Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (11)

Глава XI
ИЗОСТАВЕНИ НА ОСТРОВ ЧЕРЕП

„Край на пиратството!“ — такава клетва дадох аз и Дългия Джон, Лен Григс и Веселушко Прайс, бяха много доволни да чуят решението ми. А и самите моряци не възразиха нищо, когато заповядах корабът да поеме курс към остров Череп. Приближавахме се предпазливо, очаквахме да заварим там скрити един или повече от корабите на Даго. Опасенията ни се оказаха неоснователни. След като обиколихме целия остров, за да се уверим в това, ние вкарахме кораба си в едно удобно убежище от североизточната му страна и спуснахме котва.

На другия ден всеки член на екипажа гореше от нетърпение да слезе на брега. „Съкровище“ — тази магическа дума беше на всяка уста, а мисълта за съкровището — във всяко сърце. Неколцината, които трябваше да оставя на борда, за да пазят кораба, ме гледаха накриво.

Преди лодките да отплават за брега, аз се разпоредих, ако намерят Бърт Дебнъм или Сондърс Тъмния, да ги вържат, да запушат устата им и веднага да ги доведат при мен. Най-много се страхувах да не би Сондърс Тъмния да се разбъбри, че капитан Грим е мъртъв, и моряците, разбрали, че съм измамник, да забравят страха, който Едноокия дълги месеци бе всявал сред тях с деспотичната си власт, да ме уловят и да ме погубят.

Търсачите се разделиха на групи от по трима-четирима и на всеки отряд бе възложено да изследва определена част от острова. Ако станеше нужда, един изстрел от дългобойното оръдие на „Нападател“ щеше да послужи като сигнал за връщане.

Моят отряд се състоеше от Веселушко Прайс, Лен Григс и Сюъл. На последния аз започнах все повече и повече да се доверявам, след като го опознах по-добре. Научих, че се бил заканил да издаде заговора на другарите си да опожарят „Златна котва“, и затова го държали вързан за койката му, докато работата свърши. Макар че все още не му бях разкрил самоличността си, чувствувах, че така или иначе той с охота ще ме подкрепи срещу останалия екипаж.

Бях уредил нещата така, че онази част от остров Череп, която трябваше да изследваме, да включва мястото, където бях заровил съкровището на Даго. По мое нареждане през нощта Веселушко Прайс бе скрил една лопата на острова, недалеч от мястото, където възнамерявах да копая.

Лен Григс и Сюъл сложих на пост така, че да виждат всекиго, който тръгне в посоката, която възнамерявах да поема, но да не виждат мястото, където беше заровено съкровището. Веселушко Прайс отиде да донесе лопатата и докато го нямаше, аз огледах внимателно, за да се уверя, че наоколо няма някакво скривалище, откъдето някой би могъл да ме следи. Едва след като се убедих, че никой не ме наблюдава, тръгнах да посрещна Веселушко и го поставих на пост като другите, докато се върна.

Като си спомня за постъпките си, сега разбирам, че са били безразсъдни и рисковани. Пламенното ми желание да узная дали Сондърс Тъмния е извадил съкровището на Даго или не, беше толкова силно, че не исках да чакам по-благоприятна възможност да проверя това. Късметът беше на моя страна: изрових съкровището, установих, че е все още непокътнато, и го зарових отново, без никой да разбере това.

Веселушко Прайс скри лопатата, а аз се върнах там, където се бяха спотаили Лен Григс и Сюъл. Последният несъмнено беше много любопитен какво съм правил, но не посмя да ми задава неудобни въпроси. Останалата част на деня прекарахме в изследване на определената ни част от острова и на смрачаване се върнахме на „Нападател“ със същата вест, както и останалите отряди: „Нищо за отбелязване.“

Следващият и по-следващият дни бяха прекарани все така в търсене на Сондърс Тъмния и на предполагаемия дезертьор Бърт Дебнъм или на следа от съкровището на Даго. Един от моряците дори взе да копае наслуки, надявайки се по някакво чудо да попадне на мястото, където е заровено златото. Друг пък, запален от слуховете, че заровен метал бил откриван само с потрепване на лескова пръчка, държана леко в ръка, си отряза клонче от някакво дърво и тръгна с него да обикаля острова, почуквайки тук-там с надежда, а на лицето му бе изписано най-идиотско изражение на напрегнат размисъл. От време на време този човек надаваше ликуващ вик и подканяше другарите си да копаят, но въпреки своите усилия те не изровиха нищо и след няколко часа, изгубени в напразно произволно копаене, хванаха „иманяра“ и го хвърлиха заедно с гадателската му пръчица и всичко друго в морето. Когато се измъкна без пръчката си, той вече беше излекуван от иманярската си страст.

На всички скоро им омръзна тази работа — много труд, без никаква награда — и завикаха да тръгнем отново по море, където ги очакваше плячка. Аз се противопоставих енергично на исканията им, защото знаех колко безсилен бях да ги възпра да не подгонят първия търговски кораб, който забележат.

На четвъртия ден, както винаги, веднага след закуска слязохме на острова. Денят беше прекрасен. Морето имаше цвят на топаз, а златистите пясъци и разкошните палми зад тях прибавяха към картината своите ярки краски в такава чудна хармония, която само природата може да прояви при съчетаването на багрите. Шумовете, идващи от острова, бяха в очарователно съзвучие с ярките цветове и във веселия птичи хор почти не се долавяше неблагозвучна нотка.

Никой от хората не беше склонен да дири съкровището и без възражение ги оставих да се излежават на плажа. Самият аз възнамерявах да отида до мястото, където бях заровил Едноокия, за да видя дали няма някакви признаци гробът му да е бил разравян.

— Ти стой тук — казах на Дългия Джон. — Лен Григс и Веселушко ще те подкрепят, в случай че хората се разбунтуват. Отваряй си очите. Те са в лошо настроение.

— Слушам! — изрече той по-сериозно от обикновено. — Според мен най-добре би било, ако тримата се качим на кораба и оставим другите да безделничат тук. Така ще има много по-малка вероятност да ни нападнат ненадейно.

— Много добре, Джон. Нека бъде така. Аз пък ще се поразходя малко сам.

— На твое място аз бих взел със себе си някого — посъветва ме помощникът. — Винаги има опасност Сондърс Тъмния да се навърта наоколо. Ако някой дойде с теб, вероятността Тъмния да те нападне е по-малка, отколкото ако си сам.

— Не ме е страх, Джон. Защо…

— Не съм казвал, че те е страх, Бърт. Не от страхливост трябва да бъдеш разумен и предпазлив. Не забравяй, че Тъмния е способен да запрати нож в гърба ти.

— Добре де. Ще взема със себе си Гейм. Той не обича да се бие, тъй че няма защо да се страхувам от някакво вероломство от негова страна. А и самото му присъствие може да предотврати всякакво нападение на Сондърс Тъмния, ако той е още на острова, в което много се съмнявам.

Джос Гейм бе готов да възнегодува, че ще бъде лишен от очакваното мързелуване, но като видя, че няма що да стори (защото размахвах в ръка здрава тояга), с мъка се изправи и тръгна подире ми. Аз вървях с наведена глава, замислен дълбоко, без да поглеждам ни надясно, ни наляво. Ако се бях оглеждал, може би нямаше толкова лесно да стана жертва. И тъй двама души, скрити зад едно високо дърво, изскочиха внезапно и преди да успея да извадя оръжие, за да се защитя, бях повален с жесток удар по главата.

За щастие носех морска фуражка и това отчасти смекчи силата на удара. Макар и зашеметен, аз не загубих съзнание и имах благоразумието, да не мърдам, докато извиваха китките ми отзад и ги връзваха грубо. Бях толкова омаломощен, че всяка съпротива беше обречена на неуспех; ако се борех, почти положително щяха да ме сполетят нови удари, а може би и смърт.

— Няма смисъл да го връзваш повече — изръмжа един от нападателите ми, в когото познах Черния Джим, макар че главата ми се маеше така, че го виждах да се върти. — Ти го светна така по кратуната, че Едноокия никога вече няма да стъпи на кораб.

— Когато искам, аз наистина удрям здравата — съгласи се Бабаита, другарят му, като се изправи на крака. — Право в главата го цапардосах. Както казваш, Черньо, той никога вече няма да помръдне.

— За по-сигурно нека му забия нож — предложи Джос Гейм и тръгна към мен, за да изпълни заканата си. Аз го гледах безпомощно през полуотворенн клепки. В очите му имаше кръвожадно изражение, от което тялото ми потръпна.

— Казах, че аз ще го убия — озъби се Бабаита и удари на дребния човечец такава плесница, че той се завъртя като пумпал. Ножът падна от ръката му съвсем близо до мен.

Джос заруга нападателя си, но млъкна, когато Бабаита пристъпи към него, сякаш да го удари повторно. Тогава дребният човечец се обърна и побягна, като че го гонеше цяла тайфа канибали. Вместо да се втурне подире му, Бабаита се обърна към Черния Джим.

— Дали са пречукали Дългия Джон и другите? — каза той.

Сякаш в отговор изгърмя дългобойното оръдие на „Нападател“. От виковете на задоволство, които двамата негодници нададоха, заключих, че това е сигнал, с който им съобщават, че са се справили с другарите ми. Като ритна за последен път проснатото ми тяло. Черния Джим пое обратно към брега с тромаво подтичване, следван отблизо от Бабаита.

Още преди да се загубят от погледа ми, аз задърпах въжетата, с които бях вързан, горящ от нетърпение час по-скоро да се освободя и да се притека на помощ на другарите си. Зашеметяването ми бе кажи-речи преминало и скоро успях да заема седнало положение. Очите ми се спряха на ножа, който бе паднал от ръката на Гейм, и аз мълчаливо се запромъквах към него. Да се обърна така, че острието на ножа да допре до въжетата, с които бях вързан, се оказа далеч по-трудно, отколкото би могло да се предположи, и сигурно съм се извивал и гърчил повече от час, докато най-сетне успях да се обърна така спрямо ножа, че с голям труд и търпение ми се удаде да прережа овързалите ме въжета.

Още няколко минути ми бяха нужни, за да разтрия изтръпналите си крайници и да възстановя кръвообръщението в тях, и като се изправих, затичах към морето. Забравил всякаква опасност, аз се промъкнах бързо през дърветата, опасващи плажа. Спрях на брега, обзет от ярост.

„Нападател“ бе далеч от брега и се насочваше към открито море. На върха на мачтата му се развяваха предизвикателно знамето на Даго и зловещият череп с кръстосани кости.

— Изоставен — извиках силно аз, ала то беше нищо в сравнение със страха, че верните ми другари са убити. Дългия Джон, Лен Григс, Веселушко и аз много се бяхме привързали един към друг, като братя по съдба, постоянно изправени пред лицето на смъртта. Страхът, че съм загубил тези мои чудесни приятели, ме вледени.

Натъжен до дън-душа, аз тръгнах по брега, докато стигнах до мястото, където обикновено спираха лодките на „Нападател“. Изведнъж нададох нов вик на отчаяние, защото тук една до друга се издигаха три пресни пясъчни могилки…

— Значи все пак са мъртви, мъртви — извиках и хълцайки като дете, коленичих до гробовете им.

— Ще живея само за да си отмъстя — заклех се гневно, когато се посъвзех от първоначалния пристъп на мъка. — Ще открия чия ръка е погубила всеки от тях и ако доживея дотогава, всички те ще заплатят с кръвта си.

Желанието ми да видя за последен път лицата на другарите си ме подтикна да разровя с шепи най-близката могилка. Разхвърляйки пясъка, открих гърба на самия помощник. Той лежеше ничком, със завързани отзад китки и омотани с въже крака. Когато видях тези въжета, сърцето ми подскочи в гърдите. „Защо са го вързали, ако е мъртъв?“ — пробяга мисъл в ума ми. И наистина, щом изрових дългото тяло на помощника и го обърнах с лицето нагоре, видях, че още диша, макар и едва доловимо. Оставих го да се свести доколкото може и се залових да изравям второто тяло. Тук открих Лен Григс, овързан също като помощника, и когато допрях ухо до гърдите му, за моя радост установих, че сърцето му все още бие силно.

— Значи все пак тримата ми приятели са живи — извиках аз, обезумял от ликуваща радост, и заработих трескаво, за да освободя и Веселушко Прайс от пясъчния му товар. Радостта ми обаче помръкна внезапно. Когато най-сетне разкрих тялото му, видях дълга кама, забита до дръжката в гърба му. Бедният, верен Веселушко е бил промушен изотзад.

За миг скръбта ме сломи и аз коленичих на пясъка, забравил, че двама души в безсъзнание се нуждаят от моите грижи. Изохкването на единия от тях, макар и слабо, ме накара да се отърся от горестта си.

Извадих сгъваемия си нож и бързо прерязах въжетата, с които бяха вързани двамата ми живи другари. След това прочистих ноздрите и устните им от пясъка и се залових да им помогна да задишат отново. Скоро усилията ми бяха възнаградени: първо Лен Григс, а после и помощникът отвориха помътени очи и не след дълго се съвзеха напълно.

— Бедният Веселушко Прайс! — забеляза помощникът, когато с леко олюляване се изправи на крака. — На него дължа живота си.

— Да! — съгласи се Лен Григс. — Веселушко беше истински герой. Много ми е жал, че убиха тъкмо него.

— Разкажете ми какво се случи — помолих аз не толкова от желание да узная, колкото от нужда да разсея с нещо мъката си. Горкият Веселушко Прайс! Той предано ми бе помагал, когато ме измъчваха на „Дръж!“, задето се бях промъкнал тайно. Не пожела да се раздели с мен, когато пиратите можеха да го свалят на някой плодороден остров, и беше непоклатим като дъб на борда на „Страшни“ и на „Нападател“. А сега лежеше тук и никога вече нямаше да види Англия, убит, както сам бе предрекъл, на палубата на пиратски кораб. Бях готов да се разплача като дете, задето бях загубил такъв приятел.

— Няма много за разправяне — рече помощникът, — само една кратка история за вероломството на екипажа. Смятам, че всичко е било замислено от Бабаита, но и Черния Джим има пръст в тая работа. Ала никой от тях двамата не участвува в нападението срещу нас.

— Така е — казах аз, — бяха заети другаде. — И им разказах как ми устроиха засада и ме повалиха.

— Това научихме по-късно — продължи Дългия Джон. — Едва след като ни хванаха, от приказките на моряците разбрах кои са водачите им. Както си опомняш, уговорихме се Веселушко, Лен Григс и аз да се върнем на „Нападател“, докато ти си с Джос Гейм по някаква работа. Е, взехме малката лодка и загребахме към кораба, но за голямо мое учудване мнозина от моряците наскачаха в най-голямата лодка и ни последваха. Най-напред ми хрумна да им наредя да останат на брега, но разсъдих, че няма смисъл да правя това, още повече че в държането им нямаше нищо заплашително. Погрижихме се обаче да заредим пистолетите си и се събрахме на групичка, гърбом към мачтата. Мисля, че никой от нас не очакваше неприятности, ала не искахме да ни изненадат. Но, Бърт, макар и кротки на вид, моряците бяха дошли на борда, за да ни убият или да ни пленят. Сега, когато теб те нямаше — а те продължаваха да те смятат за Едноокия, — мислеха, че е настъпило време да уредят сметките си с нас. И възнамеряваха да ни убият възможно най-хладнокръвно, гадове такива. Когато се качиха на кораба, те се пръснаха, като че всеки отиваше да си върши своята работа, и до един се изпокриха. Разбрахме истинските им намерения, когато край ушите ни пропищя залп от пистолетни изстрели. И не всички пропуснаха целта си. Мен ме улучи куршум в месестата част на бедрото, а и теб също те умериха, нали, Лен?

— Да! Само драскотина по рамото.

— Я по-добре да се погрижа за нея — намесих се аз, като забелязах кърваво петно на ризата му. Въпреки възраженията му настоях да превържа раната и установих, че съвсем не е драскотина, както я бе нарекъл тоя юнак, а в действителност дълбока, макар и не опасна рана. Ето защо, докато Дългия Джон продължаваше да разказва за случилото се, аз опипах раната с пръст да потърся куршума, а Лен Григс седеше търпеливо и мълчеше, макар че по челото му избиха капчици пот от болка. Излишно е да описвам с пълни подробности колко трудно извадих куршума; най-после успях и направих превръзка. Въпреки грубостта на хирургическата ми намеса раната заздравя лесно, само след няколко дена се образува нова тъкан и Лен почти забрави, че, е бил раняван.

— И тъй — продължи помощникът — нямаше смисъл да стоим там да ни надупчат като решето. От първите им изстрели се бяхме отървали леко, но едва ли късметът ни щеше да продължи. Бедата беше там, че моряците бяха разпръснати. Не можехме да ги атакуваме, защото докато се завтечем към едни, други ще изскочат зад нас и ще стрелят в гърба ни. Лен Григс се сети какво да правим „Бягайте към кърмовата рубка — каза той, — там ще трябва да ни нападнат фронтално.“ „Прав си“ — викнах аз и тримата хукнахме към укритието. Но моряците се оказаха по-смели и по-съобразителни, отколкото очаквах. Преди да успеем да стигнем до кърмовата рубка, една групичка изскочи да ни пресече пътя и като видяха, че се бием, други също се впуснаха към нас от скривалищата си. Боят беше жесток, макар и кратък. Дори и ти да беше там, дегизиран като Едноокия, съмнявам се дали щеше да ги спреш. Те бяха озверени, решени да ни сразят. При първия щурм пистолетите ни видяха сметката на трима от тях, ала останалите или не обръщаха внимание на труповете, или стъпваха върху тях, за да се целят по-отвисоко. Бяха като същинска глутница вълци, които са обградили жертвата си и вият в трепетно очакване всеки миг да се нахвърлят върху нея.

— Да — подкрепи го Лен Григс, — още преди да започнем, знаехме, че този път сме обречени, но се бихме доколкото можехме, което не трая дълго. При един от първите пристъпи сабята бе избита от ръката ми и макар че успях да поваля един от тия зверове, другите се нахвърлиха отгоре ми и ме помъкнаха към палубата. Ала не им беше тъй лесно да се справят с помощника, макар че по едно време го повалиха на колене и щяха да го прободат в сърцето, ако не беше Веселушко Прайс. Той се бореше с един от пиратите, но успя да се отскубне и се хвърли към Дългия Джон точно когато един от пиратите бе замахнал с нож към него и промуши Веселушко.

— Веселушко падна напред върху плещите ми — каза помощникът, — отначало помислих, че някой от екипажа е скочил на гърба ми. С усилие се изправих на крака и отхвърлих тежестта от себе си. Когато видях трупа на Веселушко и разбрах, че той е дал живота си, за да ме спаси, почувствувах, че ще полудея. Червено було падна пред очите ми и яростно размахах сабята си, решен да избия колкото Мога повече негодници.

— И мисля, че щеше да победи цялата им банда, колкото и безстрашни да бяха — обади се Лен Григс, — ако се водеше ръкопашен бой. Видях, че съсече двама от пиратите, а трети принуди да избяга куцешком от полесражението. Останалите отстъпиха пред него, смаяни от храбростта му. Помощникът се втурна натам, където се биех аз, и хората, с които се бях счепкал, побързаха да ме оставят, за да се махнат от пътя му. Но видях как един пират зад него, който бе внимавал да не, влиза в обсега на сабята му, вдигна паднал на палубата пистолет. Той се прицели в гърба на Джон и натисна спусъка. Извиках радостно, когато ударникът падна безрезултатно, което показваше, че оръжието е празно. Но радостта ми бе краткотрайна. Като разбра, че пистолетът е вече изпразнен, човекът го улови за цевта и със свистене го запокити във въздуха.

— Трябва да ме е цапардосал здравата — забеляза помощникът мрачно, разтривайки тила си. — Главата ми още бръмчи като детски пумпал, макар и не чак толкова силно, колкото когато стъпих на палубата на „Нападател“ за първи път. Не зная колко време съм бил в несвяст… но сигурно достатъчно дълго, за да вържат ръцете и краката ми и да сторят същото с Лен. Така или иначе, когато помътеният ми мозък се избистри, чух как моряците се съветват какво да правят с нас. Някои искаха да ни хвърлят веднага зад борда, ала един изтъкна, че ако Едноокия не бъде премахнат, ще побеснее, като научи какво са направили с Веселушко Прайс, без да се броят останалите им престъпления. Друг предложи веднага да отплават с „Нападател“ и щяха да го направят и да оставят другарите си Бабаита и Черния Джим на острова, ако поне някой от тях умееше да управлява кораба. Но с изключение на мен нямаше нито един на борда, който да може да определя курса, затуй трябваше да почакат Бабаита, който някога е бил помощник на търговски кораб. Гръмнаха с дългобойното оръдие, за да известят на другарите си на брега, че са завзели кораба, и след малко наблюдателят съобщи, че Бабаита, Черния Джим и Джос Гейм тръгват от брега с лодка. „Изглежда, че са очистили Едноокия“ — изръмжа един от тия, които гледаха как лодката се приближава към „Нападател“. Това ме уплаши много не само защото се боях за самия себе си, но и защото съм привързан към теб, Бърт.

Помощникът млъкна малко смутен, понеже като повечето англичани никак не обичаше да показва чувствата си. Аз му протегнах ръка и той я стисна. От силното му ръкостискане и от блясъка в очите му разбрах за неговата дружба всичко, което думите му не бяха успели да изразят.

— И тъй, Бърт — продължи помощникът, — когато Бабаита и другарите му се качиха на кораба, първите му думи ме накараха да изстена. „Убихме го, момчета — провикна се той. — Никога вече Едноокия няма да се меси на екипажа си, поне докато духът му не почне да витае около нас. А мисля, че кажи-речи всички ние се боим от него повече в телесна форма, отколкото като дух.“ — Хората, на които донесе тази новина, с радост завикаха „ура“, а аз се гърчех в напразните си усилия да скъсам въжетата, с които бях вързан. Да можех да се освободя само за десет секунди, щях да платя на Бабаита за убийството, което мислех, че е извършил. Те се обърнаха към Бабаита, когото веднага избраха за свой нов капитан, да реши какво да правят с Лен и с мене. Смятайки те за умрял, вече не бързаха както по-рано да вдигнат котва и направиха някои много страшни предложения как да се отърват от нас. Бабаита обаче заяви, че възнамерява да ни свали на брега, което никак не можех да проумея, тъй като веднъж го бих с камшик за бунт и той едва ли бе забравил това. По дупките, от които ти ни изрови, можеш да съдиш каква беше действителната му цел.

— Да, гад такъв — вметна Лен Григс. — Ако някога пак ми се изпречи този злодей, един от двама ни ще престане да живее. Поставиха ни с лицето надолу в изкопаните от тях гробове и дори завидях на Веселушко Прайс, когото положиха до нас, защото е страшно дори да си помисли човек, че ще умре, погребан жив. Те не бяха запушили устите ни и очакваха да се развикаме за милост. Аз не съм страхливец, ала трябваше да захапя до кръв устните си, за да попреча на устата си да нададе страха, който ме изгаряше. Благодарение на това и на решението си да не се посрамя пред Джон се сдържах да не се разрева като пеленаче.

Дългия Джон се засмя — по-скоро с горчив смях, който беше напълно естествен след ужасното му преживяване.

— А аз започнах да се моля, долен, гаден пират, аз се молех и знаеш ли каква беше молитвата ми? Молех се да имам сили да мълча като теб, Лен, и да не доставя на тия зверове удоволствието да ме чуят да крещя за милост.

— Малцина биха мълчали, ако знаят, че ще бъдат погребани живи — рекох аз, питайки се същевременно дали самият аз щях да издържа и да не се посрамя като мъж. — Но чудно е, че сте живели толкова дълго. Сигурно много време сте стоели в „гробовете“ си, ако се съди по разстоянието, което бе преплавал „Нападател“, докато ви открия.

— За това трябва да благодарим на Бабаита — мрачно се усмихна Дългия Джон. — Той каза на хората си да ни покрият леко с пръст, за да живеем и да страдаме по-дълго.

Известно време след това седяхме мълчаливи и макар че поне двама от нас бяха водили грешен, живот, смеехме да благодарим на бога, загдето бе спасил живота ни и може би ни даваше възможност за някакво изкупление.

— Какво ще правим? — запита Дългия Джон внезапно.

Аз самият си бях задал този въпрос и отговорът дойде веднага.

— Ще се опитаме да предупредим губернатора на Санта Галма — казах. — Сега това е необходимо повече от всякога. Там има английски жени и деца. Ако успеем да ги спасим, по този начин може да изкупим донякъде злодеянията, които извършихме напоследък. Ще си построим сал или лодка и ще тръгнем по море с надеждата да ни приберат навреме, за да предупредим за проектираното нападение на Даго. Но първата ни работа е да погребем клетия Прайс.

Така и направихме: тъжно и смирено положихме тялото му в дълбок гроб, изкопан под една палма.

— Бедният Веселушко Прайс — каза Лен Григс и това беше надгробният надпис, издълбан в сърцата ни.

— Аз почти му завиждам — рекох, докато стояхме загледани в гроба му. — Неволите му свършиха, той спи спокойно. А кой знае дали накрая моето тяло няма да виси на бесилката, оковано във вериги като предупреждение към други, които се изкушават да свържат съдбата си с пирати?