на Хал. Мериуедър седеше зад бюрото си и тракаше по клавиатурата. Надигна глава.

— О… пак ти.

— Рекох си да намина и да ти кажа, че не се сърдя.

— Да го духаш.

— Взе ми думите от устата. — Разменихме си кратки, но многозначителни погледи, пълни с взаимна омраза. — Сай каза ли ти, че пак съм във фирмата?

— Каза ми.

— Че всички обвинения са оттеглени?

— Чух.

— Че ми е разрешено да скитам на воля по коридорите, да включвам компютри и тъй нататък?

— Чух. И ще те държа под око, Дръмънд.

Аз пък ще държа теб под око. Подпрях се на бюрото му.

— Хал, отдавна се канех да те питам нещо. Помниш ли приятелката ми Лайза Мороу?

— И какво?

— Ами… имам една много смахната теория, че… Всъщност няма значение. Сигурно не те интересува.

— Какви ги дрънкаш?

— Е, добре. Знам, че ще ти прозвучи странно, дори безумно, но слушай сега. Мисля, че убийството е свързано с работата й тук.

— Ти си се побъркал. Слушай новините. Серийният убиец й видя сметката.

Приведох се по-наблизо.

— Разбираш ли, Хал, мисля си, че серийният убиец е фалшив. Всъщност е наемник, пратен да очисти Лайза.

Той ме погледна право в очите.

— Нямам представа за какво говориш.

— Тъй ли?

— Дори не я познавах — настоя той, но свинските му очички станаха малко по-свински.

— Тя обаче те е познавала.

— Фирмата е голяма, Дръмънд. Обвиняваш ли ме в нещо?

— Ей, Хал — изсмях се аз, — не искаш да си побъбрим приятелски.

— Мислиш се за голям умник, а?

— Тежко бреме е да имаш коефициент на интелигентност над двеста. Личи ли ми?

— Свърши ли, Дръмънд.

— Определено още не съм свършил с теб.

Докато излизах, усещах как пронизва с поглед гърба ми. В приемната онези двама продължаваха да се блещят срещу мониторите.

Взех си чаша кафе и се върнах в луксозния кабинет. Тъкмо бях включил компютъра, когато на вратата се почука лекичко. Сали Уестин подаде глава и рече:

— Дано да не те безпокоя. Елизабет ми каза, че си пристигнал.

— Заповядай. Как си?

— Много добре. — Тя се усмихна и влезе. — Всъщност изтощена и претоварена.

— Всеки си плаща за греховете.

Тя пристъпи от крак на крак.

— Ъъъ… Бари ме помоли да намина, щом дойдеш. — Показа ми черна папка и добави: — Ревизията на „Морис Нетуъркс“… за подпис…

Прекоси кабинета и сложи папката пред мен. Разгърнах я и бръкнах в джоба си за писалка.

— Дочухме тревожни слухове — каза Сали.

— Неприлични, надявам се.

— Че ти си бил нападнал Бари, или Бари нападнал теб.

— Смехотворно. С него ще се женим. Нещо друго?

— Че си имал проблеми с ревизията.

— Пълни глупости. Беше страшно забавно. Току-що се записах на вечерни курсове по счетоводство.

— Имам предвид точността на ревизията. Сигурен ли си, че нямаш възражения?

— Ако имах, щях ли да подпиша?

Тя придърпа един стол и попита:

— Може ли?

— Заповядай.

— Благодаря. — След миг мълчание тя каза: — Слушай, Шон, мисля, че не ни потръгнаха отношенията.

Приключих с подписването и вдигнах очи. Сали изглеждаше ужасно — торбички под очите, натежали клепачи, провиснала коса. Прекомерните амбиции трудно се прикриват, дори и с грим.

— Какво те кара да смяташ така?

— Знам, че ме мислиш за досадна, задръстена и ограничена.

— Теб? — Усмихнахме се и двамата. — Знаеш ли, струва си да помислиш дали да не изскочиш гола от тортата на служебното коледно парти.

— Тогава ще ме вземат ли за съдружник? — изкиска се Сали.

— Не, но ще те канят на купони.

Тя пак стана сериозна.

— Трябват ти приятели в тази фирма. Бях небрежна. Трябваше да те наглеждам. — Тя наведе глава. — Не се справих много добре.

— Аз съм търпелив пациент. Ще се постараем и двамата.

Тя стана и взе папката.

— Наистина съм ти приятелка, Шон. Не го забравяй. Вярвай в мен. Имаш ли проблеми, обади ми се.

— Непременно. Благодаря.

Проверих си електронната поща. Имаше цял куп имейли административни глупости, резюмета на важни дела и тъй нататък. Толкова много бяха, че ми трябваха почти пет минути, за да ги изтрия. Поолекна ми. Проверих и телефонния секретар. Мина бързо, защото нямаше нито едно съобщение.

Беше късен следобед и след две нощи на крак реших, че второ действие е приключило. Изключих компютъра и си тръгнах.

В приемната Елизабет ме попита:

— Днес се измъкваме раничко, а, господин майор?

— Шшшт. — Посочих камерата на Хал и прошепнах: — Не казвай на никого.

Тя се разкиска. Подпрях се на бюрото й.

— Елизабет, откога казваш, че си на работа тук?

— Четиринайсет години.

— Харесва ли ти?

— Заплатата ми харесва.

— Добре казано. Ами… Хал? Той кога постъпи?

— Преди две-три години.

— Ясно.

— Правете като мен… с Хал, искам да кажа.

— Какво?

— Не му обръщайте внимание.

Разсмях се и тръгнах към асансьора. После ми хрумна още нещо. Обърнах се и попитах Елизабет:

— Когато дойдох, ти ли каза на Сали, че съм тук?

— Не. Трябваше ли?

— Да. Повече не пропускай да я уведомиш.

Тя пак се разсмя. Защо никой не ме взимаше на сериозно?