Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (9)

Глава IX
НА БОРДА НА „НАПАДАТЕЛ“

Нямаше никакво съмнение, в очите на помощника гореше яростен гняв. Макар да бях въоръжен и да можех на часа да му разкрия, че Едноокия, а не Бърт Дебнъм бе намерил смъртта си на острова, все пак аз неволно се стъписах пред заплашителното му държане.

— Без лъжи — продължи той грубо, прекрачвайки в каютата. — Какво направи с Бърт Дебнъм?

— Първо затвори вратата и ще ти кажа — рекох аз, като запъхнах пистолета обратно в пояса си в знак на добри намерения. Той нетърпеливо стори същото, после се обърна отново към мен.

— Не се опитвай да ме разиграваш, капитан Грим. Вчера те предупредих, че ако пак скроиш някакъв номер на Дебнъм ще ти потърся сметка за това. Днес го няма никъде на кораба. Какво си направил с него?

— Може пък да е дезертирал — отвърнах аз, питайки кога най-сетне Дългия Джон ще прозре маскировката ми. С един скок помощникът се хвърли върху мен, вкопчи ръце в гърлото ми и започна да ме друса, както куче раздрусва плъх.

— Гад такъв — изръмжа той. — Казвай веднага! Ако си сторил нещо лошо на момчето, ще…

Действията му показваха достатъчно красноречиво какво ще направи, без да му бъдат нужни повече думи. Колкото можех по-бързо аз махнах превръзката от окото си, тъй като не исках да ме удуши. Дългия Джон се отдръпна смаян назад.

— Та това е самият Бърт Дебнъм! — възкликна той и в следващия миг стисна горещо ръката ми.

— Кажи ми какво значи всичко това? — продължи той, след като заключих вратата, за да не ни безпокои никой. Тогава му разправих какво се бе случило през нощта и защо бях решил да играя отново ролята на капитан Грим.

— Най-много ме е страх от Сондърс Тъмния — заключих аз. — Ако е видял Едноокия да пада, което изглежда вероятно, може да ме разобличи.

— Едва ли. Нали ще трябва да обясни какво е търсил нощес на брега. Освен това и той като теб няма да иска да дели съкровището с екипажа.

— Но, Дълги Джон, той не знае къде е скрито сега съкровището. Аз го зарових на друго място.

— Сигурен ли си, че не се е промъкнал обратно да те проследи? — запита помощникът. — Тогава съкровището може да е преместено още веднъж. А що се отнася до туй, дали ще те издаде, едва ли. Незабавно можем да проверим това. Аз ще се кача горе и ще свикам всички на палубата. Ще застана до Тъмния с кама в ръка, готов да го промуша, ако понечи да си отвори устата, щом те види да идваш.

Можете да си представите с какви чувства напуснах каютата четвърт час по-късно. Досега успешно бях подлъгвал екипажа да вярва, че аз съм Едноокия. Нямаше да се съмнявам в способността си и по-нататък да върша това, ако не беше Сондърс Тъмния. В случай че той се разбъбреше какво е правил предишната нощ, шансовете ми да продължа с тави измама, дори с подкрепата на Дългия Джон, щяха да бъдат незначителни.

Строили се в неравни редици по палубата, моряците се чудеха защо ги свикват толкова рано. Забелязах Дългия Джон близо до мачтата и се заоглеждах за Сондърс Тъмния, но никъде не можех да видя нито следа от него. Когато се появих, Дългия Джон пристъпи напред и отдаде чест.

— Двама души липсват, сър — каза той, — Сондърс Тъмния и Бърт Дебнъм.

— Значи те са откраднали картата на съкровището на Даго — рекох аз, обръщайки се към екипажа. — Слушайте, момчета, снощи намерих в каютата на Даго една карта, коя то показваше къде е скрито съкровището му. Днес щяхме да отидем да го потърсим и да го поделим помежду си според традиционния ни обичай. Но през нощта някой се е промъкнал в каютата ми и картата е изчезнала.

Сред моряците се надигна гневно ръмжене, което не вещаеше нищо добро за предполагаемите крадци, ако бъдеха заловени. Когато ръмженето замря, аз продължих:

— Затова наредих на помощника да ви събере на палубата и да провери дали някой липсва. Сондърс Тъмния и Дебнъм, а? Значи те са крадците, които възнамеряват да намерят имането и да го задържат за себе си.

— Скоро ще можем да ги хванем — обади се един от моряците, като излезе пред другарите си. — Ще претършуваме целия остров и щом ги пипнем, ще ги накараме да кажат какво са сторили със съкровището.

Останалите моряци приветствуваха бурно това предложение, но когато един час по-късно наблюдателят съобщи, че на хоризонта се вижда платно, мнозина промениха мнението си и аз реших да насърча това. Не желаех Сондърс Тъмния да бъде заловен. Той можеше да разкрие на екипажа, че капитанът е мъртъв. Що се отнася до предположението на Дългия Джон, че Тъмния е видял какво съм направил със съкровището, според мен то не беше вероятно. Когато се хвърлих към него с вдигната сабя, той бе побягнал истински уплашен и не можех да си представя, че се е оправил навреме, за да се върне и да ме проследи как заравям плячката.

— Платно, а? — рекох аз. — Огледай го, Дълги Джон. Може да е Даго, който вероятно не се е удавил и идва да види запазено ли е имането му.

— Прилича ми на „Червен ястреб“ — доложи помощникът след продължителен оглед. — Колкото по-скоро офейкаме, толкова по-добре.

— Какво? Да бягаме от един-единствен кораб? — възкликнах аз с престорено учудване. — Дума да не става, на острова има заровено имане, което трябва да се вземе.

— Но това е Даго — извика един от моряците. — Веднъж му се изплъзнахме. Ала този път не ще да имаме такъв късмет.

— На всичко отгоре не знаем къде е съкровището — обади се друг. — Преди да намерим Сондърс Тъмния или Бърт Дебнъм, „Червен ястреб“ може да ни настигне.

— Опасно е човек да се изпречи на пътя на Даго — подхвърли трети. — По-добре да оставим съкровището на Бърт и на Тъмния, отколкото да станем храна за рибите. Пък и те двамата няма как да напуснат острова. Ако са скрили имането някъде, Даго ще помисли, че ние сме го задигнали, и ще ни погне. А изплъзнем ли му се, ще можем да се върнем обратно и да спипаме Тъмния и Дебнъм.

Привидно с голяма неохота аз отстъпих. Котвата бе вдигната и тъй като в бързането да се изплъзнем от ноктите на Даго всеки бе готов да върши не само своята работа, но и тази на другаря си, ние заплавахме бързо, тласкани от силния вятър, и скоро оставихме острова далече зад кърмата си.

— Няма да мине много време и Даго ще узнае, че съкровището му го няма — казах аз на Дългия Джон. — И тоз час ще се втурне подире ни. Но мисля все пак, че този път ще имаме достатъчно преднина, за да му се изплъзнем.

Добре, че отплавахме незабавно от острова (известен на някои от най-старите пирати под названието остров Череп), защото скоро наблюдателят съобщи, че се вижда второ платно, а после и трето.

— Не ще и дума, Даго се е спасил — изръмжа Дългия Джон, който крачеше напред-назад по палубата заедно с мен. Или някой кораб от флотата му е дошъл да го дири онази нощ, или той е стигнал с гребане до острова, където трябваше да стане срещата. А сега изглежда, че възнамерява да пипне Едноокия — тоест тебе, — наредил е на всички кораби под негово командуване да претърсят океана. Късмет ще имаме, ако избягаме, без да се счепкаме с някой от тях.

— Ние имаме добра преднина — рекох аз. — Пък и Даго ще слезе на острова, за да провери дали съкровището му е непокътнато. Смятам, че този кораб може да надбяга повечето от останалите.

— Така е! „Нападател“ има добра скорост. Не ви ли се вижда странно, капитан Грим — най-добре винаги да се обръщам към теб с това име, защото ще бъде крайно неблагоразумно да те наричам Бърт пред екипажа, — не ви ли се вижда странно, че Сондърс Тъмния не се завърна? Според мен той знае къде сте скрили съкровището.

— Аз не мисля така. Той иска час по-скоро да намери съкровището, ала е бил толкова уплашен, че не е имал смелостта да дойде и да ме проследи, докато го заравям. Обаче независимо дали е сложил ръка на съкровището или не, винаги можем да се върнем на остров Череп и да го открием.

— Стига Даго да не го е отмъкнал оттам — подхвърли помощникът. — Аз винаги съм подозирал, че Тъмния е шпионин на Даго, и предполагам, че именно от него адмиралът е узнал за заговора на Едноокия да го убие.

— Ако Тъмния знае къде е съкровището, той ще бъде готов да измами Даго така, както измами капитан Грим. Не, Джон, каквото и да казваш…

Разговорът ни бе прекъснат от силна врява откъм носа. Пиратите се втурнаха натам и от виковете „Бой! Бой!“ разбрахме каква е причината. Сбиванията при управлението на Едноокия не бяха рядкост, при единственото условие, че няма да се вади оръжие без разрешението на капитана. Любопитни да видим кои се бият, двамата с Джон се приближихме до края на кръга от зяпачи и надникнахме над главите на моряците.

В пространството, оставено от зрителите, се въртяха двама души, съблечени до кръста. От една резка под окото на единия течеше обилно кръв и за мое съжаление видях, че това е Веселушко Прайс. Противникът му, нисък, набит човек на име Сюъл, се славеше като боец, който си служи добре с ръцете, и ужасно се страхувах, че Веселушко Прайс ще си изпати много.

— За какво е всичко това? — попитах Тафи, който наблюдаваше двубоя и шумно аплодираше всеки сполучлив удар. — Та нали Сюъл не обича да влиза в разпри?

— Прав сте, сър, и не е виновен той за сегашното сбиване. Всичко е заради тоя бесен пес Веселушко Прайс. Разсърдил се за нещо, казано от Сюъл по адрес на Бърт Дебнъм, който е дезертирал, и докато разберем какво е станало, той се нахвърли върху Сюъл като дива котка. Браво, отличен удар, Сюъл! Обзалагам се, че му е разклатил няколко зъба.

Сърцето ми се сгря, като си помислих за верността на Веселушко към мен, която го бе накарала да защити честта ми, въпреки че и той самият вероятно е смятал, че съм дезертьор и крадец, и реших да го посветя в тайната на дегизировката си колкото можех по-скоро. Ала ме болеше, като гледах как страшно го налагаше противникът му. Сюъл беше от най-добрите моряци на кораба, не толкова избухлив и безпощаден като повечето хора от пиратския екипаж. Но тъй като бе нападнат, наистина не можех да го упрекна, че налага така свадливия Веселушко.

Бух! С окървавено лице Веселушко Прайс продължаваше да връхлита с ненамаляваща храброст срещу якия си противник, но получи юмрук право между очите. Полузашеметен, все пак инстинктивно се наведе и така избегна един яростен замах на левия юмрук, с който щеше да бъде окончателно сразен. Докато наблюдавах двамата, единия бърз и безразсъдно смел в атаките си, но без сила и държеливост, а другия бавен, но силен и жилав, способен да търпи безкрайно и винаги да отговаря с двойно повече, си спомних за боя между малък териер и булдог, който бях наблюдавал някога. Териерът беше много храбър и твърдо решен да победи. Но въпреки смелостта, бързината и решителността си той нямаше никакъв шанс срещу огромната сила на булдога и когато боят свърши, трябваше да бъде отнесен, облян в кръв от многото рани и неспособен да се държи на крака.

От минута на минута ставаше все по-ясно, че Веселушко Прайс ще има голям късмет, ако избегне подобна участ. Той непрекъснато и настойчиво се хвърляше смело върху противника си, но всеки път биваше отблъсван със страшен удар. Най-после стана очевидно дори за самия него, че никога не ще може да победи, докато оръжие му бяха само юмруците. След един жесток удар, който го повали на палубата, той остана там, но продължаваше да гледа предизвикателно нагоре с полуотворени очи.

— Стига ли ти? — запита Сюъл, надвесил над него запъхтян широките си гърди. Подобно на мнозина други, които не избухват лесно, влезеше ли в бой, той обичаше да го завърши докрай.

— Вземаш ли си назад думите, които каза за приятеля ми? — попита Веселушко, почти разплакан, но все още не-победен.

— За приятеля ти казах само това, което искрено мислех — отвърна Сюъл спокойно, — и нямаше защо да се нахвърляш като бесен върху мен. Но ако вече си удовлетворен, аз ще…

Като се изправи на крака, Веселушко го прекъсна. Той се олюляваше малко, замаян от слабост, но погледът, който хвърли към Сюъл, все още беше изпълнен с гняв. Плъзна ръка към колана си, като че търсеше оръжие.

— С твоите юмруци ти си по-силен от мен — каза той прегракнало, — но аз още не съм победен. Предупреждавам те честно и откровено, че ще се хвърля върху теб с нож в ръка, ако не си вземеш назад думите, които каза за Бърт Дебнъм.

— Както обичаш — отвърна Сюъл. — Аз никога от никого не съм се страхувал, както и да дойде — въоръжен с пистолет, с нож или с голи юмруци. Щом искаш да се биеш с нож, аз също ще взема нож, въпреки че всички могат да свидетелствуват, че лично не съм търсил този бой.

Мнозина от пиратите наоколо, предвкусвайки ново развлечение, с готовност предложиха ножове на биещите се, макар че други ме погледнаха под око, питайки се дали ще се намеся. Аз бях почти склонен да сторя това, но реших да оставя работата да стигне малко по-далеч, както вероятно би направил Едноокия.

Сюъл прегледа половин дузина ножове, преди да си избере подходящ. Веселушко Прайс, който бе стиснал първата попаднала му подръка дръжка, кипеше от нетърпение, че работата се бави.

— Какво става? — кресна той, вбесен от хладнокръвието на своя съперник. — Уплаши ли се, като опряхме до мъжки, а не детски оръжия, а?

Сюъл го погледна, като вдигна очи от ножа, чиято острота опитваше с върха на палеца си.

— Не се репчи толкова — каза той. — Когато е въпрос на живот и смърт, всеки има право да провери оръжието си. Ако ме послушаш, не би използувал ножа на Джонс Циганина. Обзалагам се на десет срещу едно, че дръжката му ще се окаже разхлабена или хлъзгава. Погледни!

Веселушко погледна и всички прихнаха да му се смеят, когато захвърли ножа. Джонс Циганина се славеше с небрежността си към своите оръжия — недостатък, много рядък сред моряците. Ядосан още повече от подигравките на зяпачите, Веселушко бързо избра друг нож, като този път се постара да провери дали го бива.

— Готов ли си? — подвикна той и когато Сюъл кимна утвърдително, яростно се хвърли към него.

Сюъл избегна без затруднение атаката му, без да промуши обезумелия от ярост човек, което лесно можеше да стори. Вместо това го изблъска назад. Веселушко нападаше непрекъснато своя враг. Но всеки път противникът хващаше ръката му, в която бе ножът, и ако пожелаеше, лесно можеше да си послужи със своя, за да убие Веселушко. Вместо това Сюъл само отблъскваше дребния човечец назад; личеше, че не иска да пролива кръв, ако има възможност да избегне това.

Най-после Веселушко разбра, че никога не ще успее да забие ножа си в юначагата, застанал срещу него. Отхвърлен назад, той се подхлъзна и когато падна по коляно на палубата, засили ръката си с ножа и оръжието изсвистя във въздуха.

То мина само на косъм от Сюъл, който инстинктивно отскочи настрана. После бавно извърна глава към една от дъските, в която ножът се бе забил и потреперваше. Тогава за пръв път видях в очите му да пламти истински гняв.

— Мръсен плъх — кресна той, пристъпвайки бавно към Веселушко, който се бе свил на земята, уплашен от постъпката си. — Мятането на ножове не е честен бой. Ще ти откъсна главата за тая работа, мошеник такъв.

Крайно време е да се намеся, помислих аз и излязох напред, като същевременно издърпах от пояса си един пистолет. Дългия Джон като верен приятел беше близо зад мен.

— Стига, Сюъл — казах аз. — Няма нужда да се биете повече.

Сюъл се спря и гневът в очите му угасна.

— Прав сте, сър — рече той. — Аз не исках да сторя нищо лошо на тоя дребосък, ала когато ме замери с ножа си, малко кипнах.

Дощя ми се да стисна ръката на този човек за думите му и за честността, която бе проявил към Веселушко Прайс. Но трябваше да поддържам ролята на Едноокия, затова се престорих на разгневен.

— Запита ли някой от вас дали може да се биете с ножове? — изрекох строго.

— Не, сър — отговори Сюъл, — но като видях, че гледате, помислих, че не желаете да ни опрете.

— Доведи ги в каютата ми — заповядах на помощника. — Аз не ще търпя да се нарушава правилникът на моя кораб. Няма да е зле всеки от вас да опита камшика или да се повлачи под кила на кораба.

Тръгнах си с горделива походка, силно разлютен на вид, тъй че оставих подире си уплашена шайка пирати. За влиянието, което Едноокия имаше над екипажа си, донякъде показателно бе и това, че макар да командуваше такава противна сбирщина главорези, много рядко някой от тях се опитваше да се възпротиви на волята му. Чрез смъртта му и моята маскировка тази власт, упражнявана от него, бе преминала в мои ръце.

Преди да сляза в каютата си, аз огледах хоризонта да потърся корабите на Даго. Два от тях още се виждаха, но едва забележимо. Третият вероятно бе спрял при остров Череп. Успокоен, че опасността от морски бой е толкова далечна, продължих пътя си към каютата.

Сюъл бе доведен пръв. Аз го изгледах строго, ала той срещна погледа ми, без очите му да трепнат. Въпреки свирепите атаки на Веселушко Прайс срещу него, този човек почти нямаше драскотина.

— Е — заговорих аз, колкото можех по-гневно. — Имаш ли нещо да кажеш?

— Нищо, сър.

— Какво предизвика сбиването?

— Нещо, което казах на Веселушко Прайс, сър.

— И какво беше то?

— Казах му, че смятам Бърт Дебнъм за много честен човек, и се изненадах, че излезе подлец, способен да окраде другарите си.

— Така ли? — възкликнах аз, зарадван да чуя, че е имал такова добро мнение за мен, макар че това не промени решението ми да не допущам останалия екипаж до съкровището. — И какво направи Веселушко?

— Скочи върху мен и ме удари, преди да успея да се подготвя. Все пак не му връзвам кусур за това. Дебнъм му беше приятел и естествено, не му е било приятно да чуе лоши думи за него, макар и да са верни.

Освободих Сюъл със Строго предупреждение, направено просто формално, защото никои от екипажа не биваше да се усъмни, че аз не съм истинският им капитан. След това бе въведен Веселушко Прайс, натъртен, насинен и с много жалък вид. Заповядах му да запъхне резето на вратата.

— Е? — попитах го аз. — Имаш ли да кажеш нещо?

Тогава той избухна и ми наговори какво мисли за мен, за кораба и за целия му екипаж.

— Никога нямаше да се главя при вас, ако не беше Бърт Дебнъм — заяви той, — а ти или си го оставил на пустия остров, защото съм сигурен, че никога не би дезертирал, без да ми подшушне това. А сега можеш да правиш с мен каквото пожелаеш: обеси ме, накарай ме да вървя по дъската, изтезавай ме, ако щеш, пет пари не давам за цялата ви шайка, мръсни…

— Спокойно, Веселушко! — смъмрих го аз и махнах черното парцалче от окото си. За миг Веселушко зяпна, прекъснал внезапно словоизлиянието си. После с радостен писък на удивление се хвърли върху мен и почна да ме щипе и да ме удря с юмруци, за да се увери, че наистина съм аз.

— Но, какво значи всичко това? — попита той озадачен, когато първоначалното му вълнение се поуталожи. В отговор аз му разказах как бях започнал да играя ролята на капитан Грим, как Даго едва не бе ме убил и какво се бе случило предишната нощ.

— Също като в книгите — произнесе се Веселушко поразен когато завърших разказа си.

Той поседя мълчаливо, после ме погледна.

— А сега ще зарежеш тази пиратска игра, нали? — запита тревожно. — Това не е работа за теб, не съм ли прав, друже?

Но аз бях потиснал в сърцето си силното желание, което Веселушко изрази с думи. Не исках да призная силното си отвращение от пиратския занаят, макар и дълбоко в себе си да знаех, че то е искрено. Вместо това си спомних всичките неволи и жестокости, изтърпени по принуда, след като бях разбил един кораб при корабокрушение, макар и не по моя вина. Понасях глад, ритници, бой и презрение, докато последният ми период на страдания при жестокия капитан Хокинс не ме накара най-сетне да обявя война на цялото човечество така, както човечеството бе обявило война на мен.

Мислите ми толкова ме разпалиха, че се възмутих дълбоко от предложението на Веселушко Прайс да зарежа пиратството.

— Какво? — възкликнах аз. — Да се откажа от властта си над този екипаж и от възможността да сложа ръка на съкровището на Даго, за да се върна отново към живота, който водех на борда на „Дръж!“? Ти луд ли си, Веселушко, да ми предлагаш такова нещо! Аз оставам тук, дори и да има опасност, силните усещания на този живот изкупват всичко.

Веселушко въздъхна, но явно усети, че е безполезно да се опитва да ме разубеждава.

— Е, ще ти бъда верен, друже, както винаги досега. Но съжалявам за решението ти. Още отначало, когато се присъединих към пиратите, аз имах чувството, че ще бъда убит на този кораб. Това не можа да стане на „Страшни“, защото той потъна, но кой знае защо пак съм сигурен, че ще ме сполети насилствена смърт, и то мен, който винаги съм мечтал да си умра спокойно в леглото.

— Глупости — казах аз, но не успях да го ободря и след малко той тръгна да търси Лен Григс.

— И той като мен ще се зарадва, че си още жив, и ще съжалява, че си решил да продължаваш да се занимаваш с пиратство!

След малко на вратата се почука и в отговор на поканата ми влезе Лен Григс. Преди да успея да му разкрия самоличността си, той запъхна резето на вратата и протегна ръка.

— Зарадвах се, като узнах, че си жив и здрав, Бърт Дебнъм — започна той.

— Значи все пак Веселушко ти е казал. А аз му заръчах да не говори — произнесох разочаровано.

— Веселушко не ми е казвал нищо, а очите ми подсказаха това. Едноокия нямаше навик да щрака с пръстите на лявата си ръка, когато е развълнуван. Освен това Едноокия не ближеше толкова често горната си устна. А Бърт Дебнъм имаше и единия, и другия навик.

Много се ядосах и се разтревожих, че маскировката ми е разкрита. Щом един човек можеше да прозре през нея, същото можеха и други. Лен Григс направи всичко възможно, за да ме успокои.

— Малцина умеят като мен да наблюдават подробностите — каза той. — Никой на кораба не подозира, че ти си друг, а не капитан Грим, сигурен съм в това. Но сега един малък съвет… — и подобно на Веселушко Прайс се опита да ме разубеди да не оставам пират.

Когато искам, аз съм много упорит, и му заявих твърдо, че няма да пропусна очертаващия се шанс да забогатея, за да се върна към злочестия живот, който бях водил като беглец от правосъдието, преди пленяването ми от екипажа на „Страшни“. Обещах да позволя на Григс да избяга при първа възможност, но се заклех от своя страна да не напущам тоя занаят, докато не се сдобия с достатъчно пари, за да заживея охолно в Англия.

Само след няколко минути ми се яви възможност да изпълня намерението си. Дългия Джон дойде тичешком да ми съобщи, че се вижда платно.

— Не е кораб от флотата на Даго — каза той. — Нали те се изгубиха от очите ни. Тоя прилича на търговски кораб. Да променим ли курса, за да го подгоним?

— Да! — отсякох аз, хвърляйки предизвикателен поглед към Лен Григс, и лично излязох на палубата да следя развоя на гонитбата.

След двучасово бързо плаване се приближихме на такова разстояние от жертвата си, че да бъде в обсега на оръдията ни, и един изстрел пред носа й я накара да легне на дрейф^[1]. Спуснахме три лодки и като оставихме Черния Джим да отговаря за „Нападател“, Дългия Джон и аз поехме командуването на две от лодките, а третата поверих на Сюъл.

Когато се качихме на кораба, там ни посрещна беловлас капитан. Виждах, че е уплашен, както и целият екипаж, защото знаеха как могат да си изпатят от нас. Все пак ни прие достойно и ни покани да слезем в каютата му, но аз отказах, тъй като се страхувах от възможна клопка.

— Ще забележите, че не оказахме никаква съпротива — подзе той. — Аз имам на борда си пътници, затова ви моля да се отнесете снизходително към нас. Вземете каквото искате — не мога да ви спра, — но пощадете живота ни и ни оставете кораба.

Не зная кои бяха по-изненадани — моите хора или екипажът на завладения кораб, когато постъпих точно така. Товарът на кораба бе измъкнат от трюма и струпан на палубата, готов за пренасяне на „Нападател“. Каютите също бяха претършувани за ценни предмети. Но по мое изрично нареждане нищо лошо не бе сторено нито на пътниците, нито на командирите, нито на моряците на нападнатия кораб.

— Радвам се, че постъпи така — каза Дългия Джон, когато дойде в каютата ми същата вечер. — Вярно, хората роптаят, но чувствувам, че на съвестта ми е много по-леко, отколкото друг път, когато сме завземали кораб. Надявам се, че няма да забравиш обещанието, което даде, когато неотдавна се качвахме на кораба на Даго. Просто горя от нетърпение да зарежа тоя занаят и да се върна час по-скоро в Англия, за да видя още веднъж майка си.

Тази негова молба да сложа край на пиратството, веднага след подобните съвети на Веселушко Прайс и Лен Григс, ме накара да се замисля дълбоко. Наистина ли си заслужаваше да плаваме под знамето с черепа и кръстосаните кости и да опустошаваме беззащитни платноходи?

Аз обаче не възнамерявах да отстъпя тъй лесно.

— Какво ще правим, ако се откажем от пиратството? — запитах. — Да слезем на някой пуст остров? Това вече е прекалено несправедливо. Да се измъкнем, когато следващия път слезем на пристанище? Тогава или ще ни заловят, ще ни оковат във вериги и ще ни обесят, или насила ще ни закарат обратно в Англия, затворени на някой, кораб. Ако питате мен, наситил съм се на тая игра.

Дългия Джон не отговори нищо. Той само ме погледна смутено и аз си спомних думите му към мен, когато отивахме към кораба на Даго. „Бих дал остатъка от живота си, за да прекарам поне един час в къщичката в Англия, където живее майка ми“ — бе казал той. А моят отговор беше: „Заедно ще съумеем така или иначе да зарежем този пиратски занаят и да се върнем в Англия.“ А сега му предлагах да продължим тоя отвратителен занаят.

Все пак се помъчих да се оправдая.

— Ами Даго? — запитах гневно, макар добре да знаех, че е глупаво да се гневя. — Да не искаш да пропусна възможността да се срещна пак с него? Веднъж той едва не ме уби, а аз съм от тия, дето никога не оставят една работа недовършена.

— Бърт — заговори Дългия сериозно. — Изслушай ме спокойно само няколко минути и ще отговоря на всичките ти въпроси. Ти искаш да зарежеш пиратството и все пак да не те обесят след това. Искаш и да отмъстиш на Даго, задето посегна на живота ти. Аз мога да ти кажа как да постигнеш и двете с един замах.

— Как? — извиках развълнувано.

— Това, което ще ти предложа, е рисковано, Бърт. Възможно е да те обесят, но може и да те помилват, дори да те възнаградят. Успееш ли, ще постигнеш напълно своето отмъщение. Какъв шанс имаш да се срещнеш лице в лице с Даго и да го победиш? Ти разполагаш с един кораб, а той — с цяла флота. Направи каквото ще ти кажа и не само ще го убиеш, но и ще унищожиш флотата му и заедно с нея цялата му гордост.

— Ти говориш със загадки — казах аз. — Какъв е твоят чудотворен план?

Помощникът се наклони към мен, устните му се доближиха само на няколко инча до ухото ми. И заговори толкова тихо, че и така едва го чувах.

— Ти знаеш за голямото нападение, замисляно от Даго. Колкото и здраво защитена да е Санта Галма, тя навярно ще падне при едно изненадващо нападение. Защо не ги предупредиш, за да се подготвят да окажат на Даго горещ прием?

Думите му, произнесени шепнешком, грабнаха въображението ми. Да предупредя Санта Галма. Нека флотата на Даго да влезе в едно подготвено пристанище. Оръдията да направят корабите му на трески и той да види как чудният му план рухва само за няколко часа. Ако нашето предупреждение доведе до поражение на Даго, приятелите ми и аз сигурно ще получим пълно опрощение за престъпленията си. Дори и да ни обесят за пиратство, предупреждението ни няма да остане пренебрегнато и ще си заслужава да умрем, за да постигнем такова отмъщение.

— Ти си прав, Дълги — възкликнах аз. — Трябва някак си да узнаем на коя дата Даго възнамерява да нападне Санта Галма. Ако успеем да предупредим тамошния губернатор, ще си спечелим прошка за извършените от нас престъпления.

— Точно така — съгласи се помощникът, — мога още сега да ти кажа датата, на която Даго възнамерява да атакува. Чух я, когато ти беше в каютата на адмирала. Тя е точно след шест седмици, броено от днес. Даго не е човек, който би променил плановете си само защото ти му се изплъзна.

— И тъй това е първото — казах аз. — А дотогава ще трябва да продължаваме пиратския занаят. Не искам да ме държат в затвора шест седмици, докато губернаторът разбере дали съм казал истината или не; ако пък през всичкото това време кръстосваме морето, без да нападаме корабите, които забележим, сред моряците ще възникне подозрение, а може би и брожение.

— Но не бива да убиваме пленници — настоя Дългия.

— Няма да има излишно кръвопролитие — обещах аз. — И тъй след като предупредя губернатора на Санта Галма за проектираното от Даго нападение, сигурно ще ни държат затворени, докато нападението приключи, или може би ще ни позволят да помагаме в отбраната. А после, ако успеем да убедим губернатора да ни остави този кораб, ще трябва да свършим и една друга работа.

— А каква е тя? — полюбопитствува Дългия Джон.

— Да отидем пак на остров Череп и да вземем съкровището на Даго. Ще бъде невъзможно да го върнем на законните му притежатели, тъй че ще можем да го поделим между хората, които са ми останали верни — Веселушко Прайс, Лен Григс и теб, Дълги Джон. С торбичка гвинеи за всеки ще успеем да се върнем в Англия, да се настаним там и никога вече няма да тръгнем по море да ядем солено месо на някое пробито корито, погрешно наричано кораб.