Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (10)

Глава X
ПЛЯЧКОСАНИ КОРАБИ

Следващите три седмици от живота ми са от тия, към които най мразя да се връщам мислено, понеже ми напомнят за сцени на излишно кръвопролитие и клане. Сега, благодарение на натрупаната с годините мъдрост, съзнавам, че би било игра с огъня, ако бях продължил ролята си на пиратски главатар дори с един ден повече, отколкото бе необходимо. Не можех да изпълнявам тази роля и същевременно да се придържам към стремежа си да не се пролива кръв. Когато някой кораб се опиташе да отблъсне атаките ли, не можех да оттегля хората си и да го оставя да избяга невредим; а когато след ожесточен бой завладявахме такъв кораб, колкото и да желаех да бъда милостив към нашите пленници, често ми бе невъзможно да обуздая буйните страсти на командуваните от мен хора.

Онова проклето съкровище, което бях скрил на остров Череп, беше непреодолимо изкушение, подтикващо ме да продължавам да бъда Едноокия. Мисълта, какво значение би могло да има това бъдеще, така бе завладяла въображението ми, че останах глух за увещанията на Веселушко и Лен Григс да се откажа веднага от тази смъртоносна игра. Колко глупав съм бил! Ако бях ги послушал, колко излишни страдания можех да спестя на други хора, да не говорим за многобройните ми безсънни нощи, когато ме преследваше споменът за ужасите, в които участвувах.

Може би си заслужава да отбележа една-две случки, станали в промеждутъка преди нападението срещу Санта Галма и неочаквания ни престой на остров Череп. През това време преследвахме и пленихме три кораба и всяко нападение лепваше ново петно върху съвестта ми.

Първия от тях забелязахме по пладне и го настигнахме точно преди мръкване. Тъй като не искаше да се предаде, оръдията ни се насочиха към него и главният артилерист, Джос Гейм, като прояви обичайното си умение, при втория опит събори една мачта.

— Приближи се до борда му — заповядах на кормчията. — Ако не побързаме, ще се мръкне, преди да успеем да се прехвърлим на него.

Испанци с пламнали очи се бяха строили да ни посрещнат и тъй като не очакваха пощада от нас, бяха готови да умрат в бой. (Когато всички бяхме наскачали на неприятелската палуба, екна залп, който повали моментално пет-шест наши хора.

Другите се поколебаха за мит, ала Дългия Джон и аз се закрепихме на палубата и се заловихме юнашки да сечем наоколо. Не останахме дълго без подкрепа. Нашите хора се прехвърлиха през фалшборда с гръмогласен боен вик, решени да отмъстят за падналите си другари. Испанците отстъпиха пред свирепия ни щурм, но все пак упорито продължаваха да се бият, въпреки че ние далеч ги превъзхождахме по численост. Спомняйки си в разгара на боя за споразумението си с Дългия Джон по възможност да няма излишно кръвопролитие, аз извиках на биещите се срещу нас моряци, че ако се предадат, животът им ще бъде пощаден.

При тези мои думи в боя настъпи затишие. Пиратите ме загледаха смаяно, сякаш ме помислиха за полудял. Хората от нападнатия кораб също се учудиха, че пират говори за пощада. А думите ми, изглежда, прозвучаха искрено, защото мнозина от тях захвърлиха оръжието си, готови да се предадат, само и само да спасят живота си. Представете си ужаса ми, когато някои от моите хора, след като се бяха поспрели за малко от изненада, продължиха да секат и да колят и преди да успея да се намеся, убиха неколцина от вече невъоръжените противници.

— Подъл гад — кресна испанският капитан, като скочи към мен със святкаща сабя. Аз се предпазих от яростния му напор и като видях, че е глупаво да се опитвам да му обяснявам, замахнах с все сила и забих юмрук право в стомаха му. Той мигновено се преви и легна безпомощно на палубата, като пъшкаше слабо.

— Стига толкова избиване — викнах аз и подпомаган от Дългия Джон, заудрях сабите на най-предните от моите хора. — Кълна се, че ще съсека следващия, който наруши заповедта ми — креснах гневно, когато Бабаита посегна с оръжието си да промуши испанеца, повален от моя юмрук.

Моряците навъсено прибраха оръжията си и към мен се стрелнаха много гневни погледи. Ала никой не посмя да продума, като ме видяха изпаднал в ярост, вбесен от това, че някои продължиха да се бият след предложението ми да пощадя живота на предалите се, а още повече ме беше яд на себе си, че следвах занаята на Едноокия, с което станах истинският виновник за избиването на хората, захвърлили оръжията си.

Мъртвите бяха хърлени зад борда и работата по разграбването на кораба започна. Щом плячката бе пренесена на „Нападател“, хората се заловиха с Подготовка за взривяването на плячкосания кораб. Заповядах им да престанат и бунтарският им дух се разпали отново.

— Какво ти е хрумнало, капитане? — изръмжа Малчо, който рядко се бе обаждал в мое присъствие от деня, когато едва не свърших с него, задето не изпълни една заповед. — Да не мислиш да ставаш пастор, а?

Недодяланата му шега накара моряците да се закискат грубо. Те бяха настръхнали, готови да се разбунтуват, ако се намереше смелчак, който да ги поведе. Колкото и голям злодей да беше Едноокия, много показателно за неговото влияние като командир се оказа това, че осемнайсет месеца бе управлявал своя екипаж от главорези и макар че много пъти те насмалко не се бяха разбунтували, все пак винаги бе съумявал да ги обуздае.

— Искаш да знаеш какво мисля? — запитах аз. — Мисля, че е крайно време Малчо да се научи да си затваря устата, иначе ще увисне на мачтата като танцуваща кукла.

От този момент нататък волята ми повече не бе оспорена. Плячкосаният кораб, половината от чийто екипаж бяхме избили, бе пощаден и тъй като все още бе годен за плаване, предоставихме го на оцелелите — ако могат, да се доберат до някое пристанище.

Испанският капитан, съвзел се донякъде от удара, който му бях нанесъл, следеше всяко мое действие с ярост в тъмните си очи. Обаче не помръдна да се намеси, докато пиратите не се спуснаха в лодките и аз самият не се приготвих да ги последвам.

— Убиец! — извика той. — Някой ден може да те срещна пак и да отмъстя за коварството ти. Синът ми лежи там, съсечен от твоите хора, след като се бе предал. А ти му обеща пощада!

— Сеньор! — отвърнах аз на неговия език. — Вие имате пълно право да се гневите, но ви се кълна, че съжалявам за случилото се. С радост бих кръстосал сабята си с вас, ако така можех да върна живота на сина ви. Но вече няма да има никаква полза от това.

— Освен отмъщение — кресна той, устремявайки се към мен с вдигната сабя. Тъй като исках да избегна схватката с него, аз скочих бързо в лодката и заповядах на гребците да подкарат.

— Не само убиец, но и страхливец! — изрева испанецът, като скочи на парапета и се улови за въжетата. Пренебрегнал възможните последици, той насочи пистолет към мен и стреля, но прицелът му бе толкова неточен, че куршумът плясна във водата край борда.

— Я да се върнем и да опечем тоя дърт глупак — извика Бабаита, а друг вдигна мускета си, за да застреля испанеца, който крещеше и ругаеше като побъркан, докато уплашените му хора го уловиха и дръпнаха от парапета.

— Оставете го — казах аз. — Свали си мускета, Смътс. И без туй вече достатъчно зло му причинихме.

Не пропуснах да забележа ироничните погледи, който си размениха пиратите, но сметнах за благоразумно да се престоря, че не ги виждам. „Едноокия се размеква на стари години“ — каза един от тях, без да си дава труд да сниши гласа си до шепот. „Мек като медуза!“ — подхвърли презрително друг също тъй непредпазливо.

Разбира се, аз трябваше веднага да прекратя подобни бунтовни забележки, но едва ли вече щеше да има полза от думи и заплахи, пък и ме отвращаваше мисълта да проливам повече кръв, била тя и кръвта на тези демони в човешки образ. Затова си седях така, като че ли не чувах нищо, ала в лицето ми нахлу гореща кръв и се радвах, че здрачът скрива изчервяването ми.

Няколко дена минаха в бездействие. Много от хората взеха да настояват шумно да се върнем веднага на остров Череп. Аз отхвърлих предложението им, тъй като бях уверен, че след като установи, че съкровището му е откраднато, най-малко една седмица Даго ще следи това място. Всички пирати роптаеха, задето не се виждат никакви „трофеи“, и целият кораб бе пропит от дух на брожение. Почти ежечасно се случваха кавги и сбивания и всеки път, когато се появявах на палубата, хората ме посрещаха намръщени и с мърморене, което често ставаше така очебийно, че можеше да се нарече открито бунтарство. Макар че тези обиди ме ядосваха, аз запазвах пълно самообладание, решен да не довеждам нещата до фатален сблъсък, ако той изобщо можеше да се избегне. Откровено казано, през всичкото време се чувствувах като в барутен погреб, заобиколен от врагове, готови всеки момент да хвърлят горяща клечка, която ще ме запрати в небесата.

Напрежението отслабна поне временно, когато един ден в зори се озовахме на по-малко от половин миля от някакъв висок бриг, носещ се в наша посока.

Бабаита, който пръв го забеляза и ме измъкна от койката ми, потриваше радостно ръце, като гледаше към платната му.

— Голяма плячка ще падне, капитане, ще мога да си наваксам оная, дето я изгубих през нощта, когато избягахме с „Нападател“. И се надявам този път да не бъдеш толкова мек с пленниците.

— Няма да бъда толкова мек с екипажа си — бе моят отговор, — ако продължава да мърмори. Целта ни е плячка, нали, а не колко нещастници можем да пратим на морското дъно!

— Бога ми, няма съмнение, ти ставаш пастор — каза тоя тип, но побърза да се отдръпне, когато направих една крачка към него със свити юмруци. Ала дързостта на тоя човек беше достатъчно доказателство за бунтарското настроение на екипажа. Сведенията, донесени от Дългия Джон, Веселушко и Лен Григс, също ме накараха да закопнея за деня, когато съкровището на Даго ще бъде докарано благополучно на брега и „царуването“ ми като капитан Грим ще свърши.

Когато вдигнахме пиратското знаме заедно с ужасния флаг, под който плаваше Даго, видяхме, че хората от палубата на брига се раздвижиха тревожно. Но ние бяхме толкова близо до него, че той нямаше никакъв шанс да избяга и аз се надявах цялата работа да мине без кръвопролитие.

Нашите артилеристи вече бяха заредили оръдията и се целеха. Бързо им заповядах да не стрелят, докато не дам знак. Въпреки това един от тях предизвикателно приближи фитилния палник. Аз бях изтеглил до половина пистолета си, за да го застрелям, но Дългия Джон уреди работата, като повали този тип с удар зад ухото.

— Смърт чака следващия, който не ми се подчини! — извиках аз, надявайки се, че след като изрекох тази закана, не ще стане нужда да подкрепя думите си с дела. — Кормчийо, доведи кораба до оня бриг така, че да могат да ни чуят.

Бушпритът се вдигаше и спущаше, докато се приближавахме бързо към жертвата си Виждах, че до оръдията му са застанали артилеристи, но изстрел не бе даден, което много ме зарадва. Очевидно капитанът на брига предпочиташе първото враждебно действие да дойде от наша страна, а дотогава се въздържаше от стрелба.

— Хей, вие на брига! — викнах аз, като си направих фуния с шепи, когато корабите се намираха на петдесетина ярда един от друг. — Говори ви пиратският кораб „Нападател“. Възнамеряваме да се прехвърлим на борда ви, но нищо лошо няма да сторим нито на кораба, нито, на екипажа ви, ако не стреляте първи.

— Да предам товара си и на всичко отгоре да рискувам да загубя кораба си, без да нанеса нито един удар? — долетя рязък отговор.

— Да, ако сте благоразумен. И да се съпротивявате, и да не се съпротивявате, пак ще вземем товара ви. Нека това стане мирно и се заклевам, че няма да пострадат нито хората, нито корабът ви.

Настъпи пауза, сякаш капитанът на брига се затруднявате да вземе решение.

— Каква полза да му хвърляш рози, Еднооки — чу се гласът на някого от екипажа, който внимаваше да не се издаде. — Метни на борда му едно гюлле. Така може да му дойде умът в главата.

— Мълчете! — изревах аз, обръщайки се гневно към екипажа си. — Дълги Джон, разузнай кой проговори преди малко и ми го доведи. А вие, капитане — продължих аз, обръщайки се отново към брига, — по-живо, чакам отговор.

— Е, добре, ще се предадем според вашите условия — долетя неохотният отговор, — макар че ми се ще да имам двайсетина души повече и…

— Стига проповеди! — отсякох аз. — И да няма опити за измама. Приближи ни борд до борд, кормчийо!

Маневрата бе изпълнена умело и след малко абордажните куки придържаха двата кораба здраво един за друг.

Дългия Джон, Лен Григс и Веселушко стояха близо до мен, готови да ме подкрепят, ако някой от пиратите се опиташе да наруши обещанието, което бях дал — никой от екипажа на брига да не пострада. Капитанът на пленения кораб беше нисък, но чевръст човек, към петдесетгодишен, чието загоряло лице, загрубели черти и типичен моряшки вид показваха, че дълги години е прекарал на море. Зад него се бе скупчил екипажът му, повечето бяха с навъсени лица, а един-двама скърцаха със зъби, сякаш нищо не би им доставило по-голямо удоволствие от това да се счепкат с нас, макар и да ги превъзхождахме многократно по численост.

Един човек ми направи особено впечатление. Външно той представляваше странна гледка с дългата си, рошава тъмнокафява брада, която стърчеше като пътепоказател, тъй като държеше главата си отметната силно назад. Така се разкриваше ясно дългата му жилеста шия с толкова изпъкнала адамова ябълка, че сякаш всеки момент щеше да пробие кожата. Но най-поразителната особеност на този човек бяха двете широко отворени, искрящи от гняв очи, в които омразата личеше така ясно, като че наум ни ругаеше, ала в тях се таеше и проблясък на лудост.

Докато пиратите бяха заети с плячкосването на кораба, аз следях този човек, страхувайки се да не би да извърши някакво враждебно действие, което би въвлякло двата екипажа в кръвопролитие. Забелязах, че капитанът на брига, явно долавяйки силния гняв, който кипеше у този свиреп на вид стар човек, правеше всичко по силите си да го възпре да не излее гнева си, като го държеше добродушно за ръката И от време на време му прошепваше нещо на ухото. Кокалестите ръце на човека с отчетливо изпъкнали вени ту се свиваха в пестници, ту се отпущаха — явно той се мъчеше да се овладее, защото знаеше, че с един свой открит протест можеше да навлече на другарите си смърт или мъчения.

Убеден съм, че всичко щеше да мине добре, ако не беше една дребна случка. Един от пиратите, Малчо, се приближи, олюлявайки се под огромен вързоп плячка, която бе насъбрал някъде долу. Той се препъна точно пред капитана на брига, вързопът падна от гърба му и блъсна човека с тъмнокафявата брада. Последният не можа да изтърпи това. Загубил самообладание, той дари Малчо с два здрави ритника, преди дребосъкът да се изправи отново на крака, след което веднага изтегли сабята си, готов да се развилнее.

Капитанът на брига направи крачка напред, за да се опита да го възпре. Аз сторих същото, тъй като исках да го спася от последиците на гнева му. Но и двамата закъсняхме. Брадатият удари Малчо със сабята си в същия миг, когато друг пират стреля с пистолета си в озверелия човек. И пиратът, и морякът паднаха мъртви едновременно.

Как успях да предотвратя поголовно клане на останалия екипаж на брига, не мога да кажа. Следващите няколко минути са объркани в паметта ми. Смътно си опомням, че избих пистолета от ръката на един от пиратите; че Веселушко Прайс се вкопчи с друг, който искаше да ме съсече; че Дългия Джон ревеше на екипажа да се подчини на капитана си и да не върши глупости; и че капитанът на брига коленичи до мъртвия си моряк. Така или иначе редът бе възстановен, плячкосването продължи бързо и още преди пладне отплавахме, като оставихме брига с един убит от екипажа. Колкото и да се мъчех да убедя съвестта си, че брадатият сам си бе виновен, задето го застреляха, дълбоко в душата си аз чувствувах, че отговорността за смъртта на още двама души трябваше да се прибави към престъпленията, които вече бях извършил.

Но съдбата на третия кораб, който нападнахме и завзехме, най-после ме накара да се закълна да сложа веднъж завинаги край на пиратския си занаят. Седем часа гонихме този кораб — „Златна котва“, но в отстъплението си той се биеше така храбро, че ми се щеше да го заловя просто за да възтържествувам над него, ала същевременно се надявах да се изплъзне, за да избегна ново излишно кръвопролитие. Изпълни се първото ми желание, което беше по-силно. Накрая осакатихме „Златна котва“, а след това заплавахме напред-назад покрай него, обсипвайки го с целия запас от гюллета, който имахме на борда си. Дълго време той отвръща достойно на тази бомбардировка, но тъй като срещу един бордов залп, който ни изпращаше, ние можехме да се отплащаме с два, очевидно той нямаше да издържи дълго. Преди да го доведем до такова състояние, че всеки миг да потъне, той свали знамето си и на негово място вдигна бял флаг.

Като грабнах един рупор, аз скочих на полуюта и дадох обичайното си обещание да пощадя живота на хората и да не причинявам повече щети на кораба, ако ни оставят да го плячкосаме безпрепятствено.

Този „пасторски жест“, както подигравателно го наричаше екипажът, в случая предизвика по-скоро смях, отколкото гняв, както бе ставало обикновено. В смеха на моряците обаче се долавяше странна нотка, в която имаше нещо злокобно. Аз не можех да сторя почти нищо друго, освен да приканя към тишина, защото начинът, по който се смееха, не ми харесваше; затова, когато капитанът на „Златна котва“ прие условията ми, пратих на кораба му малък отряд под командуването на Дългия Джон.

Няколко от лодките се върнаха при „Нападател“ препълнени с плячка, която бе струпана върху палубата на две купчини, едната от които трябваше да се подели незабавно между хората, а другата да се прибере в трюма. Както обикновено, тази работа бе свършена бързо и методично и преди да изтекат и няколко часа, видях, че Дългия Джон и хората му, изпълнили задачата си, се отблъскват от борда на нападнатия кораб.

Хората в лодките бяха в много весело настроение. Само дългия Джон и Лен Григс, който бе подкрепял помощника, не се присъединиха към всеобщия гръмогласен смях и груби закачки. Някои шеги, в които помощникът не участвуваше, много допадаха на нехранимайковците под негово командуване.

— Не знам какво им става — прошепна Дългия Джон, когато се прехвърли на борда. — Не се опитваха да закачат хората на „Златна котва“, вършеха работата си много бързо. Ала непрекъснато си смигаха й се подхилваха, сякаш са намислили някаква шега. Право да ти кажа, това не ми харесва.

— Няма защо да се безпокоиш — отвърнах аз, но въпреки смелите си думи бях неспокоен. — Просто са в добро настроение, предполагам. Във всеки случай много им е смешно, като си помислят, че Едноокия става светец. Сигурно им е трудно да проумеят какво се случва напоследък с техния капитан. Обзалагам се, че самият Еднооки рядко е проявявал милост.

— Колкото лъв би побягнал от агне — съгласи се помощникът с усмивка. — Ах, Бърт, щастлив ще бъда в деня, когато напусна завинаги този дяволски кораб.

Докато се отдалечавахме от разграбената „Златна котва“, с учудване забелязахме, че нашите хора гледат назад към нея, а лицата им изразяват очакване. Вселушко Прайс и Лен Григс се смесиха с пиратите, за да се опитат да научат причината за всичко това. Но екипажът не им казваше нищо, защото знаеше за дружбата им с нас.

Внезапно Дългия Джон ме улови за ръката.

— Гледай! Гледай! — каза той, сочейки развълнувано назад към плячкосания кораб.

Светкавично разбрах причината за цялата веселост на пиратите. Нищо чудно, че изслушаха развеселени обещанието ми пред капитана на „Златка котва“ да не сторя зло на неговия кораб. Очевидно те бяха намислили предварително какво да направят със следващия завзет кораб. Когато погледнах назад, дебели спираловидни стълбове дим се издигаха от палубите на кораба, който бяхме разграбили.

Ликуващият вой на моряците от тази гледка заглуши гневния ми вик. Няколко минути те бяха като луди. Уловиха се за ръцете като деца, които играят на „въртележка“, и заподскачаха по палубите, ревейки грубиянски песни.

Гневът ми, който пламна като огън в мига, в който видях горящия кораб, внезапно охладня, но стана неизмеримо по-страшен. Аз бях решен или да се върна и да се опитам да спася екипажа на обречения кораб, или да умра при този опит. Като дадох знак на Дългия Джон и другите двама приятели да извадят оръжията си, аз изтеглих своите пистолети и бавно се прицелих в обезумелите от веселост хора.

Те изглеждаха толкова погълнати от своя див и варварски танц, че не обръщаха внимание какво правя. Единия пистолет насочих към Бабаита, другия — към Черния Джим, и двамата нещо като водачи на останалите. Пръстите ми се опряха плътно на спусъците и почти ги натиснаха, но се поколебах да убия дори негодници като тях, без да им дам възможност да спасят живота си.

Ето защо в последната секунда промених решението си и стрелях с единия пистолет над главите на развеселените пирати. Песента им секна в миг и мнозина останаха в позата, в която се намираха.

— Размирни кучета! — ревнах аз. — Веднага се връщаме на кораба, който сте подпалили.

Бабаита беше опиянен от успеха на плана и сляп за всякакво благоразумие.

— Я го чуйте Едноокия, бъбривия пастор — подзе той и посегна към пистолета си. Преди да успее да го приготви за стрелба, моят проговори и оръжието му изтрополя на палубата. С ругатня той стисна ранената си китка с лява ръка.

За една кратка секунда изглеждаше, като че моряците ще се впуснат към нас и ще ни пометат. Но видът на моите поддръжници и насочените ни пистолети, както и липсата на водач, ги възпря.

Без да губя време да презареждам пистолетите си, аз взех сам кормилото и оттам закрещях команди, които бяха изпълнени, макар и неохотно. Бавно поехме обратно при насрещен вятър, като нито за миг не изпущах от очи нещастната „Златна котва“.

Пожарът я бе обхванал бързо и сред обгърналите я гъсти валма дим вече се виждаха подскачащи огнени езици, които скоро запълзяха нагоре по мачтите и зализаха лакомо платната. Но не виждах хората от горящия кораб да се спущат в лодките си и като поразпитах, узнах, че лично Бабаита ги е направил негодни за плаване, докато вниманието на помощника е било отвлечено другаде.

Преди да се приближим достатъчно, за да можем да помогнем с нещо, се чу страшна експлозия и небето потъмня от горящи или почернели отломки, изхвръкнали високо във въздуха. Без да обръщам внимание на падащите останки, аз продължавах напред с надежда да пристигна поне навреме, за да спася някои от екипажа на кораба. Но макар че търсихме дълго, намерихме само един човек, почти в безсъзнание, вкопчил слабите си пръсти в почерняла греда.

Той бе вдигнат внимателно на борда и положен на палубата. Като съзря Дългия Джон, когото вероятно сметна за капитан на нашия кораб, той се поизправи на лакът и го загледа с омраза.

— Дано и твоят кораб да свърши като моя — изрече човекът напрегнато. — Ти обеща да пощадиш живота на хората ми и да запазиш кораба, ако ви оставим да ни грабите безпрепятствено. Ние изпълнихме нашата част от споразумението, а в замяна на това вие изгорихте кораба ми и избихте моите хора. Има бог на отмъщението и може би той ще се погрижи да ви сполети участта, която заслужавате. Вие, пиратите, сте изметът на моретата, гниещи водорасли, и заедно с всички честни моряци аз ви заплювам.

Той се изплю безсилно на палубата и презрението му прониза сърцето ми като с нож. Засрамен, коленичих до него, готов да му помогна, но последната му предизвикателна постъпка му бе струвала живота.