Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (25)

Двайсет и пета глава

Почивах в тъмнината, потта по тялото ми изсъхна, опитах се да не мисля за ветеринарната практика за роботизираните коне… и се замислих за значението на затворената врата на комуникационната зала.

Не беше запечатана, за да не мога аз да вляза в нея. Давах си ясна сметка, че другите, и в частност Зенър, не се страхуваха от моето присъствие. Например готовият да се бие капитан, когото бях срещнал рано вечерта. Не, Зенър я беше затворил поради свои собствени съображения. Какви бяха те? Трябваше да тръгна от очевидното.

Вратата на този кораб беше запечатана, така че вероятно всички комуникационни зали на всички космически кораби са запечатани. Нямаше никакъв смисъл да е запечатана само една. Защо? Изглежда, за да прекъснат комуникациите. Между кой и кого? Или, всъщност между кого и кой? Не можеше да е за прекъсване на планетарните комуникации. Те бяха все още необходими за не много успешното нахлуване. Но за това са достатъчни наземните радиостанции. Явно комуникационните зали на космическите кораби бяха запечатани, което означаваше, че са прекъснати комуникациите между кораби. Това нямаше голямо значение, тъй като целият флот вече се бе приземил.

Оставаше само междузвездната комуникация. Разбира се! Бързото заминаване, пазенето в тайна на целта. Зенър знаеше, че Галактическият съюз е подире му, знаеше, че те могат да го спрат, ако разберат къде отива. Или къде се намира планетата. Значи нашествието беше лично негово дело. Авантюра в междузвездното пространство. И без какъвто и да е риск, срещу невъоръжен неприятел. Зенър беше наясно, че Галактическият съюз има шпиони, всички онези детекторни коли бяха свидетелство за това. Той бе убеден, че аз работя за Съюза и че в неговата армия може да има и други агенти на Съюза. Така че комуникациите са прекъснати до успешното завършване на нападението. След това Галактическият съюз не можеше нищо да направи.

Това беше добре за нашествието… но много лошо за мен. Бях изпратил радиосъобщение за помощ, което сега пътуваше на куц крак през междузвездното пространство с жалката скорост на светлината. По-добре да забравя за него. И да се простя засега с надеждата за изпращане на съобщение със свръхсветлинна скорост. Налагаше се да мисля като местен жител. Може би щях да прекарам остатъка от живота си на тази планета. Ако останех тук, не исках военните главорези на Зенър да вървят по петите ми. Дезертьорство, това беше името на играта. Трябваше да откъсна армията му от него. Когато всички наборници се разпръснат из страната, ще обмисля следващата си стъпка. Която не се поддаваше на обмисляне. Може би трябваше да отворя спиртоварна и да доставям безплатно алкохол на неговите офицери и сержанти? От онова, което бях видял, може би с подходящо поощрение до една година всички щяха да умрат от цироза.

Прозинах се и разбрах, че очите ми се затварят, че почти спя.

— Никога! — простенах аз и скочих на крака. — Заспи тук, Джим, момчето ми, и вероятно ще се събудиш мъртъв. На работа! Следващата стъпка е да се махнеш от тази база, защото за момента работата ти тук е свършена. Връщай се на топло и на светло, в компанията на жени, далеч от самотните, ругаещи, пиещи, играещи на комар мъже и всички други военни удоволствия. Махни се оттук!

Но бях толкова уморен! Вместо да вървя, сигурно щеше да е по-добре да имам някакво транспортно средство. Някъде около щаба трябваше да има коли, тъй като офицерите рядко ходеха пеша. Не беше много трудно да се открият. Точно зад сградата на щаба имаше неохраняван паркинг. И там, зад щабните коли, се виждаше една командирска кола. Такава, с която бях достатъчно добре запознат. Отидох до нея и се качих. Не беше необходима никаква охрана на този паркинг, тъй като всички стартерни ключове бяха прибрани. Усмихнах се в тъмното. Тази каручка без ключ можеше да се пусне по-бързо, отколкото с ключ. Наведох се, дръпнах кабела, извих го и го допрях. Посипаха се рой искри и горивните клетки оживяха. Смело запалих фаровете, включих на скорост и потеглих.

Накъде? Не към вратата, разбира се. През деня може би бих могъл да се промъкна с някой конвой. Но точно сега порталът сигурно е затворен и аз ще трябва да покажа пропуск или да изтъкна някаква основателна причина за това среднощно пътуване. Не можех да измисля такава причина. Карах бавно, по един от обиколните пътища на лагера. Минах покрай един от порталите, от вътрешната страна на оградата от бодлива тел — за сигурност на патрулите, несъмнено. Карах по него, докато една групичка дървета закри светлините на лагера. Насочих фаровете към оградата, изключих от скорост и слязох да огледам бариерата.

Десетнишкова бодлива тел. Сигурно беше свързана с алармена система, но не виждах никакви следи от копано, телове за препъване или проводници, които могат да водят до мини. Може би си заслужаваше да опитам да я прекося. Нямаше значение дали ще се задейства сигнализацията. Докато на мястото дойдат тромавите войници, аз отдавна ще съм изчезнал. Качих се на колата, включих на най-ниската предавка, натиснах газта и потеглих напред.

Телената ограда изстърга и се скъса. Посипаха се искри… помислих си, че може да е под напрежение, но бойната кола беше екранирана… после тя избута всичко настрана и преминах. Превключих на по-висока предавка и се понесох по празните улици. Завъртях рязко волана и гумите изсвириха на площад с голяма статуя на Марк Форър, който гледаше хладнокръвно от постамента към широкото авеню на далечната страна. Познах улицата, бях минавал по този път по-рано, когато избягахме първия път. Напред бяха реката и мостовете. А от другата страна — жилищните покрайнини.

Когато минах с бойната си кола по моста, още нямаше следи от преследване. Чудесно. Време беше да повървя пеша. Отдалечих се от брега на реката, включих на най-ниска предавка, насочих колата към реката и скочих от нея. Тя продължи бавно напред, смаза една пейка — съжалявам за това — и се хвърли величествено от брега. Последва много бълбукане и плискане и накрая изчезна. Тук реката бе дълбока. Зад мен се чуваше далечен вой на сирени. Тръгнах бързо през парка и се шмугнах в най-близката улица. Макар че бях уморен, трябваше да се отдалеча от реката, в случай че имаше следи, които можеха да се видят през деня.

„Било каквото било, Джим!“ — казах си аз и се подпрях на една стена със съзнанието, че едва се държа от умора. Бях завил зад ъгъла напосоки, съвсем се бях изгубил, зад гърба ми беше реката. В стената до мен имаше врата с изрязани в дървото букви: Dun Roamin. Съобщението прието. Без да се колебая, отворих вратата, изкачих се по стъпалата и почуках на външната врата. Трябваше да почукам втори път, преди отвътре да се чуят стъпки и да светнат лампи. Дори след цялото прекарано време тук, на Чоджеки, все още ми бе трудно да повярвам, че така трябва да се посрещат чужди хора.

— Кой е? — извика мъжки глас, докато открехваше вратата.

— Джим ди Гриз, чуждоземецът, изморен.

Вратата широко се отвори и на светлината един старец с тънка сива брада замига с късогледите си очи към мен.

— Не може да бъде. Ти си! О, какво щастие за стария Чолгошц! Влез, смели чуждоземецо, и приеми моето гостоприемство. Какво мога да направя за теб?

— Благодаря ти. Като начало, нека изгасим светлините, просто за в случай, че мине патрул. А след това ми приготви легло да преспя…

— С удоволствие! Осветлението е изгасено, следвай ме, насам, в стаята на дъщеря ми, сега женена, живее на фермата, четирийсет гъски и седем крави. Ето ни. Спускам завесите, един момент, след това паля лампите!

Стария Чолгошц, макар че обичаше много да говори, беше идеален домакин. Стаята беше в розово, с дантелени пердета и около двайсет кукли на леглото.

— Измий се, там, в дъното на стаята. Ще ти донеса хубава топла напитка, приятелю Джим.

— Предпочитам хубава студена напитка, богата на алкохол, приятелю Чолгошц.

— Имам точно такова нещо!

Докато отмия войнишката мръсотия, той се върна с високо, виолетово шише, две чаши — не беше толкова стар — и пижама, украсена с пламтящи червени мълнии. Надявах се, че няма да светят в тъмното.

— Домашно вино от gingleberry. — Той напълни две големи чаши. Чукнахме се, изпихме ги, облизахме си устните. Въздъхнах от щастие и малко носталгия.

— Не съм пил такова вино, откакто напуснах фермата. Пазех си по някое шише, скрито в кочината. Когато ми станеше тежко, отивах там да пия и да пея на прасето.

— Колко очарователно! Сега ще те оставя да почиваш.

Идеален домакин, изчезна преди да мога да му благодаря. Вдигнах тост за електронното доброжелателство към портрета на Марк Форър на стената. Пресуших чашата. И легнах да спя.

 

 

Когато съзнанието ми с неохота се върна, опиянен от съня можех само да лежа и да мигам на слънчевата светлина зад завесите. Прозях се, станах, дръпнах ги и погледнах към пълната с цветя градина. Старият Чолгошц вдигна глава и размаха към мен градинарските си ножици. После бързо влезе в къщата. За забележително кратко време той почука на вратата, отвори я и внесе отрупана с храна табла. Нормално нямам за закуска литър сок, голямо парче шунка и три яйца. Днес имах.

— Откъде разбра, че съм толкова гладен? — попитах аз и облизах устни.

— Досетих се. Момче на твоята възраст, работило много — напълно нормално. Говорих с няколко души и съм сигурен, че ще бъдеш доволен да чуеш, че из целия град се обучават хора за Д-деня.

— Д-ден?

— Ден на дезертиране. Днес, довечера. Предвидени са допълнителни влакове и хората от цялата страна с нетърпение очакват да приветстват новите граждани.

— Фантастично. Надявам се, че мен също ще ме приветствате. Моят престой в Чоджеки ще бъде по-дълъг от първоначално планирания.

— Както ти е известно, ти си повече от добре дошъл. Искаш ли преподавателска длъжност в университета?

Усмихнах се при тази мисъл.

— Съжалявам, аз приключих с училището, не го завърших.

— Извинявам се за моето провинциално невежество, но не зная значението нито на приключвам, нито на завършвам. Учениците тук ходят на училище, когато желаят, стоят колкото желаят, изучават каквото желаят, напускат когато поискат. Единственият задължителен предмет, който едно дете трябва да изучи, е Индивидуалния мутуализъм, така че да може да води пълноценен и щастлив живот.

— Предполагам, че родителите плащат за обучението на децата си.

Чолгошц се отдръпна ужасен.

— Разбира се, че не плащат! Детето получава любов и нежност от родителите си, но те не объркват чедата си с нарушаване на догмите на ИМ. Когато се роди дете, му се открива рабч сметка, която е дебитна, докато той или тя не започне да печели. На много ранна възраст, защото детето няма да бъде свободен и независим гражданин, докато рабч салдото не стане положително.

Сега аз бях шокиран.

— Фабрика за малолетни! Работа ден и нощ за няколко корички!

— Приятелю Джим… какво страхотно въображение имаш! Не съвсем. По-голяма част от работата се извършва в дома, работа, която обикновено извършва майката, натрупване на рабч, които бащата ще й изплати…

— Достатъчно, моля те. Кръвната ми захар е паднала, умът ми е замъглен и подробностите на ИМ за мен са толкова необичайни, че трябва да се приемат на порции.

Той кимна одобрително.

— Разбираемо е. Както ти ще ни учиш на новостите от голямата цивилизация между звездите, от която сме отделени от столетия, така и ние ще ти разкриваме учението на гения Марк Форър… нека електронният поток по неговите проводници никога да не спира!

Приятна молитва за тази отдавна изчезнала машина. Все пак ми беше трудно да разбера такава обич към куп платки, независимо колко са сложни. Достатъчно, време бе да се заема с работа.

— Можеш ли да откриеш къде е моят приятел Мортън?

— Искаш ли да отидеш там? За мен ще бъде чест да те заведа.

— Ти знаеш… — Погледнах изумено, после отговорих на собствените си въпроси. — Разбира се, всички в града знаят къде сме отседнали.

— Правилно. Караш ли велосипед?

— Много отдавна не съм карал… но след като си се научил, никога не се забравя. — Разумна форма на транспорт, велосипедът, улиците на този град бяха пълни с колоездачи. Свих на вързоп униформата за евентуално ползване в бъдеще и обух широките шорти, които ми даде Чолгошц. Те и моята долна риза представляваха обичайно местно облекло за каране на велосипед. Така облечен, отидох в градината и направих сто лицеви опори. Когато завърших и се изправих на крака, трепнах при вида на човек, подпрян на лъскав червен велосипед.

— Нямах намерение да ви стряскам — каза той. — Не исках да прекъсвам ритуала ви. Чолгошц ми телефонира и ви докарах вашия велосипед. Най-добрия, който имам на склад.

— Благодаря, благодаря… истинска красота. Но се страхувам, че не мога да ви платя за него…

Той се усмихна.

— Вече ми платихте. Отбих се в банката и удържах сумата от сметката ви. Там ме помолиха да ви дам това.

Примигнах, когато ми подаде рабч диск. С етикет „Джеймс ди Гриз“. На малкия течнокристален дисплей пишеше: Остатък 64,678.

— В банката ме помолиха още да ви кажа да им се обадите. Не са сигурни колко часа сте работили в служба на обществото миналата нощ. Ако бъдете така добър да им съобщите, те ще направят корекция.

— Аз съм в системата! — извиках радостно. Човекът с велосипеда сияеше от щастие.

— Разбира се! Вие сте индивид и Индивидуалния мутуализъм е ваше право. Приемете моите поздравления! Нека вашата рабч сметка расте и нека животът ви бъде дълъг и щастлив!