Метаданни
Данни
- Серия
- Китайски загадки (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Poets and Murder, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Груева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara(2009)
Издание:
Робърт Ван Хюлик. Поети и убийци
Книгоиздателска къща „Труд“, 1996
Редактор: Красимир Мирчев
Коректор: Юлия Шопова
Художествено оформление и корица: Виктор Паунов
Технически редактор: Стефка Иванова
ISBN 954-528-037-9
История
- —Добавяне
ГЛАВА XV
Съдията Ди на гости у един железар; трима души ядат пушена патица
Най-напред съдията Ди се отби в своето крило: трябваше грижливо да се подготви за посещението. Роднините на човек, екзекутиран за държавна измяна, колкото и далечни да бяха, обикновено изпитваха страх от властите. Дори след много години можеха да изникнат нови факти и обстоятелства, които да им донесат големи неприятности. Съдията намери сред приспособленията си за писане една лента червена хартия и изписа на нея с големи йероглифи: „Сун Лян.“ Вдясно добави: „представител“, отляво — някакъв измислен адрес в Кантон. След това се преоблече в проста роба от син памучен плат, нахлупи на главата си черна шапчица и излезе от сградата на съдилището през една от страничните врати.
На ъгъла нае малка носилка и каза на носачите да го отнесат до железарския дюкян на Хуан. Те се размърмориха, че било много далече, че в онзи квартал улиците били непроходими, но съдията, без да се пазари, предварително им пусна солиден бакшиш и те на часа припнаха чевръсто.
Богатите магазини по главната улица подсетиха съдията, че Хуан не си беше платил вноската в гилдията, което значеше, че се намира в затруднение. Той накара носачите да спрат и купи за един сребърник къс от най-добрия син памучен плат, а от съседния магазин се сдоби с две пушени патици и кутия с лунни курабии. После отново се качи в носилката.
След като отминаха пазара, навлязоха в жилищен квартал, където, припомни си съдията, беше домът на Мън. Нататък започнаха разбити, тесни и зловонни улички. Парцаливи деца, които играеха сред боклуците, посрещнаха със зяпнала уста носилката: явно в тази част на града появата й беше истинско чудо. За да не привлича излишно вниманието, съдията накара носачите да спрат пред малка чайна. Нареди на единия да чака до носилката, на другия каза да тръгне с него, носейки плата и кошницата с продуктите. Скоро се убеди колко правилно е постъпил: започна истински лабиринт от криви улички и се наложи носачът на няколко пъти да пита на местния диалект откъде да минат.
Магазинът на Хуан се оказа порутен кирпичен навес с изкърпена завеса отпред. Тезгяхът, една дъска на дървени магарета, не се виждаше от всевъзможни съдини; на един прът над него бяха нанизани грубо изваяни гърнета. Отзад опърпан мъж съсредоточено нижеше грошове на връв. Когато Ди постави червената си визитна картичка на тезгяха, мъжът вдигна глава.
— Само това „Сун“ разбирам — смръщено заяви той. — Какво желаете?
— Казвам се Сун Лян и съм представител от Кантон — обясни съдията. — Далечен братовчед съм на вашата съпруга, та наминах да ви посетя, преди да отпътувам за столицата.
Мрачното лице на Хуан се проясни и той се обърна към жената, която седеше на пейката до стената и шиеше.
— Изглежда, поне един от твоите роднини най-сетне се е сетил, че си жива, жено! — извика той. — Това е братовчедът Сун Лян от Кантон. Заповядайте, господине, сигурно доста път сте били…
Жената скочи пъргаво, а съдията й връчи подаръците и нареди на носача да го изчака в отсрещния магазин. Домакинът въведе съдията в малка стая, едновременно спалня, дневна и кухня, и побърза да забърше омазнената маса, докато съдията седна на едно бамбуково столче и се обърна към жената:
— Получих писмо от столицата от третия ми вуйчо със съобщение за кончината на родителите ви, братовчедке. Оттам научих и вашия адрес. И понеже ми се случи път през Цинхуа, рекох да се отбия при вас с дребни подаръчета по случай празника.
Жената бе разтворила пакета и се взираше в плата с изумени очи. Да имаше четирийсетина години, лицето й беше с правилни черти, но захабено и сбръчкано.
— Вие сте прекалено щедър, братовчеде! — слисан възкликна Хуан. — Всемогъщи небеса, та това е много хубав плат! Как ще ви се отплатя някога за скъпия дар…
— О, много лесно! Като позволите на един самотен пътник да сподели празничната трапеза със своите роднини! Донесъл съм нещичко по този повод.
Съдията вдигна капака на кошницата и извади кутията с лунни курабии. Домакинът не можеше да откъсне очи от кошницата.
— Цели две патици! Жено, хубаво да ги нарежеш. Тичай в дюкяна да донесеш новата кана и три чаши! Скътал съм стомничка с вино за днешния празник, но и през ум не ми е минавало, че и нещо за ядене ще има с нея! За пушени патици да не говорим!
Той наля чай на съдията и учтиво го заразпитва за семейството му в Кантон, за работата му, за пътуването. Съдията разказа някаква приемлива история, като уточни, че потегля още същия следобед.
— Нека сега да хапнем едната патица — каза той, — другата да ви остане за довечера.
— От сега до довечера какви ли не неща могат да ни стоварят небесата и хората, братовчеде — мрачно заяви Хуан. — Всичко ще сложим на масата, нищо няма да оставяме за после! — и се обърна към жена си, която следеше разговора с блажена усмивка на изтерзаното лице: — Обещавам ти, жено, че от устата ми повече няма да излезе лоша дума за твоята рода.
Жената притеснено погледна съдията.
— След онази ужасна история, братовчеде — обясни тя, — никой не е посмял да ни навести.
— Да, чак на Юг се разчу за това дело — отвърна съдията. — Много е лошо, че сестра ви се е самоубила преди драмата, но като си помисли човек, може пък да е станало по-добре за семейството. Така родът не е забъркан…
Хуан и жена му кимнаха с разбиране.
— А какво стана с Айуен? — попита съдията.
— Айуен ли? — повтори Хуан. — Научихме, че преди две години издържал изпитите. Важна клечка е той сега, къде ще се сети за леля си!
— Защо се самоуби сестра ви, братовчедке? Лошо ли се отнасяха с нея в дома на генерала?
— О, не, съвсем не! — бавно отвърна жената. — Много добре даже се отнасяха, особено след като се роди Айуен, такова хубаво здраво момченце. Но сестра ми беше…
— Беше една проклета… — започна Хуан.
— Внимавай какво говориш! — сопна се жена му и побърза да се обърне към съдията: — Тя какво да направи! Може пък и татко да беше виновен…
Жената напълни чашите и въздъхна:
— Отначало, преди да навърши петнайсет години, беше много спокойно и послушно дете. Тогава един ден донесе у дома малко лисиче. Баща ми много се уплаши, понеже беше черно, а и женско. Уби го на часа. Сестра ми припадна и оттогава вече не беше същата.
Мъжът погледна смутено съдията.
— Духът на лисицата е влязъл в нея — уточни той.
— Татко извика един даоистки монах — продължи жената. — Как ли не й бая, но не можа да изпъди духа на лисицата. На шестнайсет години се лепваше за всяко момче, което видеше. А беше и хубавка, та мама се видя в чудо как да я държи под око от сутрин до вечер. Идва веднъж една бабичка, дето продаваше гребени и женски мазила, и разправя на татко, че първата съпруга на генерала търсела наложница за стария господар. Татко много се зарадва и веднага след като първата съпруга видя сестра ми и я одобри, побърза да я продаде. Тя добре се нареди: вярно, яка работа падаше в оная голяма къща, но пък за всеки празник първата съпруга я даряваше с рокля, а след като роди Айуен, никой вече не посягаше да я бие.
— Сама провали всичко тая мръсница! — изруга Хуан и бързо пресуши чашата си.
— Един ден — продължи съпругата му, като отмахна посивял кичур от челото си — срещам на пазара слугинята на първата съпруга на генерала и тя като занарежда: колко била свястна сестра ми, как не забравяла семейството си, колко държала всяка седмица да посещава бащиния си дом. Веднага ми стана ясно, че тук има нещо, защото сестра ми не се беше вясвала у дома поне половин година. Но след това дойде, бременна. Обаче не от генерала. Заведох я при една баба, тя й дава разни билки, но нищо не помогна. Роди момиченце, подхвърли го на улицата и каза на генерала, че била пометнала.
— Ей такава никаквица беше! — гневно извика Хуан.
— Жена лисица, без сърце, без милост!
— Не, не е вярно — възрази съпругата му. — Много й беше мъчно, дето трябваше да изостави детето. Хубаво го пови, за да не се простуди, с индийски плат, сещате се, нали, от ония най-скъпите, шафранените платове, дето будистките монаси с тях… — но като видя слисаното изражение на съдията, побърза да добави: — Прощавайте, братовчеде, историята не е много приятна. Вече толкова време мина, а аз още… — и жената се разрида.
— Хайде, хайде! — потупа я по рамото съпругът й. — Никакви сълзи днес! Ние нямаме деца, братовчеде — обясни той на съдията, — и жената много се разстройва всеки път, щом заразправя тази история. С една дума, старият генерал всичко разбрал. Един от неговите носачи ми каза, че я заплашил със собствените си ръце да обезглави и нея, и любовника й. Тя се обеси, а на генерала не му остана време да отсече главата на мъжа, защото на другия ден пристигнаха императорските хора и отсякоха неговата. Така върви светът, братовчеде! Да пийнем по още една! И ти, жено!
— А кой е бил любовникът й? — попита съдията.
— Това не успяхме да научим, братовчеде — отвърна жената, докато бършеше сълзите си. — От нея знам, че бил много учен мъж и че влизал, когато си иска, в голямата къща.
— Радвам се поне, че от двете сестри тази ми се падна — възкликна Хуан със зачервено лице. — Горката ми женица работи здравата, кърпи дрехи, за да свържем някак двата края, обаче от мъжки работи хабер си няма. Искаше да ме накара да спра да плащам вноската в гилдията, представяте ли си! Не, викам и аз, по-хубаво иди продай твоите зимни дрехи. Един мъж, не принадлежи ли към някого, все едно е бездомно куче. И ей на, излезе, че съм бил прав, братовчеде! Тоя чуден плат, дето го донесохте, ще има да ни облича години наред. И за търговията е добре зад тезгяха да седи прилично натъкмен продавач.
— Явете се утре на служебния вход на резиденцията на магистрата и покажете визитната ми картичка, братовчедке — каза съдията, след като дояде ориза си. — Знам се покрай търговията с домоуправителя, та ще му кажа на вас да дава каквото има за шев в дома.
Той се изправи. Хуан и съпругата му направиха опит да го задържат, но той обясни, че салът няма да чака. Носачът го отведе до чайната с оставената пред нея носилка. Скоро излязоха на главната улица, съдията се разплати с носачите и се отправи към резиденцията. Още от вратата портиерът му съобщи, че магистратът е в преддверието на централната постройка. По всичко личеше, че поетическата сбирка още не бе започнала. Съдията бързо се отправи към крилото си.
Извади от чекмеджето папката с делото на поетесата и без да сяда, прехвърли набързо документите, докато стигна до текста на анонимното писмо, което съобщаваше, че под черешовото дърво в градината на манастира „Бялата чапла“ имало труп. После извади от ръкава си анонимното обвинение в измяна на генерал Мо и ги постави едно до друго. Поглаждайки брадата си, внимателно съпостави текстовете. Това бяха официални копия, правени от писари с безличен чиновнически почерк, и само стилът можеше да подскаже дали ги е писал един и същ човек. Съдията неуверено поклати глава и пъхна двете писма в ръкава си, след което напусна стаята и се запъти към главния двор.
Дребният магистрат седеше до своята масичка за чай, затрупана с листове хартия. В ръката си държеше четка за писане, устните му бяха стиснати здраво, но щом видя съдията, лицето му засия:
— Препрочитам и поправям последните си произведения, Ди. Мислите ли, че академикът ще оцени подчертания ритъм на тази ода?
Магистратът отвори уста да прочете одата, но съдията Ди го прекъсна живо:
— Друг път, Луо! Сега искам да ви съобщя за една доста необикновена находка — заяви той, докато се настаняваше в креслото срещу колегата си. — И ще бъда кратък, понеже знам, че в четири часа трябва да сте в библиотеката, а сега е почти толкова.
— О, не! Разполагаме с предостатъчно време, старши братко. Обядът в четвъртия двор доста се проточи, защото дворцовият поет и Юлан написаха няколко стихотворения, обсъждахме ги и ги поливахме с вино, както си му е редът. Четиримата ми гости се оттеглиха, за да си починат, и все още никой не се е появил.
— Чудесно! Значи никой от гостите ви не е излизал навън и не е станало нужда хората на вашия домоуправител да ходят по петите им. Та ето какво: Майката на убития кандидат е била наложница на генерал Мо. Уличили са я в прелюбодеяние и тя е подхвърлила незаконното си дете, което се оказва не друго, а самата Шафран, пазителката на светилището на Черната лисица — съдията побърза да вдигна ръка, за да спре въпросите, които очевидно напираха на устата на изумения Луо. — Момиченцето е било повито в шафранен плат, а хората често дават на подхвърлените деца имена, свързани с дрехите, в които са били намерени. Това означава, че Шафран и Сун са деца на една и съща майка, и обяснява защо той й е казал, че няма да може никога да се ожени за нея. Следователно бащата на Шафран и убиецът на Сун са едно и също лице. Вечерта, преди да бъде арестуван, старият генерал е съобщил на наложницата си, че знае за изневярата й с близък негов приятел и че собственоръчно ще убие и двамата. Наложницата се е обесила още същата вечер, на другия ден са арестували генерала и той не е успял да накаже любовника.
— Велики небеса, Ди! Къде открихте всичко това?
— Най-вече във вашия архив. Изглежда, кандидатът Сун е стигнал до заключението, че любовникът на майка му несправедливо и коварно е обвинил генерала в държавна измяна, за да се отърве от наказание за прелъстяването на наложницата. В първата част от своето предположение Сун се е лъгал. Изчетох официалния доклад и се уверих, че генералът наистина е бил виновен. Но любовникът на неговата наложница вероятно също е бил замесен в заговора. За останалото обаче Сун е бил напълно прав. Неизвестното лице е написало анонимното писмо, защото е знаело, че на цензора ще му трябва време, докато стигне до генерала, а той е искал да бъде уверен, че ще арестуват Мо, преди генералът да успее да предприеме нещо срещу него.
— Не бързайте толкова, Ди! — възкликна Луо, вдигайки умолително ръка. — Ако генералът е извършил държавна измяна, защо неговият издайник ще убива кандидата? Та човекът е извършил похвално деяние, издавайки изменника?
— Вероятно е високопоставена личност, Луо, и не желае отгоре му да пада дори сянка от обвинение в престъпна любов. Освен това сам е бил сериозно замесен в заговора заедно с генерала: иначе откъде ще знае къде са били скрити писмата на Деветия принц. Затова и не се е явил да си получи наградата.
— Всемогъщи небеса! Но кой е той, Ди?
— Опасявам се, че може да е някой от тримата ви високи гости: Цао, Чан или Лу. Не, не, излишно е да протестирате! Разполагаме с неопровержимо доказателство. Шафран ще ни каже кой е. Въпреки че баща й е криел лицето си, когато е ходел при нея, няма начин тя да не го познае по гласа и походката.
— Нали не мислите сериозно, че може да е брат Лу, Ди? Коя жена ще го вземе за любовник?
— Не бих бил толкова категоричен, Луо. Майката на кандидата Сун е била извратена жена. Според близките й била обладана от духа на една черна лисица. Извратена или незадоволена, а да не забравяме също, че е била на седемнайсет години, когато е влязла в дома на шейсетгодишния генерал. Нищо чудно у гробаря да я е привлякъл именно отблъскващият му вид. Между другото той е много силна и властна личност, а такива мъже привличат определен тип жени. Може би по време на поетическата сбирка ще успеете да разберете дали Чан и Лу са били в Цинхуа по време на процеса срещу генерала. Вече знаем, че академикът е бил в града, защото тогава е бил префект на областта. Бихте ли повикали домоуправителя си, Луо?
Магистратът плесна с ръце и даде съответното нареждане на явилия се прислужник.
— Освен това много ми се иска, Луо — продължи съдията Ди, — да се опитате да разберете дали някой от нашите трима заподозрени не се е намирал в езерната област, някъде около манастира „Бялата чапла“, през пролетта, когато е била арестувана Юлан.
— Това пък защо? — учудено попита Луо.
— Защото и в този случай едно анонимно писмо, писано от високообразован човек, кара властите да действат. Обикновено престъпниците работят по един и същ, изпитан метод. При генерал Мо обвинението не е било лъжливо, но по-важната цел на издайника е била да се предпази от възмездието. Нищо чудно осемнайсет години по-късно същият този много учен мъж отново да е прибягнал до анонимно писмо, с което разкрива престъпление, преследвайки друга, по-важна за него цел. Затова…
В този миг влезе домоуправителят. Съдията Ди взе четката от ръката на Луо и написа на лист хартия имената Сун Лян и Хуан, както и адреса на железаря.
— Госпожа Хуан ще ви се представи утре на служебния вход с визитна картичка на името на Сун Лян — обърна се той към домоуправителя и му подаде листа. — Негово превъзходителство би желал да й се възложи цялата шивашка работа, от която има нужда в дома. Когато се появи, я задръжте за малко, тъй като може да се наложи да поговорим с нея. А сега повикайте съветника Као.
Веднага щом домоуправителят излезе от стаята, Луо попита раздразнено:
— Кой е този Сун Лян, за когото споменахте?
— Ето го пред вас — отвърна съдията и накратко разказа за посещението си при роднините на Сун. — Много порядъчни хора — заключи той, — а нямат деца. Иска ми се да ви предложа на тях да поверите Шафран, когато горкото дете се оправи напълно. Сега трябва да отида при нея с вашия съветник… Ето двете служебни копия от анонимните писма — подаде ги той на Луо. — Вие като специалист по тънките литературни разбори хвърлете им, моля ви, един поглед и се опитайте да разберете един и същ човек ли ги е писал. Пъхнете ги в ръкава си, съветникът ви идва!
— Као, придружете моя колега Ди до светилището на Черната лисица — заяви Луо. — Реших да разчистя онази зона и трябва да започнем, като намерим онова младо момиче, което се има за пазителка на светилището.
— Ние двамата ще бъдем с официален паланкин — уточни съдията. — В закрита носилка ще ни следват лекарят на резиденцията и домоуправителят, защото, както разбрах, момичето било доста болно.
Съветникът се поклони дълбоко.
— Веднага ще приготвя всичко, ваше превъзходителство — отвърна той, преди да се обърне към Луо: — Слугата на академика чака отвън, господарю. Помоли ме да ви предам, че негово сиятелство господин Цао е готов да приеме господата в библиотеката.
— О, небеса, стиховете ми! — възкликна Луо.
Съдията Ди му помогна да събере пръснатите на масичката листа и го съпроводи до втория двор, след което се насочи към главния вход. Там вече го чакаше съветникът Као с готов за тръгване паланкин.
— Лекарят и домоуправителят вече се качиха в закритата носилка, ваше превъзходителство — докладва той. — Онова запустяло място може да стане обществена градина — добави той, когато потеглиха. — Не е желателно отсам градските стени да има такива убежища за всевъзможни злосторници. Негово превъзходителство споделя ли това мнение?
— Да, напълно.
— Надявам се, че успяхте да откриете в архивите онова, което ви интересуваше?
— Да, да…
Съветникът разбра, че на съдията не му се говори, и почтително замълча, но когато стигнаха до Храмовата улица, не можа да се сдържи:
— Вчера сутринта ходих при брат Лу в един храм, на края на тази улица. С мъка го склоних да приеме поканата на господаря. Съгласи се едва когато му казах, че и вие ще сте сред гостите.
Съдията Ди се надигна.
— Обясни ли нещо?
— Подметна, че сте известен като вещ следовател в криминалните дела, и ако не се лъжа, каза нещо за интересен опит, свързан с лисиците.
— Да, ясно. Имате ли някаква представа, за какво може да е намеквал?
— Не, ваше превъзходителство. Този гробар е голям особняк. Натърти, че още от оня ден вечерта е в Цинхуа… О, небеса, защо спираме тук?
Съветникът надникна навън. Пред прозорчето се появи главата на старшия носач.
— Отпред се е събрала тълпа и не можем да продължим — обясни той на съветника. — Моля ви да поизчакате малко, сега ще отида да освободя пътя.
Съдията Ди дочу глуха възбудена гълчава. Паланкинът потегли, но бързо спря отново. Сега на прозорчето се появи един сержант от гвардията и сдържано поздрави съветника.
— Много съжалявам — каза той, — но по-добре да не продължавате нататък. Момичето от изоставения храм е побесняло. Тя…
Съдията веднага отвори вратичката и пъргаво скочи на земята. Улицата бе преградена от шестима стражници с насочени напред алебарди, пред които се бе скупчила тълпа любопитни зяпачи. По-нататък се виждаше Шафран, просната възнак, в окъсаната й парцалива дреха. Двама войници бяха заклещили врата й с една вила и здраво стискаха дългата дръжка. Недалеч от тях, точно в средата на пустия път, други войници палеха огромна клада.
— По-добре да не ходите там, ваше превъзходителство — загрижено каза сержантът на съдията Ди. — За всеки случай ще изгорим тялото. Не се знае как точно става заразяването с тази болест.
— Какво има, сержант? — строго запита Као, който се приближи до тях. — Да не би да е умряла?
— Да, господине. Преди половин час моите хора чули някакви диви крясъци и лаене от ония храсти. Помислили, че някое бясно куче напада човек, и дотичаха в караулното, за да вземат вили. Точно когато прекрачвахме портала, момичето изскочи навън със страхотни писъци. Лицето й беше цялото сгърчено, от устата й течеше пяна. Хвърли се към нас, но един от моите хора я събори на земята и й затисна врата с вилата. Тя така дърпаше дръжката, така се мяташе, че двама души едвам я удържаха. После изведнъж отпусна ръце и издъхна — сержантът килна назад шлема и избърса потното си чело. — Какъв изключителен човек е нашият магистрат! Явно е очаквал нещо подобно да се случи, защото получих заповед да поставя няколко човека на пост в дюкяна отсреща, за да държат под око входа към пущинака. Затова и успяхме да се намесим, преди да е нападнала някого.
— Сече му пипето на нашия магистрат — весело подметна друг стражник.
Съдията направи знак на лекаря, който тъкмо слизаше от втората носилка.
— Тази млада жена е починала от бяс — съобщи му той. — Съгласен ли сте тялото й да бъде изгорено?
— Необходимо е, ваше превъзходителство. Настоявам също да се подпалят и храстите, от които е изскочила, да се изгори и вилата. Това е страшна болест!
— Останете тук, за да сме сигурни, че всичко ще бъде извършено, както трябва! — нареди съдията на Као. — Аз се връщам в съдилището.