Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Buccaneer’s Log, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2009)
Издание:
Чарлс Мун Бенет. Дневникът на пирата
Английска, първо издание
Издателска къща „Галактика“, Варна, 1990
Редактор Каталина Събева
Илюстрации Мирослав Кенаров
Художествен редактор Владимир Иванов
Технически редактор Ангел Ангелов
Коректор Тошка Начева
Е. P. Dutton & Co., Inc., New York, 1929
История
- —Добавяне
Глава XVI
ОБРАТНО НА ОСТРОВ ЧЕРЕП
Победилите войници искаха да ги подгонят незабавно, но резките команди на капитан Хадфийлд ги спряха.
— Не бързайте! — предупреди той. — Това може да е хитрост. В никакъв случай не бива да оставяме съкровищницата без охрана.
Но когато бе предложено губернаторът да се върне с гарнизона, той категорично отказа.
— Искам още веднъж да ги натупам — заяви той войнствено. — Кръвта ми още не е кипнала както трябва.
Ето защо оставихме един младши офицер да поеме отбраната на сградата и после, предвождани от губернатора, се впуснахме да гоним дезорганизираните пирати.
Войниците, заели позиции по къщите на улицата, по която се оттегляха пиратите, взеха доста жертви измежду техните редове. При преследването ние изпотъпкахме много сгърчени тела, а други пирати допълзяха до края на пътя само за да умрат там. Двама-трима, тежко ранени, но все още в съзнание, стреляха предизвикателно с пистолетите си срещу нас, когато префучахме край тях. В такива случаи един-двама от войниците свърнаха настрана, за да доубият тези нещастници.
Настигнахме най-задните от оцелелите пирати, преди те да успеят да се доберат до брега. Излишно е да ви описвам с всички подробности това, което се случи. Милост нито се даваше, нито се искаше. Настигнатите пирати се бранеха отчаяно и падаха с бой. Но от Даго, когото исках да видя наказан повече от всичките му хора, не виждах никаква следа.
Скоро слязохме на брега. Капитан Хадфийлд бе оставил един малък отряд да нападне пиратите, които пазеха лодките, но те бяха отдръпнати на десетина ярда от брега и войниците, колебаейки се дали да заплуват и да ги атакуват, се бяха задоволили да завържат мускетна престрелка с пазачите им. Сега тези лодки стояха близо до брега, за да вземат бягащите пирати, ала ние тичахме по петите им така, че не всички успяха да се качат на тях. Гребците бързо се отблъснаха от брега и останалите там пирати заплуваха отчаяно подире им и с мъка бяха издърпани през планшира.
Първата ми мисъл беше да нагазя във водата след лодките и да се опитам да заловя пиратския адмирал. Капитан Хадфийлд ми заповяда да не мърдам и видях, че е прав. Ако всички нападнехме пиратите чрез плуване, щяхме да се поставим в много неизгодно положение. Ето защо капитанът изкомандува да се открие непрекъсната стрелба с мускети към отдалечаващите се лодки и прати няколко от хората си по брега в двете посоки да потърсят лодки, които да използуваме ние.
Колко ме ядосваше бездействието ни. Докато чакахме за лодки, пиратите гребяха към своите кораби с пълната скорост, с която гребла можеха да изтласкват водата. Оставехме ли ги да се качат отново на тях, щяха да се изплъзнат от отмъщението ни. Тогава не знаех, че всички пиратски кораби са завзети с изключение само на един. Комендантът на северните укрепления, като узнал, че Даго е извършил десант със своя отряд, и поради тва предположил, че на корабите са оставени слаби екипажи, пратил абордажни отряди; те срещнали ожесточена съпротива, но пожънали успех. Само „Нападател“, който Даго взел отново за свой флагмански кораб, се спасил от пленяване, и то като избягал от пристанището.
Ако не беше едно злополучно обстоятелство, пиратите в бягащите лодки щяха да бъдат пресрещнати и потопени. За нещастие луната, която осветяваше бойното поле, намираща се в зенита си, внезапно бе затъмнена от слой гъсти облаци и поради това трудно можеше да се различи пристанището. След като намерихме лодки ние бързо се накачихме на тях и гребците размахаха с всички сили греблата, за да се опитат да настигнат пиратите. Ала вместо тях се натъкнахме на два от пиратските кораби, които бяха вече в ръцете на нашите хора, но отначало не знаехме това; те пък помислили погрешно, че сме отстъпващият отряд на Даго, и откриха огън срещу нас и двете страни дадоха известни жертви, докато се установи взаимната грешка. В това време пиратите, научили, предполагам, какво се е случило с повечето от корабите им, загребаха колкото можеха по-бързо към открито море. Там ги чакаше „Нападател“, който ги насочи към борда си чрез светлинен сигнал.
Когато накрая губернаторът узна, че някои от пиратите са избягали, страшно беше да се слушат ругатните му. Всъщност той имаше малко причини да се оплаква. Добре замисленото и силно нападение на Даго срещу Санта Галма бе претърпяло пълен провал; той бе загубил всичките си кораби с изключение на един и с шепа свои хора едва бе спасил живота си. Въпреки това сър Бенджамин Уолпоул, след като изпрати три кораба с пълен екипаж и пълно въоръжение да гонят „Нападател“, изпитваше единствено презрение към себе си.
— Аз бях тук — говореше той, — предупреден, че тоя адмирал Даго възнамерява да пъхне главата си в примката, и тъкмо когато я беше пъхнал, представете си, не успях да затегна примката. Глупак съм аз и дръвник, та заслужавам да бъда обесен.
Той се оглеждаше свирепо, сякаш подканяше някой да дръзне да му възрази че не е прав да се самобичува.
— А, добре, че се сетих — каза той. — Къде е тоя човек, Едноокия, дето ми донесе предупреждението? Видях го да се бие храбро на наша страна точно пред съкровищницата.
Капитан Хадфийлд, който бе седял до мен в лодката и не се бе отделил от мен, когато се върнахме обратно на брега, сега ме избута напред и обрисува така блестящо участието ми в нощния бой, че се изчервих, като го слушах как ме превъзнася. Обаче губернаторът, изглежда, сметна всичко това за вярно и като стисна горещо ръката ми и се извини, загдето едва не ме бе обесил, настоя — тъй като сигурно съм капнал от умора — да бъда заведен в къщата му и настанен на легло с най-фини бели чаршафи.
Събудих се късно на другата сутрин, след много ясен сън, в който преследвах Даго до остров Череп. Толкова бях сигурен, че именно това е мястото, където той ще избяга, че се облякох на бърза ръка и излязох от стаята си, за да потърся губернатора.
— Добре дошъл, герою на деня! — възкликна той, когато влязох.
Но не ми беше до комплименти и безцеремонно поисках награда за това, което бях извършил.
Лицето на губернатора помрачня; мисля, не защото му се свидеше да ме възнагради за услугите, а защото се бях издигнал много в очите му, но човек, който има добро мнение за някого, не обича да бъде разочарован. Ето защо губернаторът отвърна с лека въздишка на това очебийно доказателство за алчност у мен, но се въздържа да направи основателната забележка, че би трябвало да се радвам, загдето се е отказал от намерението си да ме обеси.
— Е, каква награда искате? — запита той и всякакво дружелюбие бе изчезнало от гласа му.
— Подгответе ми един кораб, сър, и ми намерете безстрашен екипаж. Аз искам да гоня пиратския адмирал Даго и съм напълно сигурен, че ще го намеря, където и да се скрие той. Ако имам късмет, ще го доведа тук жив или мъртъв и така ще бъде сложен край на едно голямо пиратско котило.
Докато говорех, в очите на губернатора отново светна дружелюбие, а когато завърших, той скочи от креслото си и стисна сърдечно ръката ми.
— Знаех си аз, че сте човек на място — каза той. — Слушайте, я седнете да закусим и ми разкажете всичко за себе си. Смятам, че ще мога да ви дам наградата, която искате — ха-ха! Отначало помислих, че ламтите за златни гвинеи… но нали трябва да науча повече неща за вас, преди да ви поверя кораб и екипаж?
Така аз седнах отново да хапна като човек и подтикван от добрия губернатор, който ме насочваше с въпросите си, му разказах всички главни събития в живота си, без да крия престъплението, в което бях обвинен и заради което ме бяха лишили от командуването на кораб. Няма да разправям тук тази история — сега тя е забравена и не ще се издигна в очите на ближните си, ако я припомням. След това му описах отново как съм попаднал в ръцете на Едноокия, как съм се дегизирал като самия пиратски капитан и престъпленията, които бях допуснал да се извършат, докато командувах „Нападател“.
— Горкото момче! — възкликна сър Бенджамин, когато завърших. — Досега животът ви е брулил жестоко, ала въпреки всичко вие показахте твърдата си воля и смелост. Дори не се опитвате да криете прегрешенията си, което е най-похвалното. Но преди малко споменахте за заровено съкровище. Защо не изчакате, докато се яви възможност да го изровите, за да се възползувате сам от него?
— Това беше първата ми цел — признах аз, — но в последно време осъзнах страшните злини, които причиних, като се присъединих към пиратския екипаж. Не искам да извърша още по-големи злини, като харча за себе си пари, натрупани с толкова много излишни страдания и кръвопролития. Аз ще прибера съкровището, ако мога, ала ще го предам на кралските власти с надежда, че част от него ще бъде използувана за близките на хора, които са загубили живота си в схватки с пиратите.
— Как ще бъде оползотворено пиратското злато, не мога да кажа — отвърна губернаторът. — Но що се отнася до вас, няма защо да се срамувате от делата си в миналото. Във всеки случай вие сте направили много, за да ги изкупите. И мога да ви обещая следното. Ако успеете да убиете или да плените прословутия Даго, можете да получите офицерски чин в кралската флота, ако желаете.
Ще бъде нужно цял час писане, за да опиша всички съвещания, всички бързи приготовления, всички тичания насам-натам, всички команди и контракоманди през тоя ден. В течение на дванайсет часа бяха направени чудеса: закърпиха един разнебитен кораб, ремонтираха такелажа и артилерийската му част и качиха подходящ екипаж на борда му. Когато настъпи нощта, корабът ми, „Ловец“ (според мен подходящо име), вече излизаше плавно и гордо от пристанището. До мен на полуюта стояха Дългия Джон — първият помощник-капитан, Лен Григс — вторият, и добрият ми приятел капитан Хадфийлд, комуто бе разрешено да участвува с двайсетина подбрани войници в това опасно приключение.
Когато напущахме пристанището, оръдията на Санта Галма дадоха салют, а ние в отговор наведохме знамето си. После определихме курса и при благоприятен вятър се насочихме към остров Череп.
Със смесени чувства в сърцето загледах как островът се издига от морето и от неясно петънце на хоризонта се превръща в увенчан с палми бисер сред океана. Главната мисъл на всички беше: „Дошъл ли е Даго тук за съкровището си?“
Дългия Джон искаше да обиколим острова и да потърсим „Нападател“. Може би това беше най-разумният план, но краката ме сърбяха да стъпя отново на сребристия бряг и да тръгна по следата, водеща към съкровището на Даго. То беше стръвта, която щеше да примами Даго и да го доведе до гибелта му, и аз бързах да проверя дали скривалището ми не е вече ограбено.
— Аз ще сляза на брега, Дълги. След това ти можеш да обиколиш острова с кораба и да се върнеш да ме вземеш по-късно.
При тези думи и двамата помощници, и капитан Хадфийлд запротестираха енергично. Обаче аз не им обърнах внимание, само казах, че аз съм капитанът и искам да ми се подчиняват. Накрая, след много мърморене, Дългия Джон се съгласи да изпълни заповедта ми; една лодка ме закара на брега й ме остави сам.
Няколко минути стоях загледан към морето. Следях как лодката се връща при „Ловец“ и видях вдигането й на весилките. Тогава шхуната направи завой и аз продължавах да я следя, докато не изчезна зад един горист нос, врязан далеч навътре в синьото море.
— Ще се върне след няколко часа — промърморих на себе си и махнах за последен път с ръка, когато съзрях марселите на шхуната през една пролука в листака. — Нямам много време за губене.
Някак си бях сигурен, че корабът на Даго още не е достигнал остров Череп. Предполагах, че той ще се скрие на някое тайно място по-близо до Санта Галма, за да се ремонтира там и да задуши, дупките от гюлетата.
— После — рекох си аз — ще пристигне на остров Череп и Даго ще види, че го чака горещ прием.
Затова, без да се старая много да се движа предпазливо, аз тръгвах смело нататък и усещах как у мен се заражда странно чувство на ликуване. Извадих вехтото черно парченце плат, което беше главната част на маскировката ми, когато се представях за капитан Грим, сложих го на лявото си око просто за парадиране и закрачих важно с цялото високомерие, което може да се очаква от капитан на пиратски кораб. За да изпълнявам ролята си правдоподобно, аз запях тихо куплет от една моряшка песен, която бях чувал Едноокия да реве, когато беше „на градус“:
И когато умра, ще ме намерите пак
на някой остров край американския бряг.
Едва щом стигнах до последната дума, която изпях със смешно треперлив глас, аз изскочих от дървесния покров; под който бях вървял, и се озовах на една открита горска поляна. Там, с бледо лице и облещени от ужас очи, стоеше шпионинът на Даго, Сондърс Тъмния.
— Едноокия! — промърмори той полу на себе си, като ме видя. — Едноокия, възкръснал, за да ме преследва като дух.
Веднага ми хрумна да използувам очевидните страхове на този човек и да го накарам да повярва, че наистина съм духът на пиратския капитан. Вдигнах десница и насочих показалеца си към изплашения човек, като същевременно изпях с треперлив глас следващите два стиха на песента, която капитан Грим толкова обичаше да пее:
И добре ще ми бъде, но тежко на онез,
които ме мъчат и са ми врагове днес!
Щом отзвуча последната дума, Тъмния падна на колене, сякаш ме умоляваше да не му сторя зло. Но когато с бавна и заплашителна походка запристъпях към свилия се пред мен мерзавец, внезапно той се раздвижи, скочи на крака и със силен писък на ужас, който проехтя над острова, побягна презглава.
Първият ми подтик беше да го подгоня, вторият — да се разсмея, и до известна степен направих и едното, и другото. Но внезапно чух груб глас, който заповядваше да хванат Тъмния, това прекъсна смеха ми и ме накара да потърся бързо някакво скривалище. Легнах по корем на земята и зачаках, изпълнен едновременно с радост и страх, защото гласът, който бях чул, беше на Даго.
Много скоро се показаха Даго и неговите хора, двама от които полуподкрепяха, полумъкнеха ужасения Тъмни.
— Казвам ви, че видях неговия дух, духа на Едноокия — виеше той. — Да не вярвам ли на очите си? — Натряскал си се здравата е ром и това е. Едноокия не е мъртъв. Аз се бих с него в Санта Галма. Точно така! И щях да го съсека на две, ако можех да продължа боя само още две минути.
— Но аз ти казвам, че Едноокия е мъртъв. Не ти ли разправих как го застрелях оная нощ, когато той донесе съкровището ти на брега? Не изровихме ли трупа му оттам, където оня тип Бърт Дебнъм трябваше да го е заровил? Внимавай да не сбъркаш. Това беше духът на Едноокия и той е тук, за да ни преследва и да витае около съкровището.
— Във всеки случай не знаех досега, че духовете оставят следи от стъпки — извика Даго с подигравателна усмивка, сочейки земята, по която бях газил. — Духът на Едноокия е май много „веществена“ личност.
От убежището си виждах как той се озърта, но смятах, че съм скрит добре. Все пак много се изкушавах да скоча на крака и да побягна, особено когато Даго даде кратка команда на съратниците си да се пръснат да търсят призрака.
— Защо не тръгнем по следите от стъпките му? — предложи един от тях. При тези думи той и двама други закрачиха право към мен. Да стоя повече, значеше непременно да ме уловят. Ето защо аз скочих на крака и хукнах с всички сили, приведен така, че да бъда колкото се може по-малка мишена на куршумите им.
Когато се показах, екнаха диви викове на гняв и няколко пистолета стреляха едновременно. Чух как куршумите изсвириха край ушите ми, но нито един от тях не ме засегна. Още по-зловещ беше шумът на тежки стъпки и пращене на храсти, който чувах: насъсквани от Даго, пиратите бързаха по петите ми. Не можах да устоя на изкушението да не се огледам и видях колко близо до мен са преследвачите ми. Това ме погуби. Кракът ми се закачи за един оплетен корен, който препречваше пътя ми. Политнах към земята и се проснах с цял ръст, полузашеметен. Дълго преди да успея да се съвзема достатъчно, за да помисля пак да скоча на крака и да продължа бягството си, пиратите бяха вече върху мен и ме сграбчиха силни ръце.
— Ето го твоя призрак, Тъмни — викна Даго презрително, когато цялата шайка ме наобиколи. — Пипни го, човече, и се убеди, че е от плът и кръв като всички нас.
— Едноокия е мъртъв — настояваше навъсено човекът. — Та нали го видях с очите си?
— Вържете го за някое дърво! — изкомандува Даго и хората му изпълниха заповедта толкова грубо и затегнаха въжетата около ръцете и краката ми тъй здраво, че само с голямо усилие на волята можах да се сдържа да не извикам от болка.
— А ти, Тъмни, по-добре си поспи, за да отрезвееш от рома — продължи пиратският адмирал. — Смятам, че когато главата ти се избистри, няма да продължаваш да твърдиш, че това е Едноокия.
— Аз не съм виновен — почти проплака човекът. — Едноокия е мъртъв. Видях го легнал в гроба, гледаше ме с празната очна кухина, от която беше махната черната му превръзка. Аз лично го застрелях!
За миг Даго ме погледна злобно, после пристъпи напред и улови ширита, с който беше привързано за окото ми черното парцалче. С внезапно дръпване той го скъса, така че главата ми се чукна силно в стъблото, за което бях вързан. С викове пиратите изразиха изненадата си, когато видяха, че имам две очи.
— Но това е Бърт Дебнъм! — извика Тъмния смаяно. — Този е човекът, който беше с Едноокия през нощта, когато той слезе на брега да зарови съкровището си!
— Колко пъти си носил тази черна превръзка? — изръмжа Даго. — Колко пъти си се представял за Едноокия?
— По-дълго време, отколкото те познавам, адмирале без флота — отговорих предизвикателно. — Преди още да дойда на кораба ти в деня, когато ти искаше да обесиш Белязания и мен. Но едва след като Едноокия бе убит от оня, Тъмния, аз станах завинаги Едноокия.
— Значи ти беше тоя, който се нахвърли върху мен в каютата ми и се измъкна невредим?
— Да, аз бях.
— И ти си бил тоя, който слязъл на брега с капитан Грим и със съкровището ми и след като той бил застрелян, си скрил богатството на друго място?
— Да, аз бях!
— И ти си предупредил Санта Галма за замисляното от мен нападение, тъй че укрепленията бяха подготвени и нападението се провали?
— Да, аз бях — отговорих за трети път.
— Тогава бих искал да имаш десет живота, които да мога да ти отнема, вместо един! — С тези думи Даго изтегли кинжала от пояса и го вдигна над главата си, готов да го забие в гърдите ми. Видях как острието проблесна ярко на слънцето, но бързо затворих очи, събирайки кураж да посрещна смъртоносния удар.
— Чакай, адмирале, чакай — настоя един от хората му. — Не забравяй, че този човек знае къде е заровено съкровището ти.
— Прав си, Ловки! Пък и защо да му осигурявам бърза смърт? Ще го оставя да се мъчи с часове, докато ме замоли да го убия. Ще изпита на свой гръб какво значи да пречиш на адмирал Даго!
И побеснял от гняв при спомена за провала, който бе претърпял по моя вина, Даго вдигна една тояга, която се търкаляше в нозете му, и взе да ме налага безмилостно, удряйки където му попадне. Отначало хората му го гледаха със стоическо мълчание, но скоро един се осмели да възрази:
— Не го убивай, докато не каже на кое място е заровил плячката.
Първоначалната дива ярост на Даго бе преминала и той се вслуша в тези разумни думи.
— И този път си прав, Ловки! — каза той, като престана да ме удря. — Малко изтезание скоро ще развърже езика му!
Той се озърна, като че търсеше някакъв уред, с който да ме измъчва, но пак се обърна към мен с един внезапен въпрос.
— Къде скри съкровището ми? — запита той.
Аз не му отговорих. Бях решил да мълча. Каквото и изтезание да измислеше, каквото и мъчение да бъдех принуден да изтърпя, предпочитах да стискам зъби, отколкото да позволя на Даго да си възвърне съкровището, даже и да загинех с неизказаната тайна и придобитото нечестно богатство да останеше завинаги скрито.
— Ням ли си? — попита той, като ме гледаше свирепо. Аз пак не отговорих. Мълчанието ми като че ли го вбеси.
— Виждаш ли този пистолет? — запита той, спущайки лявата си ръка към пояса.
Тогава дадох един, глупав отговор, но опасността, последиците от падането и страхът от смъртта — всичко ми се бе струпало така, че ме бе разстроило.
— Дали виждам пистолета ти ли? — повторих аз. — Та нали имам две очи? Аз не съм капитан Грим, не забравяй това. — Точно тъй! — кресна Даго. — Засега имаш две очи, ала скоро няма да бъде така. — Той вдигна тоягата, която все още държеше в десницата си, и със страшен замах ме прасна по лявата страна на лицето. Улучи ме право в окото, което инстинктивно бях затворил при удара. Усетих, че ме прободе остра болка и когато се опитах да повдигна отново левия си клепач, не можах. През главата ми премина мъчителната мисъл, че вече няма да мога да си служа с това око.
— Едното око отиде! — злорадстваше вбесеният пират и пак вдигна тоягата. — Сега да видя какво мога да направя и с десния ти илюминатор.
Аз го гледах като хипнотизиран със здравото си око. Той задържа тоягата си няколко секунди, наслаждавайки се на победата си. Но преди да успее да нанесе удара, проехтя мускетен залп, който повали двама от уловилите ме главорези.
— Залягайте. Скрийте се кой където може! — заповяда веднага Даго, забравил замисленото си злодеяние пред лицето на опасността. Хората му се подчиниха, тъй че вторият залп, който екна, не ги улучи и те откриха огън в посоката, откъдето идеха изстрелите. Но когато видяха капитан Хадфийлд, който изскочи от укритието си, следван от своите двайсетина войници, пиратите загубиха всякакво желание за съпротива. Оставяйки ранените си другари там, където лежаха, и пренебрегвайки неистовите команди на Даго да се бият като мъже, а не да бягат като деца, те се мушнаха бързо между дърветата и мигновено се изпокриха.
От неранените пирати бе останал само Даго. Той захвърли тоягата, измъкна кинжала си и пристъпи към мен. Един куршум, който изсвистя между неговото и моето лице, и бързото приближаване да войниците го принудиха да промени намерението си.
— Пак ще ми паднеш в ръцете! — изръмжа той злобно. След това с предизвикателен вик се обърна кръгом и последва хората си в гората.