Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Buccaneer’s Log, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2009)
Издание:
Чарлс Мун Бенет. Дневникът на пирата
Английска, първо издание
Издателска къща „Галактика“, Варна, 1990
Редактор Каталина Събева
Илюстрации Мирослав Кенаров
Художествен редактор Владимир Иванов
Технически редактор Ангел Ангелов
Коректор Тошка Начева
Е. P. Dutton & Co., Inc., New York, 1929
История
- —Добавяне
Глава XVIII
КРАЯТ НА ДАГО
Мястото, където пиратите се бяха оттеглили и очевидно възнамеряваха да окажат оттам съпротива, беше добре пригодено от природата за отбрана. Върхът на едно хълмче беше обрасъл нагъсто с дървета, а пространството около тях на разстояние между петдесет и сто ярда беше почти голо и нямаше къде да се скрие човек. Когато разучих мястото с далекогледа, който бях донесъл от „Ловец“, аз установих, че то е допълнително подсилено с напречни греди, поставени между дънерите на външните дървета. Очевидно това беше пиратско укрепление, приготвено отдавна за всеки случай, и по всяка вероятност вътре в него имаше достатъчно припаси за много дни.
— Ще трябва да скроим хитър план, за да завземем това място — казах на капитан Хадфийлд, който коленичи до мен — Те са отчаяни хора и ще се бият до последен дъх.
— Така или иначе ще го завземем — отвърна той уверено — и колкото по скоро съставим плана си за нападение, толкова по-добре.
След известно обсъждане решихме да разделим силите си на три отряда, единият под командуването на капитана, вторият — под мое, а третият щеше да бъде предвождан от Лен Григс. Моят отряд трябваше да атакува от мястото, където стояхме в момента, а другите щяха да се доберат незабелязано до други изходни позиции и общото ни нападение щеше да започне по даден сигнал.
— Жалко, че не можем да използуваме оръдията на кораба срещу тази крепост — каза Лен Григс, преди да тръгне пълзешком — Няма да е зле да направим един-два пробива в отбранителните им съоръжения.
— Обектът е скрит, а и оръдията на „Ловец“ вероятно щяха да бъхтят еднакво и пиратите, и нашите хора — отвърна капитан Хадфийлд, който жадуваше да се хвърли в бой, въпреки че бе участвувал в толкова много сражения през последните няколко дена. — Не остава нищо друго освен да атакуваме незабавно.
Докато чаках другите два отряда да заемат позиция, аз разгърнах хората си така, че всеки да е на няколко ярда от другаря си. По този начин се надявах да сведа до минимум резултата от огъня на пиратите, защото знаех, че те ще правят всичко възможно да ни нанесат тежки загуби, докато прекосяваме откритото пространство.
Хората станаха много нетърпеливи, докато дам сигнала за атака, но не исках да развалям работата, като избързам със сигнала, преди другите отряди да бъдат готови. Откровено казано, аз бях не по-малко нетърпелив от бойците, но знаех, че ако атакувам преждевременно, целият огън на защитниците щеше да се съсредоточи върху един-единствен отряд — нашия, и поради това загубите щяха да бъдат огромни. Ето защо почаках, предоставяйки достатъчно време на капитана и на Лен Григс да заемат позициите си, а после чаках още четвърт час, за да се уверя напълно. И през цялото това време хората опипваха оръжията си и ме гледаха накриво, задето бавех работата толкова много.
Най-сетне дадох уговорения сигнал — два изстрела с мускет непосредствено един след друг. Веднага се чуха ответни изстрели отляво и отдясно, и в същия миг аз изскочих от укритието си. С мощно „ура“ бойците ме последваха, радостни като разпуснати ученици и решени да наваксат времето, през което ги бях карал да чакат.
Видях как най-близките флангове на другите два отряда излизат от гората на откритото пространство, макар че капитан Хадфийлд и Лен Григс бяха от другата страна на пиратското укрепление. Веднага щом започнахме атаката си, от горичката на хълма избухна ожесточен мускетен огън и въпреки че отначало никой не падна, когато се приближихме, току някой се строполяваше и оставаше да лежи неподвижен. Бяхме решили да не си губим времето със стрелба, докато не бъдем съвсем близо до укреплението, защото пиратите бяха толкова добре защитени, че нямаше голяма вероятност изстрелите ни да бъдат резултатни. Ето защо трябваше да се примирим с това положение и да тичаме с всички сили срещу ожесточения огън на неприятеля, без да имаме възможност да отвръщаме. Не зная как се чувствуваха другите, но ако питате мен, аз ужасно се страхувах. Въпреки това стиснах зъби и хукнах напред, стараейки се да не гледам хората, които падаха наоколо докато напредваха атакуващите.
Предполагам, че всъщност за по-малко от половин минута стигнахме подножието на върха, на който се намираше пиратското укрепление. Ала ми се стори, че това ни бе отнело часове. Бяхме се разбрали оттук да обсипем с мускетен залп защитниците горе. Смътно виждахме движещи се фигури зад отбранителната линия, ала ги гледахме през облак дим, предизвикан от собствената им стрелба. По мой пример, приближавайки се, войниците коленичеха на един крак и стреляха колкото можеха по-бързо срещу неясните фигури горе. Когато всички оцелели от наша страна се събрахме, дадохме им минута-две да си поемат дъх и аз надух пронизително свирката си — сигнал, както се надявах, за последния щурм.
Колко добре помня тази ожесточена атака! Всички ревяхме като пълчище демони и по този начин се настървявахме до такава степен на ярост, когато човек жадува да убива и само да убива. Лицата на другарите ми бяха изкривени в гримаси на страхотен бяс и предполагам, че и моето лице имаше същото сатанинско изражение. Повечето от нас захвърлиха мускетите си и сабите ни лъснаха на слънцето — бяхме решили да водим ръкопашен бой. И тъй продължавахме нагоре, като ту залягахме, ту ускорявахме крачка, ту се обръщахме да махнем на другарите си. Никой и не мислеше да бяга малодушно въпреки тежките жертви, които продължаваше да ни причинява мускетният огън на пиратите. Земният насип пред укреплението беше целта, към която се стремеше неотклонно всеки от войниците.
На изстрелите ни отвръщаха предизвикателни крясъци от гърлата на пиратите. Като лъвове в капан те се бяха обърнали към нас, решени да се съпротивяват до последен дъх.
— Елате де, войници — долетя подигравателен глас. — Имаме изненада и за вас.
Така се и оказа. Когато нашите хора сгъстиха редиците си и ние се приближихме до върха на хълма, чух гръмогласен вик на Даго. Маскировката бе смъкната незабавно и се показаха няколко оръдия, разположени на промеждутъци около укреплението така, че държаха под обстрел най-лесните подстъпи към ограденото място.
— Залягайте всички, залягайте! — извиках аз, но преди мнозина да разберат заповедта или да я изпълнят, думата „Огън“! прозвуча с омразния глас на Даго и няколко силни гърмежа отекнаха над острова, последвани от свистене на летяща стомана и стенанията на покосените, но не убити войници.
За един напрегнат миг всички, които бяхме оцелели, се поколебахме. Ако един-единствен бе дал пример за отстъпление, щяхме да побегнем и пиратите положително щяха да наизскачат от твърдината си и да ни отмъстят жестоко. За щастие сред нас все още имаше човек, когото внезапният и ненадеен залп на оръдията не бе зашеметил напълно. Като притисна бузата си с лява ръка, за да скрие кръвта, течаща от раната там, капитан Хадфийлд размаха сабята, която държеше в другата си ръка, и викна „Напред!“ така гръмогласно, че помете страха от нас, останалите, както грижлива домакиня помита паяжини с бърсалка.
— Напред!
Възгласът бе подет и с окрилящо „ура“ ние отново се устремихме напред. Нямаше време за презареждане на оръдията! След миг се озовахме върху насипа, събаряхме отбранителните съоръжения или кръстосвахме саби с хората зад тях, преди дори едно гюлле да успее да мине през пробива. Един от войниците ме повдигна и аз се покатерих на цапфата на оръдието, което бе повалило толкова храбреци от моя отряд. Изпитвах чувство на бурно ликуване и силна жажда да убивам. Пистолетът, с който се прицелих в Даго, направи засечка и аз с ругатня запокитих тази безполезна вещ в главата му, но не го улучих. Тогава скочих вътре в укреплението и се развъртях юнашки, за да дам време на някои от войниците да се присъединят към мен.
Мисля, че не повече от пет-шестима наши успяха да проникнат в ограденото място. Останалите бяха сметнали, че отбранителната барикада е прекалено висока, за да се прехвърлят през нея, или пък твърде здрава, за да я съборят, докато пиратите се биеха така свирепо, че правеха укреплението си наистина непристъпно. Колкото до нас, шестимата, които успяхме да проникнем вътре, оказахме се в опасно положение. Даго подвикна по име на неколцина от хората си да ни нападнат и ние се видяхме въвлечени в ожесточена схватка с някои от най-добрите бойци измежду пиратите. Двама от войниците паднаха почти веднага, а малко по-късно аз получих удар по главата и всичко ми причерня.
Не съм останал за дълго в безсъзнание, както научих впоследствие. И наистина все още не се бе мръкнало, когато дойдох на себе си и усетих, че главата ми се цепи от болка. Ала се чувствувах така, като че голяма част от живота ми бе изтекла, докато съм бил в безсъзнание. Намерих се легнал зад някакви храсти, далеч от пиратското укрепление, капитан Хадфийлд промиваше челото ми и ме оплакваше на глас, тъй като ме смяташе за мъртъв.
— Нищо подобно — обадих се аз, когато го чух. — Само се чувствувам доста зле и съм страшно отпаднал. Какво стана? Завзехме ли укреплението им?
В отговор капитан Хадфийлд стисна силно ръката ми, неизразимо зарадван, че ме вижда още жив, а после дръпна листната завеса, която ни закриваше. Като погледнах отвъд поляната, където се търкаляха няколко трупа, напомнящи ми за щурма, съзрях пиратското укрепление. Сега високо над него се вееха дръзко пиратското знаме и необикновеният символ, който адмирал Даго развяваше от мачтата на своя флагмански кораб.
— Значи са победили — изпъшках — аз. — Как се развиха нещата? Как успях да се отърва?
— Ти дължиш живота си на Лен Григс — каза капитан Хадфийлд. — Щом видя, че си обкръжен вътре в укреплението, той някак си успя да пробие отбраната им, макар че се съмнявам дали сам би могъл да ти опише точно как е извършил това. Когато те удариха, той беше вече достатъчно близо до теб, за да те прихване, преметна те през рамо и се измъкна обратно, преди аз да разбера, че си ранен. Само така можеше да бъде спасен животът ти. Пиратите бяха толкова силно укрепени, че не бяхме в състояние да се доберем до тебе вътре, а вследствие на жертвите, които дадохме при нападението, фактически те вече имаха числено превъзходство над нас.
Капитан Хадфийлд беше твърде скромен, за да разкаже как той и хората му прикривали Лен Григс при оттеглянето му; как бойците му отстъпили едва след като станало ясно, че нищо повече не може да се направи; как се оттегляли, като бранели с бой буквално всяка педя земя; и как, когато Даго повел един отряд по петите на отстъпващите ни сили, капитанът строил хората си и оказал такава решителна съпротива, че пиратите побързали да се отдръпнат в своята твърдина. Всичко това научих по-късно. В момента, откровено казано, бях изпълнен най-вече със смесица от огорчение и мъка, че Даго и хората му все още не бяха победени.
— Като си помисля, че черепът с кръстосаните кости и неговото ужасно знаме още се развяват гордо над острова — казах аз мрачно. Капитан Хадфийлд тихо се изкиска, което никак не съответстваше на настроението ми.
— Радвам се, че имаха неблагоразумието да развеят знамената си — рече той. — Току-що получих съобщение от Дългия Джон, че вижда развяващото се пиратско знаме, и пита да го простреля ли. Твърди, че артилеристите му могат да запратят гюлле на не по-малко от трийсет ярда около него.
— Тогава кажи му да започва — възкликнах аз. — Трябва да приключим тази работа, преди да се мръкне.
Дългия Джон явно бе уговорил някаква система за сигнализиране с един наблюдател на брега, защото дълго преди да стане възможно разпорежданията ми да му бъдат предадени устно, първото оръдие прати с грохот страховитото си послание и едно гюлле прелетя над пиратското укрепление и падна зад него. Последва го второ гюлле, този път по-близо до целта, но все още не пряко попадение. Когато бухна третото гюлле, не можахме да се сдържим и завикахме гръмогласно „ура“, защото то попадна право във външната отбранителна линия на укреплението и направи огромен пробив в нея.
— Още няколко такива — провикна се капитан Хадфийлд ликуващо, — и ще можем да нападнем отново.
— Поискахте ли подкрепления от „Ловец“? — запитах аз. — Добре. Тогава трябва да се разгърнем отново, за да обкръжим тази поляна, иначе Даго ще се опита да се измъкне. Решил съм, преди да се мръкне, да го имам мъртъв или в плен, дори ако трябва сам да атакувам укреплението.
— Ти не си в такова добро състояние, че да говориш за атака — възрази капитанът, но въпреки това аз настоях да стана на крака и макар че няколко минути главата ми се маеше и страшно ми се искаше да легна отново, скоро виенето на свят премина и аз пак се чувствувах силен и готов да доведа докрай разплатата си с Даго и неговите хора.
Четири от последвалите пет гюллета, изстреляни от кораба, паднаха достатъчно близо до укреплението, за да се смятат за преки попадения. След като по този начин установи разстоянието до целта, помощникът задейства всички оръдия, които имаше на кораба, и островът се затресе от канонадата. Пиратите сигурно нямаше да могат да устоят дълго на такава силна бомбардировка и аз тръгнах от човек на човек около поляната, за да предупредя всеки да вдигне тревога веднага, щом забележи, че пиратите се опитват да се измъкнат от укреплението. В случай на тревога всеки войник, намиращ се по-далеч от мястото, откъдето пиратите се измъкват, трябваше да пробяга през поляната и да нападне главорезите в тил.
Най-после очакваният пробив настъпи и по рядка щастлива случайност аз се намирах точно срещу мястото, откъдето се втурнаха пиратите. Свирката ми изпищя пронизително и от всички страни заприиждаха войници. В сравнение със сутринта положението се промени коренно. Сега пиратите бяха принудени да се движат през откритото пространство, докато ние ги обстрелвахме под прикритие. Когато се приближиха бежешком, аз с радост забелязах как нашите хора ги обграждат от двете страни и откъм тила, като същевременно внимаваха да не бъдат толкова близо до тях, че да не можем да косим отчаяните пирати с мускетна стрелба.
Даго тичаше най-напред и неволно почувствувах съжаление към този човек. Когато за пръв път се бях срещнал с него преди няколко седмици, той беше на върха на могъществото си. Някога адмирал на флота, макар и разбойническа, сега той бе загубил дори собствения си кораб и отчаяно се мъчеше да спаси живота си. Нямах сили да го застрелям и предадох заповед на другите също да го пощадят. Ако Даго трябваше та умре, исках това да стане в честен ръкопашен бой между нас двамата.
Половината от останалите пирати бяха повалени от стрелбата ни. Изскочилите от укреплението на хълма бяха петнайсетина души (другите намерихме загинали от силната бомбардировка на корабите) и само седмина, между които и Даго, стигнаха до края на поляната. Ние незабавно ги заобиколихме с обърнати мускети и завързахме ожесточен бой с тях, размахвайки сабите си.
— Предайте се! — извиках силно, тъй като бях отвратен от пролятата кръв и желаех силно да предотвратя по-нататъшно избиване. Даго се изсмя презрително и ми отговори с крясък точно в момента, когато съсичаше човека, който бе излязъл насреща му:
— Да се предадем, за да бъдем оковани и обесени? По-добре сабя или пистолетен куршум!
И така страшната игра трябваше да бъде изиграна докрай, защото хората на Даго отлично знаеха, че да се предадат, означаваше за тях позорна смърт на бесилката.
Биейки се непреклонно до последен дъх един по един пиратите падаха и умираха с презрителни ругатни на устата. Най-после останаха само трима, единият от които беше Даго. Устните му бяха извити в лека усмивка, докато се биеше, но в усмивката му имаше повече мъка, отколкото каквото и да е друго. Това беше усмивка на човек, комуто е отнето всичко, за което си е заслужавало да се живее, човек, изправен пред окончателен провал, човек, който не се бои от смъртта, понеже не му е останало нищо, заради което би избрал да живее. Ала свирепата храброст на Даго го подтикваше да продължава да се бие, сякаш бе решил да отнесе в гроба ведно със себе си колкото може повече от ония, които желаеха смъртта му.
Войниците знаеха за желанието ми да кръстосам сабя с Даго, затова ми сториха път и оръжията ни отново се срещнаха. Всичките му Другари вече бяха загинали, двамата с него стояхме един срещу друг, а наблизо нямаше никой, когото да нараним. Моите хора образуваха кръг около нас и докато наблюдаваха завършека на непримиримата ни вражда, отпуснаха оръжията си. Сякаш по общо споразумение Даго и аз насочихме върховете на сабите си към земята, докато той си отдъхне и се преценим взаимно.
— Значи ти си Еднооки втори — каза Даго. — Радвам се, че ще те погубя, преди да свърша със себе си, защото ти си причина за провала ми.
— Време е — рекох аз — и в известен смисъл съжалявам за това. Бих те пуснал, ако можех, ала…
— Стига приказки — отвърна той рязко. — Аз не се нуждая от твоята милост. Дните ми са преброени, но си отивам като храбър пират, а не като хленчещ пастор. Защитавай се!
Сабите ни се кръстосаха и докато се въртяхме един около друг, зрителите напрегнато мълчаха. Всеки от нас двамата се взираше злобно и проницателно в очите на противника си, като търсеше указание каква ще бъде следващата му стъпка. Всеки на свой ред дебнеше сгоден случай, но срещаше само непреодолима защита.
По едно време Даго започна старите си номера подскачаше насам-натам във всички посоки, сечеше и пореше въздуха с голяма бързина и сила. Но от предишния си двубой с него аз много се бях научил й вместо да стоя в отбранително положение предприех своя атака, тъй че го принудих да си служи със сабята по-често, за да отбива ударите ми, отколкото сам да ми нанася. Бавно, но сигурно го изтощавах и го из-тласва назад, ликувайки при мисълта, че доказвах превъзходството си над този пиратски главатар.
Ала мина много време, докато сабята ми успее да го нарани — такова ненадминато беше майсторството му. Всъщност, ако той не се бе препънал, щеше да избегне удара, с който и бих сабята му и забих своята дълбоко в рамото му.
Някакво безразсъдно чувство за кавалерство ме накара да се отдръпна, щом неговата сабя падна на земята извън обсега му, докато се наведе да вземе оръжието си. Изправяйки се отново, той направи крачка към мен, в знак, че желае да продължи боя; аз на свой ред също пристъпих към него. Ръката му с оръжието се вдигна и докато разбера какво прави, сабята му изсвистя по посока на главата ми.
С бързината на котка аз коленичих и оръжието профуча над главата ми без да ме засегне. Даго обаче не дочака да види резултата от своята хитрост. Войниците бяха толкова увлечени и погълнати от двубоя ми с пиратския адмирал, че бяха забравили да стоят в затворен кръг около нас. При бягството си Даго се мушна между двама от зрителите, като събори единия на земята и се изплъзна от ръцете на другия. После хукна и се мушна в храстите в неистово усилие да избяга.
Войниците нямаха нужда от командите на офицера си, за да го подгонят, те търтиха подире му с цялото удоволствие на деца, които играят на гоненица. И много се ядосаха и разочароваха, когато им подвикнах да се върнат обратно, предполагам дори, че някои бяха склонни да не се подчинят на заповедта ми. Аз обаче бях непреклонен, въпреки протестите на капитан Хадфийлд и Лен Григс и киселите изражения на войниците.
— Не, това е моя разпра. Позволете ми да й сложа край както аз искам — казах и ги оставих да спорят. Чувах шума, вдиган от пирата, който си пробиваше път през храсталака, та не ми беше никак трудно да вървя по следите му. След малко го забелязах и от този момент нататък не го изпущах от очи за повече от няколко секунди.
Докато напредвах запъхтян, с разтуптяно сърце и все още замаяна от удара глава, аз не можех да не се удивя на необикновената издръжливост на пиратския главатар. Никой през тоя ден не се бе сражавал по-храбро от него; никой не бе положил толкова усилия. Въпреки това той тичаше пред мен така, като че не знаеше умора, и макар че съумявах да го държа под око, колкото и да се мъчех, не можех да го настигна. Дори по едно време ми дойде на ум да се откажа от преследването, да се тръшна на земята и да се отдам на блажена почивка.
Криво-ляво поддържах темпото, при все че усещах краката си натежали като олово и погледа си замъглен. Но се зарадвах, че волята ми беше дала сила да продължа, защото след като тичахме, както ми се стори, с часове, самият Даго се спря и се обърна към мен.
Щом като го настигнах, и аз се спрях и двамата стояхме и се гледахме един-друг, толкова изтощени, че не бяхме способни на никакво усилие повече. Аз поемах дълбоко въздух и се мъчех да възвърна донякъде силите си, за да се подготвя за смъртоносната борба, която знаех, че ни предстоеше. Дълго преди да се съвзема напълно, Даго се нахвърли върху мен и голите му ръце се вкопчиха в шията ми, а краката му се увиха високо около тялото ми, като приковаваха лявата ми ръка встрани.
При преследването аз бях захвърлил сабята си, така че и двамата бяхме невъоръжени, ако не се смятаха ръцете и краката ни. Даго ме държеше здраво и в главата ми смътно се мярна мисълта, че ако не освободя ръката си, той ще ме удуши.
По-скоро по инстинкт, отколкото поради нещо друго, дясната ми ръка се вдигна нагоре и отворената ми длан стисна брадата на Даго. С все сила се мъчех да отметна главата му назад. Той изкрещя и захапа крайчетата на пръстите ми, които бяха в устата му. Въпреки това аз не отстъпвах и постепенно главата му се изви назад, така Даго бе принуден да отдръпне краката и ръцете си и да отскочи назад, за да се изплъзне от хватката ми.
Сега той се въртеше и дебнеше сгоден случай, а аз, вбесен, се опитвах да разбия жестокото му лице с юмруци. Два пъти го ударих много силно, а той ръмжеше като зло куче, заплашено да загуби кокала си. При третия си опит да го поваля аз загубих равновесие и паднах с главата напред на земята. По-бързо от пепелянка, стрелкаща се да ухапе, той се хвърли върху мен.
Последва отчаян опит от моя страна да стъпя на крака и не по-малка решителност от негова страна да не ми позволи да се изправя. Въртяхме се и се гърчехме насам-натам, но колкото и да се напрягах, не можах да се измъкна и да стана.
Най-после се отказах от опитите си, тъй като силата ми почти се бе изчерпала. Ръцете на Даго пак се вкопчиха в гърлото ми и стиснаха гръкляна ми така, че — знаех — смъртта не можеше да бъде далеч. Нямах повече воля да се опитвам да се отскубна от хватката му. Вместо това аз на свой ред също го сграбчих за гърлото и започнах да стискам с все сила.
„Няма смисъл! Няма смисъл!“ — мярна се в главата ми. В края на краищата Даго се бе оказал по-силен от мен. Аз щях да се държа, да се държа доколкото можех, но нямаше да е за дълго. Губех съзнание червена завеса се спусна пред очите ми; сигурно това беше, смъртта; е, в края на краищата не е чак толкова страшно.
Събрах последните капчици сила, които ми бяха останали, и ги препратих по ръцете си към връхчетата на пръстите. Още един сетен, опит да удуша врага си. След това за втори път през този ден всичко се замъгли.
Когато се свестих, луната грееше. Някой се бе навел до мен и разтриваше ръцете и краката ми. Понечих да го уловя, тъй като помътеният ми мозък продължаваше да смята, че това е Даго.
— Спокойно — чух усмирителния глас на капитан Хадфийлд. — Всички тук сме приятели.
Изпървом, объркан, не отговорих. Легнах пак на земята и затворих очи. Постепенно паметта ми се възвръщаше. Бях водил с Даго бой на живот и смърт. Гърлото още ме болеше от задушаващата му хватка.
— Какво стана с Даго? — запитах аз и установих, че ми е много мъчително да говоря.
— Мъртъв е. Намерихме ви вкопчени един в друг за гърлата така здраво, както мида се прилепя за скала. Отначало помислихме, че и двамата сте мъртви, но, слава богу, честният беше останал жив.
Значи в края на краищата аз бях победил! Тази мисъл ми даде сила да се привдигна на лакът и да се огледам.
— Да — продължи капитан Хадфийлд. — Едва успяхме да откопчим пръстите му от гърлото ти, а още по-трудно ни беше да изтръгнем твоите пръсти от неговото гърло. Клетникът! Оставихме го там, където беше паднал, а теб пренесохме до това изворче, за да можем да те свестим.
— Бих искал да го видя — едва успях да промълвя.
Мина известно време, докато възвърна силите си дотолкова, че да мога с чужда помощ да се върна на мястото на този ужасен двубой. Погледнах мъртвия си враг и ми стана жал, че толкова смел и изкусен в боя човек е бил обикновен пират. И като си спомних как едва не бях останал и аз пират завинаги, отправих благодарствена молитва, че съм се избавил от този кръвожаден занаят.
Постепенно се сетих, че мястото ми е познато. Да, ето всички ориентировъчни знаци, които бях запаметил! По ирония на съдбата Даго бе водил последния си бой там, където беше заровено съкровището му, а трупът му лежеше на няколко ярда от мястото, където беше скрито неговото придобито по нечестен път богатство.
Има още малко да се добави. С ходатайството на сър Бенджамин Уолпоул аз получих офицерски чин в английската флота и работих достойно за унищожаването на пиратството във водите около английските колонии. След известно време се пенсионирах и сега се ползувам с добро име в графството.
През време на службата ми във флотата и след уволняването ми аз правех всичко възможно, за да изкупя злините, които бях причинил като пират. Същото правеше и Дългия Джон, който завърши живота си, биейки се храбро под червения кръст на Англия[1]. Но ако някога почувствувам склонност да се възгордея от сегашното си благополучие или изпитам прекомерно задоволство от даренията, които направих за благотворителни цели, няма да е нужно много, за да си възвърна подобаващата скромност, защото достатъчно е само да си спомня за дните, когато плавах под пиратското знаме на ония кървави кораби.