Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (30)

Трийсета глава

Е, да. Това беше най-безславния безславен момент, който някога съм изживявал. През един живот, който е бил безславен, изпълнен с безславни моменти. Искам да кажа, че наистина беше такъв. Пред мен стоеше кръвожадният генерал, който ме гледаше злобно и галеше спусъка на пистолета си. Зад него бяха шкембестите му артилеристи и гледаха през дулата на оръдията си. От всички страни моята обезоръжена армия бе изритвана от скривалищата си и под заплахата на пушките, докарвана на площада. По-безславен момент от този не можеше да има.

— По този начин няма да стигнеш далеч, Зенър — казах аз. Беше доста неубедително, но почти единственото, което можах да се сетя в този момент.

— Грешиш, малко човече. — Той вдигна пистолета си и го насочи между очите ми, като продължаваше да гали спусъка. После го свали. — Не искам така леко да умреш. Преди да те застрелям, ще бъдеш принуден да гледаш как разстрелвам тези дезертьори. Те се осмелиха да се разбунтуват и да вдигнат оръжие срещу мен. Тези предатели ще умрат за това си престъпление. После ще разстрелям десет затворника, както обещах. А след това и само след това ще убия теб.

— Освен ако преди това аз не те убия — изръмжах и почувствах, че съм оголил зъби. Нямах какво да губя. Вдигнах ръце и тръгнах към него. И той побягна!

Не далеч. Само до първия затворник, една стара жена с побелели коси. Дръпна я от другите и допря дулото на пистолета си до главата й.

— Продължавай, ди Гриз. Направи още една крачка към мен и ще натисна спусъка. Съмняваш ли се?

Да се съмнявам в него? Никога. Не направих тази крачка. Настъпваше краят на света и аз не можех да направя нищо. Те имаха оръжия; ние нямахме нищо.

Тогава, в най-мрачния момент, през безизходицата на моите мисли долових стъпките на много хора. Обърнах се да погледна, както се обърна и Зенър.

Откъм ъгъла идваше голяма маса хора, изпълваше улицата от стена до стена, безброй хора. Водеха ги Стърнър… и Нийб!

— Не, недейте, връщайте се! — извиках аз. Нийб мило ми се усмихна. И продължи да върви до Стърнър. Сега Зенър насочи пистолета си към Стърнър… който изглеждаше напълно безразличен към това. Той спря и извика високо:

— Всички вие, които държите оръжия… свалете ги. Ние няма да ви сторим нищо лошо, защото не сме такива хора…

— Още една дума и ще те застрелям! — изрева Зенър. Стърнър се обърна към него, лицето му беше студено като смърт.

— Вярвам, че ще го направиш — каза той. — До този момент не вярвах, че е възможно едно човешко същество да убие друго човешко същество. След като те видях, вече вярвам.

— Добре, тогава ти ще…

— Спокойно. Аз ще направя онова, което съм дошъл да направя. Ще ти взема оръжието. Ако ти ме убиеш, някой друг ще ти го вземе. Ако и той не успее, друг ще се опита. Накрая то ще бъде празно, без патрони и ще ти бъде отнето. Ти не можеш да спечелиш. Онези, които са с теб, не могат да спечелят. Всичко свърши.

— Не е! — извика Зенър. Сега на устните му имаше слюнка, погледът му беше на обезумял. Той бутна старата жена настрана и опря пистолета си до тялото на Стърнър. — Никой няма куража да го направи. Когато те застрелям, всички те ще се обърнат и ще се разбягат. Моите хора ще ви обсипят с град от куршуми и оцелелите ще побегнат панически. Това ще направя и ти не можеш да ме спреш…

Спуснах се с протегнати ръце към него. Той блъсна Стърнър към мен и насочи пистолета към главата ми, прицели се, изпъна пръст на спусъка.

— Доброволец ли се пишеш, ди Гриз? Добре. Тогава ти ще бъдеш първият.

Над площада пробяга сянка и в ушите ни прогърмя засилен от усилвател глас:

— Войната свърши. Хвърлете оръжията.

Небето беше закрито от най-големия космически кораб, който бях виждал, блестящ с оръдия… всичките насочени към войниците на Зенър.

Флотът беше пристигнал.

Но малко късно.

— Никога! — изкрещя Зенър. — Артилеристи, огън! Убийте пленниците! Свалете този кораб!

Аз също не бях забравен. Той опря дулото на пистолета си в слепоочието ми и натисна спусъка. Пистолетът не изгърмя.

Виждах побелелите от натискане кокалчета на пръстите… но спусъкът не помръдна. Лицето на Зенър доби пепеляв цвят, когато той разбра какво става. Замахнах и избих пистолета от ръката му.

После замахнах отдолу с юмрук, за да нанеса удара, който мисля, че бях пазил през целия си живот. Нагоре, по-бързо и по-бързо се движеше юмрукът ми, докато го удари право в челюстта, повдигна го във въздуха и го просна в безсъзнание на земята. Потрих зачервените си кокалчета и разбрах, че се хиля като глупак.

— Оръжията ви няма да стрелят! — отново прогърмя гласът от небето и дори въпреки ехото и изкривяването от усилвателя познах гласа на капитан Варод. — Този кораб създава поле на ентропия, което не позволява метал да се движи по метал или електрони да текат. То не засяга живите форми. Следователно ако вие, скъпи граждани на Чоджеки, бъдете така добри да разоръжите нашествениците, аз ще ви бъда безкрайно благодарен.

Прозвуча бързо тропане на крака, тъй като мнозина дезертьори дотичаха първи. Гледката на помътнелите очи на офицерите и почервенелите носове на сержантите не беше приятна. На кораба над нас се отвори люк и по въжената стълба слезе позната униформена фигура. Усетих ръка на рамото си, обърнах се и видях прекрасното лице на Нийб, усмихнато.

— Това означава ли, че всичко свърши, Джим?

— Да, и краят е щастлив.

— Какво ще стане сега?

— Нашествениците ще си отидат и никога няма да се върнат. Вашата планета отново ще си бъде ваша. И тук вечно ще цари мир.

— И ти ли ще заминеш?

Сърцето ми заби бързо, стиснах ръката й и се приготвих да се удавя в тези очи. После изплувах и се отърсих.

— Не зная… не, не е вярно. Зная. Колкото и привлекателни неща да има тук — стиснах ръката на най-привлекателното от тези неща — след време аз няма да съм щастлив. Нито онези около мен. Твоята планета, моля да ме извиниш за думите, но не бих искал да свиквам с нея. Има много светове, които още не съм видял. Галактиката е много голяма. Болно ми е да го кажа, но аз трябва да напусна.

— Остани на този свят, Джим — посъветва ме Варод, когато мина зад мен. — Защото ако го напуснеш, ще откриеш, че на дадена планета те очаква съд и затвор.

— Това ти ли го казваш, Варод, ти ли го казваш! — Обърнах се и гневно размахах пръст пред лицето му. — Ти ме излъга, измами ме да дойда тук… след това пренебрегна моето съобщение със свръхсветлинна скорост и ме остави да се скапя тук, едва не ме хванаха и половината планета не бе избита…

— Никога! Ние бяхме в орбита навреме, всичко наблюдавахме. Щом пристигнахме, веднага започнахме да подслушваме Зенър с помощта на неоткриваеми електронни устройства. Ние бяхме тук два дни, след като ти изпрати твоето съобщение със свръхсветлинна скорост. Браво!

— Два дни? Подслушвателни устройства? Невъзможно. Марк Форър щеше да знае за всичко това.

— Той знаеше. Ние провеждахме постоянни консултации с този велик интелект. Той много ни помогна.

— Да не искаш да кажеш, че Марк Форър ме е лъгал… като вас?

— Да.

Отворих уста, после я затворих и отново премислих всичко.

— Защо… искам да кажа защо стоях тук и поех риска да изтърва положението от контрол, когато вие веднага сте могли да кацнете?

— Трябваше да чакаме да минат изборите — каза Варод с гневна любезност. — Направихме всичко, което можехме, да махнем Зенър от родната му планета колкото се може по-бързо. Монтирахме всички онези радиопредавателни подслушватели, за да знае, че е следен. Действахме върху неговата параноя с надежда, че ще бъде без контакт с родната база, докато стане много късно. Ти беше много добър в създаване на проблеми за него тук. Трябва да те поздравя. Това не му даде никакво време дори да помисли за установяване на контакт с неговата база. Което беше много важно за нас. След като Зенър замина на своето междупланетно приключение — както очаквахме да направи, — стана възможно да извършим малък държавен преврат в Невенкебла. Гражданите бяха повече от уморени от безкрайното състояние на извънредно положение. Един бунт в двореца бързо прогони военните. Беше избрано цивилно правителство и отсега нататък ще царува мир. Тази обезоръжена армия ще се върне и ще се слее с цивилното население.

— Използвали сте ме за примамка — казах аз с известна топлота.

— Не разбирам думата, но сигурно означава, че сме те използвали несправедливо и сме те накарали да свършиш мръсната работа вместо нас.

— Това е достатъчно, докато се съгласим с по-добро описание. Е… не си ли съгласен?

— Ни най-малко. Ти се замеси в този случай по твои собствени съображения. Ако не те бяхме следили и не ти бяхме дошли на помощ, вече щеше да си мъртъв.

Последното беше много трудно да се оспори. И бях дошъл тук по своя собствена воля. Погледнах към проснатото тяло на Зенър и с усилие се въздържах да не го изритам в ребрата.

— Какво ще правите със Зенър?

— Зенър е болен и ще получи необходимото лечение в болница, специализирана по заболявания като неговото. От този момент той повече не съществува.

— А какво ще стане с мен?

— Ти ще бъдеш достатъчно умен да останеш, където си сега. Избягал затворник, когото го чака съд…

— Не ми пробутвай тази брадата глупост — отвърнах презрително. — Аз съм таен оперативен агент на Галактическия съюз и ще бъда третиран като такъв. Аз ви помогнах да откриете местонахождението на тази планета и страдах в името на справедливостта на Съюза. Дори сключих финансови споразумения от ваше име.

— Да, с войника, на когото си обещал кредити, за да ти помогне. Гласово включваният рекордер в птицошпионина е записал разговора с него. На Аспия ще се плати.

— Тогава и на мен ще платите. Пълна заплата за цялото време, през което работих за вас. Нали?

Той потри брада и се намръщи.

— Предполагам, че ще искаш и пълно опрощаване на извършените на Бит О’Хевън престъпления?

— Не. Просто искам онзи инцидент да се изтрие напълно от моето досие, така че да мога да продължа като свободен човек. С полагащото ми се възнаграждение в джоба.

— Съгласен съм. Стига да останеш на служба във Флота. Макар и малко необуздан, ти си добър агент…

— Никога! — извиках аз, хвърлих се назад и зацвилих като кон. — Никога! Да работя за закона? Да плащам данъци и да чакам мизерна пенсия за старост? По-добре смърт, отколкото унижение! Плащайте каквото ми се полага и да си кажем сбогом, капитане. Аз имам свои приоритети в кариерата.

— Като водиш живот на престъпник?

— Това е различно. Никога вече… мога да ти обещая! — Сложих лявата си ръка на сърцето, дясната обърнах с дланта навън. — Аз получих нужния урок. С настоящето се отричам под клетва от всякакъв интерес към престъпния живот и се кълна отсега нататък завинаги да бъда достоен член на обществото.

— Добре, моето момче, добре. Тогава ще се погрижа да си получиш парите. Такива като теб не се отдават на престъпления.

— Не, сър, не! — казах аз.

Отново лъжа, лъжа с усмивка, лъжа, изречена през стиснати зъби. В края на краищата… имах пред себе си добър пример за подражание. Когато един капитан от Галактическия съюз те лъже, когато най-големият изкуствен интелект в известната галактика те лъже… трябва ли един бивш свинар на свинепрасета да бъде принуден да каже истината?

Гърлото ми беше сухо и изведнъж почувствах голямо желание за малко четиристотингодишно вино. Очаквах с нетърпение да вдигна чаша. Да вдигна тост.

За моята бъдеща кариера между звездите. Почти чувствах вкуса на това вино на небцето си. Облизах устни, обърнах се и видях Нийб и Стърнър.

— Приятели… това трябва да се отпразнува. Елате с мен, моля ви. Зная едно изключително добро заведение не много далеч оттук.