Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (23)

Двайсет и трета глава

— Това е самоубийство — извика Мортън и потрепери.

— Не, съвсем не е. Това е проява на здрав разум. Ако онази свиня, Зенър, още ме търси… той сигурно няма да ме търси между войниците си. Този пропуск е за днес. Сега се връщам в базата, тъй като в стария град тази нощ няма какво толкова да се върши. После отивам в нужника, в лавката и всички други интересни за войниците места, където те се събират и ще говоря на момчетата. Ще направя и някои други интересни неща, за които е най-добре да не знаеш. Не се тревожи за мен.

Аз обаче можех достатъчно много да се тревожа за себе си. След като се върнех в армията, там имаше много проблеми, които трябваше да разреша. И всичките бяха опасни.

— А как ще излезеш оттам? — попита Мортън. Гласът му дойде сякаш отдалеч и прекъсна черните мисли, които витаеха в ума ми.

— Това е най-малката ми грижа — засмях се глухо аз. И наистина беше така. Обърнах се към вечно спокойния Стърнър, който ни слушаше мълчаливо. — Нали знаете какво да правите с касетите?

— Ще постъпя съгласно вашия план. Доброволците вече чакат да ги разпространят на други доброволци, които ще вършат добри дела като това, което ние преди малко направихме. Беше вдъхновяващо.

— Наистина. Но никакви акции до утре вечер. Паролата трябва да се разпространи, трябва да се съберат ревностни доброволци, за да стане движението масово. Защото след като офицерите се окопитят, ще бъде трудно. Железопътните гари ще се наблюдават или железопътния транспорт напълно ще бъде спрян. Ако това стане, трябва да се осигури друг транспорт. Погрижете се работата да продължи, докато се върна. Сега вие сте пълномощник по дезертирането.

— Колко време няма да ви има?

— Не зная. Но ще бъде колкото е възможно по-малко… това мога да ви гарантирам.

Нямаше какво повече да се каже, нито какво повече да се направи. Сложих кепето на главата си и се обърнах към вратата.

— Късмет — пожела ми Мортън.

— Благодаря. — Щеше да ми трябва.

Докато вървях, назад по безлюдните улици към района Вайлант, се борех с депресията, съпровождаща униформата, която носех. Не можех да удавя мъката си с пиене, тъй като тук парите бяха без стойност, а бях върнал рабч диска на Стърнър. Скоро вървях между недостъпни за мен, ярко осветени места за удоволствие, притисках нос до прозорците като другите униформени фигури, скитащи по улиците. Някои си отиваха! Макар че беше още съвсем рано, много от тях вече се връщаха към Фийлдън Фийлд, където бе построен лагера. Влях се в това брауново движение на отчаянието.

Силна светлина осветяваше бодливата тел, ограждаща ливадите със зелена трева, където някога добрите граждани на града са си почивали. Тревата вече не беше зелена, покрита с прах и изпълнена със сиви армейски палатки, разпънати за подслон на войниците. Никакъв упадъчен комфорт за войниците-завоеватели; те лесно могат да се деморализират. Офицерите, разбира се, живееха в удобни сглобяеми помещения.

Мобилизирах силата на волята, която притежавах, и се присъединих към умърлушените фигури, движещи се към военните полицаи на портала. Макар моята интелигентност да ми доказваше, че последното нещо, което може да се очаква, беше войник с редовен пропуск да влезе нелегално в лагера, животинското в мен пищеше от тревога.

Разбира се, нищо лошо не се случи. Тъмни малки очички ме погледнаха изпод рунтави вежди, провериха пропуска и махнаха с ръка да се върна в робство. Студена пот бе избила на челото ми, подрънквах в джоба си малкото монети, които отправилият се към свободата войник беше щастлив да ми даде. Бяха колкото да си купя слаба бира във войнишката лавка. Все пак нещо е по-добре от нищо.

Намерих много лесно това потискащо заведение. Просто тръгнах към източника на кънтри и рок музика. Лавката се помещаваше в провиснала палатка, слабо осветена от крушки, специално предназначени да привличат летящите насекоми. Тук, край груби маси от подгизнало от алкохол дърво, седнали на нерендосани талпи, войниците се радваха на удоволствието да пият топла, лоша бира. Поръчах си една халба и се присъединих към тях.

— Има ли място за още един?

— Сядай.

— Много благодаря. Какво е това… чествате предстоящата скапана градска отпуска?

— Тук градската отпуска винаги е скапана.

— Говорите също като цивилните в града.

Това предизвика известен интерес. Добре сложеният говорител сега насочи замъгления си поглед към мен. Разбрах, че всички други на масата също слушаха.

— Имал си пропуск за тази вечер? Ние ще получим утре. Как е там?

— Доста тъжно. Няма да ви сервират. Ако искате да получите пиене, те затварят бара и се разотиват.

— Чухме за това. Тогава какъв е смисълът да излизаме! Никакъв.

— Не е така. Вие трябва да излезете от казармата, да отидете далеч, да ядете хубава храна, да пиете. И да целувате момичета.

Чудо на чудесата, как привлякох сега вниманието им! Ако очните им ябълки бяха дула на пистолети, за миг щях да престана да съществувам. На масата настъпи мъртвешка тишина, всички глави се обърнаха към мен.

— Какво каза? — попита тихо един глас.

— Чухте ме. Отивате там, където са ресторантите и бавно се разхождате. Ако някой ви попита: „Обичате ли чист въздух?“, просто казвате: „Да, обичам“. И тръгвате с него. Те ще ви дадат цивилни дрехи, билет за извънградско пътуване… и ще ви изпратят в другия край на страната, където военната полиция никога няма да ви намери.

— Будалкаш ли ни?

— Не ви будалкам. А и какво ще загубите, ако опитате? Каквото и да стане… ще бъде по-добро от армията.

По това нямаше спор. Само мускулестият мъж с недоверчив ум намери, според него, слабо място.

— Ако всичко това, което казваш, е вярно, а не фантазия… тогава ти какво търсиш тук?

— Хубав въпрос — казах аз, станах и показах пропуска си. — Върнах се да взема връзка писма от майка ми. Пропускът ми важи до полунощ. Ще се видим в рая… ако решите да отидете там.

Напуснах ги и се преместих при следващата група войници, които играеха на зарове в ъгъла на нужника. Захлупих с длан един зар и спечелих няколко мизи, което привлече тяхното внимание. Казах им каквото имах за казване и напуснах.

Работих така почти до среднощ, когато пропускът ми изтичаше и историята ми придобиваше подозрителен нюанс. Бях засял семената в плодородна почва. Новината щеше мигновено да се разпространи по клозетната информационна мрежа. И ако познавах бегълците-новобранци, утре вечер никой нямаше да се върне от градска отпуска. Това щеше много да „развесели“ генерал Зенър.

Сега трябваше да влезе в действие втората част от плана.

За него ми бе необходим по-висок чин. Този път не трябваше да минавам цялото онова бавно повишение от сержант. Вече бях опитал главозамайващата слава на офицер и завинаги бях окончателно разглезен. Затова се насочих за плячка към леговището на онези пъстроцветни птици: офицерския клуб. Намерих го, като проследих пътя на пияните. Колкото по-висок е чинът, толкова по-силен е алкохолът; това беше армейски принцип. Минах покрай двама олюляващи се майори, подпиращи се един друг, а за следващ ориентир ми послужи един полковник, който хвърляше курабийките си в някакъв плет. После видях един изпаднал в несвяст капитан в канавката и накрая забелязах на хоризонта целта. Забързах в тази посока и се скрих зад храстите, откъдето имах видимост към входа.

Беше строго ергенска история в най-лошия смисъл на думата. Високо и обезпокояващо се пееха неприлични песни. През цялото време на тревата навън най-малко двама души се биеха с голи юмруци. Пристигаха и трезви офицери, завършили дежурството си, но повече бяха пияните, които си отиваха със замаян от алкохола ум. Наблюдавах ги от скривалището си, докато препъваща се, пееща си с прегракнал пиянски глас се появи моята жертва.

Офицерът се заклатушка към единствената улична лампа. Капитан, приблизително с моя ръст, много фалшиви медали и знаци за отличия — точно каквото ми трябваше. Стискане за гушата отзад, подходящо натискане, слаба съпротива, безсъзнание и след това зад плета заедно с него. Нищо работа.

Той мина покрай мен, мърморейки си. Тихо като дух пристъпих напред, връхлетях, сграбчих го, започнах да го душа…

И полетях във въздуха, и се стоварих върху плета.

— Така значи… бунт срещу офицери — изръмжа той относително трезвен, приклекна и тръгна към мен. Изправих се на крака, направих отвличащ удар с лявата ръка и ударих с дясната. Той блокира удара и щеше да ме ритне в стомаха, ако не бях отскочил настрана.

— Искаш да убиеш офицер? Не те виня. И аз винаги съм искал да убия някой редник. Най-после ми се отдаде случай.

Той напредваше към мен, а аз отстъпвах. Медалите не са били фалшиви. С голямо умение бях успял да намеря и нападна вероятно единствения трениран полеви офицер в тази армия. Страхотно!

— Смърт на всички офицери! — извиках и понечих да го ритна в слабините.

Беше достатъчно умен, за да знае, че е пиян, така че вместо да се опита да блокира крака ми, отстъпи назад. Не можах да се спра и залитнах.

След което побягнах. Благоразумието е по-добро от доблестта. Онзи, който знае кога да се бие и кога да бяга, ще оцелее и пак ще се бие. Нямах за цел да печеля мазохистични точки. Исках да остана жив.

Прехвърлих се през плета. С рев той се блъсна в него, точно зад мен. Отпред имаше палатки, тежките ботуши тропаха подире ми. Прескочих едно въже на палатка, мушнах се под друго. Зад мен се чу рев и тежко падане. Беше се препънал във въже. Спечелих няколко крачки преднина. Тичах с всички сили. Между следващата редица палатки и задната страна на улицата. Отпред имаше сграда. От нея идваше силна музика и звън на счупени стъкла. Беше задната страна на офицерския клуб.

Време беше да се прибера в дупката си. Влязох в двора, затворих вратата зад себе си. Никакви следи от преследване.

— Почивката свърши, престанете да се шматкате, донесете онези бъчвички тук!

В светлината на задната врата на кухнята стоеше дебел готвач и мигаше към мрака в двора. Когато кухненската полиция се раздвижи, фигурите бавно тръгнаха към бъчвичките с бира. Бяха си свалили куртките, останали само по потници във влажната топлина на кухнята. Свалих куртката си, навих я и я сложих зад бъчвичките, после взех една бъчвичка и последвах другите вътре.

Кухненска полиция. Най-унизителното робство в армията… която се слави с унизително робство. Кухненската полиция беше толкова деградирала, че с военен закон бе забранено да се налага като наказание прехвърляне в кухненската полиция. Така че, естествено, това наказание винаги се налагаше. Ставане в тъмно, работа до късно през нощта. Миене на казани, почистване на отвратителни мазни сифони в подземната канализация, изпълнение на най-прислужническите задачи, които поколения увредени мозъци са създали. Беше абсолютно, напълно невъзможно някой доброволно да приеме тази работа. Никога не бих я очаквал тук.

Тръгнах с бъчвичката към готвача, който изпълняваше ролята на надзирател на кухненската полиция. На главата си имаше мръсна готварска шапка, на ръкава — сержантски нашивки, размахваше дълъг черпак като оръжие. Когато минах покрай него, той се намръщи и посочи с черпака към мен.

— Ей, ти. Откъде се пръкна?

— Това е грешка — проплаках аз. — Не трябва да съм тук. Не съм направил нищо от онова, в което ме обвинява първият сержант. Нека да се върна…

— Ако зависи от мен, никога няма да се върнеш — изкрещя той. — Ще умреш в тази кухня и ще бъдеш заровен под пода. Отивай на казаните и тиганите! Заминавай!

Гонен с удари от черпака, аз побягнах. Към гигантския метален умивалник да грабна мръсния метален тиган, който чакаше там. Обикновен труд, миене на тиган. Може би по-тежък, когато тиганът е толкова голям като този. И друг, и друг… и още много други. Пара, гореща вода, сапун, безкраен труд.

Работих и се потих, докато почувствах, че е минало достатъчно време, за да е стихнало всякакво вълнение и претърсването да е приключило. Изправих изтръпналия си гръб и той силно изпука. Избърсах със сапунена ръка потта от челото си. Ръцете ми бяха избелели, пръстите — набръчкани и бледи като стоял дълго във вода гол охлюв. Погледнах ги и гневът ми нарасна… това не беше работа за стоманен плъх! Скоро щях да ръждясам…

Черпакът се стовари върху гърба ми и гневният глас избоботи нечленоразделните си заповеди:

— Да съ размърдаш, чъ шъ ти съ случи нещо!

Нещо изтрака и ме обзе злоба. Това може да стане и с най-добрите от нас. Облицовката на цивилизацията е тънка, криещия се под нея звяр е готов да изскочи.

Звярът в мен беше изскочил много удовлетворително, благодаря, защото следващото нещо, което усетих, бяха ръце, дърпащи ме за раменете. Погледнах учуден голямото провиснало тяло до мен, с високо вдигнати гигантски бедра. Ръцете ми стискаха врата на инквизитора, натискаха главата му в сапунената вода, където той явно се давеше. Шокиран го измъкнах и го пуснах на пода. Струйки вода се стичаха от носа и устата му и той шумно изгъргори.

— Жив е — казах на заобиколилите ни кухненски полицаи, които гледаха с широко отворени очи. — Някой от готвачите видя ли какво стана?

— Не… всички са пияни в другата стая.

— Чудесно. — Смъкнах от стената списъка на кухненските полицаи и го накъсах на парчета. — Вие сте свободни. Върнете се по палатките и си дръжте устите затворени. За нещастие мъчителят ще остане жив. Тръгвайте.

Всички на драго сърце си тръгнаха. Аз също тръгнах към закачалките, където готвачите бяха закачили части от униформите си, тъй като работеха на топло в кухнята. Намерих някога бяла куртка със сержантски нашивки. Идеална за моите нужди. Облякох я и отидох спокойно в кухнята, без да се крия, а оттам — в залата за хранене и бара.

Беше чудесно. Свиреше музика, офицери ревяха, бутилки се чупеха, песни се пееха. Униформени фигури се бяха захлупили върху масите, докато други лежаха на пода. Останалите бяха на път да се присъединят към тях. Вървях през този алкохолен ад и мислено се възхищавах на мъртвопияните. Все още ме болеше тялото от пиянската защита на капитана. Бях преоткрил една мисъл, която сигурно беше стара като престъплението. Търкалящите се пияници са по-лесни от клатушкащите се.

Очите ми попаднаха на един проснат на пода и хъркащ майор от космическата служба. Коленичих до него и протегнах ръка покрай неговата. Същата дължина; униформата му ще ми стои като по мярка.

— Откаши ше — промърмори един глас над мен. Разбрах, че премерването не е останало незабелязано.

— Майорът е дежурен по-късно. Изпратиха ме да го взема. Хайде, майоре, да тръгваме.

Опитах се да вдигна безчувственото тяло, подпомогнат незначително от неговите приятели. Накрая го хванах под мишниците и го извлякох от стаята. Излизането му не беше забелязано. През вратата и надолу през залата към пълния до тавана с бутилки със силни напитки килер. Тук щеше да се чувства като у дома си. Залостих вратата, спокойно го съблякох и облякох неговата униформа. Дори кепето ми ставаше добре. Бях нов човек, офицер.

Оставих го да спи, скрит при алкохола. Оправих вратовръзката си. И поех напред да спасявам света. Не за първи път и, имах чувството, не за последен.