Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (17)

Глава XVII
БИТКАТА ЗА КОРАБА

Докато хората му продължаваха да гонят наплашените пирати, капитан Хадфийлд побърза да пререже въжетата, с които бях вързан, а после ме спусна внимателно на земята.

За известно време загубих съзнание, а когато се свестих, усетих студена вода да облива лицето ми. Отворих здравото си око и видях, че хората на капитан Хадфийлд са се върнали и ме гледат със съжаление.

— Ах, тези дяволи! — мърмореше капитанът. — Същински зверове!

Чак тогава си спомних всичко, което се бе случило, и в главата ми проблесна въпросът: „Наистина ли вече не мога да виждам с едното си око?“ Решен да узная и най-лошото, аз помолих капитана да престане да ме мие и се опитах да отворя окото си.

— Ура! — извиках радостно, защото можех да виждам добре както и преди. Ударът на Даго бе нанесен през окото, но изпъкналата вежда бе спасила самото око от нараняване. Много седмици минаха, докато резката, която вървеше от челото към брадата ми, изчезне окончателно, ала зрението никак не беше засегнато. Това, което отначало ме бе накарало да помисля, че съм загубил окото си, беше болката от удара и подутината на бузата, ала най ме изплаши съзнанието, че Даго възнамерява да ме лиши от зрение.

След като ми олекна на душата, аз бързо се съвзех и жадно заразпитвах капитан Хадфийлд каква бе причината за внезапното му появяване.

— С две думи, открихме кораба на Даго — обясни ми той, — макар че, откровено казано, двамата с Дългия Джон вече бяхме решили, че е лудост да те оставяме да скиташ сам из острова. Щом съзряхме върховете на мачтите на „Нападател“, които стърчаха между дърветата, устроихме военен съвет. Решихме аз да сляза на брега с хората си и да открия дирите ти. Джон пък ще обикаля насам-натам и ще бди да не би „Нападател“ да се опита да се измъкне.

— Добре, че сте тръгнали по следите ми — бе искреният ми отговор. — Пристигнахте точно навреме. А сега остава още една работа: да очистим тоя остров от престъпните му обитатели.

— Най-напред ще трябва да завземем „Нападател“. Аз ще пратя някого от хората си на брега да даде на Дългия Джон уговорения сигнал. С останалите ще пребягаме до заливчето, където е скрит корабът. Ако побързаме, може да се доберем до него, преди Даго да е успял да събере хората си.

И наистина пристигнахме, преди хората на Даго да бяха успели да се върнат на кораба си, но се натъквахме на онези, които все още не бяха слезли от „Нападател“. Те бяха забелязали снежнобелите платна на „Ловец“, преди ние да стигнем до заливчето, и предполагам, че борческият им дух се бе изпарил на часа след поражението им при Санта Галма. Както и да е, те напуснаха кораба веднага. Когато изскочихме от едната страна на заливчето, лодката на пиратите тъкмо приближаваше сушата от другия край. Ние дадохме един безрезултатен залп в тяхна посока, на който те отвърнаха с подигравки и предизвикателни ръкомахания.

— Е, добре — каза капитан Хадфийлд, като залегна на земята. Примерът му бе последван от всичките му хора с изключение на двама, на които бе наредил да наблюдават зорко. — Вече няма защо да бързаме, ние имаме предимство. Плъховете са в дупките си, можем да ги измъкнем оттам, когато си поискаме, а после да ги избием.

— Аз пък не съм толкова уверен — отвърнах. — Даго е безумно смел човек. Той знае не по-зле от нас, че загуби ли веднъж кораба си, свършено е с него. Запомни думите ми, щом успее да събере хората си и да им вдъхне малко кураж, той пак ще дойде тук и ще се опита да си възвърне „Нападател“.

— В такъв случай, Бърт, по-добре да се кача с хората си на борда и да видим доколко войниците могат да заместят моряци. Така ще изведем кораба от заливчето, за да не може Даго да се добере до него.

— Това ще бъде първата ни работа — съгласих се аз, — а следващата — да завземем лодките на пиратите, за да ги принудим да останат на острова, докато се приготвим да ги разбием напълно.

Обаче когато потърсихме лодките откъм нашата страна на заливчето, не намерихме нито една. Разсъдихме, че ще ни бъде нужно много време, за да се прехвърлим на другата страна. Оставаше ни един-единствен изход: да доплуваме до „Нападател“ и да се покатерим на борда му. За щастие всички войници умееха да плуват, с изключение на един, който предложи да остане на брега, като каза, че ще се качи и ще се скрие на някое дърво, ако пиратите се приближат до него.

Докато вдигахме котвата, при което войниците дърпаха здраво и пееха с цяло гърло моряшка песен, сякаш бяха истински калени морски вълци, капитан Хадфийлд, който наблюдаваше внимателно брега, вдигна тревога.

— Работете бързо! — добави той. — Даго е успял да ги събере. Трябва да са най-малко трийсет. Мислиш ли, че ще можем навреме да изведем кораба в открито море?

Измерих с поглед разстоянието до мястото, откъдето пиратските лодки, претъпкани почти до крайност, се насочваха към нас с най-голямата скорост, която можеха да развият гребци в претоварени лодки.

— Ще трябва да се бием — казах аз — и бая зор ще видим, докато трае боят. Но дори и „Ловец“ да не успее да влезе тук — защото мисля, че е твърде плитко за кораб с неговото газене, — той ще ни прати на помощ своите лодки и за по-малко от половин час те ще се озоват до борда ни.

И наистина преди пиратите да стигнат до нас, „Ловец“ спусна лодките си, които се понесоха бързо да ни помогнат. Очевидно Дългия Джон се страхуваше да приближи повече своя кораб, защото „Ловец“ промени курса си така, като че възнамеряваше да ни остави. Но аз познавах много добре другаря си и по-късно узнах, че той свалил малко по-надалеч на сушата друг отряд с надежда да отреже пътя за отстъпление на пиратите, когато бъдат отблъснати. Макар че този десантен отряд не пристигна навреме, за да се сбъдне надеждата на помощника, идеята беше добра и лесно можеше да сложи окончателен край на цялата банда.

Когато пиратските лодки наближиха, коленичилите зад насипа войници стреляха в претъпканите лодки толкова често, колкото сварваха да презареждат отново. Стрелбата им беше добре насочена и говореше красноречиво за отчаяната смелост на атакуващите пирати, които въпреки този унищожителен огън продължаваха да се приближават. Ония от тях, които не гребяха, стреляха ожесточено към нас, но поради клатенето на лодките нямаше нищо чудно в това, че повечето от изстрелите им отиваха напразно. Всъщност ние бяхме дали само две жертви, когато първата лодка се допря до борда ни.

Как умееха тези пирати да се катерят по стръмния корабен борд! С ръце, с крака, със зъби, с чело — те изглеждаха способни да се вкопчат с всяка част на тялото си поотделно или с всички едновременно. Захапали оголените си саби, със святкащи свирепи очи, вдигнали загорелите си от слънцето лица натам, където ги чакаха, те се катереха по бордовете като диви котки. Нищо чудно, че техните предшественици, пиратите преди времето на Морган, бяха завладявали корабите, които по-късно образували тяхната флота, от крехките си лодчици, с които се бяха осмелявали да излизат в океана, нападайки чрез абордаж всеки испански галеон^[1], който забележат.

Само една здраво дисциплинирана сила можеше да устои на такъв страшен абордаж. Дори за изпитаните войници под командуването на капитан Хадфийлд беше трудно да се справят с такъв напор. Някои от пиратите биваха изтласквани обратно в лодките им или в морето, но ако не бяха тежко ранени, те се връщаха пак, жадни за мъст.

Никога няма да забравя един от войниците, който се биеше близо до мен и когото наблюдавах с крайчеца на окото си. Той бе сграбчил мускета си за цевта и го използуваше като тояга. Веднъж, дваж, триж цапардоса по главите двамата пирати, които се катереха нагоре към него. После замахна пак с оръжието си, но докато то беше още във въздуха, един куршум го улучи в челото. Залитайки, напред от инерцията на недовършения удар, той се преметна през борда и падна в кристално бистрата вода, долу.

Не всички войници се справяха така бързо с трима нападатели наведнъж. Въпреки енергичните ни усилия някои от пиратите начело със самия Даго успяха да стъпят на палубата. Щом се озоваха там, те започнаха да се бият така настървено, че не бяхме в състояние да ги изтласкаме. Много скоро към тях се присъединиха и други и стана ясно, че ще трябва да водим ожесточен бой, преди подкрепленията на Дългия Джон да ни дойдат на помощ.

Аз се опитах още веднъж да вляза в двубой с Даго, но ми беше невъзможно да се добера до него. Вместо това се озовах лице в лице с един тантурест дребосък, който изглеждаше роден по-скоро за добродушен свещеник отколкото за пират. Но въпреки това умееше добре да си служи със сабя, което бързо установих, когато се нахвърлих върху него, заблуден от външността му, без да се старая особено да се отбранявам. Със завъртане на китката той отби ловко свирепия ми удар, после се впусна в светкавична контраатака, която едва не ме довърши. Можах да се изплъзна само с див скок назад. След това станах по-предпазлив и се отнасях към врага си с полагаемото се уважение. Струва ми се, че накрая щях да го съсека, защото скоро той се задъха и запъхтя като делфин, но друга двойка бойци се блъсна в нас, преди да успея да нанеса последния удар. Навярно смятайки, че е завършил схватката благополучно, противникът ми се отдръпна в друга част от палубата, а аз продължих усилията си да вляза в двубой с Даго.

Зърнах го в средата на кораба, гърбом към мачтата, където отблъсваше атаките на трима войници. Докато гледах, той подскочи внезапно напред и прободе с оръжието си средния от своите противници. Преди другите да успеят да му направят нещо, Даго се отдръпна, като мачтата беше зад него, а размахваната сабя го предпазваше отпред.

Намерението ми бе да се завтека към мястото, където се биеше Даго, да пратя войниците да си търсят врагове другаде и да премеря силите си със смелия пиратски адмирал. Но и този път ми бе попречено. Докато тичах по палубата, съгледах капитан Хадфийлд, притиснат здравата от двама пирати. Не ми оставаше нищо друго, освен да завържа бой с един от противниците му, като оставих капитана да се справи с другия, което той стори бързо, чисто по войнишки. Моят противник обаче се оказа костелив орех, тъй като беше много подвижен, макар и да владееше слабо сабята. Аз все още напразно се мъчех да му нанеса удар, когато отляво се чуха нови крясъци — хората от „Ловец“ се прехвърляха на борда.

При този внезапен приток на нови врагове пиратите разбраха, че вече нямат шансове за успех. Моят противник запокити сабята си към мен, обърна се и се преметна през борда, преди да успея да го догоня и да го съсека. Други пирати също последваха примера му и след няколко мига боят приключи, като нито един пират не остана на борда с изключение на тия, които бяха паднали в битката. Даго последен напусна кораба, като отскочи далеч от борда, крещейки предизвикателно, докато се отдалечаваше.

Войниците заредиха бързо мускетите си и се прицелиха в подаващите се над водата глави на плувците, но вероятно напрежението и суматохата на доскорошната схватка бяха разстроили нервите им, защото, струва ми се, нито един изстрел не попадна в целта. Мокрите пирати изпълзяваха един по един от морето и изчезваха под покрова на дърветата. Последният, който изскочи, се обърна и размаха юмрук към нас. Един изстрел от набързо прицелен мускет прекърши някакъв клон, който увисна точно над главата му. С уплашен вик човекът забрави предизвикателството си и хукна като заек, стреснат в игра.

Палубата, на която се бе водила битката, представляваше потресаваща гледка. Навсякъде имаше кръв, а двама смъртно ранени пирати стенеха сърцераздирателно. Преброихме на палубата петима мъртви пирати, под водата се виждаха труповете и на още четирима, лежащи на песъчливото дъно на заливчето, а трима се бяха проснали в неудобни пози напряко на седалките на една от лодките. Нашият отряд също не бе останал невредим. Макар че бяхме загубили само четирима души, убити на място, още толкова бяха тежко ранени и щеше да се наложи корабният лекар да приложи цялото си изкуство, за да ги оправи.

Първата ни работа беше да се погрижим за ранените — както приятели, така и врагове. Можехме да си позволим да дадем на Даго и останките от бандата му известен отдих. Те Се намираха на острова, където бихме могли да ги изловим, когато пожелаем, а доколкото ни беше известно, нямаха начин да се измъкнат, тъй като сега „Нападател“ беше в ръцете и.

Скоро „Нападател“ навлезе в дълбоки води и щом се озовахме там, увихме в хамаци намиращите се все още на борда трупове, привързахме за краката им олово, за да ги притегля надолу, и после ги спуснахме зад борда. Не можах да се сдържа да не потръпна, когато, гледайки надолу в морето, забелязах широката глава и източеното тяло на една акула, която плуваше около кораба, сякаш чакаше лакомо близката гощавка.

След това трябваше да измием палубите, а под тях открихме разни замърсени предмети, навярно останки от краткото пътуване, което корабът бе извършил, след като Дългия Джон, Лен Григс и аз бяхме изоставени на остров Череп. Впрочем от един пленник научихме как „Нападател“ отново паднал в ръцете на Даго. Отплавайки от острова, няколко дена по-късно „Нападател“ забелязал един търговски кораб и тутакси го подгонил. Скоро настигнал жертвата си и след кратка престрелка корабът се предал. Пиратите веднага се прехвърлили на безпомощния кораб, избили екипажа му до последния човек, накрая разграбили и подпалили и самия кораб. После „Нападател“ легнал на дрейф до злочестата си жертва, докато пиратите празнували първия си успех под командуването на своя нов капитан.

Можете да си представите колко алкохол се е лял. Предполагам, че при този нощен гуляй е бил изпит повече грог, отколкото за един месец под строгия режим на Едноокия. Когато платноходът, който прибрал Даго и хората му, след като Едноокия бе пленил неговия, се приближил, привлечен от горящия кораб, на борда на „Нападател“, нямало нито един трезв човек и повечето хора от екипажа му хъркали като свине. Даго тихомълком обезоръжил всички спящи, прехвърлил на борда своя екипаж и зачакал да се съмне, за да могат спящите да се съвземат донякъде от пиянската си оргия. Когато слънцето изгряло, той заповядал да насочат маркучите със силни струи вода към поспаливите и много скоро те се изправили на крака, олюлявайки се, като напразно се мъчели да се ободрят и да избягат от потока вода, който ги обливал от главата до петите, а от време на време ти събарял и ги помитал към шпигатите^[2].

Когато най-после това развлечение омръзнало на екипажа на Даго, полуудавените хора били доведени пред адмирала и разпитани строго за всичко, което се случило, след като Едноокия завладял „Нападател“ Очевидно две неща поглъщали вниманието на Даго: първо, той желаел да си възвърне съкровището; второ, искал да си отмъсти на капитан Грим. Трудно би могло да се каже коя подбуда е била по-силна у него.

За щастие на нас, изоставените на остров Череп, Даго вече бил уредил среща на корабите, които трябвало да тръгнат под негово командуване срещу Санта Галма, и дори жаждата за лично отмъщение, нито пък намерението му да си възвърне богатството не могли да го накарат да пропусне тази среща. Навярно и той като хората от „Нападател“ е мислел, че всички сме мъртви, макар че метежниците, които ни бяха оставили на остров Череп, не осведомили Даго какво са направили с нас. Така или иначе Даго отложил заминаването за остров Череп за след срещата и когато най-после пристигнал там, ние бяхме отплавали, както научихте, с кораба на лудия капитан.

— А какво стана с Черния Джим и Бабаита? — попитах аз пленника, който ни бе разказал всичко това. — Не ги видях при нападението срещу Санта Галма.

— О, Даго нареди да ги обесят на мачтата, пред очите на цялата му флота — бе отговорът, — като предупреждение към другите, за да не посмеят да се разбунтуват срещу своите капитани. Фактът, че самият Даго искаше да убие Едноокия, не даваше право на хората на Едноокия да го убият, нито пък да го изоставят на пуст остров.

Сурово правосъдие, помислих си аз, и все пак в него имаше голяма справедливост. Командуваните от Даго хора знаеха кажи-речи само едно да се подчиняват на оня, от когото се страхуват. Със суровата си разправа с бунтовниците Даго може би бе накарал всекиго, който ненавиждаше властта му, добре да мисли, преди да рискува с опит да го свали.

Едва пиратът успя да отговори на последния от въпросите ни, един от моряците се втурна в каютата много развълнуван.

— Наблюдателят съобщава, че някой сигнализира от брега — извика той.

Изскочихме бързо на палубата и като погледнахме към брега, съзряхме някаква фигура, която махаше с ръце оттам.

— Но той носи английска военна униформа — възкликна капитан Хадфийлд. — Аха, познах го! Това е войникът Винсънт. Оставихме го на брега, тъй като не умее да плува.

— Може би знае къде са се приютили Даго и хората му — казах аз. Тогава една лодка загреба с пълна скорост към брега и войникът бе докаран обратно при нас.

Когато се качи на борда, той отдаде чест на капитан Хадфийлд и без да чака въпроси, заговори възбудено.

— Те минаха точно под дървото ми, сър, ала не ме забелязаха. Изпървом помислих да стрелям към тях, но не можех да убия повече от един. Тогаз ми хрумна да ги проследя, та побързах да сляза от дървото. Ама свалих куртката си, да не би да ме издаде с яркия си цвят. А после, така да се каже, тръгнах по петите им, като внимавах да се крия добре между дърветата… и други подобни.

— Добре си постъпил, Винсънт — обади се капитан Хадфийлд, когато храбрецът се поспря да си поеме дъх и да обърше зачервеното си чело.

— Да, сър, ала веднъж един от тях едва не ме забеляза. Ама аз тутакси легнах по корем зад няколко високи растения и той си продължи спокойно нататък. Сега всички май са се скрили в горичката на върха на един хълм. Според мен няма да е лесно да се превземе тази горичка.

— Но скоро и това ще стане — вметна капитан Хадфийлд уверено. — И то преди да изтече много време. А сега, капитан Дебнъм, какво ще кажете, веднага ли да изпратим десантен отряд?

Така и сторихме. Като оставихме Дългия Джон (за голямо негово огорчение) да командува „Ловец“, за който „Нападател“ беше привързан, ние, четиридесет души войници и моряци, въоръжени до зъби и всеки горящ от желание да помогне да бъде унищожена шайката главорези на брега, загребахме към сушата. Водени от все още запотения Винсънт, закрачихме един зад друг през острова, държейки оръжията си готови от страх да не ни бъде устроена засада. Най-сетне войникът се спря на края на една горска поляна и ми махна да се приближа.

— Ето го там укреплението им — каза той, — на върха на оня хълм.